Александра Рипли
Златните полета (39)

Трийсет и девета глава

През тази седмица щяха да се състоят конните надбягвания в Аскот. Лондон не се обезлюди, както в деня на дербито. Аскот беше за благородниците, а не за всички хора. Ротън Роу беше празна, но не и Странд. Чес гледаше с раздразнение препускащото движение.

Всичко в живота й я дразнеше. Нейтан заяви, че не желае да ходи в Аскот — Епсъм Даун му стигал, за да добие представа за конните надбягвания в Англия. Доколкото му било известно, през останалата част от годината на собствения им хиподрум щели да се проведат достатъчно надбягвания.

Рандъл не можеше да я придружи. Щеше да ходи на събиране в някаква вила край Уиндзор и да присъства на състезанията с другите гости.

— Всички отиват в провинцията — заяви той. — Предполагах, че и вас ще ви поканят някъде.

— Да, но не ни поканиха. И сега няма да те видя цели три дни.

Той докосна устните й.

— Помисли си какво те очаква, когато се върна, след като три дни сърцето ми е жадувало за теб… Така ще бъде още по-добре.

Пръстите му се придвижиха до падащата й свободно коса, за да я хване, да притегли лицето й и да започне да я целува.

Но това се случи преди два дни. А и тя се държа отвратително, въпреки че се закле да не го прави — цупеше се и капризни чеше, вместо да е нежна и весела. Сега се измъчваше от историите, които беше чувала за подобните събирания на село. Те, изглежда, не бяха нищо друго, освен внимателно подготвени сбирки за прелюбодеяние с разпределение на стаите, за да не се изненадват взаимно двойките, които ги обитаваха.

Кой ли заемаше нейното място до Рандъл?

— Не можете ли да се движите по-бързо? — извика тя на кочияша, макар и да знаеше, че върши всичко, което му е по възможностите.

Искаше й се нещастните файтонджии никога да не бяха приключвали ужасната си стачка. Тогава човек можеше да стигне безпрепятствено там, закъдето беше тръгнал.

Лутър Уитсъл беше безкрайно щастлив, че го посети. Подскачаше на пръсти, свали коприната от един стол и я настани с елегантен жест.

— Само ми прошепнете желанието си и то веднага ще бъде изпълнено — заяви прочувствено той. — Пола от крила на пеперуда? Шал от лунни лъчи?

Чес се засмя против волята си. Не възнамеряваше да се откаже от начумереността си, но не устоя на приповдигнатото настроение на Лутър.

— Балът на херцогинята от Девъншир — отвърна Чес.

Лутър размаха ръце и падна безразсъдно на колене.

— Събитието на Сезона — заяви той. — Длъжен съм да надмина себе си.

Дръпна оранжевата си коса с дългите си пръсти.

Чес забеляза тясното легло и малката маса с газов котлон върху нея, които би трябвало да останат скрити от погледите на хората зад паравана в ъгъла на стаята. „Какво самодоволно прасе съм — помисли си тя. — Ако бях дала адреса на всички, които ме питаха откъде съм си набавила дрехите, бедният Лутър вече щеше да е постигнал нечуван успех. Предполагам, че принцесата се поинтересува просто от любезност. Лутър е прекалено авангарден за нейното положение в обществото. Тъй като ще става следващата кралица, едва ли би си разрешила да бъде различна.“

— Виждам изящната ви алабастрова кожа като лунна светлина в мрака на тайна градина — изрече Лутър.

Чес му отдаде цялото си внимание. Поканата за бала представляваше свидетелство за възхода в обществото. Беше слушала много за дами и господа, които отчаяно се опитвали да се доберат до него. Нямаше значение, че тя щеше да присъства главно поради приятелството на Нейтан с принца. Това лекуваше нараненото й честолюбие, понеже не беше включена в събиранията на село.

— Не бива да бъда много натруфена, мистър Уитсъл — предупреди го Чес. — В средата на юли е доста горещо.

Отказваше да приеме факта, че тогава вече нямаше да е в Англия.

— А и залата се осветява от хиляди свещи — въздъхна блажено Лутър. — Сигурно ще е ад.

Сивата стена на мъглата я обхвана, докато слизаше по многобройните стъпала от ателието на Лутър. Отначало се изплаши. Не виждаше каретата. Чуваше приглушени стъпки, но не можеше да различи никакви хора. За първи път й се случваше да попадне в такава гъста мъгла.

Веднага щом разбра, я обхвана силен трепет. Беше чела за нея. Мрачната фигура, която едва се забелязваше, можеше спокойно да бъде герой от разказите за Шерлок Холмс.

— Хей! — извика тя. — Тук ли е каретата на Ричардсън?

Кочияшът, който седеше отзад, си проби път до нея и я заведе бавно до ландото.

— Откарайте ме на улица Бейкър — каза му тя.

— Къде, мадам?

— На улица Бейкър — повтори Чес. — Номер 221 В.

Кочияшът внимателно подбираше думите си. Обясни й, че мистър Холмс не е действителен човек.

— Знам — засмя се Чес. — Пък и вече е мъртъв. И все пак искам да отида.

Гледаше през прозореца, докато каретата пълзеше по обгърнатите от мъглата улици. От време на време изплуваше лице, кон, пощенска кутия, електрически стълб, а после също изчезваше внезапно. Звуците бяха необичайни и долитаха изопачени от влагата. Веднъж Чес чу песен, друг път хлипане.

Беше много странно и невероятно красиво.

Чес обиколи пресечката, където беше измисленият дом на Холмс. Не видя входа, понеже той не съществуваше. Не забеляза и надпис върху сградите. В една от тях може би се е помещавал научният апарат на белия детектив. В този свят на издигаща се като вихрушка сивота.

Налагаше се да се опира в стените, за да не се загуби, както разтревожено предположи кочияшът. Пълзеше по-бавно и от охлюв. Там където имаше издадено навън стълбище, трябваше да го заобиколи внимателно от трите страни, докато стигне до здравите стени.

Беше странно и великолепно приключение.

 

 

— Притесних се да не се загубиш — заяви Нейтан, когато тя се прибра в хотела.

— Наистина се загубих за около час — отвърна Чес, — но го направих нарочно.

Разказа му за невидимите сгради на улица Бейкър.

— А аз едва не паднах в реката — засмя се Нейт. — Мислех, че се движа по Странд. Излезе обаче, че съм свил по една странична улица вдясно от нея. Ако някакъв малък джебчия не се беше опитал да ме ограби, щяха да се превърна в храна за рибите. Когато ме събори, успях да видя под слоя на мъглата. Тя сякаш непрекъснато се издига и се спуска. Ако знаех, че е така, щях да се наведа надолу, за да се ориентирам.

— Искаш ли да опитаме?

— О, да!

Препъваха се, хванати за ръка, през градините на хотела към крайбрежната улица.

— Вдига се — тъжно отбеляза Чес. — Виж, вече се забелязват части от небето.

— После бързо се спуска, преди да изчезне. Говорят, че подобно нещо рядко се случва през лятото.

Тя клекна, а после се излегна на чакълестата пътека. Носът й почти докосна няколко карамфила. Миризмата им беше силна и сладка.

След миг усети, че Нейтан я хвана за ръката.

— По-добре стани, понеже някой ще те види и ще повика линейка. Мъглата се разпръсква бързо.

Чес се подчини с неохота. От години не си позволяваше да се забавлява толкова ексцентрично. Дотогава не беше забелязала колко невероятно красиво може да бъде едно малко розово цвете.

Вечеряха в апартамента. Нейтан заяви, че не желае да се издокарва в колосаните си дрехи. Чес се съгласи с него. И за нея щеше да бъде добре за разнообразие да си сложи свободен корсет и домашна дреха.

След вечеря почетоха. Нейтан разполагаше с купчина отчети от фабриките. Чес извади коректурите на романа на Джордж дю Морие, които Рандъл й беше дал. Спомни си как върховете на пръстите му докоснаха нейните, когато сложи листовете в ръцете й, и усети приятен краткотраен трепет. Той скоро щеше да се върне.

Романът беше бохемски. Не след дълго текстът погълна Чес. Героинята беше модел на млад художник от Париж и се казваше Трилби. Държеше се шокиращо. Позираше гола, псуваше, спеше едновременно с няколко мъже, без да чувства вина, и пушеше цигари.

Чес престана да чете, за да разкаже на Нейтан за пристрастеността й към тютюна.

— Може би всички развратни жени пушат. Трябва да изпратиш някой в онази част на града, където се навъртат те, за да провери. Ако е вярно, нищо чудно да продадеш там много цигари.

Нейтан изръмжа неопределено и обърна страницата. Вече му беше известно, че някои проститутки пушат. Посети няколко пъти един публичен дом, който му препоръчаха, но предпочиташе непушачки. Ненавиждаше миризмата на тютюна.

След като Нейтан си легна, Чес стоя до късно. Омагьоса я някакъв луд учител по музика и прелъстител, наречен Свенгали, който хипнотизирал нещастната Трилби и я превърнал в своя робиня.

Направил я също и най-великата певица в Европа. Очарована от Свенгали, гласът й станал толкова невероятно чист и ясен, че публиката падала в краката й, които винаги били боси.

Чес изчиташе дългите листове евтина хартия и ги пускаше на пода. Беше се събрала голяма, разбъркана купчина, когато стигна до мястото, където Свенгали получава сърдечен удар и умира зад кулисите в една концертна зала в Лондон. Трилби е на сцената. Загубва гласа си в мига, в който настъпва смъртта му. Чес потрепери възбудено и започна следващата страница.

Плака щастливо, когато Трилби пропадна, разкая се и отново стана порядъчна жена. Покъртителната сцена, когато Трилби си възвръща гласа и умира, пеейки, накара Чес да се разхълца.

„Колко хубава, жестока книга!“ — помисли си тя. Подреди страниците. Щеше да ги занесе в Стандиш и да ги даде на Джеймс Дайк. Той естествено едва ли някога щеше да притежава подобна книга. Не възнамеряваше да я предложи за четене и обсъждане в литературното дружество. Изхили се на хрумването си и си легна. Самата тя се почувства като бохем. Познаваше мъжа, написал „Трилби“. В него нямаше нищо бохемско.

 

 

В понеделник вестниците бяха пълни с големи заглавия: „Убит е президентът на Франция“ и „Роди се кралят принц“. Бърти стана дядо и охраната на Бъкингамския дворец беше подсилена.

Чес обичаше да наблюдава грандиозното зрелище при смяната на стражата. Понякога си тръгваше по такова време от апартамента на Рандъл, че да успее да я хване по обратния път към „Савой“. Този понеделник обаче не отиде при него, понеже още не се беше върнал от Уиндзор.

Поне й изпрати бележка, че ще си бъде вкъщи чак следобед. Останалите вести в бележката бяха достатъчно вълнуващи, за да компенсират разочарованието й.

Една от гостенките била Дейзи Полинджър, дамата, която според слуховете желаела да се отърве от старомодните си мебели. Стандиш беше записал името и адреса на попечителя й. Мистър Адърли държал ключовете от къщата, където били складирани мебелите, и щял да ги покаже на Чес, когато й е удобно.

Чес наблюдава стражата, докато последните маршируващи редици изчезнаха, а после каретата я отведе до кантората на мистър Адърли на улица Бонд.

Мистър Адърли беше крехък възрастен мъж с тих, шепнещ глас и изискани обноски. Напомни й за Огъстъс Стандиш, макар че дядо й предпочиташе да крещи, вместо да мърмори. Моментално появилото се чувство на привързаност не убягна на стария господин.

— Вярвам, че благородна дама като вас ща намери място за съкровищата на лейди Елизабет. Щеше да бъде истински смутена, ако можеше да види каква незаинтересуваност проявява мис Полинджър към наследството на сестрата на баба си.

Чес се надяваше, че мебелите не са в ужасно състояние. Въпреки всичко щеше да ги купи, за да не си спечели неблагоразположението на мистър Адърли подобно на мис Полинджър.

Домът на лейди Елизабет се намираше на площад Ръсел — район, който от десетилетия не се смяташе за модерен. Къщата беше проста, правоъгълна постройка от периода на управлението на кралете Джордж, разположена сред квадратна градина, отдавна обрасла с бурени. От тротоара към къщата водеше покрита с тухли алея, разбита и неравна от прораслата трева.

Огромната входна врата беше двойна, а всяко крило се състоеше от четири квадратни плоскости. Над нея имаше голям изящен ветрилообразен прозорец.

Чес си повтаряше, че не би трябвало да се надява да открие кой знае какво. Входът й напомни за Хеърфийлдс.

Помогна на мистър Адърли да превърти грамадния железен ключ и да отвори вратата. Двете крила изскърцаха недоволно, но полетяха навън.

Пред нея се разкри вътрешността на къщата. Широкият вестибюл беше покрит с дебел слой прах. Чес забеляза в мрака красива спираловидна стълба в единия му край. Високо над главата й през капандурата се процеждаха цветни дъги.

Чес се разплака тихо.

— Мистър Адърли, когато бях малко момиченце, живеех точно в такава къща. Ще имате ли нещо против, ако седна на най-долното стъпало и си припомня миналото?

Мъжът се трогна от сълзите и от чувствата й. Самият той беше израснал в подобна къща.

— Можете да задържите колкото искате ключа, скъпо дете. Когато свършите, ми го върнете.

И той бавно и тежко се отдалечи по изпотрошената тухлена настилка на алеята.

Чес стоя в къщата, докато слънчевата светлина премина в здрач. Забрави за Рандъл, за Нейт, за Лондон. Обгърнаха я призраците, изпълнили ума и сърцето й. Намираше се сред близките си и сякаш се превърна в детето, което порасна и стана зряла жена.

Къщата беше по-малка и по-строга от Хеърфийлдс. Но високите мрачни стаи създаваха същото усещане за пространство и хармонична сдържаност. Чес се чудеше как всички, включително и тя, се бяха насочили към придобиването на вещи, отказвайки се от богатството на красотата и спокойствието. Не проумяваше как тя, творение на Хеърфийлдс, беше стигнала до сегашното положение, при което забранените телесни удоволствия означаваха за нея повече, отколкото честта, приличието или брачният й обет.

Дали двамата й красиви по-големи братя са били като Рандъл? Дали са се проявявали като опитни и покоряващи любовници на женени жени? Дали майка й се е отдавала на мъжете, които я обожаваха? Защо беше прието, дори се очакваше баща й и дядо й да стават бащи на деца, чиито майки са били беззащитни робини?

Наистина ли плътските наслади управляваха света? И ако беше така, дали този изискан ред в пространството около нея беше само имитация на разумност, понеже действителната не съществуваше?

— Точно ти си ми нужна — заяви тя на тихата, прашна къща. — В теб има покой и красота… И все пак знам, че щом Рандъл ме докосне, ще бъда негова дотогава, докогато ме иска. Но в прегръдките му не намирам спокойствие, а само необуздано желание и още по-необуздано задоволяване на страстта.

Докато заключваше голямата врата, Чес се чувстваше още по-объркана. Но вече се беше убедила, че е открила идеал, към който си струва да се стреми, колкото и недостижим да е той за нея.

— Благодаря ви, че ме оставихте да постоя в къщата — каза тя на стария попечител. — Бих се радвала да купя всичко, което мис Полинджър ми разреши.

 

 

— Нейтан, най-после открих мебелите за Хеърфийлдс — обяви възторжено тя.

— Това е наистина чудесно. Бих искал да науча подробностите. Но сме длъжни да отидем на тази проклета вечеря, поканата за която ти прие. От близо час камериерката ти се суети каква рокля ще облечеш.

— Забравих за нея. Ще побързам.

Нейт изчака да се качат в ландото и след като потеглиха тържествено заяви:

— Днес Ъпчърч подписа без възражение, Чес. До края на седмицата ще получа съгласието и на останалите. — Вдиша дълбоко и гръдният му кош се повдигна силно. После издиша бавно с наслада и продължи: — Готово. Победих Бък Дюк.

— Прекрасно, Нейтан. Как ще го отпразнуваме? Би трябвало да има фойерверки.

— За да покажа как се чувствам, би следвало да има изригващи вулкани. Тъй като няма как да ги доставим, ще вдигнем тайно тост за двама ни с шампанското на домакина тази вечер. Шампанското вече доста ми харесва.

Беше 24 юни 1894 година. Чес реши да поръча датата да се гравира на копчета за ръкавели, на четки за коса, на един златен часовник и на сребърна купа за охлаждане на шампанско — всъщност на четири такива купи. В Стандиш щяха да устроят тържество с фойерверки и тогава щеше да поднесе подаръците на Нейтан. Може би на Коледа.

Тържеството беше голямо. Според Чес присъстваха около четирийсет души. Потисна въздишката си. На подобни вечери сервирането страшно много се протакаше.

Тогава видя Оскар Уайлд в една група, която седеше недалеч от тях, и се почувства щастлива, че е там. Ако бяха по-близо, за да го чува какво говори, вечерята можеше да трае безкрайно дълго и тя щеше да е доволна.

Той също я видя и извика силно:

— Конфедеративната красавица! Позволете ми да коленича в знак на отстъпление. Или обожанието като израз на дълбоката ми почит е загубена кауза?

— Радвам се, че ви виждам, Оскар. Чели сте американската история?

Той целуна ръката й.

— Не доброволно, както може би си мислите. Неотдавна ме хвана някакъв словоохотлив историк. Вече съм специалист. Ако южняците ми дадат армия, кон и великолепна униформа, ще се справя с всичките им злини. — Изгледа я от главата до петите. — Скъпият Лутър почти е успял, макар и да не е постигнал особена царственост. Красива сте.

Доставяше му удоволствие да я гледа, но беше малко тъжен. Сърдечните въпроси му бяха добре познати и той осъзнаваше причината за хубостта на Чес. Беше обичана. Това я караше да се чувства красива и тя изглеждаше красива. Дрехите бяха само орнамент от щастието й. „Ако любовта е вечна — помисли си той, — колко хубав щеше да е целият свят! Както Чес тази вечер.“

Беше различна от останалите жени, но не много. Носеше рокля вталена в кръста и колосана клоширана пола с дълбоки плисета отзад, които оформяха къс шлейф. Деколтето беше голямо, каквото се носеше в момента, и огромни ръкави до лактите, както би следвало да се очаква.

Но вместо да я изработи от коприна, органза или дантела, Лутър беше получил вдъхновение да комбинира и трите материи. Правоъгълниците от тъмнозелена коприна, тъмносиня органза и тъмнолилава дантела бяха зашити, за да се образува платът, от който бе скроена. Разнообразните цветове и повърхности привличаха светлината в стаята и очите на хората.

Чес му отдаде дължимото.

— Скъпият Лутър ме превърна във водеща фигура в модата. Той е чудотворец. Разкажете ми всичко за себе си. Как сте?

— Драга моя Чес, трябва да се научите да се въздържате. Никога не питайте един мъж как е. Той може и да ви отговори и тогава ще се сърдите само на себе си, понеже ще умрете от скука.

— Никога. Особено с вас. Но ако вие не приказвате, ще го сторя аз. Напоследък прекарвам времето си страшно интересно. Посетих Шерлок Холмс и…

— Посетили сте кого? — весело се усмихна Оскар. — Никога не съм ви смятал за лунатичка. Възхитително!

Чес му разказа за приключението си в мъглата. Оскар се закле, че ще постъпи по същия начин в първия мъглив ден.

— Такава безумно развлекателна история! — възкликна той. — Аз естествено ще я направя още по-забавна.

Чес усети леко докосване по врата, обърна се, видя Рандъл и коленете й омекнаха.

— Оскар, приятелю, ти си излишен — заяви Стандиш. — Чаках те цял следобед — тихо прошепна той на Чес. — Когато те чух, че се смееш с Оскар, ми се прииска да убия него, после теб и накрая себе си. Защо не дойде?

— Забравих.

— Ще те убия. По дяволите! Вече са сервирали вечерята. Повече не можем да говорим. Ела утре. Рано. Закълни се.

— Заклевам се.

 

 

Лорд Рандъл Стандиш беше раздразнен. От дясната му страна пак седеше момиче, което за първи път се явяваше в обществото. Поздрави я с винената си чаша и накара очите си да я гледат възхитено над ръба й. Така изпълни задължението си.

Далеч от него Чес се смееше на масата. Звукът се процеждаше през тихото потракване на сребърните прибори по порцелановите чинии и изискания разговор. Дали този забележителен смях го превърна в глупак? Сигурно съществуваше и друга, по-сериозна причина. Понеже той наистина беше глупак. Помоли я да отиде при него на следващия ден. Преувеличенията не бяха нещо необичайно, а част от играта на любовниците. Не намираше обаче обяснение на факта, че той наистина го искаше.

Всичко беше подготвено и планирано. Тя щеше да отиде при него следобед, след като той се върнеше от вилата. Щеше да се люби с нея и да приключи връзката. Беше станала прекалено претенциозна, прекалено натраплива. Дойде време да свърши с това. Познаваше предупредителните сигнали — в миналото много пъти му се беше случвало да се измъкне елегантно.

Защо тогава се притесни, когато тя не дойде? Беше прекалено изискан, за да сложи първи край на историята. Ако жената имаше достатъчно ум в главата си, за да схване признаците и да се откаже, толкова по-добре. Така беше по-лесно и за двамата.

Какво беше различното в сегашната му връзка, в тази жена? Защо изведнъж толкова силно я пожела, че започна да брои часовете до сутринта?

Ако удържеше на думата си.

Не, не биваше да се тревожи. Тази нейна черта беше едно от уникалните неща у нея. Обръщаше прекалено голямо внимание на старомодни представи като например светостта на обещанието.

„Уникална“. Сигурно в тази дума се криеше отговорът. Едва ли щеше да я забрави. Останалите вече бяха избледнели в съзнанието му. Налагаше се да я замести с някоя друга необикновена жена. Малката графиня на събирането във вилата определено имаше шансове.

Сложиха Чес да седне близо до Оскар. Всички, които го чуваха, се забавляваха невероятно на коментара му върху менюто. Почти всички. Някои осъзнаваха, че им се подиграва, като се шегува с голямото количество храна. Два вида супа и две блюда от риба били напълно достатъчно. Да можеш да избираш било истински лукс. Но защо трябвало да му предлагат елен, пиле със сметана, агнешки котлети, момици, градински овесарки, гъши дроб и пъдпъдъци? И то преди основното ястие, а после сладоледи и кейкове преди десерта.

Излишеството беше зов на сърцето, стандарт, създаден за всеки, който желае да го спазва. Чес погледна шестте златни фруктиери на масата, изобилстващи със захаросани плодове, които блестяха на светлината на петте огромни златни свещника. Трябваше да протяга врат, за да види Нейтан, който седеше на отсрещната страна на масата през пет стола от нея. Възнамеряваше да вдигне чашата си и да го поздрави, след като сервираха шампанското.

Нейт слушаше внимателно отрупаната с бижута дама вдясно от себе си. Колко търпелив беше! Или заинтригуван — при Нейтан никой не можеше да каже със сигурност. Вероятно дамата беше известна досадница, но той се интересуваше от странни неща. Чес реши да го попита по-късно. Навярно и на нея щеше да й бъде интересно.

— За какво ти гукаше на масата партньорката ти по време на вечерята, Нейтан? Май че ти проглуши ушите.

— Беше много забавно. Откакто пристигнахме тук, се чудя. Затова я попитах с какво се занимават тези хора.

— И?

— Обясни ми, че се опитват упорито да намерят начин да не живеят скучно.

— И нищо друго ли не каза?

— Не се изрази точно така. Разказа ми за приемите, за конните състезания, за събиранията в провинцията, за лова на зайци или на фазани, за тениса, за голфа, за стрелбата с лък, за билярда и за крокета. Те наистина се изтощават, като вършат нещо някъде, после се местят, правят същото, връщат се обратно и продължават.

— Нейтан, говориш като социалист. Какво лошо има в това човек да се забавлява?

— Нищо. Но те не се забавляват. Бягат като обезумели, понеже се ужасяват, че ако спрат, ще се отегчат… Колко жалко.

 

 

Чес се протегна като котка и тихо изстена от удоволствие, докато ръцете на Рандъл се движеха бавно по гръбнака й, възбуждаха я и я караха да предчувства допира до останалите части от тялото й. Собствените й пръсти и длани изгаряха от желание да го докоснат, но тя се насилваше да изчака, като се съсредоточаваше върху мига и изключваше всички мисли за бъдещето.

Достатъчно се беше тормозила с догадки какво ще направи, ако я помоли да остане, или ако не отвори дума за това. По-късно, по-късно. Сега щеше само да мисли за момента и да го усеща.

Изведнъж, прекалено бързо, дойде краят.

— Достави ми голямо щастие, любов моя. Никога няма да те забравя.

— Ще те помня до края на живота си, Рандъл. Целуни ме за последен път, понеже трябва да тръгвам.

Не плака. Болеше я прекалено много, за да плаче. Не беше нужно да решава дали да остане или не. Рандъл не спомена нищо по този въпрос.

 

 

Един ден след като се разделиха, Чес отиде с Нейтан на празненството по случай откриването на Тауър Бридж. Сякаш целият Лондон се стече там. Темза беше пълна с лодки, украсени със знаменца, а двата й бряга гъмжаха от хора в празнично настроение.

Мостът представляваше чудо в техническо и архитектурно отношение. Огромната му централна част можеше да се повдига, за да даде възможност на корабите да минават, а механизмът беше скрит под две високи квадратни кули, чиито покриви бяха украсени с железни останки от древните бойници със знамена на върха от Лондонската кула, която се намираше наблизо на брега. Конструкцията на моста беше боядисана в ярък небесносин цвят, а кулите — покрити с шлифован гранит с позлатени хералдически плочи. Знамената плющяха на острия влажен вятър.

Заведоха специално поканените гости в павилион от раиран брезент до северния край на моста. Върху стъпаловидните площадки, обърнати към подиума и обкичени със знамена с кралския герб в средата, бяха поставени сини столове.

Чес поздрави другите гости и седна. Почувства злобно задоволство от факта, че почти всички се възмущаваха, понеже един варварин американец като Нейтан беше станал толкова близък с принца на Уелс и два от бленуваните билети бяха прахосани за чужденци. Дори бе още по-страшно — Нейтан не си седеше на мястото. Той естествено се сприятели с механиците и се намираше в машинното отделение, за да наблюдава работата на моста оттам.

Малко преди пладне роти от войници и моряци се изкачиха на моста и заеха позиции от двете му страни. Всеки държеше лъскава месингова тръба.

По Тауър Хил се появи процесия от карети, заобиколени от конни гвардейци в пъстри униформи, които яздеха в идеален синхрон. Когато тълпите започнаха да издават радостни възгласи, тръбите се вдигнаха. Принцът и принцесата на Уелс бяха в първата карета. Лъскавите фанфари ги поздравяваха, докато теглената от четири коня карета прекоси пространството към по-бедните квартали на южния бряг на реката.

Повечето работници, които бяха строили моста, живееха там. Принцът и принцесата трябваше да преминат по украсените улици в знак на благодарност. Половин час по-късно, когато каретата се върна, тръбите отново изсвириха. Чес ги наблюдаваше с възхищение. Как успяваха тези млади мъже да действат така съгласувано? Сякаш една ръка и една тръба се отразяваха в сто огледала. После кралските особи дойдоха в павилиона. Чес стана и се поклони с другите дами. Когато отново седна, срещу нея се виждаше свитата на принца. Сред придворните и служителите беше лорд Рандъл Стандиш. Вниманието му бе насочено към най-малката дъщеря на принца.

Чес не чу нито една от многобройните речи, включително и на Негово кралско величество. Гледаше, а не слушаше, запаметяваше лица и усмивки. Гъси щеше да настоява да й разкаже как е изглеждала принцесата. Собственото й сърце изпитваше необходимост да забележи всяко изражение, което се появяваше на лицето на Рандъл. Когато хората аплодираха ораторите, тя се присъединяваше към публиката. Видя, че централната част на моста се разделя и се повдига във въздуха. Тогава всички лодки в реката надуха свирките си. Чуха се изстрели на оръдие, хората издадоха радостни възгласи и церемонията приключи.

„За мен Лондон е вече минало“ — помисли си тя. Наблюдаваше как групата, придружаваща принца, слезе по специална платформа и подвижен мост, качи се на украсен със знамена параход и се отдалечи.

Гледаше го как бавно плава по Темза и изчезва от живота й. Рандъл нито веднъж не потърси очите й.

Нейтан си проби път през тълпата, за да я открие. Искаше да й покаже машините. Тя щеше да се възползва от привилегията да натисне лоста, който задвижваше подемните колела.

Чес се чувстваше отделена от всичко и от всички, и най-вече от себе си. Беше страничен наблюдател. Забеляза Нейтан с официалното облекло и цилиндъра, който разговаряше свободно и почтително с механиците. Виждаше себе си как се усмихва, говори, прокарва възхитено облечената си с ръкавица ръка върху гигантските, боядисани в зелено и червено двигатели. Наблюдаваше се и си се възхищаваше, докато следеше за опаковането на багажа, пращаше бележки, в които съобщаваше колко много съжалява, че няма да присъства на предварително уговорени тържества, внимателно изписваше „За сбогуване“ върху десетки визитни картички — нейни и на Нейтан. „За сбогуване“ — учтивото съобщение по френски маниер, че семейство Ричардсън напускат Лондон. Кочияшът щеше да обиколи всичките къщи от списъка, които тя му даде, а лакеят щеше да ги предаде на домакините. Получателите щяха да ги изхвърлят. Лондон щеше да ги забрави, сякаш никога не са били там.

Откри старите, „неподходящи“ визитни картички. На една от тях върху снимката си написа: „За сбогуване“. Щеше да се погрижи да я доставят в апартамента на Рандъл.

 

 

„Кампания“ беше познат, апартаментът и прислужниците — същите. Сякаш изобщо го не бяха напускали, не бяха слизали в Ливърпул и не бяха ходили в Лондон. Единствената разлика беше, че отсега нататък животът й щеше да бъде съвсем друг.

Когато буреносните облаци закриха хоризонта, Чес ги погледна с тъжно задоволство. Морската болест щеше да бъде нещо много по-леко от това, което изпитваше в момента.