Александра Рипли
Златните полета (19)

Деветнайсета глава

Времето беше разкошно — меко сиромашко лято, топло, но не горещо. Много от розовите храсти бяха цъфнали за втори път и подухващият ветрец разнасяше аромата им. На Чес й се искаше приемът никога да не свършва.

За първи път носеше рокля, ушита специално за нея, а не преправена от гардероба на майка й. Знаеше, че изглежда добре. Та как иначе би могло да бъде? Джим Мънроу я изпрати при една шивачка в Дърам, която пазаруваше от магазина на мистър Анджиър и получаваше журналите си направо от Европа. Мис Маккензи осведоми Чес за някои подробности в модата. Чес си беше сложила за първи път и собствен корсет, съвсем съвременен, с дълга, тясна кройка, наречен „кираса“ като бойните брони, носени в миналото. Беше страшно подходящ за високи, слаби жени, а караше ниските и пълните да изглеждат смешни. Чес изпитваше огромно удоволствие, докато се сравняваше с останалите гостенки на обеда.

Роклята й на сиви и бели райета я изпълваше с достойнство. Отличаваше се с изяществото на принцеса, което не всяка жена беше в състояние да постигне. Райетата го подчертаваха, както и черната кадифена лента, която обточваше острото деколте върху корсажа от преплетени бели копринени ивици. Бяла дантела украсяваше бухналата отзад пола тип „полонеза“ с елегантни волани. Върху бялата плисирана фуста под воланите имаше черна кадифена панделка.

Чес беше обута и с боти по последна мода — от дебела черна кожа с тънки токчета, високи един инч, и лъскави черни копчета отстрани.

Беше сменила копчетата на белите си ръкавици от ярешка кожа с черни.

Чувстваше се като кралица с мекия индийски шал на баба си и със семейните перли.

Всички се отнасяха с нея като с кралица. Пристрастеността на южняците към историята им и загубеното им величие бяха превърнали дребното дворянство на Тайдуотър в аристокрация — единствената, за която Америка можеше да претендира. Чес олицетворяваше тази аристокрация и едва не я боготворяха.

Надяваше се, че Нейтан я забелязва и се гордее със съпругата си. Тя със сигурност се гордееше с него. Изглеждаше много добре в костюма, получен в Ричмънд като сватбен подарък, и с прическата, направена му преди два дни в Дърам, съвсем различна от обичайното подстригване, което той сам майстореше вкъщи с ловджийския нож. По всичко личеше, че се забавлява, както и другите трима мъже, с които разговаряше. Смееха се от сърце. В сравнение с него събеседниците му бяха бледи и обикновени.

Нали би било чудесно, ако поднесяха шампанско с десерта? За Нейтан виното щеше да е съвсем подходящо, защото освен времето, розите и удоволствието от общуването с гостите денят беше специален. В четири часа сутринта Нейтан довърши последната дървена част, необходима за машината за производство на цигари. Би трябвало случаят да се отбележи с шампанско.

И наистина имаше шампанско на края на обяда, който се състоеше от седем блюда. Преди края на тържеството Чес вече усещаше как корсетът я стяга.

Призна си пред Нейтан по обратния път към къщи. Той се смя в продължение на повече от една миля. Беше невероятно доволен от посещението. Не от изисканата храна, понеже половината от нещата, които сложи в устата си, му бяха непознати, а от факта, че новите му познати — трима членове на законодателната власт в града — с радост изслушаха приключенията му в Хилсбъро. А освен това беше събрал доста новини за нещата, които се случваха зад кулисите в деловия свят на Дърам.

Сподели всичко с Чес, чак когато се прибраха у дома и платиха на двамата мъже, които бяха наели да работят през деня в мелницата. Разказа й, че Джеймс Бонсък приключил с машината си за цигари и отново я патентовал, описвайки я като „усъвършенствана“. Ангажирал компания, която да се занимава с пласмента й.

— Не би постъпил така, ако не действаше нормално, Чес. Чувствам как ме настига. „Алън & Гинтър“ я изпробват.

Тя го прекъсна:

— Довечера ще пиша на дядо. Той ще разбере всичко от чичо Луис.

— Тъкмо се канех да те помоля да го направиш. Но да предположим, че работи нормално. Какво означава този факт за нас? Нужни са ни най-малко четири месеца, за да пуснем нашата, а после ще възникне проблемът с покупката на тютюна и на другите материали, както и с продажбата.

— В Дърам няма ли търгове? Не, не ми отговаряй. Зададох ти идиотски въпрос. Ще те познаят веднага. Ами ако…

Говориха с часове. Търсиха решения, изработваха планове, изчисляваха разходите и евентуалните приходи от мелницата, опитаха се да предвидят затрудненията, водиха си бележки каква информация трябва да съберат, преди да пристъпят към окончателни действия.

Нейт отдели с преграда един ъгъл от единствената стая в мелницата — направи стените и вратата по-дебели. Вратата се затваряше с желязно резе с катинар. Носеше ключа, закачен на кожена връв на врата си, скрит под ризата. Моделът беше сложен на поставка зад вратата. Нейт нареди частите, които беше издялал, на пода.

Чес пишеше писма, с които се интересуваше за ролките хартия за цигари.

Сега машината трябваше да се сглоби. Тайно. През нощта. А през целия ден се занимаваха с мелницата. След като приключеха с монтирането, щяха да разберат дали работи. Моделът действаше. Без хартия и без тютюн. Все още не беше машина, а само идея.

— Нейтан, така не може. Претоварваш се прекалено много.

Очите на Чес бяха зачервени и под тях имаше кръгове от умора. Газеният фенер се люлееше в ръката й.

— Моля те, дръж светлината по-стабилно, за да виждам.

Независимо от нощния мраз Нейт се потеше от усилията да сложи частта на мястото й.

— Няма да виждаш — отвърна рязко Чес и остави фенера на пода.

Дръжката дървена фуния се изплъзна от ръката на Нейт.

— За малко не те убих! — извика той.

— Точно сега щеше да ми направиш услуга. Стига толкова за тази нощ, Нейтан. Скоро ще се съмне, а ние изобщо не сме лягали.

Той въздъхна дълбоко, почти изстена.

— Права си. Започнах да греша. Хайде да си лягаме. Но първо подръж за миг лампата, за да прибера някъде тази фуния. Ооох, забравих, че е толкова тежка. Май трябваше да я изтъня повече в долната част.

— Пусни това нещастно нещо на пода и да вървим.

Убийствената работа действаше зле и на двамата. Недостатъчният сън нощи наред не беше най-големият проблем. Налагаше се Нейт да рендосва и да заглажда всяка основна част, за да влезе на мястото си, което ги изтощаваше много. Работеше вече шест седмици като луд, а машината все още беше само един скелет. Дойде декември и по негова преценка не би било възможно да свърши, преди настъпването на пролетта.

Междувременно навсякъде наоколо по хамбарите, скалите и дърветата се появяваха надписи, които превъзнасяха достойнствата на машинно изработените цигари „Дюк ъф Дърам“. В града се носеше слух, че Дюк е внесъл от чужбина ръчни валяци, че вече е произвел над девет милиона цигари и че е успял да ги продаде.

Единствената добра новина дойде от Огъстъс Стандиш. Машината на Бонсък толкова често се чупела, че „Алън & Гинтър“ отказали да я купят. В крайна сметка момичетата на масите се оказали по-бързи.

Старецът пишеше още подробности, изпълнени с хаплив хумор.

„Сигурно си чула за нещастието, сполетяло първата машина на Джими Бонсък. Докато я прекарвали към фабриката на Луис Гинтър, се наложило да я оставят през нощта в складовете на Линчбърг, в щата Вирджиния. Запалила се и изгоряла цялата при неизяснени обстоятелства.

Скъпа Чес, не четеш Андерсен, нали? Много ми е мъчно, само като си представя, че внучката ми върши черната работа на Пепеляшка, вместо да е интересна героиня като Малката русалка.“

Нейтан я попита какво иска да каже с това Огъстъс Стандиш.

— Чуди се дали ние не сме изгорили машината на Бонсък. — Изведнъж Чес погледна Нейт. — Ти да не би…

— Естествено, че щях да го направя, ако знаех, че е там. Но не съм ходил в Линчбърг. Пък и нищо не спечелихме от провала. Бонсък измайстори друга. И постижението му е далеч по-добро от моето, понеже аз още не мога да сглобя нашата за първи път.

Стандиш нескромно добавяше, че неговият модел съвсем не е толкова неустойчив, колкото модела на Бонсък.

— Слабостта идва от мен — тъжно отбеляза Нейт. — Но ще ги изпреваря, дори и ако се наложи да заплатя с живота си.

Единайсети декември беше най-тежкият ден за мелницата. Навярно защото беше неделя. Единствено мелницата на семейство Ричардсън беше отворена в почивния ден — практика, която предизвика силно недоволство, но в същото време им докара много клиенти.

Чес почувства как към края на деня усмивката й ставаше все по-престорена и се зарадва на ранния залез. Небето червенееше, когато тя каза довиждане на последния фермер. Слепоочията й пулсираха от главоболието. Откакто се съмна, не й остана време да спре и да хапне. Изпи прилежно млякото с яйцето, но вечерята са състоеше от претоплени останки от обяда. На Нейтан не му направи впечатление. Продължи да дялка и да рендосва, дълго след като Чес си легна. Когато най-после и той се пъхна в леглото, очите му се затвориха, преди да сложи глава на възглавницата.

След половин час седна в леглото. Чес също се събуди, но не виждаше лицето му в тъмнината. Дали нещо не беше наред? Нейт сложи ръката си върху носа и устата й.

— Не издавай никакви звуци — прошепна в ухото й той.

После свали ръката си, за да й позволи да диша. От тихия шум, който вдигаше, Чес разбра, че Нейтан си обува джинсите и взема пистолета. Не различи другия звук — тъпи удари, които долитаха откъм мелницата. Свали си краката на студения под.

Шепотът на Нейтан я накара да подскочи. Не усети кога се е приближил до нея.

— Дръж пистолета — каза й той и го пъхна в ръцете й. Цевта му беше толкова студена, че отначало сякаш я опари. — Легни зад дюшека и насочи оръжието към вратата. Ако някой се опита да влезе, стреляй. Няма значение къде ще го уцелиш. Ако съм аз, ще те повикам по име.

Чес затаи дъх, докато пред очите й в мрака затанцуваха цветни петна. Отново започна да диша, след като чу изстрелите. Тряс! Тряс! Тряс!

Ръцете й бяха хлъзгави. Чудеше се как е възможно да се поти така на ледения въздух. Цялото й тяло я болеше от напрежението, докато се вслушваше в тишината.

После чу стъпки по моста. Приближаваха много тихо. Изтри една след друга дланите си в нощницата и вдигна пистолета на височината на рамото си. „Ненавиждам изстрелите — разсъждаваше тя. — Когато излизат, куршумите удрят рамото ми.“ Изпита налудничаво желание да се изхили.

— Чес!

Почти беше готова да пусне опасния куршум, когато тялото й подскочи от звука.

Нейт бързо влезе и хвърли малко дебели подпалки върху сивеещите въглени в камината. Моментално се запалиха. Пукането им като че ли беше прекалено силно. Когато сложи отгоре цепеница, се разхвърчаха искри.

— Следващия път, когато тръгна посред нощ да преследвам някого, моля те да ми напомниш да си обуя обувките.

Той се смееше, но на светлината на огъня усмивката му беше странна.

— Какво стана? Всичко наред ли е?

— Свали този пистолет. Станаха прекалено много…

Нейт се преви на две, сякаш почувства непоносима болка.

— Ти си ранен!

Чес пусна пистолета на дюшека и хукна към него.

Нейт вдигна ръка, за да й попречи да се приближи.

— Не съм ранен. Не им позволих да го направят. О, Боже… — думите излязоха от устата му като отчаян вик, като молба за прошка. — Бяха двама. Единият държеше юрган върху вратата на стаичката, където е машината за цигари, а другият се мъчеше да разбие резето с брадва. Дори не ме видяха, Чес. Застрелях ги в гръб.

Погледна я така, сякаш го обвиняваше. Лицето му беше изкривено от срам.

— Как иначе можех да постъпя? Да ги предизвикам на дуел? Прострелях ги, сякаш бяха невестулки или скунксове, защото се държаха точно така. — Очите му бяха премрежени. — За първи път убивам хора.

Тялото му се разтресе силно. Чес го прегърна. С лявата си ръка притегли главата му до гърдите си.

Почувства странно спокойствие и силна обич към този мъж. Затвори очи и се опита да го накара да се отпусне.

След като пристъпът отмина, Нейт изтри лицето си в нощницата й и промълви:

— Прости ми.

— За какво, Нейтан? Гордея се с теб, понеже направи необходимото против волята си. Как ще действаме по-нататък?

— Вече ги хвърлих в потока. Течението ще ги отнесе към Роли. Утре ще измия пода, когато е светло.

— Ще ти помогна.

Вече не успяха да заспят. Чес свари кафе. Започнаха да говорят. Първата загадката беше как са узнали за машината. Сигурно търсеха нея. Парите в касата стояха. Чес беше толкова изморена, че забрави да ги прибере.

Втората загадка беше кой и защо ги е изпратил. Да крадат? Да рушат?

Накрая Нейт се отказа да гадае. Никога нямаше да разберат. Но който и да беше в дъното на тази работа, никога нямаше да научи какво им се е случило. По-важното беше, че на някого му е известно за машината и смята за нужно да бъде извършено нападение през нощта.

— Спомняш ли си Бонсък? — попита Чес. — Неговата я запалиха в Линчбърг.

— Спомням си. Дали пък в двата случая не е замесен един и същи човек? Както и да е, оттук нататък трябва да сме изключително предпазливи. Ще ми се наложи да отида в Дърам и да се поослушам.

След като изтъркаха пода и го посипаха с брашно, следите от кръвта изобщо не се забелязваха. Убийството си остана в тайна.

Но нощите на Чес се изпълниха със сънища — старите сънища, които се надяваше, че рече никога няма да се върнат. Беше млада, през пролетта, в краката й цъфтяха цветя, а над главата й — дървета. Дърветата бяха кучешки дрян, а белите им цветчета летяха надолу, носени от ароматния ветрец. Надолу, надолу към мократа червена маса, която ги оцветяваше в аленочервено. Наблизо имаше изцапана с червено-сива шапка, мокро червено палто със златисти точици и протегната ръка със златен пръстен на най-малкия от дългите, тънки пръсти.

Отново се върна кошмарът, свързан със смъртта на баща й. Само че сега простреляните тела бяха две, а кръвта — много повече. Образуваше червена река, която ги отнасяше в далечината, а след тях оставаше миризмата на смърт, примесена с аромата на напръскано с кръв брашно.

Слава Богу, когато се събудеше, не помнеше съня. Знаеше само, че е доволна, когато се събудеше, макар и изобщо да не се чувстваше отпочинала.

Нейт й каза, че ще наеме човек, който да работи в мелницата. Най-едрият, който можеше да намери, с най-зловещата външност.

— Мисля, че ще е по силите му да ме замества във вторник и четвъртък. Така ще имам време да дооформя частите на машината тук, вкъщи, и да прескачам до Дърам.

Плащането на надницата нямаше да ги затрудни. От мелницата падаха пари и те ги спестяваха.

— Преди да го вземеш, искам да го видя — каза Чес. — Все пак аз ще работя с него. Бих те помолила да ми отпуснеш един свободен ден, когато вие двамата ще сте в мелницата, а аз ще си стоя у дома. Длъжна съм да свърша някои неща и да почистя къщата. Заприличала е на кочина. Пък и се нуждая от малко развлечения. В мелницата се запознах с доста жени, а и четири дами, които присъстваха на обяда у Едит Хортън, са оставили визитните си картички, докато не съм била у дома.

— Защо просто не се минали по моста, за да те видят в мелницата?

— Понеже посещението е било неофициално, Нейтан.

— Пак с твоите правила на поведение, а?

— Не се притеснявай. Просто си избери един следобед, когато ще работиш с онова чудовище в мелницата, и остави къщата на мен. О, щях да забравя. Донеси ми малко хубава хартия за писма от Дърам. Хората трябва да знаят кога съм у дома.

Чес посещаваше жените, които живееха най-близо до тях в четвъртък. Само най-жестокият студ можеше да я спре, толкова зажадняла беше да общува с приятели и да води нормален живот. Постепенно кошмарът започна да я напуска.

Във вторник Нейт ходеше в Дърам. Седмичният вестник „Тъбакоу Плант“ излизаше в понеделник следобед. Още при първото си пътуване разгада една мистерия. Джак Бърлингтън, началникът на пощата, го поздрави като стар приятел.

— Здрасти, Нейт. Толкова отдавна не сме те виждали, че се чудехме дали не си заминал за Калифорния да търсиш злато.

Лицето на Бърлингтън с двойната гуша беше червено. Смърдеше на уиски и на тютюн за дъвчене в десет часа сутринта. В очите му, под които имаше големи торбички, се четеше любопитство.

Нейт скри отвращението си, присъедини се към веселия му смях, предизвикан от собствената му шега. Повече от двайсет години се говореше за златото в Калифорния и само най-големите наивници вярваха на приказките. Различни хитреци продаваха акции в несъществуващи мини на доверчиви фермери, спечелили парите си от продадения тютюн. Нейт запомни обидата. Вътрешно си каза, че ще дойде денят, когато Джак Бърлингтън ще го нарича мистър Ричардсън и ще му сваля шапка.

— Някаква поща за мен? — попита той, след като спря да се смее.

— Цяла купчина — отвърна Бърлингтън. Коледните поздравления винаги натоварваха пощенските служби. Сложи връзка писма на тезгяха пред Нейт. — Най-отгоре имаше плик, надписан на машина, от Компанията за производство на хартия „Еланси“. — Ваши роднини произвеждат материали за тютюневата промишленост? — попита той. — Откакто започнаха да навиват онези странни тръбички, „Блакуелс“ непрекъснато получава пакети от „Еланси“.

Насочи струя от тютюнев сок към плювалника до крака си. С действието си показа, че истинските мъже изпитват презрение към мамините синчета, които пушат цигари.

— Съпругът на сестра ми — отвърна Нейт.

Дори и Бърлингтън да му повярва, което беше съмнително, Нейт знаеше, че вече е прекалено късно да спре приказките. Неканените гости в мелницата го доказаха.

Нейт разбра защо го бяха посетили. Убеди се, че и „Блакуелс“ — „Бул“ — вярват в бъдещето на машинно изработените цигари. Времето наистина изтичаше.

Почувства се така, сякаш железен юмрук го удари в гърдите. С нищо не показа пред началника на пощата какви мисли му минават през главата, нито пък, че си пилее ценното време, като обсъжда с него различни подробности, свързани с хората от тютюневия бранш. Дългите разговори бяха задължителна част от всяка сделка. Бързането караше хората да се чудят и да пускат слухове.

Нейт пъхна писмата в джоба си, без да ги прочете. За разлика от разговора с Джим Мънроу те можеха да почакат. На Джим му бяха известни неща, които не се публикуваха във вестниците. Смесеният магазин, където работеше, беше подходящо място за научаване на новини. А барът на неговата Дорина дори го надминаваше и докато бяха в леглото, тя споделяше всичко с него.

Джим беше чул, че и „Блакуелс“, и Бък Дюк се пазарели с хората на Бонсък. Не спомена нищо за жители на Дърам, изчезнали мистериозно от града, което означаваше, че навярно Нейт никога нямаше да разбере кого е убил.

Обядва с Джим свински пържоли и салата от ряпа в бара на Дикси. Дорина им сервира препълнените чинии. Нейт си размени любезности с нея, съгласявайки се, че зимният студ отваря апетита, а Коледа идва много бързо и винаги заварва човека неподготвен. Добави също, че Джим е започнал да се облича елегантно, откакто се е хванал на работа в магазина.

— Приятна жена — изкоментира Нейт, след като Дорина се отдалечи от масата им.

— Ти го каза! — възкликна Джим. После се наведе напред и продължи: — Една приятелка с удоволствие би се запознала с някой мой човек, Нейт. Казва се Джули. Дяволски хубаво момиче, красива е като кукла и е голяма чистница.

— Благодаря ти, Джим, но не ме търси за тази работа. Когато един мъж се труди усърдно, забравя за жените.

— Проклет да си, Нейт, ти ми разказваш най-тъжната история, която някога съм чувал през скапания си живот.

— Знаеш, че имам съпруга.

Джим се изчерви. Чес винаги го караше да се изчервява.

Нейт скри усмивката си, но настроението му се развали. Не беше справедлив с Чес. Обеща й бебе, а почти шест месеца не направи нищо.

След като се наобядваха, той й купи подарък от магазина на Анджиър — коледна картичка, нарисувана с ярки цветове, която според Джим беше страшно модерно нещо.

— Сложи я в кутията с бонбоните — каза Нейт. — В онази, която е със сцената с яслата.

По-късно през нощта той й вдигна нагоре нощницата. Чес си отвори краката, за да го приеме.

— Сложи си ръцете на врата ми, душичке. Не си забравила как, нали? — промърмори Нейт.

Чес го отблъсна и извика:

— Не ме наричай „душичке“! Никога. — Чуваше замечтания, изпълнен със спомени глас на Алва. — Мразя тази дума, Нейтан.

Той не разбра какво я накара да се разгневи толкова много. Помисли си, че може би се страхува, след като загуби Франк.

— Не искаш ли друго бебе, Чес?

Усети загрижеността в тона му и по осветеното му от луната лице.

— Искам, но ме наричай по име.

— Хвани се за врата ми, Чес. Обещавам ти, че няма да те нараня.

Тя обхвана с ръце врата му и си затвори очите, за да почувства по-силно няколкото мига на близост, през които беше неин.

 

 

За Коледа тя му подари готовия дюшек с дървените стърготини. Беше чист и миришеше приятно, само техен и Алва беше забравена.