Александра Рипли
Златните полета (34)

Трийсет и четвърта глава

Мис Луиза Фърнклиф беше топчеста. Лицето й представляваше кръг с пълни, розови бузи върху невероятно гладката й кожа. Над тях се намираха сините й като китайски порцелан очи и бретон от къси сиви букли. Шапката й беше страшно демодирана с кръгла като купа форма, а не по-малко демодираният й турнюр образуваше кръгла издутина отзад, завършваща с панделка. Носеше стегнат корсет, но независимо от всичко беше пълна. И ниска — не стигаше даже и до рамото на Чес.

„Милото малко лоено топче — помисли си Чес, докато жената й се представяше. — Надявам се, че няма да бърбори прекалено много. Ако бърбори, ще се наложи да й напомня, че съм я наела, за да изпълнява каквото й кажа. Никакво дрънкане.“

— Разгледах пътеводителя си и смятам, че би следвало да караме наред, като започнем с катедралата „Свети Павел“. Достатъчно близо е и разходката ще бъде приятна.

— Точно така, мисис Ричардсън, ще я оставим за по-нататък.

Красивите сини очи на мис Фърнклиф се вдигнаха към Чес. Личеше си, че са на човек, свикнал да му се подчиняват.

Чес си пое дълбоко въздух. Беше длъжна да уточни веднага кой ще се разпорежда.

— Лондонските файтонджии — продължи спокойно мис Фърнклиф — заплашват със стачка. Целият град говори за това. Ако наистина изпълнят заканата си, ще стане изключително трудно да пътуваме на далечни разстояния. Следователно сами ще си съставяме маршрутите. Като начало препоръчвам Лондонската кула. Има логика тя да е първият ни обект, понеже е най-старата и най-известната от историческа гледна точка. Младата кралица Елизабет, както знаете, е била затворничка там, преди да се качи на престола. И, разбира се, обезглавяванията са много интересни. Безспорно кралските регалии ще ви доставят удоволствие.

„Е, добре — помисли си Чес, — тя наистина приказва доста. Но не бих казала, че дрънка.“

— Напълно сте права, мис Фърнклиф — отвърна тя. — Да започнем с Лондонската кула. Изгарям от нетърпение да я видя. В Америка няма много стари неща.

Мис Фърнклиф се усмихна доволно. Бузите й заприличаха на ябълки.

 

 

След като се настаниха удобно във файтона, мис Фърнклиф седеше тихо. Чес местеше очи като обезумяла от единия към другия прозорец, очарована и възбудена от всичко, което виждаше. Улицата беше пълна с какви ли не превозни средства, тротоарите — претъпкани с най-различни хора, а витрините — отрупани с пъстри изкушения. Когато файтонът спря, мозъкът й сякаш беше задръстен. Чувстваше се така, като че ли страда от някакво умствено разстройство.

Мис Фърнклиф подаде няколко монети през отвора на покрива, за да плати на файтонджията.

— До входа има ресторант, в който се сервира чай — каза й тя. — Може би ще хапнем, за да се запознаем, преди да започнем обиколката.

Чес кимна.

— Много сте предвидлива, мис Фърнклиф. И много опитна, както виждам. Идеята ви е добра.

С изненада осъзна, че от закуската беше минало много време. Докато Чес ядеше препечените питки с масло, мис Фърнклиф отпиваше от чая и разказваше историята си.

Доколкото разбрала, американците не били засегнати от формалността, която карала англичаните да странят един от друг. Била дъщеря на армейски офицер, полковник в четвърти гвардейски драгунски полк. Бил убит при Балаклава.

— Поемата на лорд Тенисън направи известна леката кавалерия — каза мис Фърнклиф със сдържано подсмъркване, показващо презрение. — Баща ми беше в тежката кавалерия. Тях никой не ги помни. Но те отблъснаха руснаците. Леката кавалерия просто тръгна съвсем глупаво към собственото си унищожение.

Един от лейтенантите под командването на баща й трябвало да стане съпруг на мис Фърнклиф. Денят за сватбата бил определен и даровете на младоженката — готови. Той също загинал за Крим. Обясни делово, че никой не могъл да се сравнява със спомена й за лейтенанта и затова не се омъжила. Получавала малка пенсия от полка на баща си и не била зле материално.

Учила при мис Флоранс Найтингейл в училището й в болницата „Сейнт Томас“ и работила там много години като сестра. Един ден решила, че е прекалено стара, за да се справя добре. Все още от време на време се грижела за самотни дами и господа, които били в процес на възстановяване след някакво заболяване, но много повече й харесвало да се занимава с екскурзоводство. Болничните стаи по същество били еднакви, докато посещенията на забележителностите на Лондон винаги се отличавали с разнообразие.

Мис Фърнклиф преброи монетите, с които трябваше да платят сметката си. Чес се радваше, че не е длъжна да си служи с объркващата валута. Всичките разноски и възнаграждението за придружителката й щяха да бъдат поети от банката на Кутс от сметката на Нейтан. Последва я кротко, доволна, че може да се остави в ръцете на тази забележителна по-възрастна дама. Само като си представеше — Флоранс Найтингейл!

— После отидохме в един много натруфен ресторант, където сервираха и чай, за да обядваме. След това изминах тристата мили в Британския музей, като подскачах, за да не изоставам от тази малка, миловидна, сивокоса старица. Никога не съм се уморявала така от онова лято, когато помагах при отглеждането на тютюна.

Нейт се засмя.

— Смяташ ли, че ще успееш да докуцукаш до концерта на духовия оркестър?

— Ако трябва, ще пълзя. Обичам Лондон и не искам да пропусна нищо.

Нейтан се усмихна зад кърпата за хранене. Чес приличаше на лакомо дете. За първи път през всичките години, прекарани заедно, се чувстваше по-възрастен от нея. Разбираше вълнението й, но не и когато се отнасяше за музеи и разкази за мъртви крале и кралици. Съвременният Лондон беше нещо съвсем различно. Не познаваше друго място, което да е толкова оживено, нито пък пълно с такива чудеса от гигантски мащаб. Железница само за града, претъпкана с хора, които се придвижваха по-бързо, отколкото можеше да бяга състезателен кон. И по-голямата част от нея — под земята, с тунели, високи като сгради. Всичко изглеждаше така, сякаш бъдещето е станало настояще.

Механиците в хотела бяха най-умните мъже, които някога е виждал. Разказаха му за чудесата на прогреса в цялата сграда, дори и за онези под партера. Докато ги слушаше, човек би помислил, че няма нищо специално в големия колкото хамбар генератор, или в машините, управляващи грамадните асансьори, или в оборудването, което правеше, забележете, не поддържаше, а правеше стотици фунтове лед всеки ден. За Нейтан това беше като магия, но мъжете просто свиха рамене. Нищо ново за тях. Очакваха деня, в който хората щяха да разговарят по телефона през океана и да измислят как да летят.

Боже Господи, беше истинско щастие човек да живее в подобни времена!

 

 

Някакъв човек, с който Нейтан се сприятели на кораба, му каза, че находчивостта в сделките би трябвало да заема второ място след добрата кройка на дрехите му, когато преговаря с президентите на английските компании. Ето защо на 2 май, сряда, той отиде в едно шивашко предприятие, което му бяха препоръчали.

Чес също излезе да пазарува, но със съвсем друга цел. С нетърпение очакваше да се подаде на изкушенията на един истински голям град. Мис Фърнклиф изрази с удоволствие желанието си да й помогне.

— Улица „Риджънт“, в края на Пикадили — каза тя на човека, който караше файтона.

Чес беше поразена. Купи подаръци на всичките си близки — това свърши лесно. Но богатият избор от платове и прибори за Хеърфийлдс я зашемети.

— Не мога да реша — въздъхна тя. — Няма нищо старинно. Възнамерявам да започна от мебелите. Но всичко е съвременно.

— Скъпа моя мисис Ричардсън, ние живеем в ерата на прогреса. Скоро ще навлезем в двайсети век. Никой не желае неудобни, отживели времето си, парадни премени за дома си.

— Искам мебели на Хепълуайт — настояваше упорито Чес — и на Чипъндейл. Те са ги правили в Лондон. Сигурно някъде ги има.

Мис Фърнклиф се опита да изглежда мила, но свитите й усти я издаваха. Беше съвременна жена със съвременни виждания. На Чес й стана жал и заяви:

— Утре бих желала да посетя Художествената галерия.

 

 

Решението се оказа сполучливо. Четвъртъкът беше дъждовен и димът от хилядите комини, които го изпускаха даже и през лятото, не можеше да се издигне през надвисналите облаци. Влажният въздух сякаш хапеше. Беше съвсем подходящо денят да се прекара на закрито.

Чес си купи пътеводител на входа на масивната сграда и въздъхна дълбоко. Британският музей изглеждаше малък в сравнение с Художествената галерия. Чес влезе вътре и застина. Никога не си беше представяла, че нещо може да бъде огромно, богато украсено и красиво. Мраморни стени и колони в зелено, розово, жълто. Стълби, широки като къща и високи като най-високото дърво. Обзе я страхопочитание.

— Това е Гейнсбъро — чуруликаше професионално мис Фърнклиф, — а онова там е Рейбърн… Лорънс… Рейнолдс…

Чес никога не беше виждала известна картина. В Хеърфийлдс висяха семейни портрети, пейзажи, офорти на римски руини и митологични сюжети. Всички бяха приятни, но нито една не бе известна. Забрави за пътеводителя в ръката си, докато следваше мис Фърнклиф от зала в зала, без да забелязва коментарите й. Гледаше, гледаше до насита.

Италианските шедьоври й изтръгнаха сърцето с нежните си мадони, изостриха любопитството й с очарователните си лица, накараха я да се усмихне на закръглените розови и сини коне.

— А сега погледнете фламандската колекция — каза мис Фърнклиф, — призната от специалистите за най-голямото богатство на галерията.

Чес зяпна пред стената срещу себе си. После, сякаш притеглена от магнетична сила, се приближи до картина, изобразяваща мъж и жена в стая, толкова пълна със светлина, че погледна нагоре, за да разбере откъде идва. Но тя беше в самата картина. Светлината в залата бе мрачна, по прозорците се стичаше дъжд.

Мис Фърнклиф извика. Чес насочи вниманието си към нея, за да я попита какво иска. Но дребната усмихната жена с розови бузи не беше споменала нейното име.

— Лорд Рандъл — извика отново тя. — Добро утро.

Недалеч от Чес някакъв мъж разглеждаше една картина.

Свали си цилиндъра и се обърна, за да отговори на мис Фърнклиф.

Чес поклати глава. Не, това не можеше да се случи. Не, беше прекалено ужасно. Видя мъжа, на когото се натрапи във фоайето на хотел „Савой“.

— За мен е удоволствие да се срещна с вас, лорд Рандъл — бъбреше мис Фърнклиф. — Как е скъпата лейди Хърмайъни? Вероятно си спомняте, че се грижех за нея, докато се възстановяваше от инфлуенцата.

Лорд Рандъл се усмихна и намръщеното му лице вече не изглеждаше толкова застрашително. Но не и за Чес. Тя започна бавно да се отдръпва встрани. В края на голямата зала имаше врата.

— Мис… Фърнклиф, така ли беше? Колко добре изглеждате! С радост ще ви съобщя, че снаха ми също е добре. Ефектът от грижите ви беше отличен и продължителен. Ще й кажа, че сме се срещнали. Сигурен съм, че би искала да ви благодаря отново от нейно име.

— Беше отлична пациентка — изрече мис Фърнклиф. — Заговорих ви, защото според мен придружавам дама, свързана със семейството ви. Мисис Ричардсън ми спомена, че моминското й име е Стандиш. Имението на родителите й се е наричало Хеърфийлдс.

— Наистина ли? — лорд Рандъл погледна към Чес. Тя беше с гръб към него. — Мис Фърнклиф? — той вдигна вежди.

Нямаше как да избяга. Чес застина от докосването и от гласа, който я викаше по име. „Ако Бог е милостив — помисли си тя, — подът ще се разтвори и ще ми даде възможност да падна през него.“

Луиза Фърнклиф я потупа по лакътя.

— Позволете ми да ви представя лорд Рандъл Стандиш.

Чес потърси подигравката, изписана по лицето на мъжа.

Но то беше напълно спокойно и върху него се четеше смесица от вежливо любопитство и незаинтересована учтивост, каквато предполагаше подобна среща. Вероятно не си спомняше нищо. Поклони й се и измърмори:

— Мисис Ричардсън.

Наистина много приличаше на баща й. Очите му бяха с цвят на лешник, изглеждаха почти бронзови на неясната светлина. А тъмната му коса също беше склонна да се накъдря от влагата и тя си спомняше как майка й се шегуваше с баща й по този повод. Мустаците на лорд Рандъл покриваха горната част на устните му. Може би челюстта му беше квадратна, но късо подстриганата брада криеше приликата.

Взря се в него, а после бързо и притеснено извърна очи.

„Боже мой! Жената отново се изчерви — помисли си Стандиш. — Сигурно има смущение в кръвообращението.“ Независимо от всичко, беше длъжен да й окаже поне малко внимание.

— За мен ще бъде чест, ако ми позволите да посетя вас и съпруга ви — заяви той. — Къде сте отседнали?

Нима беше възможно? Наистина ли не си спомняше? Чес си подаде ръката.

— Ще се радваме много. В хотел „Савой“ сме.

Стандиш пое ръката й и се поклони.

— Тогава до скоро виждане?

Кимна на мис Фърнклиф и се отдалечи.

— Толкова е елегантен — отбеляза бившата възпитаничка на Найтингейл. — Брат му изобщо не може да се мери в това отношение с лорд Рандъл. Но, разбира се, ще наследи титлата, ето защо не е нужно да бъде елегантен.

По настояване на Чес тя се разбъбри за семейство Стандиш, за брата на Рандъл, Дейвид, за неговата съпруга Хърмайъни, за децата им… Сложните английски благороднически титли толкова объркаха Чес, че тя се усъмни дали някога ще е в състояние да ги схване. Лорд Рандъл бил вторият син на Едгар Стандиш, маркиза на Хеърфийлд, когото наричали лорд Хеърфийлд, а за приятелите — просто Хеърфийлд. Братът на Рандъл, Дейвид Стандиш, бил виконт Уилбрук, наричан лорд Уилбрук, а от приятели — просто Уилбрук, докато наследял титлата. После щял да бъде Хеърфийлд, а най-големият му син — Уилбрук. За по-малкия син на маркиза лорд Рандъл Стандиш била „титла, дадена му от любезност“. Подчинените му и непознатите го наричали лорд Рандъл, а близките и приятелите му — Стандиш.

— Някой казва ли му Рандъл? — отчаяно попита Чес.

Струваше й се, че в този свят кръщаването на дете е загуба на време.

Мис Фърнклиф се усмихна като човек, който знае най-съкровените тайни на семействата.

— Близките му го наричат така, както и любовниците му. Не е женен. — Гласът й премина в шепот: — Говори се, че най-добрите му приятели го наричали Мефистофел заради приликата му с дявола. Надявам се, че имат предвид само тъмната коса и заострената му брада.

Чес се опита да обясни всичките имена на Нейтан, но страхотно се обърка. Спомняше си само, че трябва да използват „лорд Рандъл“, когато братовчед й им дойдеше на гости.

Нейтан се изсмя.

— Предпочитам да го назовавам „Дявол“ и толкоз… Не се притеснявай, няма да го направя. Жалко, че не сме взели от „подсладителя“ на Старата Ливи, за да му го предложим. Мама винаги го наричаше „дяволско питие“. Алва ми каза, че погребението на Ливи било най-дългото и най-шумното от всички, които някога е виждала. Оставила цяло буренце, наречено за случая.

 

 

Лорд Рандъл Стандиш най-примерно посети семейството следващия следобед. Отдавна беше стигнал до извода, че е най-лесно човек незабавно да се освободи от поетото задължение, а после да забрави за него.

Любезно отказа на предложения му от Чес чай, а от Нейт — питие. Законите на лондонското общество постановяваха, че едно посещение не би трябвало да продължава по-дълго от петнайсет минути. А в случай че приемеше да пийне нещо, гостът беше длъжен да остане три четвърти час. Нейт заинтригува Стандиш. Англичанинът имаше много познати и приятели американци, но никой от тях не се занимаваше с производство и търговия. Нейт беше нова порода.

Стандиш обаче отиде при тях, изпълнявайки семейно задължение. Ето защо се обърна към Чес. Обясни й, че си е спомнил след срещата им в галерията колко са били развълнувани всички от посещението на родителите й в Хеърфийлд.

— Баща ми, който се нарича Стандиш от Хеърфийлд, ми разказа за това по-късно.

Чес усети как лицето й почервеня. Значи той наистина не беше забравил сцената, която тя направи. Прииска й се да изтича в другата стая и да заключи вратата. Но нейният братовчед й се усмихваше, сякаш двамата споделяха някаква приятна тайна. Клепачът на дясното му око трепна и той й намигна. Очевидно смяташе, че нищо неприлично не се е случило. Може би беше прав. Чес се надяваше, че е така. Радваше се, че ги е посетил, един истински английски братовчед. Говореха за семейството, за нейното семейство, за нейните родители.

— Тогава учех в университета и не се видях с тях — продължи лорд Рандъл. — Брат ми и баща ми се влюбили отчаяно в майка ви, както разбрах от тях по-късно.

Чес се изсмя. Забавляваше се прекалено много, за да се тревожи за грешката, която беше направила.

— Нищо чудно. Когато янките дойдоха, за да плячкосват Хеърфийлдс, мама толкова ги очарова, че ни оставиха на мира.

Мъркащият, бълбукащ смях на Чес омая Стандиш. Никога не беше чувал подобно нещо, а непознатите преживявания бяха рядкост в живота му. Беше творение на привилегиите и техен пленник и, макар че имаше по-широки интереси и се занимаваше с повече дейности от по-голямата част от себеподобните си, и той като тях постоянно се бореше със скуката.

— Мистър Ричардсън, промених решението си относно питието, ако предложението все още остава в сила.

— Чудесно! — Нейт се приближи до тръбата. — Много ми е приятно да използвам това нещо. Един от механиците ми обясни как да я инсталирам в новата къща. Какво ще пиете?

— Уиски със сода, моля. — Стандиш се усмихна на Чес. Искаше му се да чуе отново смеха й. — В нашето семейство се разказва историята, че когато заминал за колониите, първият представител на рода Стандиш нарекъл земите си Хеърфийлдс вместо Хеърфийлд, тъй като собствеността била два пъти по-голяма от бащината му. Знаете ли дали е вярно, мисис Ричардсън?

Чес само се усмихна и поклати глава. Заяви, че историята е много интересна, но никога не е слушала за нея. Попита го дали е ходил в Америка. Лорд Рандъл й отвърна отрицателно и добави, че с удоволствие ще го стори някой ден.

Сервитьорът, обслужващ стаите, пристигна с подноса с напитките. Стандиш се примири с допълнителното време от половин час. Реши, че е направил грешка. Вирджинският клон от семейството сигурно доста се беше разпрострял, вметна небрежно той, понеже името било свързано и с марка цигари.

— Но това сме ние! — възкликна Чес. — Да не искате да кажете, че са стигнали чак дотук? На теб известно ли ти е подобно нещо, Нейтан?

Лорд Рандъл страшно се изненада и се засмя.

— Значи вие сте причината за всичките ми неприятности. Приятелите ми в Америка изпращат копия от рекламите за мъжа на име Стандиш на хората в Англия. Месеци наред бях обект на закачки. Н. К. В. постоянно ме питаше защо съм толкова свидлив и не му дам няколко от замъците си, след като имам толкова много.

Чес погледна към идеалната, типична за англичаните спретнатост и си спомни добре облечения фермер от рекламите. Засмя се.

— Нещастният човек! — заяви тя и отново се засмя.

Не успя да се сдържи, макар че осъзнаваше колко невъзпитано постъпва.

Не знаеше, че доставя удоволствие на лорд Рандъл Стандиш. На него му се искаше тя никога да не престава да се смее.

— Ще ви изпратим няколко кашона „Касъл“, лорд Рандъл — заяви весело Нейтан.

Вече си мислеше за късмета, който кацна на рамото му. Елегантният братовчед на Чес може би току-що установи нов стил по отношение на цигарите на Стандиш. Той би представлявал добра карта в ръката му, когато започнеше преговори с английските производители на цигари. Ако пуснеше писмото тази вечер, то щеше да стигне до фабриката за една седмица. След още една седмица цигарите щяха да бъдат в Лондон.

В пощата приемаха писма до седем и половина. Ако успееше да се отърве от този човек и да напише писмото веднага…

— Защо не дойдете да вечеряме заедно, лорд Рандъл? Сигурен съм, че Чес би желала да зададе милион въпроси за другите си братовчеди.

Преди Стандиш да откаже, Чес го направи вместо него:

— Съжалявам, но не е възможно. Ще ходим на театър.

Искаше й се да хвърли нещо по Нейтан. Тъкмо се беше успокоила. Насили се да се усмихне. Прикривайки гафа на съпруга си, тя ядосано се чудеше защо Нейтан постъпи така.

Стандиш попита любезно коя пиеса ще гледат.

— „Дамата с камелиите“ — отвърна тя на лорд Рандъл. — Нямам търпение. Винаги съм обичала Дюма.

— Имате късмет. Според отзивите Елеонора Дузе била великолепна. Трудно се намират билети.

Стандиш погледна бързо часовника. Остави наполовина изпитото уиски на масата до себе си. Нямаше нищо по-неприятно от това да бъдеш в компанията на двойка, която е пред скандал. Щеше да си тръгне.

Но се оказа недостоен противник на Нейт. Без да разбере как точно стана, в крайна сметка той трябваше да заведе братовчедката си на театър, вместо съпруга й. Уговориха се да я вземе в седем часа.

След като изпрати Стандиш до асансьора, Нейт се върна при разярената си жена.

— Можеш да ми говориш за недостатъците ми по-късно — благо заяви той. — Сега ми се налага да напиша писмо.

Обясни на Чес какво е намислил по отношение на Стандиш и цигарите „Касъл“.

Чес също имаше някакви идеи. За момента успя да овладее гнева си.

— Нейтан, ти не разбра кой е всъщност приятелят на Стандиш. „Н. К. В.“ означава Негово кралско величество, принца на Уелс, следващия крал на Англия. Длъжни сме да направим ето какво…

Писмото беше занесено навреме в пощата, за да бъде натоварено през нощта на кораба за Ню Йорк. В него Нейт се разпореждаше да изпратят две кашона плюс още два, които да съдържат специални кутии от цигарите „Касъл“. Върху всяка кутия над фигурите на лъва и еднорога трябваше да бъде поставен надписът: „Изработени специално за Н. К. В., принца на Уелс.“ Под кралските животни щеше да има още един ред: „Подарък от приятеля му Стандиш“.

Англичаните бяха луди по кралското семейство. Ако цигарите стигнеха до двореца, Нейтан щеше да бъде посрещнат с разтворени обятия от хората, с които искаше да сключва сделки.

 

 

Чес благодари на лорд Рандъл за това, че ще я е придружи на постановката на „Дамата с камелиите“. Не се извини за изнудването от страна на съпруга й, понеже неловката ситуация щеше да стане още по-смущаваща. В каретата на Стандиш говореха за Дюма — баща и син и за факта, че до театъра се стига бързо.

Когато пристигнаха, шумът, предизвикан от радостната възбуда на очакването, завладя Чес с магията си. След като завесата се вдигна и пиесата започна, тя забрави за всичко останало. Никога не беше гледала професионални актьори, само представленията на Гъси в училище и пиесите на карнавала по време на щатския панаир. Играта им я завладя изцяло.

Стандиш гледаше по-скоро лицето й, отколкото сцената. Имаше нещо омайващо в прехласнатата вглъбеност на Чес в пиесата. Беше спонтанна, непресторена, ентусиазирана и простодушна. Пълна противоположност на всичко в неговия живот.

След като завесата се спусна, Чес обърна към него обляното си в сълзи лице и му се усмихна лъчезарно и боязливо.

— Великолепно! — въздъхна тя.

Нима беше възможно тази най-обикновена жена да е станала красива? На какви други изненади беше способна? Стандиш се чувстваше невероятно приятно.

Чес си избърса очите с носната кърпичка и стана от стола. Докато слагаше наметалото на раменете й, лорд Рандъл забеляза две жени в съседната ложа. Изследваха него и Чес с театралните си бинокли. Наведе глава, за да ги поздрави, и те моментално свалиха биноклите.

— Искате ли да се запознаете с една херцогиня? — попита той Чес.

Беше сигурен, че херцогинята с удоволствие ще се запознае с нея. В ограничения свят на лондонското общество клюките бяха основната форма на забавление. Би представлявало страхотен удар, ако първи научиш чие е новото лице, видяно до Стандиш в театъра.

— Интересна ли е? Прекалено ми е приятно, за да позволя на някакъв досаден човек да помрачи радостта ми.

Още една изненада. Всички бяха убедени, че американците обожават титлите.

— Вие сте забележителна жена, мисис Ричардсън.

— В крайна сметка ние сме братовчеди, лорд Рандъл. Наричайте ме Чес.

— Забележително име. Обичате ли играта?

— Съкратено е от „Франческа“. Играя слабо.

— А вие бихте ли ме наричали Рандъл? С удоволствие бих изиграл една игра с вас.

Стандиш приемаше за дадено, че Чес умело схваща и отвръща на двусмислиците в изтънченото му флиртуване. В неговите кръгове любовните връзки през Сезона^[1] бяха нещо обичайно.

Избухна в смях, когато след театъра го покани на вечеря, влезе в спалнята си и се върна не преоблечена в халат, а с кутия, която съдържаше необикновен комплект за шах.

— Какво е толкова смешно? — попита го тя.

— Мисля, че светът се е побъркал — неопределено й отвърна той. — Съпругът ви няма ли да вечеря с нас?

— Не, разбира се. Той спи дълбоко. Сигурно е ял четири пъти, откакто излязохме. Много обича да използва тръбата. А аз я мразя, защото сякаш говоря на призрак, който се намира сред бушуваща буря. Бихте ли поръчали, моля?

— Какво ще желаете?

— Без значение. Храната тук е много хубава. А сега ми кажете за какво се смеехте.

— Главният готвач на „Савой“ е Ескофие, най-известният в света майстор на кулинарното изкуство. Ако знаеше, че някой нарича произведенията му „много хубава храна“, щеше да си пререже гърлото с един от кухненските ножове.

Чес се засмя. Лорд Рандъл никога не си беше представял подобно нещо. Непринуденото й гърлено мъркане беше уникално. Да я съблазни би представлявало възхитителна авантюра. Може би щеше да се смее и докато се люби. Ядоха омлет, приготвен в сребърен тиган на спиртна лампа от безстрастен сервитьор, който не обръщаше внимание на разговора им. Пиха шампанско.

Чес му обясни колко много съжалява, че няма да може да обядва с него на следващия ден. Мис Фърнклиф щеше да я вземе в девет часа, както обикновено, за да продължат с разглеждането на забележителностите.

Стандиш се изненада от разочарованието, което изпита. Както и от радостта. Прекалено лесните победи бяха най-скучни. Предложи й да отидат до Хампстед в неделя, когато всички музеи са затворени, и Чес прие, като му благодари. И от името на Нейтан.

След вечерята играха шах и тя го матира. Лорд Рандъл Стандиш не беше доволен. Ако неделята не му харесаше, щеше да изостави тази провинциална братовчедка и да насочи вниманието си към жените от собствената си класа, които играеха игрите на ухажването по правила, разбираеми от него.