Александра Рипли
Златните полета (36)

Трийсет и шеста глава

Чес изобщо не беше изморена, а уплашена. Бохемите я развълнуваха и я накараха да се отпусне по начин, който я озадачаваше. През цялото време всичко беше толкова жизнено и толкова лесно. Прие атмосферата на презрение към сивотата на ограничаващите обществото забрани, прославата на свободата, посланието, че човек би трябвало да върши всичко, каквото желае, стига да го прави изискано.

Не предполагаше, че Рандъл е такъв човек. Беше толкова сдържан в облеклото и маниерите си.

Освен когато я целуваше.

Вече не беше сигурна дали е безопасно да си играе с огъня. Страхуваше се от факта, че ярката топлина толкова я привлича.

Чес хапна малко в апартамента, а после чете своя „Бейдикър“. На следващия ден мис Фърнклиф щеше да я води в музеите в южната част на Кенсингтън и тя искаше да се подготви. Непрекъснато си спомняше деня, в който мис Фърнклиф я заведе в Националната галерия и я запозна с Рандъл.

Вечерта той щеше да я заведе на театър, за да гледат някаква комедия. Каза й, че му харесва да я слуша как се смее.

Чес се съсредоточи върху пътеводителя, „… отделение за хор от резбован дъб от катедралата в Улм от Йорг Сирлин (около 1468 г.)…“

До следващата вечер сякаш имаше сто години. Струваше й се, че ще чака толкова дълго.

 

 

Както предсказа лорд Рандъл, докато Чес беше навън и се правеше на бохем, в хотела се бяха получили визитни картички за нея. Една от графинята на Лепуърд и две от графа.

Мис Фърнклиф остана силно впечатлена.

— Графинята постоянно дава приеми. Там ще се запознаете с най-различни личности. — Беше добре информирана екскурзоводка. Единствената картичка от графинята представляваше покана само за Чес, а двете на графа — за Чес и за съпруга й. Мис Фърнклиф се ужаси, когато видя визитните картички на Чес със снимката. — Няма значение, че са модерни в Америка. В Лондон трябва да имате обикновена картичка в бяло или в слонова кост, върху която да е изписано името ви с наклонени букви. Нищо друго не става. Веднага ще отидем в „Саутудс“. Най-известните хора си поръчват картичките там.

Чес се съгласи с готовност.

— Докато пазаруваме, искам да отидем на Тийболдс Роуд. Един приятел ми препоръча някакъв шивач, чието ателие е на тази улица.

Бележката на Оскар Уайлд пристигна преди закуска. Заключи я в кутията си с бижута при диамантената огърлица.

Лутър Уитсъл беше нисък, як, пъргав, нервен млад мъж с къдрава коса с неприемлив оранжев цвят. Ужаси мис Фърнклиф и очарова Чес.

Ателието му представляваше голям таван в пететажна сграда. Сякаш беше взет от приказка от „Хиляда и една нощ“. Топове и рула във всички възможни цветове бяха натрупани върху дълги маси, върху всички столове и върху голяма част от пода.

— Оскар ми каза за вас — заяви весело мъжът. — Както винаги беше съвършено, поразително точен. — Да, да, великолепие, драматизъм, линия, непременно линия, пищност. Виждам ви в мораво, в най-наситеното среднощно черно, в гранат, а не в нещо толкова обикновено, колкото е рубинът.

Чес се наслаждаваше на всяка минута от трите часа, които Лутър прекара във вземане на мерки, чертане, нагъване на дипли и набори от цвят върху нея. Когато си тръгваше, не разбра какво точно ще изработи за нея, но вярваше, че ще е различно от всичко, което притежаваше.

Докато стигнаха до южната част на Кенсингтън, мис Фърнклиф излъчваше презрително неодобрение. Закусвалнята в зелено и златисто беше тъмна и й подейства успокояващо, както и паят с кълцано месо и бъбреци.

Чес си блъскаше главата какво да каже. Най-накрая заяви:

— Страшно много ми се искаше да видя мястото за хора от катедралата в Улм.

Мис Фърнклиф беше щастлива.

 

 

След приключението в ателието на Лутър Уитсъл светлосинята вечерна рокля на Чес бледнееше. Но беше най-подходящата, с която разполагаше. Раменете й изглеждаха като алабастър, а огърлицата й блестеше почти толкова ярко, колкото огърлиците от представлението на „Дамата с камелиите“.

Елис подреди косата й на модерни тежки вълни, прибрани назад и нагоре. Машата приличаше на инструмент за мъчение, но Чес искаше да изглежда колкото е възможно по-добре. Когато камериерката пъхна червени рози отзад в косата й, ефектът беше поразителен. Чес държа главата си съвсем неподвижна, докато прислужникът пристигна, за да съобщи, че лорд Рандъл Стандиш я чака долу.

Елис намести копринено вечерно наметало, което падаше на вълни върху раменете на Чес, и каза:

— Мадам изглежда красива.

— Благодаря ви, Елис. Ще се върна късно от театъра, ето защо вечеряйте и си починете, докато ме няма. Когато съм готова да ме съблечете, ще ви повикам.

Чес си помисли, че се представи доста успешно. Възвишен каприз, типичен за англичаните от Ротън Роу. Вкъщи тя се събличаше сама.

— Не беше ли прекрасна пиесата, Рандъл? Щях да се пръсна от смях.

— Разбрах. Беше ми приятно. — Въздухът във файтона натежа от неизречени мисли. Стандиш взе ръката на Чес в своята и бавно разкопча ръкавицата, оголвайки китката. Докосна пулса й с устни. — Гладен съм. С удоволствие бих изял един от следтеатралните омлети на Ескофие.

Сърцето на Чес се удряше диво подобно на птичка в стените на клетката и се мъчеше да излезе от нея.

— Не знам…

Стандиш закопча ръкавицата й.

— Знаеш.

Стоеше много близо до нея на седалката в затъмнения файтон. Чес усещаше миризмата на сандаловото дърво и на колосаното му бельо.

Изведнъж ярките светлини под арките на „Савой“ изпълниха файтона и тя видя лицето му. Приличаше на мефистофелско. Беше мрачно, уверено, опасно, хипнотизиращо. Чес потрепери.

— Студено ли ти е? — попита я тихо Рандъл. — Нека да… — придърпа наметалото към гърлото й. Пръстите му докоснаха шията и ушите й.

След като вратата на апартамента се затвори зад тях, Рандъл остави шапката и ръкавиците си на масата. Обви с ръце раменете й, за да развърже наметалото. Когато дрехата се отпусна назад, Стандиш я целуна отстрани по шията. Устните му се плъзнаха надолу към лявото, а после към дясното й рамо. Усещаше топлината на ръцете му върху кръста си.

— Обърни се, скъпа моя — прошепна той в ухото й. Дъхът му беше топъл и влажен. — Искам да целуна устните ти.

Чес се завъртя в прегръдката му и вдигна устата си към неговата. Ръцете му бяха силни. След като я целуна много пъти, Рандъл обхвана главата й и пръстите му я галеха, докато сваляха гребенчетата и фуркетите. Тежките букли се плъзгаха по раменете и гърба й.

— Толкова е красиво — промърмори Стандиш. — Завеса от златиста коприна. Никога повече не позволявай машата да се докосва до нея.

Целуна я. Чес чу шумоленето на полата си, когато Рандъл я вдигна на ръце и я сложи на леглото.

— Не — тя желаеше да каже точно това, но звукът излезе като тихо, умолително скимтене.

Ръцете му смъкнаха надолу ръкавите и корсета и напипаха гърдите й. Чес извика, когато тръпката премина по тялото й. Гърбът й се изви, за да се притисне по-силно към ръцете му.

— Скъпа моя — каза със смях Рандъл, — според мен ти си една истинска сладострастница. Обещавам ти, че ще те направя щастлива.

 

 

Чес тънеше в забрава, летеше, кожата й беше живо същество, отделено от нея гореше, трепереше, пищеше и желаеше ръцете му, устните му, горещата му кожа. Тялото й се изпъваше, обръщаше, подлагаше се на допира му. Задъхваше се. Чуваше как въздухът свисти в ушите й.

Рандъл я дразнеше, възбуждаше, възпламеняваше. Доведе я до невероятен и неразбираем екстаз.

А после бавно и нежно започна отново, като докосна леко устните й със своите.

— Не мога — задъхано изрече Чес.

— Можеш, скъпа моя великолепна сластолюбке — отвърна Стандиш. — Ще стигнеш сто, хиляда пъти до звездите.

Цифрите не я интересуваха, а само въртящото се, страстно извисяване в аленото безумие на задоволеното, крещящото, разтърсващо и изгарящо я желание.

Рандъл донесе студена вода, повдигна главата й и поднесе чашата към изпохапаните й устни. Тялото му беше хлъзгаво и лъщящо от пот, а черните му къдрици се бяха сплъстили.

— Никога не съм знаела — каза немощно тя.

— Пий, любима. После — поспи. След това отново ще се любим.

Преди да успее да му отговори, я обхвана приятен мрак и тя заспа.

 

 

Беше зашеметена. Разбра, че е открила тайната на живота, причината, заради която е дошла на този свят — да бъде прегръщана, докосвана, целувана, обичана. Беше поразително жива. Всеки цвят, мирис, полъх, слънчев лъч, всяка капка дъжд представляваше малко чудо, на което се наслаждаваше заради съвършенството му. Всичките й сетива придобиха неестествена острота и чакаха да бъдат изследвани в прегръдката на Рандъл. Ако можеше, щеше да се люби всеки ден по двайсет и четири часа. Но това беше невъзможно и часовете, които прекарваше без него, бяха още по-приятни, защото засилваха предчувствието за времето, когато отново щяха да бъдат заедно и да се любят.

Когато не бяха сами, страстта, която ги свързваше, беше като искрящ син електрически ток, толкова силен, че тя го възприемаше като нещо видимо.

Отидоха в зоологическата градина и тя си мислеше, че животните се обръщат към тях, понеже усещат тока. Какви животни! Чес беше очарована. Странните пеликани и камили я накараха да се засмее. Свирепата красота на леопардите и ягуарите я разплака. Стандиш избърса с целувки сълзите й в един усамотен ъгъл. Не разгледаха останалите животни, за да отидат в дома и в леглото му.

Живееше в Албърт Маншънс, нова сграда от червени тухли с апартаменти, големи колкото повечето къщи. Неговият апартамент се отличаваше с интелектуалната си атмосфера. Беше ведър, с ниски етажерки за книги върху всяка стена, древни картини и археологични фрагменти в пространството над тях.

Изключение правеше единствено спалнята, боядисана в тъмносиньо с разпръснати по тавана и стените сребристи и златисти звезди. Леглото беше огромно. Всяка от четирите му колони имаше размери на високо дърво с резбовани по него фигури на гръцки и римски божества. Сандалите им бяха със златни каишки.

Чес се запозна с брата на Рандъл, също неин братовчед, и със съпругата му. Понеже беше част от семейството, научи за мъчителното, продължило с години чакане, докато титлата и земите са им били дадени.

Срещна се и с Джеймс Уистлър. Тъй като и той беше американец, й разказа за болката да си чужденец в страната, в която живееш, и за предразсъдъците към американците.

Оскар Уайлд я посети в хотела в зелено всекидневно сако и я направи известна.

Протежето му Лутър я облече толкова умело, че всяка жена, която я видеше, я молеше да й разкрие името му.

Свикна с етикецията, що се отнасяше до визитните картички и посещенията, и почти всеки следобед ходеше на гости или посрещаше хора в хотела. Обръщаше се към благородниците с титли с малките им имена.

Това беше животът, който майка й е водила, и би следвало да е и неин, ако не беше Гражданската война. Чес се опияняваше от него.

Една вечер гледаха „Кармен“ в „Ковънт Гардън“ заедно с мистър и мисис Бирбом Трий и мисис Патрик Камбъл. Ходеха на прием в семейство Аскуит и Ротшилд.

Рандъл винаги я прегръщаше — в края на деня, по обяд или сутринта, когато все още беше потен от едночасовите занимания по фехтовка.

Разполагаше с времето си, за да се отдаде на откритието на страстта, файтонджиите обявиха стачка веднага след като преспа с Рандъл, и тя освободи мис Фърнклиф. Сега, две седмици по-късно, се чудеше защо в началото реши, че непременно трябва да посети всяка забележителност, включена в „Бейдикъра“. Лондон беше за любов и за удоволствията на Сезона. Виждаше, че всички го възприемат по този начин. След като радостта да улови погледа на Рандъл на някое събиране и да почувства връзката между тях й стана позната, Чес забелязваше същото и при останалите двойки в стаята. Любовта движеше живота навсякъде, или поне в Лондон през месец май.

 

 

Чес закъсня. Рандъл я чакаше във фоайето на хотела. Но беше длъжна да се преоблече. Новите й приятели щяха да бъдат неприятно изненадани, ако се появеше със същия костюм, който носеше сутринта. Ако посрещаше гости, й се налагаше до го смени още веднъж. По-късно си слагаше вечерна рокля.

Или оставаше гола. Дишането и се учести. След изложбата на цветя може би щяха да имат време да се любят, преди да отидат на чай в дома на Дейзи Мъртън. Вечерта не бяха канени никъде. Това означаваше, че с часове ще прекарат прегърнати.

 

 

Сами по себе си Темпъл Гардънс изглеждаха великолепно. Сега, с изложените от Кралското дружество по градинарство цветя на масите пред окичените с рози храсти, цветовете, ароматът и красотата действаха омайващо.

Изложбата се провеждаше под покровителството на херцогинята на Файф.

— Ваше величество и поклон — прошепна Рандъл в ухото на Чес. Херцогинята се приближаваше към тях, придружена от още две дами.

— Лорд Рандъл, изненадана съм да ви видя тук. Приветствам находчивостта ви. Как отглеждате цветя в каменния двор на Албърт Маншънс?

Беше дребна, пълна жена на възраст между двайсет и трийсет години, с весел нрав, който компенсираше липсата на хубост.

Поклонът на Стандиш беше изискан.

— Карам цветарката да ги оставя на стълбите и сам ги качвам нагоре по стълбите.

Херцогинята се усмихна широко.

— Знаех, че ще кажете нещо остроумно. Предупредих приятелките си.

Двете дами, които я придружаваха, го гледаха замечтано. Бяха ужасно грозни.

— Ваше величество, позволете ми да ви представя братовчедката си от Америка — заяви Стандиш.

Чес се държеше така, сякаш през целия си живот се е движила сред височайши особи.

Принцеса Луиз беше дъщерята на принца на Уелс, обясни й по-късно Рандъл. Познавал я, откакто била бебе. Всички твърдели, че Файф е добър човек, и Стандиш се надявал да е така. Луиз била много сладко момиче.

— Заради мен ли се хвалиш, Рандъл?

— Донякъде. На теб това прави ли ти впечатление?

— Донякъде. — Токът между тях течеше неудържимо. — Хайде да се върнем пеша в хотела. Съвсем близо е.

— Не, ще идем вкъщи. „Савой“ ще е пълен с хора, пристигнали заради изложбата на цветя.

По пътя към дома на Рандъл попаднаха в задръстване на движението. Тон страшно се подразни.

— По дяволите! Забравих, че днес има прием в двореца.

— Хайде да слезем и да повървим малко, Рандъл. Когато се върнем, каретата няма да е мръднала от мястото си.

На следобедния прием представяха на кралицата млади дами от висшето общество. Всички бяха облечени официално и носеха пищни огърлици, брошки, гривни, обици и диадеми или корони. Натруфените карети, превозващи нервните млади момичета оставаха с часове пред двореца, излагайки на показ нещастните същества, за да ги видят тълпите от обикновени граждани, събрали се заради зрелището.

— Това е неописуема простотия, не мислиш ли, Чес?

— Да, но не ме интересува. Погледни, Рандъл. Дали смарагдите в тази огърлица са истински? Големи са колкото яйца.

— Неспасяема си. Какво ще правя с теб?

Чес го погледна в очите и се изсмя.

— Държиш ли да ти отговоря на публично място?

 

 

По-късно, след като се любиха и се отпуснаха, Рандъл я попита дали би искала да бъде представена на кралицата.

— Знаеш ли, не е само за млади момичета. Ако имаш достъп до двореца, ще мога да те придружа на бала, който се провежда там. Сигурен съм, че Хърмайъни ще организира представянето ти.

— Нека да си помисля. Да зяпаш, е много по-приятно, отколкото да зяпат теб.

— Трябва бързо да вземеш решение. Хърмайъни не е много пъргава.

— За разлика от мен. — Чес се качи отгоре му и го захапа за ухото. — А сега да видим дали можеш да ме настигнеш.

— Ненаситна развратница.

Чес се изсмя.

 

 

Чес се смееше, а Рандъл се опитваше да отключи апартамента й в хотела. Изведнъж вратата рязко се отвори.

— Здравейте — каза Нейт. — Заповядайте.