Александра Рипли
Златните полета (17)

Седемнайсета глава

На следващия ден погребаха мъртвороденото бебе. Ливи Олдърбрук подкрепяше Чес от едната страна, а от другата — Мери Ричардсън. Джош прочете надгробната молитва.

Чес не можеше да гледа. Взираше се в калните си обувки. И мислеше трескаво: „Не трябва да забравям да си купя връзки… Цветята миришат много хубаво… Ще сложа малко във ваза и ще ги занеса вкъщи… Дядо сигурно смята, че съм станала ужасно невъзпитана, понеже не съм му писала толкова време… Виж сойката как пляска с криле… Иска да се изфука… Толкова е горещо… Душа давам за ледения крем карамел, който приготвяха за рождения ми ден като малка… Нямам никакво оправдание, че съм оставила обувките си да заприличат на нищо. Ще открадна от специалния сапун… Каква ли трева слага Ливи във водата, с която плакне косата си?… Мирише толкова свежо… Защо изведнъж всички запяха? Този химн въобще не го знам…“

„О, Господи, подкрепа наша прежна.

И упование през бъдните години…“

Ливи я стисна за ръката. Чес вдигна глава.

— Искаш ли да кръстиш сина си, Чес? Джош ще издълбае името на надгробната плоча.

— Какво? Име? Да, бих желала да го нарека на баща си. Франсис Стандиш. Не, нека да бъде Франк. Всички му викаха Франк, Франк Стандиш. И той е мъртъв.

Ливи погледна Мери Ричардсън. И двете си мислеха едно и също нещо. Никак не беше добре, че Чес не проля нито една сълза.

— Никой не знаеше, че чака дете — каза по-късно Мери на Старата Ливи. — Трябваше да сподели с мен. Щяхме да намерим начин да не излиза на полето през най-горещата част на деня.

— Не е съобщила и на Нейт. Аз ще му пиша. В такъв момент би следвало да е до жена си. Когато съпругът й я прегърне, сигурно ще може да си поплаче.

— Това не е нормален брак, Ливи, а по-скоро сделка.

— Щом като е забременяла от него, значи е съвсем нормален.

 

 

Никой не караше Чес да се залови за работа на полето толкова скоро, но тя настояваше.

— Наложително е да бъда заета, не разбирате ли? — изкрещя Чес.

Чистеше плевели, когато теглената от мулето каруца се появи пред портите. Не вдигна глава. Не прояви никакво любопитство. Вече не чувстваше нищо. Нищо, освен болка.

— Чес! — извика Нейт, докато тичаше към нея. — Чес! Чес! — Вдигна я на ръце. — О, Чес, не бива да си на слънце. — Лицето му беше обляно в сълзи. — О, Чес! — Внесе я в къщата, без да обръща внимание на поздравите на роднините си. — Иди на гости на Старата Ливи, мамо — каза той на мис Мери, когато я видя. — Вземи със себе си Сали.

Нейт сложи Чес на един стол и коленичи до нея. Хвана с ръце лицето й и потърси очите й.

— Трябваше да споделиш страданието с мен — заяви тихо той. — Беше син и на двама ни. Хайде да тъгуваме заедно, Чес.

От очите му бликаха сълзи. Беше достатъчно силен мъж, за да плаче, без да се срамува.

— Нейтан — прошепна Чес.

Разтрепери се, а после се разплака. Той я обхвана с ръце и я притисна към себе си.

 

 

— Какво гледаш, момиче?

Мис Мери се беше върнала. Съобщи им, че Старата Ливи ще дойде по-късно, за да се види с Нейт и да вечеря с тях. Майката на Нейт белеше картофи и гледаше към Чес. Тя стоеше като статуя до отворената врата и не обръщаше внимание на Сали, която я дърпаше за полата.

— Чудя се какво правят още на полето? — отвърна Чес.

Виждаше Нейтан, който ръкомахаше и говореше с Джош, Майка и Алва. Сюзън беше далеч от тях. Прекопаваше лехите и чистеше плевелите.

Алва се смееше навярно на нещо, което беше казал Нейт, и Чес се измъчваше от ревност. Когато се смееше, Алва изглеждаше много по-млада и дори красива. Широкополата й шапка за слънце висеше на гърба й.

— Сали, престани да ме тормозиш! — извика Чес. — Остави ме на мира.

Детето се разплака.

— Не издържам повече затворена вкъщи — заяви Чес. — Излизам.

Трябваше да разбере какво става навън.

Щом я видя, че се запъти към тях, Нейтан тръгна да я посрещне и я спря:

— Стой вътре.

Беше отчаяна. Той предпочиташе да е с Алва. Стисна здраво ръце, за да не го хване за рамото.

— Вече не е толкова горещо.

Стана й неприятно, понеже гласът й прозвуча умолително.

— Повече не желая да се занимаваш с тютюн — отвърна Нейт. Беше ядосан. — Мразя тютюна и би следвало и ти да го намразиш.

— Тогава защо си застанал сред него?

Защо не успя да се овладее? Защо започна спора? Защо не си замълча? Беше безпомощна, пленница на чувствата си.

— Хайде, Чес, бъди разумна. Върни се в къщата. Двамата с Джош не можем да се разберем за кършенето.

— Какво е това? — упорстваше Чес.

Имаше желание да чуе повече, да разбере причината за смеха на Алва, но нямаше как да попита. Искаше само да го задържи при себе си, да го слуша тя, а не Алва, дори и да знаеше, че го вбесява.

— Боже Господи, жено! — Нейт беше ужасно раздразнен. Пресегна се и откъсна връхчето на едно тютюнево растение. Чу се рязък шум, подобен на далечен изстрел. Пъхна бледозеленото връхче в ръката й. — Ето какво е. Вече е готово да пусне ново листо и трябва да се махне, за да не попречи на растежа на останалите. Според мен би следвало кършенето да започне след една седмица, но Джош смята, че е по-добре след две.

— Но вие се смеехте. За какво?

— Откъде да знам? Какво има, Чес?

Чес смачка зеленото напъпило листо в дланта си. Лепнеше. Крайно време беше да спре. Държеше се като глупачка.

— Извинявай. Просто ми стана любопитно. Ще отида да помогна на майка ти. Ливи Олдърбрук ще дойде на вечеря.

Чес се отдалечи, като внимаваше да не се препъне. Коленете й трепереха. „Никога повече не бива да го правиш — каза си тя. — Гониш го, преди да си му благодарила, че е дошъл. А единствено това е от значение. Пристигна, за да те успокои. Да върви по дяволите! Не трябваше да ме оставя в момента, в който майка му се появи, макар че отдавна бях престанала да плача.“

— Много се радвам, че дойде, Ливи — заяви ухилено Нейт.

Вдигна чаша, за да я поздрави. Беше наполовина пълна с домашната бира, която тя донесе. Другата половина беше в стомаха му и го караше да се размеква. Мис Мери се мръщеше. Не одобряваше алкохолните напитки.

— Вдигам тост за мелницата на Ричардсън — отвърна на поздрава му Ливи. — Кога смяташ да завъртиш колелото?

Нейт доста се беше хвалил.

— Скоро. — Обърна се към Чес: — Ще успееш ли да си събереш багажа утре? Ще взема единия от конете, за да обиколя хората и да се сбогувам с тях. В такъв случай ще тръгнем вдругиден.

Цялото семейство се беше събрало на масата на мис Мери. Чес почувства силно желание да погледне към Алва. Отвърна му:

— Ще бъда готова.

 

 

Нейтан издигна покрив от брезент над седалката на каруцата. Съжаляваше, че остави Чес да работи във фермата. Не биваше да пропуска факта, че е дама и се нуждае от защита.

Чес преливаше от радост, понеже се беше запътила към новия си дом и към бъдещето им. Искаше да остави зад гърба си самотата, убийствената работа и тютюневия катран, който цапаше и се полепваше навсякъде.

Но най-много от всичко искаше да остави ъгъла от стаята, където трябваше да бъде люлката, и усещането за пълнота, което понякога имаше, когато забравяше, че скъпоценният живот в утробата й вече не съществува.

Възприемаше бебето толкова реално, сякаш го беше износила, родила и държала на ръце. Болеше я за нещо, което не се беше случило, и понякога се страхуваше, че повече не е в състояние да се прави на човек, възстановил се напълно от загубата.

Франк. Съжаляваше, че го е кръстила на баща си, защото ужасните спомени за смъртта му и за самотата, след като я напусна, се съживиха.

Никога нямаше да нарани свое дете. Чес пиеше два пъти дневно бебешката напитка, която й предписа Ливи, за да бъде здрава и силна и да даде на следващото си дете силата и здравето, които му бяха нужни, за да оцелее.

Това беше бъдещето и тя нямаше търпение да се срещне с него.

Притесняваше я обаче отдавна изграденият й навик да се чувства отговорна. Никога не беше оставяла задълженията си неизпълнени докрай. Ето защо попита Нейтан какво ще стане с Джош и с другите.

Той се изсмя и отвърна, че Джош ще продължи постарому да си върши работата. Повече нямаше да се трудят във фабриката, понеже тютюна щеше да се продава на листа. А и мухите щяха да унищожат една четвърт от разсада веднага след като поникнеше.

Посочи с палец назад през рамото си към модела на Огъстъс Стандиш. Беше завит в няколко слоя муселин. Джош нямаше да използва платнището и той го взе.

Не биваше да се тревожи. Джош беше добър фермер, а парите от тютюна щяха да им стигнат, за да се издържат. Нейт прехвърли своя дял на Джош.

Само един луд човек би пожелал да остане до края на сезона. След като откъснеха върховете, там където листото се захващаше за стеблото, се появяваха издънки — дебели филизи. Трябваше да ги чистят на ръка, но те отново поникваха.

— Червеите също стават повече.

— Мразя ги.

— Предполагам, че си ги мачкала, а не си ги изкормила — ухили се Нейт.

Чес си призна.

— Когато бях момче, аз им отхапвах главите, за да ги убия. Така доказвах, че съм мъж.

Чес изстена. Догади й се само при тази мисъл.

Но не за дълго. Имаше по-добри неща, за които да си мисли — за мелницата, за машината и за Дърам, истинския град, пълен с хора и живот. Там беше пощата. Само на пет мили разстояние, а и пътят беше добър. Вече беше писала със закъснение на Огъстъс Стандиш. Щеше да пусне писмото в Дърам.

Нямаше търпение да пристигне.

 

 

Пътуваха четири дни. Междувременно чуха, че президентът Гарфийлд е бил застрелян. Току-що беше започнал втората година на управлението си.

Това се случи чак във Вашингтон и според Нейт нямаше никакво значение за тях. Убиецът беше мъж, очаквал правителствена служба и не я получил. Нейтан твърдеше, че мъж, който разчита на подаяние, би трябвало да бъде застрелян, а не самият той да стреля.