Александра Рипли
Златните полета (38)

Трийсет и осма глава

Чес осъзнаваше, че е глупаво да се сърди на Нейтан. Вината не беше негова, че принцът на Уелс настояваше да присъства на драматичния прием. Но независимо от това беше сърдита. Нейтан щеше да бъде два дни с Рандъл, през които Рандъл не можеше да бъде с нея.

Понеделникът беше израз на настроението й. Валя — не един от онези краткотрайни дъждове, с които свикна в Лондон, а равномерен, тежък, мрачен порой.

Пожела късмет на Нейтан, когато момчето се качи, за да му каже, че лорд Рандъл го чака долу, а после написа дълги писма на Гъси и Едит. След като свърши, захвърли писалката. Знаеше, че трябва да напише още писма, но те щяха да почакат. Чувстваше се прекалено неспокойна, за да продължи да стои на едно място.

Искаше да бъде с Рандъл. Вчера за първи път след като връзката им започна, не се любиха, и желанието да бъде с него я влудяваше.

А днес? А утре? А през всичките следващи дни? Кога щяха да бъдат отново заедно? Беше непоносимо.

Крачеше из апартамента като лъв в клетка, докато не й съобщиха, че каретата, за която мистър Ричардсън беше помолил, е пристигнала. Щеше да бъде на тяхно разположение за остатъка от престоя им.

— Нека кочияшът да почака — каза Чес на прислужника. — След малко ще сляза.

Независимо от дъжда, изпитваше необходимост да излезе. Посъветва се с портиера къде може да потърси стари мебели. Той й даде списък на осем антикварни магазина, в които вероятно щеше да намери желаните неща. Веднага се почувства по-добре. Прибра се в ранния следобед с главоболие, почти отчаяна. Повечето от старинните предмети бяха френски, при това позлатени, и всеки собственик на магазин й повтаряше едно и също. Никой не търсел английски мебели от миналия век, ето защо не се предлагали за продажба. Било изключено да намери нещо.

Нейтан се беше върнал. Стори й се, че страшно се забавлява от преживяването си при шивача, който даваше костюми под наем.

— Трябва да хапнеш нещо — каза Нейт. — След като главоболието ти мине, ще решим какво да правим с тези — той посочи към кошницата, пълна с големи бели правоъгълни пликове.

Новината за поканата им в Марлборо Хаус се беше разпространила мълниеносно. Получиха още осемнайсет покани за приеми, събирания на чай, вечери.

— Боже мой! — възкликна Чес. — Най-добре е да се нахраня бързо и да се преоблека. Струва ми се, че днес ще ме посетят доста дами.

Дойдоха трийсет и седем. За щастие правилата бяха много строги. Границата беше точно петнайсет минути. Дамите идваха и си отиваха. Столовете във всекидневната бяха непрекъснато заети.

Докато отговаряше на въпросите кой друг е бил в дома на принца и какви дрехи е носела принцесата, Чес успя да вмъкне и собствения си въпрос за старите английски мебели. Една дама й каза, че е чула нещо за лелята или сестрата на бабата на Дейзи Полинджър, не беше съвсем сигурна, но във всеки случай Дейзи наследила огромно количество старомодни вещи, от които искала да се отърве. Не, Дейзи не живеела в града. Никога не идвала в Лондон. Била много сладко създание, но доста побъркана.

Часът за официални посещения беше строго определен — от три до четири. Към четири и петнайсет главоболието на Чес отново се появи. А и направи ужасна грешка. Спомена, че на следващия ден Нейтан ще присъства официално на сутрешния прием.

Непрестанното бърборене доведе поне до три имена на магазина, в които можеше да намери столове в стил Чипъндейл.

— Доста слаб резултат, но все пак е нещо — каза тя на Нейтан. — Ще изляза сутринта. Следобед, докато обикаляте из двореца, ще ходя на гости, вместо да посрещам посетители. Отнема повече време, но не е толкова изнервящо.

Вече беше решила да отиде у Хърмайъни Стандиш. Изпитваше необходимост да споменава името на Рандъл, да усеща думата върху устните си, а се страхуваше да говори за него с Нейтан. Попита го само дали Рандъл ще вечеря с тях. Надяваше се, че не й пролича колко е отчаяна, когато получи отрицателен отговор.

— Защо отново не отидем да се нахраним в ресторанта? — предложи Чес.

Вече не се интересуваше дали е прилично или не. Навярно щеше да успее да седне на стола, където Рандъл седя снощи. Нуждаеше се да почувства по някакъв начин връзката с него, понеже в противен случай щеше да полудее.

— Добра идея — отвърна Нейт. — Сигурно пак ще има атракция.

 

 

Нямаше столове в стил Чипъндейл. Когато се върна в „Савой“, Чес беше оклюмала и отново с главоболие.

Там завари Рандъл и всичко й мина.

— Нейт е почти облечен — предупреди я той.

После я целуна бързо, докато пръстите му галеха гърдите й. Когато Нейт влезе във всекидневната, Стандиш беше в най-отдалечената й част, а Чес седеше на дивана. Беше в зелени копринени кюлоти, украсени със сърма, бели чорапи и велурени обувки, с лъскави катарами, обсипани с изкуствени скъпоценни камъни.

— Чувствам се като магаре с панделка на ушите и опашката — заяви той.

Рандъл му подаде дълго наметало. Пищното облекло на Рандъл също беше покрито с наметало. Чес не забеляза, че приличаше на д’Артанян. Опитваше се да се въздържи да не изтича през стаята и да се хвърли в прегръдките му. Да бъде близо до него и да не е в състояние да го докосне беше по-лошо, отколкото изобщо да не го вижда.

Като част от несполуките през деня Хърмайъни не беше вкъщи.

Чес нареди на кочияша да я разхожда където иска, докато стане четири часа, а после да я върне вкъщи. Сгуши се в ъгъла на ландото и се разплака.

— Защо са ти червени очите? — попита Нейтан.

Отговори му, че са й влезли сажди, и се поинтересува:

— Прекарахте ли добре?

— Не. Поне аз. Това, че изглеждах като маймуна, не беше най-страшното. Негово кралско всемогъщо величество ми създаде още неприятности. „Желае“ да играем карти в клуба му тази вечер.

Чес се почувства така, сякаш краката й се отлепиха от пода. Беше сигурна, че веднага щом Нейт излезе, Рандъл ще дойде при нея. Бог да поживи принца на Уелс!

Любиха се на тясното легло в една от малките спални за слугите, които бяха част от апартамента.

— Не знаеш колко ми липсваше — призна й Рандъл, след като свършиха.

— А ти ми липсваше десет пъти повече — прошепна Чес в устата му и се притисна към него в очакване да получи още ласки.

Но той се изправи на крака.

— Трябва да се възползваме от възможностите, скъпа моя, но не и да се държим безразсъдно. Ела утре при мен. Кажи, че ще ходиш да пазаруваш. Тръгвам, а ти се изкъпи. Миришеш на любов.

— Харесва ми да мириша на любов, на теб — отвърна Чес, но осъзнаваше, че е прав.

А и скоро щеше да стане утре.

 

 

През следващите дни Чес се убеди колко точни бяха думите на Рандъл. Измамата и опасността да бъде разкрита придаваха допълнителен трепет на срещите им.

Заедно с всички останали хора в Лондон двамата с Нейтан отидоха на дербито, най-важните конни надбягвания за годината. Хиподрумът в Епсъм Даунс беше претъпкан от зрители. Графове общуваха с улични метачи, а графини — със сервитьорки в кръчми. Всички се забавляваха чудесно, въпреки че през целия ден валя.

Нейт намери някакъв сандък, върху който Чес се покачи, а едрото му тяло я предпазваше от махащата и крещяща тълпа. Тя издаде силни радостни възгласи, когато жребецът на лорд Роузбъри победи. Хиляди се присъединиха към поздравите й. Красивият нов министър-председател все още не беше направил нищо, с което да засегне хората, и на тях им харесваше начело на правителството да е човек, интересуват се от спорта.

По-късно следобед Стандиш си проправи път през тълпата, за да се срещне с тях. Когато го видя, че се приближава, Чес се почувства най-щастливата и най-привлекателната жена на света, понеже явно не можеше да стои далеч от нея. Поклонът и беглата му целувка по ръката бяха всичко, което позволяваха обществените норми. Но през ръкавицата тя усети силното стискане на пръстите му. Докато Рандъл се смееше и разговаряше с Нейтан, тя се наслаждаваше на играта си да изглежда заинтригувана само от това, което приказваше съпругът й, без да обръща внимание на докосването на рамото му, докато тълпата ги блъскаше.

Стандиш донесе лоши новини на Нейт. Негово кралско величество щял да бъде доволен, ако Нейт отново посети клуба „Марлборо“ вечерта в единайсет часа, за да играят бакара.

Предишната нощ играта много се харесала на принца. Повече от седмица Нейт почти всяка нощ ходеше в клуба, винаги в късните часове и оставаше едва ли не до зазоряване. Тогава Рандъл идваше при Чес. Сутринта Чес отиваше при него. Ставаше все по-изкусна в лъжите за несъществуващи магазини, в които липсваха търсените от нея неща.

Все повече се изморяваше, понеже следобед приемаше посетители или ходеше на гости, а всяка вечер двамата с Нейтан присъстваха на някакво събиране. След приема поканите се увеличиха.

Нейт беше изтощен, защото прекарваше дните в разговори с големите производители на цигари, опитвайки се да ги убеди да вземат участие в компанията, която беше организирал.

— С радост бих убил братовчед ти за това, че ме въвлече в живота на клуба „Марлборо“ — заяви й той, — ако двама от най-крупните представители на бранша в Англия не идваха там. Тогава заедно с Бърти се мъчим на всяка цена да загубим — той се изхили, но смехът му прозвуча уморено. — Никак не е лошо, когато едно момче, израсло в тютюнева ферма в Алъманс Каунти, може да си позволи да нарича следващия крал на Англия „Бърти“.

На Чес й дожаля за него. Стана й неприятно, че й се налагаше да го лъже. Беше сигурна, че той никога не я е лъгал.

Но бе обхваната от невероятно силно чувство, а неговият фокус беше Рандъл, ръцете му, устата му, тялото му. Страстта изцяло направляваше постъпките й.

 

 

Най-неочаквано на 11 юни стачката на файтонджиите приключи. Преди улиците й изглеждаха претъпкани. Сега обаче се оказа, че й трябва два пъти повече време, за да стигне до апартамента на Рандъл, което я изнервяше двойно повече. На следващия ден той й каза, че заминава за края на седмицата.

— И аз не искам да се разделям с теб, моя любов, но Негово кралско величество ми нареди да бъда на яхтата му за кралската регата по Темза. Знаеш, че не мога да откажа. Става дума само за два дни, Чес, затова не бива да драматизираш нещата.

— Защо Нейтан не отиде вместо теб? Нали на него може да се разчита да загуби на карти?

Стандиш се изсмя.

— Обяснил е на Негово кралско величество, че страда от морска болест.

— Няма такова нещо.

— Умен мъж е твоят съпруг.

На Чес й се стори, че Рандъл наблегна на последните две думи. Ядосан ли беше? Или вече е започнала да му омръзва? Спомни си прекалено любезната оживеност на една дама на някакво тържество:

— Скъпа, вие сте ужасно щастлива, че сте спечелили благоразположението на Мефистофел през този сезон. Идеален е като любовник, докато не му стане скучно.

През двата дни преди края на седмицата Чес повече не се оплакваше и се държеше весело.

Съботата и неделята бяха спокойни. Чес не осъзнаваше, че се нуждае от почивка, докато не й се отдаде възможност да разбере колко добре й се отрази тя. Двамата с Нейтан се разходиха из градините край реката, ядоха сладолед, ходиха на концерт. И говориха. От седмици нямаха време за непринудени разговори.

Нейт се надяваше, че ще привлече един от производителите на цигари към компанията. След като се направеше първата крачка, щяха да го последват и други.

Беше ли й го казал? Споделяше ли всичко с нея след срещите си с тютюнопроизводителите? Тя не си спомняше.

За първи път Чес се почувства виновна заради връзката си с Рандъл. Нейтан не я обичаше. Никога не се любеше с нея. Но я превърна в пълноправна партньорка в най-важната част от живота си — зараждането и разрастването на производството и търговията му. Дори даде на предприятията си нейното име, Стандиш.

От разговорите си с други жени знаеше, че мъжете им не им даваха нищо, освен името си, а понякога и леглото си. Беше много по-щастлива от тях. Заради Нейтан. Не биваше да го мами по този начин. Колкото и луда да бе по Рандъл, би следвало да се интересува от нещата, с които се занимаваше, и от успеха му.

— Видя ли това? — Нейтан й подаде съботния брой на „Илюстрейтид Нюс“, светски седмичник. Беше заградил с кръг някаква реклама.

Величаеха с големи букви цигарите „Фул Дрес“. С по-дребни букви се съобщаваше на хората, че могат да ги намерят във всички магазини за продажба на цигари. Още по-дребни букви сочеха производителя: „Кини Брос, Н. Й.“.

— Една от фирмите, които Бък Дюк погълна — каза Чес. — Какво търсят в Лондон? Смяташ ли, че той знае какво си замислил, Нейтан?

— Навярно, но не съм сигурен. Тези англичани са толкова затворени, че дори не си казват имената, когато разговаряш с тях. Сякаш самоличността им е тайна, да не говорим за сделките им. Струва ми се, че биха отрязали езика на всеки свой служител, ако сподели нещо с момчетата на Бък или с който и да било друг.

— Смяташ ли, че Американската тютюнева компания ще започне война за цените тук? Това е специалитет на Дюк, нали?

— Сега той се занимава с тази работа у дома. Само че се е захванал с тютюна за дъвчене, а не с цигарите. Но води борбата безмилостно. Днк Рейнолдс няма много пари в банката, но „Лигит & Майърс“ са в състояние да намалят цените заедно с Бък, без този ход да им се отрази зле за дълго време. Просто сме уцелили момента. Бък е зает в собствената си област. Зарадвах се на обявата за „Кини“. Бих могъл да я използвам, за да сплаша хората, с които се пазаря.

Чес го погледна с укор:

— Нейтан Ричардсън, ти ли даде рекламата да се помести във вестника?

— Мислиш ли, че съм способен да извърша подобно подло и мръсно нещо?

Очите му бяха весели. Чес си помисли, че не е толкова изморен и отново си е същият. Обеща пред себе си, че отсега нататък ще му бъде по-добър партньор.

Но в понеделник Рандъл ги посети. Донесе добра новина. Цигарите, изработени специално за Негово кралско величество, имали голям успех на яхтата. Бърти възнамерявал да ги въведе официално в клуба „Марлборо“.

— Там всички пушат пури — мрачно отвърна Нейт. — Няма да му е трудно.

— Но ти ще поръчаш още, нали? — настояваше Стандиш.

— Вече го сторих. До края на месеца ще пристигнат десет кашона. Дотогава остават само дванайсет дни.

Чес изхълца шумно. Веднага се извини, като се оправда със стомашно неразположение. В действителност не искаше да повярва, че времето е минало толкова бързо. Не би го понесла. Резервацията им за Ню Йорк беше за 2 юли. Не можеше да се раздели с Рандъл. Нямаше да го направи.

Погледна го с безумен поглед. Неговите очи я предупредиха да внимава.

— Не би било зле още тази вечер да започнеш да насърчаваш мъжете в клуба да преминат от пури на цигари, Нейт — заяви Стандиш с гримаса на състрадание. — Негово кралско величество ми поръча да подновя поканата.

Чес се втренчи в коленете си, за да скрие радостното изражение на лицето си. Щеше да прекара нощта с Рандъл.

До началото на юли оставаха още две седмици. За две седмици можеше да се случи всичко. Не беше изключено преговорите на Нейтан да се проточат, принцът да го заведе да играят комар на континента и какво ли не друго — бяха възможни милион неща.

Щеше да живее заради моментите, в които тялото на Рандъл е до нейното. Нищо друго не я интересуваше.