Александра Рипли
Златните полета (29)

Двайсет и девета глава

Чес отнесе на ръце малкото си момиченце в стаята му на горния етаж. Едва я удържа, понеже Гъси беше почти десетгодишна, тежеше, а освен това се гърчеше от спазмите, гадеше й се и повръщаше.

— Извинявай… — задъхано промълви тя, а после отново започна да се задушава.

— Замълчи, миличка, всичко е наред. Тихо, скъпа, мама ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Тихо, миличка, ангелчето ми, свидното ми детенце…

Чес остави Гъси на леглото. Сложи ръка на челото й, за да провери дали има температура. Но кожата на детето беше студена. Мъртвешки студена.

— Мамо…

Чес се опита да прогони ужаса, който изпитваше момиченцето.

— Да, ангелчето ми, мама е тук. Доктор Камбъл ще дойде всеки момент и ще ти даде лекарство.

Гъси проплака, притисна корема си и отново повърна рядка, тъмна течност. Чес прехапа устни. Трябваше да запази хладнокръвие. Да бъде силна, за да даде сили на Гъси и да я освободи от страха. О, Боже, какво да направя? Дали да я изкъпя? Тя се е простудила и може би сега това е най-лошото нещо за нея. Или да я прегърна, за да я затопля? Обви с ръце Гъси, но тя изхленчи и леко я отблъсна. Чес я пусна.

Отиде бързо до умивалника и намокри с вода една кърпа. По устата на Гъси се беше спекла мръсотия. Би било добре да я избърше, понеже от миризмата сигурно още повече й се гадеше.

Гъси виеше слабо като животно, докато Чес й миеше лицето. Очите й бяха ужасени и в същото време изпълнени със съжаление и признателност.

— Всичко ще бъде наред, миличка — каза й Чес. — Ей сега. В момента се чувстваш зле, но съвсем скоро ще ти олекне.

„Моля те, Господи, помогни й“ — повтаряше негласно Чес.

Арчи Камбъл прескачаше по две стъпала, докато се качваше към втория етаж. Беше млад и здрав. Умираше от страх какво ще завари горе.

Доктор остана във вестибюла само колкото да каже на прислужниците да почистят верандата и килима на стълбището, а после да продължат да се занимават със задълженията си. След това изтича до стаята на Гъси. Неприятната миризма го накара да спре на входа. Видя Чес в изцапаната и смърдяща рокля с посивяло от ужас лице, но с убедителна, нежна усмивка. Доктор Камбъл се беше надвесил над детето, което лежеше на леглото.

— Не те ли боли тук, Гъси?… тук?… тук?… тук? — Отново й се повдигна, чу се силен, мъчителен звук. Повърна малко, а течността закапа от брадичката й. Доктор Камбъл я огледа внимателно. — Жадна ли си, Гъси?

Детето произнесе някаква неразбираема дума.

— Вода, с лъжичка — рязко каза на Чес младият лекар.

Ръката й толкова трепереше, че се наложи да я подпре с другата, преди да поднесе лъжицата до устните на Гъси. Малкото момиченце жадно я изсмука, после още една и още една. Изведнъж отново повърна.

— Мисис Ричардсън — обърна се към нея доктор Камбъл, — моля ви да наредите да донесат топла вода. Искам да изкъпя Гъси.

— Аз ще го направя. Позволете ми… — Чес вдигна очи и видя Доктор на входа. — Кажи на прислужниците.

„Да ми прости Господ — помисли си Доктор, — но съм доволен, че ще се махна.“ Беше съзрял лицето на Гъси. Кожата й изглеждаше синя.

Долу нямаше никой. Къде бяха прислужниците? Как трябваше да постъпи? Доктор стоеше, парализиран от паника. Чу гърлен глас, идващ откъм задната страна на къщата, и шум от тежки ботуши, които бързо се приближаваха.

Войника го отмести и се качи по стълбите. Доктор се вторачи в него. Беше абсурдно — възрастният мъж се опитваше да стъпва на пръсти, обут с масивните си, износени работни ботуши. По някаква необяснима причина видът му накара паниката на Доктор да изчезне. Незабавно се отправи към кухнята, за да предаде разпорежданията на лекаря.

Младият лекар се мъчеше да успокои Чес, но му личеше, че е неуверен.

— Има всички симптоми, за които сме учили. Почти съм сигурен, че е холера. Тя започва така внезапно и рядко трае дълго. Най-много двайсет и четири часа…

Спря прекалено рязко. Чес разбра какво премълча. Два дни до настъпването на смъртта.

— Пуснете стария войник да види малкото си момиченце — високата слаба фигура отмести категорично Чес встрани и се отпусна на колене до ниското легло. — Хей, боецо — каза тихо на Гъси. Взе малката й ръчичка в своята. — Разбрах, че те боли коремчето. Старият Нейтан Бедфорд предпочиташе цял тон картеч пред болката в корема. — Обърна глава към Чес. Очите му сякаш се опитваха да кажат на младия лекар да си върви. — Малката има холера, мисис Ричардсън. Всеки момент ще започне разстройството. Дайте чаршафи и кърпи. Виждал съм много болни от холера. Двамата ще трябва да я спасим.

— А, да, диарията е вторичен симптом на… — пелтечеше доктор Камбъл.

Войника го погледна злобно и го накара да млъкне.

— Носите ли опиум? — Камбъл посегна към кожената си чанта. — Дайте на мисис Ричардсън една шепа хапчета и десетина прахчета — заповяда му войника. — После изчезвайте. — Когато занарежда на Чес, гласът му беше кротък. — Сложете си чиста рокля, мисис Ричардсън. Да бъде в приятен цвят, за да ви гледа Гъси.

После отдаде цялото си внимание на малкото момиченце. Повдигна главата и раменете й с едната си ръка, а с другата изсипваше в отпуснатата й уста вода лъжица по лъжица.

Чес се върна в стаята за по-малко от пет минути, облечена в розов копринен халат, който Гъси много харесваше. Отдолу имаше само камизолка и фуста. Отказа се от корсета, понеже искаше да се движи свободно.

— Подредих всичко в моята стая, Боби Фред. Леглото е по-високо и по-лесно ще я стигаме.

Войника кимна одобрително. Чес беше спокойна и сдържана, готова за битката.

Гъси проплака, тялото й се сгърчи от спазми и от ануса й изтече порой от черна течност и мека каша на бучки.

— Помогнете ми да я съблечем — каза Войника, — а после ще я преместим.

Досега не беше забелязала колко големи са ръцете на Боби Фред. Мисълта й хрумна внезапно, за да я разсее. Сякаш Господ я изпрати, за да отвлече вниманието й от ужаса, на който ставаше свидетел — мъртвешки бледото лице и тяло на детето й, страхът и болката, изписани върху малкото лице.

— Никога не си обичала тази рокля, Гъси. Не се ли радваш, че не беше облечена в гащеризона, който толкова ти отива?

Гласът й прозвуча топло, дори леко развеселено. Сега беше много по-лесно да я успокоява, след като Войника стоеше неотклонно до нея.

 

 

Чес беше постлала десетина чаршафа върху леглото, сгънати на две, за да се махат по-бързо, след като се изцапат. Един час Гъси непрекъснато се превиваше от болка и изхождаше тъмна воняща течност. По-голямата част от чаршафите бяха натрупани във вестибюла пред вратата на спалнята, преди да се изпразни стомахът на детето. Войника държеше нежно в прегръдките си Гъси, докато Чес я къпеше и подсушаваше. Мокрите кърпи и изцапаните парчета от плат образуваха още по-голяма купчина. Детето изглеждаше по-зле, отколкото ако беше мъртво. Сякаш се беше разложило. Очите й бяха хлътнали и заобиколени от сини кръгове. Всичките й кости изглеждаха остри и щръкнали, покрити само от студената й кожа. Плътта й се беше свила и обезводнила. Пулсът й не се напипваше. Единствено глухото, стържещо, нередовно дишане показваше, че все още е жива.

Гъси вече беше прекалено слаба, за да преглъща. Чес се отказа от опиума. Наблюдаваше как непритъпената болка напада любимото й малко момиченце.

„Дай на мен болката, Господи — молеше се безмълвно Чес. — Нея бих могла да понеса това. Не и това.“

— Скъсайте една кърпа — каза й Боби Фред. — Ще й направя биберон като на бебе.

Пъхна внимателно с мазолестите си пръсти усукания навлажнен край на кърпата в устата на Гъси и започна да изцежда водата капка по капка.

Временно успокоена, Гъси сведе очи.

Защо трябваше да бъде в съзнание? Защо опиатът не я приспа? Защо не й даде малко почивка? Чес безполезно стискаше юмруци и едва се сдържаше да не завие. После разтвори пръсти и погали челото на Гъси.

— Ей сега, миличка — изговаряше напевно тя, — скоро ще се почувстваш много по-добре. Ти си храбра, по-храбра от Нели Блай или от който и да било друг човек.

— Чакайте малко, мадам — прекъсна я Боби Фред. — Дори и боецът не може да бъде по-храбър от генерал Нейтан Бедфорд Форест.

Гъси се опита да се усмихне. Сърцето на Чес се късаше.

— Започна да се успокоява — заяви тихо Войника. — Компресът със синап ще я затопли.

— Ще се върна веднага, скъпа — каза Чес на Гъси. Наведе се, целуна я по челото и прошепна в ухото й: — Ти си по-храбра от който и да било стар генерал.

Когато Чес разстла потопения в жълта течност ленен плат върху корема на Гъси, детето потрепна. Тя затаи дъх. Молеше Господ повече да няма болка. Момиченцето страда достатъчно.

За известно време всичко беше спокойно, с изключение на страховитото слабо и затруднено дишане. После Гъси отвори широко очи и простена. Левият й крак подскочи.

— Спазъм — обясни Войника. — Разтрийте го.

Не след дълго и другият крак беше засегнат и той се отказа да й дава вода, за да може да масажира стегнатите мускули. Краката на Гъси изглеждаха много малки в големите му възлести ръце, с белези и мазоли от дългогодишната тежка работа. Но те разтриваха коравия мускул с такава нежност, че на Чес й изглеждаха като ангелско докосване. Тя самата правеше всичко възможно да повтаря движенията на Войника.

Стенанията на Гъси приличаха на скимтене на малко животинче. Часове по-късно те спряха.

„Тя е мъртва.“ Чес чуваше думите в душата си. Кракът на Гъси беше отпуснат и студен в ръцете й, но тя продължаваше да го разтрива, сякаш се опитваше да върне топлината и живота в него.

Боби Фред сложи тежката си ръка на рамото й и каза:

— Можете да спрете.

— Не! Няма да спра.

Войника я хвана за китките и издърпа ръцете й.

— Няма нужда да го правите. Тя спи. Страшното мина. Къде е юрганът, за да я завия?

Чес не му вярваше. Изтегли ръцете си, докосна леденото лице и студените, отпуснати ръце и крака на Гъси. После видя, че хлътналият гръден кош на детето се повдигаше и спадаше бавно и равномерно. Обърна се към Войника и прошепна:

— О, Боби Фред! — Обхвана го през кръста, подпря глава в гърдите му и изля насъбралия се страх със силни, разтърсващи тялото й ридания. Той я държеше здраво. Когато вече остана без сили, тя го погледна с измитите си, блестящи очи и промълви: — Благодаря ви, стари приятелю.

Войника се усмихна. Изглеждаше изтощен, но видът му беше победоносен.

— Покрийте я, дете, и идете да си измиете лицето. Ще продължите да капете вода в устата й, докато отида да потърся уиски.

 

 

Нейтан се прибра натоварен със статистически данни за конструкторските чудеса край Ашвил. Остана поразен, след като чу какво се беше случило.

— Никога повече няма да оставям Гъси сама, дори и за един час — заяви той.

Разтрепери се, когато видя колко слаба е дъщеря му. Чес се изсмя.

— Забравяш как изглежда Гъси, когато е здрава. До обед ще останеш съвсем без сили.

Чес вече можеше да се смее. Гъси се възстановяваше учудващо бързо, едва ли не с всеки изминал час.

Но все още беше много слаба. Често и лесно заспиваше. Трябваше да я хранят с кремове и с млечни напитки, които Чес й приготвяше. Беше отпусната и предпочиташе други да й четат. Посещенията на приятелките и близките й очевидно я изтощаваха. Сякаш слабостта й отне години. Най-много обичаше Чес да й разказва любимите истории от времето, когато беше много малка. Историите за Хеърфийлдс. Отново и отново.

— Мамо, разкажи ми за времето, когато си била малко момиченце.

Чес се настани на ниското столче до леглото й.

— Когато бях малка… — започна тя. Гъси се отпусна върху натрупаните възглавници и въздъхна доволно. — … живеех в една голяма къща близо до красива широка река. Имах люлка, обвита с глициния…

— Също като моята — отговаряше Гъси.

— Също като твоята. И аз се люлеех с часове под сянката на голямото дърво. А после устройвах тържество, на което канех куклите си на чай…

— Кукли! — Гъси определено не можеше да измени на характера си, дори и когато беше слаба.

Чес се усмихна.

— Поднасях им малки сандвичи и сладки. Птичките се спускаха към тях и ги кълвяха. После се правех на разтревожена от факта, че и куклите са изпохапани.

— Била си много глупава.

— Да. Бях много глупава. И много щастлива. Качвах се в балната зала, протягах ръце и се въртях по лъскавия, намазан с восък под. Пързалях се и се смеех. После, ако наоколо нямаше никой, се спусках по перилата чак до долния край на стълбището.

— Разкажи ми за стълбите.

— Наричаха ги „летящи стълби“. Бяха закачени за стената само от едната страна. А другата, там където бяха перилата, сякаш висеше във въздуха. Издигаше се все по-нагоре и по-нагоре, извиваше и образуваше големи кръгове, от които ти се замайваше главата, когато ги погледнеш.

Бяха много, много високи и стигаха до покрива, където имаше прозорец с формата на огромно яйце. Стъклата му бяха скосени и когато слънчевите лъчи преминаваха през тях, се образуваха цветни дъги.

Гласът на Гъси вече беше сънен.

— Като нашия прозорец с цветята от цветно стъкло?

— Не, скъпа, беше различно. Нямаше цветя. Кое от цветята в нашия прозорец ти е любимо?

Гъси винаги отговаряше „ирисът“ и Чес й казваше, че „Ирис“^[1] е богинята на дъгата. Но не и сега, понеже Гъси беше заспала.

Чес отметна тежката коса от бледото чело на детето си. После целуна неподвижната и приятно топла малка ръка.

Дълго се взира в най-голямото съкровище в живота си — в своето малко момиченце. После излезе внимателно с тихи стъпки от стаята. Навън валеше слаб дъжд и хладен ветрец развяваше дантелените пердета на прозореца. Всичко беше спокойно.

Чес бавно се спусна по пищно украсеното масивно стълбище на къщата и излезе на верандата. „Вещи! — каза си гневно тя. — Всичките тези вещи! Няма място къде да се обърне човек. Нищо чудно, че е горещо и задушно.“ Дръпна настрани слоевете от завеси, пердета и сенници и отвори тежкия прозорец от оловно стъкло. Един от дебелите копринени пискюли, който украсяваше завесите, я удари по рамото и тя си спомни спора с продавача, когато настояваше да ги направи в специален нюанс на зеленото, а не такова, каквото имаше в магазина. Беше прекарала времето си в търсене на разни вещи. Какво я караше да мисли, че изобилието от вещи е толкова съществено?

Нейт влезе и попита:

— Как е тя?

— Добре е. Отново заспа. Това е най-доброто лекарство за нея. Изяде почти целия яйчен крем.

— Смятам да се кача и да поседя малко при нея. Нищо чудно да се събуди и да поиска нещо.

— Хубаво — отвърна Чес.

И двамата все още чувстваха необходимост да бъдат често с Гъси.

 

 

Нейт наблюдаваше заспалата Гъси и сърцето му се свиваше от страх. За първи път осъзна колко е уязвим. Не беше склонен към самоанализи. Притесняваше се, защото усещаше колко дълбоко може да се вълнува, и се опитваше да не мисли за това. Но не беше достатъчно силен. Ръцете му трепереха, понеже се опитваше да ги контролира. Искаше му се да сграбчи Гъси и да я притисне към себе си, за да я пази, за да застане тялото му между нея и опасностите, които дебнеха навсякъде, както вече се убеди.

В семейството на Нейт никой никого не докосваше. Не му бяха познати прегръдките, целувките, проявите на обич, докато чичо му не доведе Алва във фермата. Сега се смущаваше, че изпитва необходимост да прегърне дъщеря си. Детските й прегръдки и целувки винаги му доставяха удоволствие, но никога не ги беше възприемал като нещо повече от възбуденото желание на някое малко кученце да го лизне по лицето. Сега неясно осъзнаваше, че цени даровете, които му поднасяше дъщеря му, повече от всичките си богатства.

Умът му не приемаше думата „обич“ като подходяща за случая. Тя беше съвсем обикновена. Хората „обичаха“ прасковите, някоя песен или цветята. Това, което той чувстваше, нямаше име, или ако имаше, на него не му беше известно. Не измисляше лесно думите. Знаеше само, че усеща слабост и безпомощност пред силите, които едва не му отнеха детето. Беше сигурен, че ще жертва живота си заради нея, ако тези сили отново се върнат. Тя владееше сърцето му.

Протегна неволно ръка и пръстите му докоснаха дланта й. Без да се събуди, Гъси ги стисна здраво, както навремето, когато беше бебе. Усмихна се в съня си.

Дъхът на Нейт спря. По бузите му бавно се затъркаляха едри сълзи.