Александра Рипли
Златните полета (24)

Двайсет и четвърта глава

Семейство Гинтър настояваха Чес, Нейт и бебето да отседнат в къщата им. Мисис Гинтър се помоли на Нейт да убеди жена си, но той й обясни, че не е в състояние.

После Луис Гинтър реши, че би било добре да им предостави един етаж от хотела, който притежаваше. Нареди на служителите си да оставят празни всички незаети стаи и да обърнат особено внимание на апартамента, където се настаниха семейство Ричардсън.

Съпругата му изпрати шивачката си да вземе мярка на Чес за траурните дрехи. Доставиха кутии с черни воали, чорапи, шал, халат, палто, шапка и носни кърпички.

Преди да е готово черното й облекло, Чес носеше светлосинята копринена рокля, която си беше купила за пътуването, докато преглеждаше документите и разговаряше с мистър Пери. Нейт седеше тихо до жена си и слушаше подробностите около нещастието в Хеърфийлдс.

Огъстъс Стандиш беше прехвърлил фермите на наемателите срещу редовни доставки на храна, а в случая със Сила — срещу службата й като готвачка, докато е жив.

В завещанието си беше включил наставления снаха му да бъде настанена в Конфедеративния дом за вдовици и сираци в Ричмънд.

Оставяше къщата в Хеърфийлдс и заобикалящите я десет акра земя на внучката си Франческа Стандиш Ричардсън.

Не бяха плащани данъци върху собствеността за 1881 и 1882 година.

— Нека щата да ги поеме — заяви Чес. Нейтан се канеше да й обясни, че сумата не е голяма и той с удоволствие ще я плати, но тя го изпревари. — В крайна сметка за мен тук няма нищо.

Чес разгледа надгробните паметници и избра прости гранитни плочи с надписи в римски стил.

— Не знам рождените дати на Маркъс и Даяна — каза тя. — Ще сложа само датата на смъртта. Искам да преместят гробовете им. Би следвало да почиват при другите членове на семейството.

— Рубините на майка ти навярно не са изгорели — отбеляза Нейт. — Огърлицата сигурно ще може да се възстанови.

Чес поклати глава и отвърна:

— Бяха изкуствени. Истинските ги продадохме още през шейсетте години. Мама така и не разбра. — После даде странно нареждане на адвоката: — Настоявам да се засадят дръвчета около гробището. Кестени — не от местните, нискостеблените, мистър Пери. Ще трябва да потърсите от истинските. Вярно ли е, че никой няма право да закача гробището, независимо чия е собствеността?

— Да. Но тези дървета…

— Не желая да обсъждаме повече въпроса, мистър Пери. Увеличете хонорара си, за да е в съответствие с трудната задача.

 

 

Късно през следващата нощ Нейт разбра причината. Огъста се събуди от някакъв сън и повика майка си. Чес отиде при нея. Нейт я последва за всеки случай, ако се наложеше да помага.

Чакаше, без да бъде забелязан в мрачната стая, докато Чес седеше с бебето на скута си на лунната светлина, която струеше през големия прозорец.

Чес успокояваше уплашеното дете, като го галеше по косата и непрекъснато му говореше:

— Толкова си хубава, ангелче мое. На лунната светлина косата ти е златиста със сребрист блясък. Косата на баба ти беше същата. Понякога ми позволяваше да я реша с гребените й от слонова кост. Спускаше се по гърба й и стигаше до пейката, на която седеше. Беше като сребристо златиста коприна. Галех я така, както правя сега, за да усетя меката и гладка повърхност.

Обичаше да решат косата й, а на мен ми беше много приятно. Тя затваряше очи и ми разказваше чудни истории за времето, когато двамата с баща ми били млади и заминали с големия кораб за Европа. Танцували в Париж на кейовете, когато цъфтели кестените, в двореца на краля в Лондон, когато розите изпълвали въздуха със сладката миризма на мускус, и в руините на Рим, когато цветовете на магнолиите били като луни по тъмните храсти.

Тя ме напусна, когато имах нужда от нея, Огъста. Заживя със спомените си и ме остави съвсем сама. Но аз никога няма да те оставя, никога, никога. Винаги ще те обичам и ще те закрилям, за да не се чувстваш самотна или уплашена.

Обичах я много, а сега вече я няма. Толкова е тъжно…

До момента Чес не беше плакала за Хеърфийлдс. Но докато говореше на малкото момиченце, по бузите й се стичаха сълзи. Безцветното й лице блестеше като сребро на бледата светлина на луната.

Нейт излезе тихо от стаята, за да й даде възможност да си излее мъката.

 

 

— Затруднен съм, Чес. Ще ми помогнеш ли?

Наложи си да изглежда заинтригувана. Но докато Нейтан й описваше проблема си, у нея се разгоря истински интерес.

Нейт беше прекарал по-голямата част от деня при „Джос. Баркър & синове“, търговци на едро на тютюневи изделия. Баркър искаше цигари „Касъл“, само, при условие че Нейт започне усилено да ги рекламира.

— Ето в какво се състои проблемът — може да си велик и никой да не те забелязва. Ниските цени наистина помагат много при продажбата, но това вече не е достатъчно. Човекът, който пуши, би следвало да търси твоите цигари, а не нечии други. Този факт е известен на конкурентите ми. — Нейт подаде на Чес купчината от вестници, които беше взел от Баркър. — „Бул“ са най-гръмогласни, откакто Блакуел продаде компанията на Джул Кар. Прибавят и по една връзка хартия към всяка торбичка с тютюн, така че мъжът да може да си свива и цигари, а не само да пуши лула. И сами го разгласяват от единия край на света до другия.

Чес бързо прегледа новините от цяла Америка. Гигантските афиши на „Бул“, високи сто и петдесет фута, бяха залели Ню Орлиънс и Мексико, Сиатъл и Сан Франциско, Бостън и Квебек. Бикът се беше вдигнал на задните си крака или гледаше злобно от рекламите, заемащи половин страница в списанията и вестниците, издавани в големите градове.

— Сигурно харчи цяло състояние — учудено отбеляза тя.

— Меко казано. А от продажбата изкарва два пъти повече от парите, вложени в рекламата. И ние трябва да се включим в кампанията, Чес. Другите се изпопребиват кой да бъде първи. Погледни тук — „Лигит & Майърс“ са заели на практика една страница в този чикагски вестник. „Ричмъндс Джеймс“ са в списанието „Сатърди Ивнинг Поуст“. Би следвало и ние да се размърдаме. Ти измисли името „Касъл“, рисунката и всичко останало. Изцяло по твоята част е.

Чес мислеше трескаво.

— Ще ми е нужна помощ. Не знам в кои градове излизат вестници, а списанията, доколкото ми е известно, са петстотин. Страшно забавно! Естествено, че ще го свърша. Или поне ще се опитам.

— Добре казано. Ще уведомя Баркър, че ще си платим, стига да намери някой, който е наясно по тези въпроси.

Чес отново започна да чете изрезките. Бавно. По бузите й изби червенина. Трагедията в Хеърфийлдс вече не изпълваше съзнанието й.

— Добро утро, мисис Ричардсън, аз съм Доктор Фицджералд.

Чес погледна озадачено много високия и много слаб млад мъж.

— Мисля, че сте сбъркали етажа, докторе. Слава Богу, всички се радваме на добро здраве.

Той се засмя доволно.

— Вижте какво, мисис Ричардсън, вие просто направихте погрешна асоциация. Аз всъщност съм рекламният директор, от който се нуждаете. Нямам нищо общо с медицината. „Доктор“ е собственото ми име, така съм кръстен. Вие обаче съвсем естествено предположихте, че е титла. Някои хора веднага ми показват къде точно ги тормози лумбагото. Може ли да вляза? Предстои ми да свърша много работа.

Чес пристъпи назад, за да му даде път да мине, повлечена от бързия поток от думи, които той изрече, и от изумителната му самоувереност. Нямаше време да отреагира по друг начин.

Току-що й бяха демонстрирали тайната на успешната реклама. В случая Доктор Фицджералд беше както специалист по рекламата, така и нейно творение.

— Поръчах на рецепцията да донесат кафе и бисквити — заяви той. — Докато си хапваме, аз ще ви разкажа за себе си, а вие — за цигарената компания „Стандиш“. Къде да седнем? В тази очарователна дневна ще бъде приятно. Моля… — мистър Фицджералд й посочи един стол. — Разполагайте се.

 

 

— И аз седнах — докладва Чес по-късно на Нейтан. — Едва ли можех да постъпя по друг начин. Бях смаяна. Когато пристигнаха бисквитите и кафето, не споменах нищо за яйцата, пушеното месо, овесената каша и наденицата, които също бяха на подноса.

Нейтан, няма да повярваш на очите си, когато видиш как яде този мъж. Готова съм да се закълна, че изобщо не дъвче, нито пък преглъща. Храната просто влиза в устата му и изчезва, докато той продължава да говори.

Роден е в Хайланд Каунти, Вирджиния, високо в планините. Седмият син е в семейството. Баща му също е бил седмият син. Затова са го нарекли Доктор. Предполага се, че след като за втори път е седмо поред дете, има някакви специални способности като например ясновидство. Е, той наистина е надарен. Би могъл спокойно да приказва, докато стените на Йерихон се превърнат в прах. Изобщо не му е нужен тромпет.

Успях все пак да кажа няколко думи. Попитах го за квалификацията, практиката и образованието му. Така станах причина да се отприщи хвалебствен химн, посветен на самия него и съставен от няколкостотин стиха.

Накрая се оказа, че е учил класически езици в Университета във Вирджиния и аз леко се смутих. Но когато абсолютно невъзмутимо заяви, че са го хванали в измама и са го изключили, ми стана ясно колко подходящ е за съвета и рекламата, от която се нуждаем.

Чес се изсмя. Дълбокото, щастливо мъркане в бликащия й смях подсказа на Нейт, че всичко е наред. Щеше да наеме този човек Доктор дори само за това. Той беше накарал Чес отново да се смее.

— Поканих го да дойде утре сутринта да се запознае с теб — продължи тя, смеейки се. — Наспи се добре, понеже ще са ти необходими сили.

 

 

— Ох, този Доктор не се търпи — изпъшка Боби Фред.

Чес се изсмя.

— Неслучайно го изпратих да живее при теб. Беше се запътил към стаята за гости на горния етаж, но аз веднага се усетих. Не се притеснявай, няма да е тук за дълго. Утре тръгва да обикаля всички крупни производители и търговци на цигари, а докато се върне, къщата му ще бъде завършена.

От изгрев до залез-слънце постоянно се чуваха звуците на каруците, трионите, чуковете, брадвите и крясъците на работниците. Нейт разширяваше предприятията си едновременно в три направления.

Строежът на цигарената фабрика „Стандиш №2“ беше в разгара си надолу по течението на потока, дъскорезницата на Ричардсън бе наполовина готова нагоре по течението на потока, а десет мъже сечаха дървета в гората зад мелницата, за да разчистят пространството за пътя, който щеше да започва от края на моста.

Парите отново изтичаха от касата два пъти по-бързо, отколкото влизаха в нея.

— Това е стилът на татко ти, Огъста — обясни Чес на детето. — Съвсем скоро нещата отново ще се уталожат, поне за известно време.

Беше благодарна, че оставиха непроменен дървения мост. Отначало се тревожеше, че на Нейт може да му хрумнат грандиозни идеи, понеже преливаше от възбуда, докато разказваше за завършения неотдавна мост на едно място в Ню Йорк, наречено Бруклин.

Всъщност предната седмица се качи на влака и отиде да го види. Чес не знаеше кога ще се върне. Надяваше се, че щатския панаир най-вероятно ще го изкуши. Нямаше търпение да заминат. Сигурно щеше да усети невероятно спокойствие след общуването с Доктор Фицджералд.

„Наистина ни провървя, мислеше си тя, — че хората в «Джос. Баркър» решиха да се отърват от него, като го изпратиха в хотела. Вече беше напълнил лавиците със списания и вестници с таксите и графиците за поместване на реклами. Щяха да продължат да заемат половината място в столовата, докато завършеше строежът на новата фабрика. Кабинетът на Доктор щеше да бъде там.“

Както и на Нейтан, макар че едва ли щеше да прекарва много време в него. Обичаше да се движи, да обикаля и да се уверява с очите си докъде са стигнали нещата.

И да измисля нови. Когато Чес го попита за какво му е дъскорезница, той й отговори така, сякаш тя беше пълен глупак.

— За да произвеждам дървен материал. Къщите на десетте работника ще струват над петстотин долара всяка, а почти половината от парите ще отидат за дървен материал. Ако не го плащам, ще успея да построя два пъти повече къщи.

Чес реши да не се интересува за какво щяха да служат останалите къщи. Наистина Доктор се нуждаеше от място за живеене, но за друг не се сещаше.

 

 

По Коледа намери отговор на въпроса. Нейт ги закара с Огъста по новия път до една лъскава бяла къща подобна на сложно гарнирана торта, която беше видяла на витрината на една пекарна в Ричмънд.

Беше на три етажа, с голяма кръгла кула, издигаща се още на едно ниво, и мансарда с капандури и арки. Цялата беше украсена с ажурна дърворезба, която приличаше на дантела, включително и широката люлка на просторната веранда и сандъчетата за цветя под прозорците.

— Нейтан, тя е огромна! И красива. Защо не ми каза? Можехме да прекараме Коледа в нея. Вратите щяха да изглеждат чудесно с венчетата от зеленика. Пък и обзалагам се, че вътре има място за грамадна елха. Хайде да влезем.

— Още не. Всъщност защо да не го направим? Бих желала да чуя мнението ти. Цветните стъкла за прозорците още не са пристигнали и вътре е студено и ветровито…

Чес повдигна вежди.

— Не е само това, нали?

— След като отвори дума… Възнамерявах да прекарам електричество, но ще сме в състояние да изградим електроцентралата чак през лятото. Динамото трябва да бъде конструирано в Ню Йорк и превозено с влака дотук.

— Ясно — тя се разсмя. — Моля те да ми обещаеш, че няма да пристигне и Бруклинският мост. Понеже от теб мога да очаквам всичко.

Нейт се усмихна.

— Чух, че някои хитреци пробутвали идеята на наивниците, но не попаднаха на мен. Поне този път.

Незавършената къща беше най-интересната тема на тържеството, което Чес и Нейтан устроиха в малкия си дом. През целия следобед столовата и гостната бяха претъпкани с хора. Идваха и си отиваха — семейства, които притежаваха наблизо плантации, фермери, редовни клиенти на мелницата и магазина им, даже Дорина, Джим и работниците, живеещи под наем в къщите. Една от каруците на фабриката беше снабдена с пейки специално за случая. Боби Фред и Доктор се редуваха да карат гостите по новия път до бъдещата им къща. На вратите й имаше венци, а от подобната на дантела дърворезба на широкото стълбище се спускаха ледени висулки.

Когато си тръгваха, всички поздравяваха Чес и й благодаряха. Нейт беше зает с Огъста и някакъв твърд бонбон. Казваше на гостите довиждане от столовата.

Дорина сграбчи Чес за ръката и я изтегли през вратата на верандата. Чес разбра, че беше пила от пунша, приготвен за мъжете. Опита се да се изскубне.

Джим хвана Дорина.

— За Бога, Дори, стегни се! — процеди през стиснатите си зъби той. — Извинявай, Чес.

Дорина раздруса ръката на Чес.

— Джим настоява да ви благодаря за това, че ни поканихте. Но аз му обясних, че не желая да ме слагат в една и съща категория с черните.

Чес трепна, след като чу грозната дума.

— Съжалявам, че сте се почувствали така, мисис Мънроу. Моето семейство винаги е оказвало гостоприемство на наемателите си.

Не беше работа на никого да знае колко жалко беше гостоприемството в Хеърфийлдс и колко малко приятели имаха, като се изключеха наемателите.

— Стига сте се фукали — усмихна се подигравателно Дорина. — Гостоприемство, а? Ето какво можете да предложите. Нищо чудно, че съпругът ви се приюти при Джули.

— Да бъдеш проклета, жено! — извика Джим. — Няма ли да си затвориш устата? — Удари я по лицето. — Пияна е и не се чува какво приказва.

Дорина протегна напред врата си. Дебелият слой червило се беше размазало от плесницата.

— По дяволите, така си мислиш! — изръмжа тя. — Заради тази кучка Нейт накара онова симпатично малко момиче да напусне града. И сега Джули умира от туберкулоза. Можеше да остане в бара на Дикси и всичко да бъде наред.

— Пуснете ръката ми или ще ви убия — изрече Чес.

Гласът й беше тих, студен и злобен. Дорина се отдръпна назад и залитна. Джим я поведе надолу по стълбите.

Чес се подпря на една от колоните на верандата. „Не мога да дишам — помисли си тя. — Корсетът ми е прекалено стегнат. Лошо ми е.“ Съзнанието отказа да приеме това, което току-що беше чула. Тялото й веднага отреагира. От носа и устата й потече топла, кисела струя. Наведе се над парапета навреме, за да не изцапа роклята си.

Извади от джоба си носна кърпичка и се избърса. Гостите все още бяха вътре. Насили се да се усмихне.

— Мама — извика радостно Огъста.

Чес не можеше да погледне щастливото лице на детето, докато беше в скута на баща си.

„Имам гости — каза си Чес. — Трябва да се усмихвам и да говоря, колкото и да ми е трудно. Дори и да ми е страшно трудно.“