Александра Рипли
Златните полета (32)

Трийсет и втора глава

Замислите на Нейтан бяха смели, но с проста логика. Разсъждаваше така: английските компании за производство на цигари внасяха основната част от тютюна си от Северна Каролина и Вирджиния, произвеждаха цигарите в Англия и изнасяха по-голямото количество в чужбина. Биха могли да премахнат два скъпоструващи етапа, като комбинират действията си с него. Той отглеждаше тютюна си, докато техните представители трябваше да се съревновават на търга. А фабриките в близост до суровината правеха пакетирането и транспорта излишни. Все още се налагаше готовият продукт да изминава големи разстояния, но железниците в Америка осигуряваха достъп до Тихи океан. Оттам пътят към многобройните английски пазари в Ориента беше пряк.

Същото важеше и за английските памучни фабрики. Нейт възнамеряваше да поговори и с техните собственици. Но тютюнът беше най-важен.

— На практика откакто започнах, непрекъснато отбивам ударите на Бък Дюк. Това в никакъв случай не би накарало човек да се чувства щастлив. Не е достатъчно да се съпротивляваш. Аз искам да победя. Ако се обединим с англичаните, Американската тютюнева компания ще заприлича на джудже.

— Мислиш ли, че можем да го постигнем, Нейт? Съществува вероятност никой в Лондон да не знае къде е Северна Каролина.

— Тогава ще се наложи да им кажем. Толкова им е тясно на техния остров, че ще се надпреварват да идват тук, когато разберат колко много място има.

Предстоеше му да свърши много неща. Трябваше да купи повече земя — много повече земя — за отглеждане на тютюн и на памук и да си направи сметката. Колко струваше преработката на тютюна и памука в Англия и колко щеше да излезе според неговите планове? Би следвало да помисли и върху правните процедури, както и върху търговските спогодби между страните… Нейтан беше наелектризиран от възбуда.

Чес бе зашеметена. Лондон. Нещата, които беше чела, спомените от разказите на майка й, наследството на собственото й семейство. Всичко беше английско. Чувстваше, че до известна степен Лондон вече й е познат. Но да го види! Улиците, по които е вървял Шекспир… и Шерлок Холмс. Беше прекалено вълнуващо, за да го възприеме.

През лятото щяха да завършат Хеърфийлдс. Предоставяше й се възможност да постъпи както първите членове на рода Стандиш — всичките мебели в Хеърфийлдс са били донесени от Англия през 1780 година, когато къщата е била построена.

Тя също имаше да свърши много неща. Да проучва, да си спомня, да мечтае. Забрави за студа зад пердетата и тежките завеси. Мислено се пренасяше в голямата, висока приемна в Хеърфийлдс, където пролетните ветрове с мирис на вода превръщаха тънките пердета на големите прозорци на верандата в балерини. Светлината и сенките бяха нежни, стените — млечносини като яйцата на пъстрите птици в покрито с пух гнездо. Отново щеше да бъде така. Спокоен живот с елегантно загатната красота. Това щеше да бъде нейният подарък за Гъси — съвършен живот за едно малко момиченце.

 

 

Както винаги, коледните празници бяха весели и изтощителни. Приеми в Дърам, приеми в Стандиш, приеми у дома. Песни и кошници с храна за бедните. Коледно шествие в църквата. Чорапи. Подаръци под елхата. Дарове, които трябваше да се опаковат и изпратят. Храна, много храна. Богослужение през нощта срещу Коледа и празненство на Рождество Христово. Музика, песни, хорове, духовият оркестър, свирещ на Ричардсън Авеню.

Две важни събития изпъкваха на фона на останалите. Сюзън се изчерви, докато съобщаваше на семейството за годежа си с един млад учител в колежа „Тринити“. А Гъси коравосърдечно смени приятелката се Ели Уилсън с нова.

Барбара Бофорт беше червенокоса пакостница на единайсет години като Гъси. Баща й Уолтър неотдавна се беше преместил в Стандиш, за да открие застрахователна компания. Той и жена му Франсес бяха от прочути семейства в Уилмингтън, стария град в Северна Каролина, близо до Атлантическия океан, който в миналото е бил важно морско пристанище. Дядото на Уолтър беше известен в целия Юг с подвизите си като човека, който най-успешно се е измъкнал от блокадата през Гражданската война.

През нощта преди Богоявление Нейтан молеше Чес да направи нещо, за да поохлади приятелството.

— Винаги когато се опитам да ти се обадя от работата, телефонът е зает — оплака се той. — А докато не съм на работа, Барбара, изглежда, постоянно е у дома. Никога не съм си представял, че смехът може толкова да дразни.

— Франсес твърди, че Уолтър има същите проблеми, Нейтан. Гъси им гостува не по-малко, отколкото Барбара на нас.

— Тогава защо непрекъснато си приказват по телефона?

— Според мен изобщо не си приказват. Доколкото съм в състояние да чуя, само се кискат.

Нейт вдигна очи към небето.

— Дай ми сили да изтърпя, Господи!

Чес се изхили.

— Малкото ни момиченце расте, Нейтан. Не се ли запозна с останалите членове на семейство Бофорт в църквата? Синът им беше там, страшно горд с униформата си. Учи в някаква военна академия близо до Уилмингтън.

— Онзи войник с месинговите копчета?

— Точно той. Казва се Бо. И е по-възрастен мъж. На тринайсет години.

Нейт страшно се разгневи. Чес сигурно лъжеше.

— Не и Гъси! — настояваше той.

Чес просто се усмихна.

 

 

В началото на годината Нейт често отсъстваше от къщи, понеже събираше информация как да се сдобие със земя за английското си начинание.

Лили недоволстваше. Две седмици след като той слезе от планината, тя го срещна уж случайно във влака за Дърам. Уговориха се да се видят в една стая в хотела до гарата. Нейт отново се почувства запленен. Но погълнатостта му от работата беше по-силна от властта, която Лили упражняваше над него. Жената побесня.

Един следобед почука на вратата на кабинета на Гидиън и влезе.

— Скъпи, имам толкова радостна новина, че не издържах да те дочакам да си свършиш работата. Лекарят ми каза, че вече не ме грози никаква опасност и спокойно мога да родя. Ще ми станеш ли отново съпруг?

Гидиън се изправи, бързо се приближи до нея и я прегърна. Веднага отидоха в спалнята. От години беше жаден за тялото й.

Лили не му показа нито една от хитрините си, с които държеше Нейт в плен. Но знаеше как да го направи по-щастлив, отколкото самият той смяташе, че заслужава.

Още същия ден спря да пие горчивата течност, която някаква жена в Ню Орлиънс я беше научила да приготвя. После караше Нейт да се срещат в клуба почти всеки следобед.

 

 

Когато разбра за намеренията на Чес и Нейт да заминат за Англия, толкова се ядоса, че си отскубна кичур от косата. Силната болка я успокои за известно време.

Когато Чес влезе в книжарницата, помещението беше празно. Джеймс Дайк побърза да я посрещне и да я поздрави.

— Току-що прочетох една книга, която се притеснявам да ви препоръчам. Но е толкова хубава, че не ми се иска да я пазя в тайна.

Чес много се зарадва да види приятеля си така жизнен. От месеци беше мрачен, дори носеше черна траурна лента на ръкава си, понеже в декемврийския брой на списание „Странд“ Шерлок Холмс загина.

Литературата беше основната сила, която поддържаше пристрастеното към книгите съществуване на Джеймс. Чес изгаряше от любопитство да види това ново, съживяващо произведение.

Романът се казваше „Портретът на Дориан Грей“. Прочете го два пъти, а после го скри на една висока лавица в гардероба си. Гъси растеше, но не беше достатъчно голяма за тази ужасна, очарователна история на Оскар Уайлд.

Даде на Гъси пътеводителя „Бейдикър“ на Лондон, който Джеймс беше поръчал за нея. Чес не се разделяше със своя екземпляр. От него стърчаха краищата на лентичките, с които си беше отбелязала разни неща. Искаше да види всичко.

— Скъпа Чес, започваш да ставаш най-досадната жена в Ориндж Каунти — каза й един ден Едит. — Знаеш колко много те обичам и наистина се радвам за теб, но ако думата „Лондон“ още веднъж излезе от устата ти, ще ти я затворя с „Бейдикъра“. Кажи ми нещо интересно, просто за разнообразие. Точно колко тоалетни ще има в новата къща? Твърдо съм решила да яхна най-бързия кон на Хенри, когато ми се приходи по нужда.

Чес се нацупи.

— Четири. Но ще ги заключа. Ти си отвратителен човек. Въпреки всичко ще ми липсваш — добави тя.

Впуснаха се доволно в разсъждения за скандала, който всекидневно беше водещ материал във вестниците. Мисис Вандърбилт съдеше мистър Вандърбилт. Порядъчните хора не се развеждаха току-така.

— Разбира се, приятелката на Бък Дюк е разведена — заяви Чес. — За никого не е тайна.

— Но нима тя е порядъчна? — погледна я злобно Едит.

Както всички жени, придържащи се към традициите, двете с Чес обичаха да разговарят за „подобни жени“.

В случая с развода на семейство Вандърбилт с особено удоволствие обсъждаха мисис Вандърбилт. Тя ли беше организирала бала, струвал четвърт милион долара? Дали наистина притежаваше яхта със седемдесет прислужника на борда? Вярно ли беше, че имала златен сервиз за двеста души и достатъчно голяма столова, за да го използва целия?

— Жалко, че Нейтан е мъж — въздъхна Едит. — Прекара толкова дълго време при Вандърбилт в Ашвил и не донесе нито една клюка.

Ланселот О’Брайън също съжаляваше, че Нейт се е застоял при Джордж Вандърбилт. Промените, които искаше да направи в Хеърфийлдс, означаваха огромно количество допълнителна работа.

 

 

Последните проби на тоалетите на Чес и Гъси бяха на 4 април. Всичко друго беше готово. Билетите за кораба се съхраняваха в сейфа в банката. Там бяха и кредитните писма. Уредиха Чес да разполага със стюардеса на кораба и с опитна камериерка от персонала на „Савой“ за осемте седмици на престоя им.

— Никога досега не съм имала лична прислужница и в никакъв случай няма да се съглася да наема жена за Лондон. Непрекъснато ще ми се пречка из краката — заяви твърдо Чес.

Предпочиташе също и сама да си приготви багажа. Така щеше да знае кое къде е.

— Повечето куфари ще отидат в трюма на кораба — обясни тя на Гъси за десети път. — Ето защо трябва много да внимаваш да сложиш любимите си рокли в куфара, който ще остане в каютата. Не е ли вълнуващо? Всяка вечер ще се докарваме, точно както Пепеляшка, която отива на бал.

Гъси се опита да се усмихне, но устните й се сгърчиха и тя се разплака неудържимо. Чес се ужаси.

— Какво има, скъпа? Лошо ли ти е?

Гъси положи глава в скута на майка си и изхлипа:

— Не искам да идвам с вас в Лондон. Предпочитам да си остана у дома. Бони ще се грижи за мен.

Чес не можеше да повярва.

— Не искаш да дойдеш в Лондон? Защо, Гъси?

Пипна челото й, за да провери дали няма температура. С хълцане и реки от сълзи Гъси си изля мъката. Не я интересували картините, църквите и парковете, заградени със стени. Знаела, че ще бъде нещастна, ако трябва да свърши всичко, написано в пътеводителя.

Не желаела да напусне училище цял месец преди края на годината и да не играе Пък в „Сън в лятна нощ“.

Мечтаела да стане шаферка заедно със Сали на сватбата на Сюзън през юни. Предпочитала да замине с Барбара и майка й в Уилмингтън. Щели да отседнат при бабата на Барбара в къщата й на самия бряг на океана и всеки ден щяла да има възможност да плува.

— Предполагам, че Бо също ще бъде там — заяви Чес.

Гледаше с подозрение на прекалено емоционалния изблик на Гъси.

— Не знам. Но там е океанът. Раците се опитват да те ощипят по пръстите на краката, обаче ти ги хващаш и ги пускаш във вряща вода.

„В крайна сметка не е чак толкова голяма“ — с обич си помисли Чес.

— Ще говоря с баща ти и ще видя какво мисли той, Гъси.

Предварително знаеше какво ще каже Нейтан. Той се ужаси, когато тя спомена за паметниците и музеите в Лондон. Но не желаеше Гъси да остане с впечатлението, че вечно ще се налага с прочувствените си сълзи.

Гъси прегърна необуздано Чес.

— О, благодаря ти, мамо. Благодаря ти много.

„И тя знае какво ще каже баща й — помисли си Чес. — Но аз все пак ще си изиграя коза.“

 

 

Изчака да дойде време за вечеря, за да разговаря с Нейтан. Когато не излизаха или нямаха гости, Гъси сядаше на масата с тях. Чес беше сигурна, че още една емоционална криза би й се отразила зле, ето защо не обръщаше внимание на многозначителните погледи на дъщеря си. Хранеше се бавно и се преструваше, че е спокойна.

— Иди в стаята си, Гъси — каза тя, след като приключиха с десерта. — Искам да разговарям насаме с баща ти.

Тръгна към библиотеката. Нейтан я последва. Чес заключи вратата. Нейтан се засмя.

— Какво става? Да не си измислила някакъв хитър заговор срещу Бък Дюк?

— Просто не желая Гъси да нахълта тук. Седни. Трябва да ти разкажа какво се случи днес следобед.

Както очакваше, Нейтан беше на страната на дъщеря им.

— Аз самият винаги съм мечтал да отида на океана. Може би догодина ще направим пътешествие дотам.

— Днес следобед се случи още нещо, Нейтан. Лили ми се обади и ме посъветва да се разведа с теб. Твърдеше, че си влюбен отчаяно в нея. Не е ли глупаво?

Чес беше измислила и повторила всичко, което щеше да каже, включително и насмешливия тон. Нейтан щеше да се изхили и да отвърне, че „глупаво“ е най-точната дума. Той обаче отвърна с пепеляво лице:

— Ще й извия врата!

Чес се вслуша в себе си. Странно. Не откри разбито сърце. Нямаше нищо, само кухина, изпълнена с мрак.

— Настояваш ли да се разведеш?

Това беше нейният глас. Тя го позна. Макар че звучеше необичайно, той нямаше никаква връзка с нея.

— За Бога, не, Чес! Милион пъти не. Заслужавам ти да искаш да се разведеш с мен, заслужавам най-лошото нещо, което може да бъде причинено на един мъж. Но не желая да загубя теб и Гъси. Двете с нея сте моят живот. — Очите му бяха втренчени, сякаш виждаше някакъв дух, някакво чудовище. — Не мога да го обясня, нито да го разбера. — Изправи се с мъка на крака, после коленичи пред Чес. Потърси жалост по лицето й, но не я откри. — Тя ме държи в ръцете си и аз не успявам да се откъсна, да избягам от нея. Бог ми е свидетел, че съм опитвал. Но тя ми шепне, Господ да ми е на помощ, такива неща, че съвсем се обърквам. Чувствам се като в ада. Пека се на огъня му, но въпреки всичко не мога да спра.

Сложи ръце на коленете й и опря глава в скута й. Стисна я болезнена и се разтрепери толкова силно, че разлюля цялото тяло на Чес.

„Каквато дъщерята, такъв и бащата — помисли си тя. — Готови са да си изплачат очите в скута ми. Но този път няма да отстъпя.“

Виждаше презрителния поглед на Лили, чуваше смеха й. И думите й: „Според мен изискана дама като теб би трябвало да прояви повече гордост, вместо да се държи като удавник за мъж, който не я иска.“

 

 

След три седмици мистър и мисис Натаниъл Ричардсън и багажът им, който се състоеше от двайсет и три парчета, стигнаха с вагона си до пристана „Кюнард“ на река Хъдсън в Ню Йорк.

— Ако мога да се махна от нея — каза Нейт, — ще съумея да дойда на себе си. Сигурен съм. Когато отидох в планината, се чувствах добре. Помогни ми, Чес. Нуждая се от помощта ти.

— Ще се опитам — отвърна Чес.

Първо щеше да разгледа Лондон, а после да реши какво да прави. При предишните два случая с Алва и Джули изпитваше силна ревност и мразеше жените. Сега се страхуваше, че намрази Нейтан.