Александра Рипли
Златните полета (40)

Четирийсета глава

Когато се прибра вкъщи, имаше толкова работа, че не й оставаше време да мисли, и Чес беше благодарна. Първо организира празненството и фойерверките за Нейтан, като покани всичките им приятели включително и Доктор, а дори и Дик Рейнолдс. Тържеството премина с голям успех. В Северна Каролина никой не се притесняваше, че ще завали през юли и Чес използва парка. Свири оркестърът и цялото население на Стандиш беше там.

После пиха шампанско в къщата. Гъси си беше у дома. Разрешиха й да изпие само половин чаша, за да участва в тоста.

— Сега ми харесва повече, отколкото преди — тогава бях съвсем малка.

Скоро щеше да навърши дванайсет години и се смяташе за много голяма. Но коленете й все още бяха кокалести и кльощави. Според Чес не бе нужно отсега да се притеснява, че малкото й момиченце ще стане жена. Някой ден трябваше да си поговори с Гъси, и то съвсем скоро, за мъжете, жените, бебетата и любовта. Не знаеше как да обясни любовта или поне онзи вид любов, която те завладява изцяло.

Наблюдаваше Нейтан, който се бореше със себе си. Лили беше бременна и той смяташе, че бебето е от него. Продължаваше да го държи във властта си, както преди. Завръщането му в леглото й беше само въпрос на време. Сега Чес го разбираше. Безпомощността му й беше позната. Натъжаваше я мисълта, че не може да каже истината на Нейтан — вече не го обвиняваше. Нямаше как да му обясни защо го разбира. Ако му разкажеше, щеше да нарани непоносимо и двамата.

Английските партньори пристигаха през август за важните съвещания, свързани с новата компания, и Чес беше решила на всяка цена Хеърфийлдс да е готова дотогава, за да отпразнуват в нея събитието. Отвори всички сандъци с мебели, които бяха пътували в трюма на „Кампания“. Дни наред размества мебелите от къщата на площад „Ръсел“, за да им намери подходящо място. Беше страшно изморена, а понякога и разочарована, но спокойствието, което усети на площад Ръсел, пресече океана заедно с вещите и Хеърфийлдс се превърна за нея в оазис на покой, независимо от бояджиите, дърводелците и шивачките.

Имаше изненади и не всички от тях бяха приятни.

 

 

Едит Хортън я прегърна и изказа възхищението си от дрехите й, от мебелите за Хеърфийлдс, от увлекателните истории за Нейтан и принца на Уелс. Накрая попита:

— Струваше ли си, Чес?

— За какво говориш, Едит?

— Скъпа моя, ти не си жената, която замина с „Бейдикъра“ в ръка. Преживяла си любовна връзка. Не се притеснявай, не личи, освен за жена, която го е преживяла.

— Едит!

— О, да. За щастие Хенри не разбра. А и аз успях да го преживея, макар че ми бяха нужни десет години. Сега знам, че си заслужаваше, независимо от тези десет години. Надявам се, че можеш да кажеш същото.

— Попитай ме след няколко години.

 

 

Боби Фред умираше.

— Това още не е краят, Чес, Престанете да се тревожите. Аз съм стар човек и е съвсем естествено да си отида, когато ми дойде времето.

— Нарекохте ме „Чес“, Войнико. След толкова много години, но аз се радвам, че най-накрая се престрашихте.

— А вие ме нарекохте „Войнико“. Благодарен съм ви. „Боби Фред“ не е подходящо име за възрастен мъж.

 

 

Когато получи „Трилби“, Джеймс Дайк изпадна във възторг. Беше чел откъси в списание „Харпърс Мънтли“ и „полудявал, опитвайки се да отгатне какво ще се случи“.

— Не вярвам, че „Харпърс“ е печатал такъв роман.

— Скъпа Чес, в Америка той предизвика буря. Наистина „буря“ е най-точната дума. Всички говорят за него.

Чес беше скептично настроена, но Джеймс имаше право. Следващата неделя Гидиън изнесе служба, в която отрече и прокле неморалността на героинята Трилби и на книгата. Беше един от хилядите проповедници, които го правеха.

Чес си държеше устата затворена, но й беше приятно да се чувства бохем.

 

 

Тримата английски партньори пристигнаха на 3 август. Нейтан изпрати вагона си до Ню Йорк, за да ги докара. Когато стъпиха на малката гара на Стандиш, не можеха са да не признаят факта, че са изненадани от елегантността на Америка, която нямаха възможност да усетят в Англия.

По-късно Нейтан се смя по този повод с Чес.

— Нима са очаквали нещо друго от един приятел на Негово кралско величество! — възкликна тя. — Сега можеш да правиш с тях всичко, каквото поискаш.

— В началото не смятам да ги притеснявам. Все още се плашат, че зад всяко дърво се крие по един Джъронъмоу^[1] — той се ухили като момче. — Ще ги скалпирам, когато вече не го очакват.

Съвещанията се водеха денонощно в продължение на седмици. Армии от адвокати, чиновници, служители в посолствата, земемери, строители и експерти по тютюна изпълваха хотела в Дърам и канцелариите на Нейт.

Най-накрая на 1 септември трима нотариуси поставиха печатите си върху подписаните договори за сливане и върху произтичащите от тях споразумения. Първата копка за новите комплекси от фабрики и помощни сгради щеше да бъде направена през април следващата година. Сбогуването беше полято с шампанско и англичаните се качиха на вагона на Нейт, за да стигнат до Ню Йорк.

Веднага щом последният вагон се загуби от погледа му, Нейт свали официалното си сако, цилиндъра и ръкавиците и си нави ръкавите.

— Какво има? — попита Чес.

— Ще се кача на един кон и ще отида в Роли. Ще стигна много по-бързо, отколкото с тази играчка с плюшени седалки. Знаеш ли какво се е случило, докато пиех чай с новите си партньори? Проклетите политици във Вашингтон приели закон за двупроцентов данък върху всяко пени от годишната печалба, надхвърляща четири хиляди долара. Няма да го понеса и ще го кажа на „избраниците си“ на разбираем за тях език.

— Нейтан, не удряй никого.

— Ще направя нещо дори още по-лошо. Ще престана да пълня нечии джобове.

Чес се усмихна. Изпита благодарност към политиците. Нейтан се беше въздържал седмици наред, докато се уточняваха подробностите по споразуменията във връзка с новата сделка. Не обичаше да говори, че нещо трябва да се свърши. Винаги се залавяше с него и го свършваше.

Сега щеше да вдигне пара пред някои сенатори и конгресмени. Тяхно задължение беше да го изслушат.

Чес излезе на прохладната задна веранда на Хеърфийлдс и се отпусна на един от люлеещите се столове с високи облегалки. Докато се поклащаше в него, той скърцаше. Действаше й като приспивна песен. Къщата тънеше в тишина — Гъси беше излязла някъде. Слънчевите лъчи трептяха върху крилата на водните кончета. Едно колибри в тюркоазен и зелен цвят се нахрани бързо от чашката на мушкатото в пръстеното гърне на стълбите. В Юга беше лято. Цареше сънливо спокойствие. Чес му се наслаждаваше. Англичаните бяха любезни, непретенциозни гости, но акцентът им я караше да си спомни неща, които беше по-добре да забрави. Затвори очи, облегна глава на стола и се залюля, докато приспивното скърцане я успокои.

Гъси нахълта вкъщи. Чес примигна и се стресна в съня си.

— Мамо?

— На задната веранда съм, Гъси.

— А, там ли си? Донесох пощата. Може ли да взема тези странни марки? Джулия Бенет ги подрежда в албум.

— Чак след като баща ти прегледа писмата. Онези, които са от Англия, са свързани с работата му.

— Върху големия плик за теб са залепени няколко.

Чес веднага разпозна почерка, макар че го беше виждала само веднъж в кратка бележка.

— Лошо ли ти е, мамо?

— От горещината е, скъпа. Нищо ми няма. Би ли помолила готвачката да ни направи лимонада?

Изпитваше необходимост да остане сама. Стискаше силно облегалките на стола, но ръцете й подскачаха. Какво искаше да й каже Рандъл? Какво желаеше?

Разкъса дебелата хартия на пакета и я пусна на пода.

Върху вътрешната опаковка имаше изрезка от вестник. Чес не разбра за какво става дума. Нечия колекция от картини щеше да се предложи на търг.

Отново погледна датата. Беше 30 юни. Разкъса внимателно пакета. Когато видя писмото, дъхът й спря.

„Скъпа моя Чес,

Това ме накара да си спомня за теб. Когато се срещнахме в Галерията, подготвях търга. Надявам се, че може би ще намериш място на стената за този дребен жест на обич от английския си братовчед.

Рандъл Стандиш“

— Ето лимонадата, мамо.

— Благодаря ти, мила. Сложи я, моля те, на масата.

— О, Боже, колко много марки! Какво имаше в пакета?

Чес не можа да отговори. Махна писмото на Рандъл и отвори картонената папка под него.

Скица, направена с графит, просто ескиз. Но тя й напомни за картината. Мъжът и жената, хванати за ръце, стояха в осветената от златиста светлина стая и гледаха навън към някой, който ги наблюдаваше. Лицата им бяха озарени от спокойствието, за което копнееше Чес, разрушено от подаръка на Рандъл. Чувстваше се така, сякаш краката й бяха изгорени от думите върху хартията, която лежеше в скута й. Искаше й се да доближи мастилото до устните и гърдите си. Подаде писмото и рисунката на Гъси.

— Нали ръцете са ти чисти, милинка? Това нещо е много старо и много ценно. Бележката е от английския ни братовчед, за който ти разказах. — Трябваше да се махне, да остане сама. — Ще дремна малко, Гъси. Сбогуването с англичаните ме изтощи.

След като спусна щорите и заключи вратата на стаята, Чес вече можеше да плаче. Солените сълзи потекоха в изкривената й уста, докато повтаряше тихо:

— Рандъл… Рандъл… Рандъл…

Галеше с ръце тялото си, като си припомняше и имитираше ласките му.

 

 

Нейт отсъства само три дни, но времето беше достатъчно на Чес, за да се възстанови от шока, причинен от писмото на Рандъл. Беше в състояние да му го покаже заедно с рисунката и да говори за тях, сякаш не бяха нищо повече от една приятна изненада.

— Много мило от негова страна — заяви Нейт. — Другият пакет, от който мис Ненаситни пръсти свали марките, преди да успея да седна, също съдържаше малък сувенир за теб.

Сложи отворения пакет в скута й.

— О, Нейтан, колко си предвидлив! Много ти благодаря.

Чес внимателно взе подаръка. Бяха записи — восъчни цилиндри за едисоновия грамофон, едната — ария, изпълнявана от Нели Мелба, а другата — от Аделина Пати.

— Зрелището в столовата онази нощ беше най-комичното нещо, което съм виждал в живота си — Нейт се засмя.

После извади нов грамофон с по-голяма фуния. Обясни й, че Едисон е подобрил първоначалния си модел. Този бил по-нов и по-добър.

Чак тогава Чес се засмя.

— О, Нейтан, ти никога няма да се промениш.

Трогна се искрено от грижливо избрания подарък, но момчешката му привързаност към „играчките“ я развълнува дори повече. Смехът й беше придружен от сълзи. Колко приятно бе да зависиш от човек, който цял живот щеше да си остане същият.

— Спомняш ли си онази дама с ветрилото от пера? Искала е перото да влезе в супата на другата — той отново се засмя. — Какво ще кажеш за пауновите пера? Да украсим ли пуйката с тях следващия път?

Надпреварваха се да си припомнят разни случки. Смехът им беше почти както преди — преди Лили и Рандъл.

През есенните месеци животът им се успокои. Чес беше доволна. Не можеше да забрави Лондон, но малко по малко го направи част от живота си по практичен начин.

Хеърфийлдс беше добър пример. Къщата се превърна в техен дом, а не в имитация на дома на родителите й, нито пък на магическата, изоставена къща на площад Ръсел, в жива, променяща се среда за всекидневието на семейство Ричардсън — Нейтан, Гъси и Чес.

Високите гостни бяха голи и празни според изискванията на времето. Стените, прозорците, мебелите и подовете бяха боядисани в бледи цветове. По-голямата част от избелелите гоблени и дамаски останаха непроменени, а завесите представляваха едноцветни богати драперии от коприна. Единствените украшения бяха кристалните полилеи и аплици, сребърните и порцелановите купи, пълни със свежи цветя и плодове. Гостната, столовата и сутрешната всекидневна можеха да възпроизведат изцяло обстановката в другите две къщи. Но Чес добави елементи, които бяха нейни творения. Край камините се намираха плетени кошници с цепеници и подпалки. Поздравителна картичка за свети Валентин, нарисувана с пастели от Чес, когато беше четиригодишна, бе сложена в рамка от варак и закачена на същата тясна стена заедно със скицата на Ван Дайк. Върху конзола в стил Чипъндейл лежаха стъкла за микроскоп и стетоскоп. Индийският шал на Чес беше метнат върху седалката на дивана в стил Шератън, за да служи за покриване на раменете и коленете, понеже в този ъгъл на стаята се образуваше течение. Месинговата тръба на грамофона върху ниския махагонов скрин в стил от епохата на кралица Ана отразяваше ярко светлината от прозореца. До всеки стол и диван стоеше поставка за списания в стил Кентърбъри, пълен с последните издания, а върху масите и отоманките бяха натрупани малки купчини от книги.

На горния етаж обстановката в стаите също не беше строга. Кувертюри от различни парчета покриваха скритите зад драпериите легла. Драпериите бяха изработени от памучен плат на ярки карета, произведен в собствената им фабрика, а завесите на прозорците — от муселин.

Във всяка стая имаше свободно пространство, светлина и въздух — само от Северна Каролина, от никое друго място.

Най-обилно се хранеха вечер, за разлика от Лондон, където модата беше да се яде много на обяд. Сервираше се и вино от богатите запаси в избата. Вечерята са състоеше от четири ястия, рибата беше само един вид, а храната се приготвяше от местни продукти.

Откакто се върнаха от Лондон, пиеха чай с препечени кифли, намазани с масло, с бисквити и сладки — нещо ново и приятно между обеда и вечерята. Чес използваше красивите сребърни прибори, изработени през миналия век от известен лондонски майстор. Запарваха листата в чайник от печена глина от Станфорд, Северна Каролина, понеже колкото и да беше красив, сребърният чайник придаваше метален вкус на чая.

На подноса винаги имаше малка кана. В нея сипваха уиски. Войника предпочиташе да си „подслажда“ чая с него вместо със захар. Старият мъж почти всеки ден идваше на чай. Отслабващото му сърце се стимулираше от напитката и от обичта, която получаваше в къщата. Обикновено насочваше цялото си внимание към Гъси и тя му отвръщаше със същото. Чес беше щастлива от щедростта и чувствителността на дъщеря си, от неприкриваната, чиста любов на Войника към кръщелницата му.

Чес не желаеше външни хора да нарушават интимната атмосфера по време на чая, ето защо въведе късна закуска, когато канеше дамите от Стандиш. Краткотрайните й впечатления от английското кралско семейство я отрезвиха. Височайшите особи бяха изолирани и превърнати в пленници на ранга си. След като отново си беше у дома, Чес реши да приключи с ролята на грандама, която играеше. Отначало й липсваха почитта и ласкателството и тя се срамуваше от това. Скоро обаче откри, че на малките събирания присъстваха много интелигентни, интересни жени, които проявяваха желание, дори нетърпение да бъдат приятелки и равни с нея. Все по-рядко се чувстваше самотна — проблем, който преди не беше забелязала или признала пред себе си. Животът й непрекъснато ставаше все по-милосърден.

Заниманията на литературното дружество, ръководено от умерено авангардните възгледи на Джеймс Дайк, продължаваха да бъдат удоволствие за нея. Чес сложи пожълтяващите страници на „Трилби“ под стъклото на масата в книжарницата му. Пристигаха клиенти чак от Роли или от Уинстън, за да пазаруват в нея. Увеличаваха се и членовете на дружеството. Срещите вече се провеждаха в голямата зала на новата масонска ложа на Ричардсън Авеню. Джеймс и Чес спечелиха достатъчно гласове и промениха името на дружеството. Нарекоха го клуб „Трилби“.

— Не мога да разбера какво става с тази книга — казваше Чес на Нейтан почти всяка седмица, след като във вестниците се съобщаваше за нови примери на разпространяващата се мания.

Излизането й от печат отприщи лавината.

Най-вече младите жени полудяха по нея. Наложи се Чес да забрани на Гъси да подражава на английския акцент — опит на американците да постигнат така наречения от критичните статии „Трилбизъм“. Но накрая отстъпи. Един от коледните подаръци за Гъси беше брошка, представляваща бос крак по подобие на Трилби. Беше много модерна.

Празниците бяха незапомнено приятни — с елха, висока четирийсет фута, поставена във вестибюла. Ароматът й се носеше из цялата къща. Няколко вечери поред имаха гости. Всички пееха коледни песни, а Гъси им акомпанираше възторжено, макар и не особено добре на пианото.

Всичко щеше да бъде идеално, ако Нейтан не се бе прибрал една вечер, ухаещ на парфюма на Лили с дъх на рози.

А на Коледа, както и през останалите дни, копнежът по Рандъл се превърна в постоянна болезнена рана в сърцето на Чес.

„Вече не е толкова страшно — непрекъснато си повтаряше тя. — С времето ще ми мине. Едит ми каза, че се е излекувала от раздялата.“

Десет години изглеждаха ужасно дълъг период.