Александра Рипли
Златните полета (30)

Трийсета глава

Невероятната жилавост на младостта само след още две седмици превърна Гъси в енергично и шумно същество. На Чес и на Нейт не им оставаше нищо друго, освен да я оставят да бъде такава, каквото е.

И милостивата способност на човека да забравя, която го предпазва от лошите спомени, изтри страха, който държеше и двамата в ноктите си.

Но Чес непрекъснато си мислеше за историите, които Гъси искаше да слуша, и за собственото й щастие като дете в Хеърфийлдс. Сега къщата беше по-реална за нея, почти както по времето, докато живееше в нея.

Един късен есенен ден, когато пораждащият спомени мирис на горящи листа изпълни улиците на Стандиш, тръгна да търси Нейтан. Той току-що се беше прибрал у дома. Седеше на люлеещ се стол на верандата и четеше уводната статия на Доктор за необходимостта да се павират всички улици в Стандиш.

— Прегледа ли „Куриър“? — попита той Чес. Хилеше се. — Този мързелив глупак твърди, че доказателство за нивото на цивилизацията е в чистите обувки, следователно ние живеем в пустошта.

Чес се усмихна. Все още не беше простила на Доктор, че избяга, когато Гъси припадна. Извини й се, призна й колко се срамува заради собствената си слабост, наказа се словесно с горчиво красноречие. Но тя вече не го чувстваше толкова близък.

— Ще ми се да направя нещо, Нейтан. — Той затвори вестника. — Да построя отново Хеърфийлдс. Тук, за да живеем ние в него. Винаги съм съжалявала, че Гъси не успя да го види.

Нейт не проумя желанието на Чес, но това не беше от значение, след като тя настояваше. На следващия ден двамата се разходиха по нападалите златисточервени листа в спокойната гора извън града и избраха едно място на върха на нисък хълм. Гъси ги придружи, като непрекъснато тичаше напред и се връщаше, за да ги подканва да побързат. Нямаше търпение да започнат строежа. Искаше да се спусне надолу по парапета на стълбите.

И майката на Нейт имаше желание да направи нещо. Съобщи го в неделя на масата, докато се хранеха. Всички членове на семейството вече бяха част от богомолците, посещаващи методистката църква „Бетъл“ в Стандиш. Веднага щом тя отвори врати, седмичните пътешествия до Дърам и обедите в пансиона на мисис Браун останаха в миналото.

В неделя обядваха в къщата на мис Мери, макар че столовата на Нейт беше доста по-просторна и семейството разполагаше с постоянна готвачка.

— Тя е стара жена — отвърна Нейт на протестите на Чес. — Ще й се нещата да стават по нейната воля. Пък и така ще бъде заета с нещо.

Чес разбра, понеже самата тя обичаше да бъде заета и да се чувства полезна. Ето защо се насили да яде безвкусните, преварени ястия и се опита да подкупи и Гъси да я последва.

— Ще трае само около час. Освен това трябва да проявиш дължимото уважение към баба си. Ако се държиш прилично, после ще си хапнеш сладолед у дома.

Мис Мери направи съобщението си, веднага щом Джош приключи с благословията на храната.

— Ще те помоля за нещо, Нейт, защото ми омръзна да те чакам сам да го свършиш, без да те подканям.

— Какво е то, мамо?

— Искам да изградиш кула на църквата. Не е справедливо да нямаме църква, която да се извисява нагоре към небето.

— Мери, Нейт вече подари орган на църквата — отбеляза Алва.

Мери Ричардсън махна с ръка, сякаш не обърна внимание на забележката.

— Ти си богат човек, Нейт, и при това грешен с хиподрума си и с кръчмата край железопътната линия, която продава уиски. Би следвало да паднеш на колене и да молиш Бога за милост. Щях да се страхувам, че вечно ще се печеш в ада, ако брат ти не се молеше за душата ти. Желанието ми е да издигнеш тази кула с камбани, които ще зоват хората да идват в църквата. Настоявам тук да има всичко необходимо, за да докараме Гидиън да проповядва от амвона.

Нейт постъпи както винаги — остави горчивите думите на майка му да влизат през едното му ухо и да излизат от другото. Изведнъж обаче осъзна, че трябва да я слуша по-внимателно.

Гидиън. И Лили. Всичко в него крещеше: „Не!“

— Ще видя какво мога да направя, мамо — търпеливо отвърна той. — Би ли ми сипала още малко от тези батати?

Не беше подготвен заради Чес да застане на страната на майка си. Когато се прибраха, тя започна да говори за вероятността братовчедките на Гъси да дойдат да живеят наблизо. Прииска му се да се разкрещи. Гидиън и Лили имаха две дъщери — Мери и Марта. Снимката им заемаше почетно място на масата в гостната на мис Мери, точно до Библията.

— За Бога, Нейтан, не ти ли е любопитно отново да се видиш със собствения си брат? Колко години минаха, откакто пътищата ви се разделиха?

— Не помня. Срещнах го в Дърам. Оттогава сигурно са минали четири-пет години.

Не беше виждал Лили от седемнайсет години.

Изненада се, след като направи сметката. Никога не беше броил годините.

Чес го попита защо се смее.

— За камбанарията — отвърна Нейт. — Надявам се, че ще успееш да опазиш Гъси да не се катери по нея.

Не се притесни от факта, че я излъга. Беше прекалено весело настроен. Защо през всичките тези години се страхуваше, че ще види едно шестнайсетгодишно момиче? Сега тя вече беше жена на средна възраст.

Едит Хортън не подкрепи идеята на Чес да възстанови Хеърфийлдс.

— Защо, по дяволите, ще строиш големи, проветриви, стари стаи, след като притежаваш нова къща, пълна с красиви и уютни помещения?

Къщата в плантацията на семейство Хортън обаче оказа на Чес безценна помощ. Подобно на Хеърфийлдс и тя беше останала непроменена от времето преди Гражданската война. Никога нямаха пари, за да я подобрят или осъвременят. За трийсет години боята се лющеше, коприните и кадифетата се бяха протрили и избелели, покривът течеше и стените бяха на петна, а подовете на горния етаж — изгнили. По толкова много неща приличаше на Хеърфийлдс. Чес разпозна дървения материал и стиловете на мебелите, които приемаше за нещо нормално във Вирджиния. Едит знаеше какви са. Чес научи за Шератон, Чипъндейл, Хепълуайт и за братята Адам.

Книжарницата на Джеймс Дайк й предостави томове справочници за осемнайсети век и за Паладио. Дайк също така познаваше някакъв архитект от Бостън, който бил специалист по „антични“ къщи.

Чес му пишеше писмо, когато Нейт пристигна от кабинета си с посетител.

— Това е Дик Рейнолдс, Чес, и аз искам от теб да присъстваш на разговора ни. Трябва да отидем в библиотеката.

Мъжът я очарова. Нейт й беше разказвал за Рейнолдс. Знаеше за него и интересни клюки от жените в Дърам, чиито мъже се занимаваха с тютюн. Ричард Джошуа Рейнолдс, също като Нейтан и Бък Дюк, беше човек рискувал и направил състояние от обработката на тютюн. Специалността му бе тютюнът за дъвчене, а не цигарите.

На двайсет и четири години построи фабрика от едно помещение, живя в тавана над него и работи със силна амбиция, която за осем години го издигна на върха.

Успехът му превърна селото Уинстън в малък град с нова железница. През 1891 година в центъра му се простираше шестетажната фабрика на Рейнолдс, заемаща цяла пресечка.

Сега, през 1892 година, беше атакуван от Американската тютюнева компания на Бък Дюк.

— По някакъв начин ти успя да го победиш, Нейт. Искам да ми кажеш как го постигна.

Чес с мъка откъсваше очи от него. Дик Рейнолдс беше със странна тясна и остра брада, която се движеше, докато говореше. А какви истории се разправяха за него! Не беше женен, но бе станал баща на безброй деца. Смятаха женкарството му за скандално — дори назоваваше някои марки тютюн с имената на любовниците си. Говореше се също, че играел покер с такива високи залози, че чак от Ню Орлиънс идвали мъже, за да опитат майсторството си на масата му. Обикновено губели.

— Мислех, че вие, производителите на цигари, сте луди, като си пилеете парите за рекламата и за онези щури сгъваеми столови и така нататък. Моето мото беше: „Думата има човекът, който дъвче тютюн.“ А сега съм затънал до уши. Бък е решил да ме довърши, Нейт. През февруари купи голяма машина за производство на тютюн за дъвчене в Луисвил, през април — още две в Балтимор. Сега го продава без печалба. Казва на търговците на едро, че ще получат цигари от него, само ако поддържат идеята, че неговата марка „Батъл Акс“ е по-добра от всички останали видове тютюн за дъвчене.

Нейт отвори бутилка уиски.

— Ще пренощуваш у нас, Дик. Трябва да обсъдим много неща. Пък и съм чувал, че си човек, който издържа на пиене. Струва ми се, че ще се нуждаеш от алкохол.

— Ще изпратя да доведат Доктор — каза Чес.

На следващия ден Доктор замина с Рейнолдс, за да започне нова война с Бък Дюк.

— Мислиш ли, че ще победят? — попита Чес Нейт.

— Не знам. Дик е достатъчно издръжлив, а Доктор страшно обича да си служи с измама и изнудване. Но Бък си е Бък. Доволен съм, че е взел на мушка производителите на тютюн за дъвчене. Поне за малко ще престана да се озъртам всяка минута от деня.

Чес кимна.

— Според мен това означава, че в най-скоро време ще имаме телефони.

Нейт се засмя.

— Познаваш ме, няма що. Патентът на Бел изтича на 3 март следващата година. Ако се размърдам, ще можем да свържем проводниците в нула часа и една минути сутринта на 4 март.

На 1 март Гъси направи първата копка за новата къща Хеърфийлдс. Родителите й я гледаха, изпълнени с гордост.

На 4 март тя говори с приятелката си Ели Уилсън по телефона.

На 7 март се запозна с леля си, чичо си и братовчедките си. Беше прекалено развълнувана, за да забележи, че баща й изглеждаше блед като призрак.

Когато „С & Д“ спря на гарата, свистящият облак от пара обхвана вагона на Нейт. Той погледна през него, а на лицето му беше изписана гостоприемна усмивка, предназначена за семейството на брат му.

Лили стоеше на отворената врата, цялата облечена в бяло. За миг Нейт отново се превърна в несръчното, изпълнено със страхопочитание осемнайсетгодишно момче.

— Здравей, Натаниъл — каза Лили и си подаде ръката. — Няма ли да ми помогнеш да сляза?