Александра Рипли
Златните полета (22)

Двайсет и втора глава

Зимата дойде късно. През ноември и декември скреж покриваше земята, но дните бяха слънчеви и топли, както през есента. Чес се възползва максимално от хубавото време.

Графикът, по който хранеше Огъста, я държеше близо до дома, но тя нямаше нищо против. Започна да разбира какво е да си свободен — преживяването беше съвсем ново за нея. Наблюдаваше как растат къщите и магазинът, съставяше списъци на необходимите неща, които искаше Джим Мънроу да поръча за магазина, пишеше дълги писма за Огъста и ги изпращаше с копие от семейния портрет на мис Мери и на дядо си. Играеше си с бебето, къпеше го, гласеше го, решеше рядката, златиста коса с меката четка със сребърен обков.

И четеше — най-голямото удоволствие за нея. Поръчваше си книги, списания, вестници и ги поглъщаше жадно. Гостната на малката къща толкова бързо се задръсти, че се наложи да накара един от дърводелците да направи лавици на всички стени в стаята за гости, за да подреди съкровищата си. Бони продължаваше да идва всяка сутрин, за да бърше праха, да мете и да мие, но вече не оставаше да спи при тях.

След вечеря газената светлина й даваше възможност да чете до късно. Понякога Нейтан се задълбочаваше в „Сайънтифик Америкън“ и в другите пет-шест списания, посветени на тютюна, докато Чес се смееше на остроумието на Марк Твен. Единствените звуци в стаята идваха от шумоленето на страниците, от бавното бълбукане на лампите и от тихия шепот на пепелта върху решетката на камината. Тя слагаше пръста си на мястото, докъдето беше стигнала, затваряше очи и се наслаждаваше на безбурното щастие.

Войника гледаше бебето в неделя сутрин, докато Нейтан и Чес ходеха в града на църква. Това беше друг вид щастие. На Чес й харесваше музиката, пеенето, празничното настроение пред сградата след службата. Научаваше имена, разпознаваше мъже и жени, за които беше чела в „Тъбакоу Плант“, и решаваше с кого да се сприятели, дали може да бъде от полза за Нейтан, или да представлява опасност за него.

По обратния път към къщи те сравняваха впечатленията си. Често пееха. Винаги разговаряха за бъдещето. Нейт нямаше търпение то да дойде.

Когато са готови новите машини… Когато завършат строежа на къщите… Когато отворят магазина…

Нейт нае едно момче да върши работата на Чес. То оправяше цигарите, за да оформят равномерни пластове, и непрекъснато сменяше кутията, след като се напълнеше. Експедираха по двеста хиляди броя на седмица и печелеха близо по двеста долара. Човек с неособено високи претенции би се задоволил, но не и Нейт. Той харчеше по сто и петдесет долара на седмица, понеже разширяваше дейността си.

Чес знаеше всичко това, защото водеше счетоводството. Банковата им сметка постоянно се топеше.

Бък Дюк пристигна в сряда след Коледа. Чес скубеше кокошката, за да я сготви за вечеря, и пееше някаква смешна песничка на Огъста, която лежеше в кошчето в кухнята. Отвори вратата и каза здрасти. Чес толкова се стъписа, че изпусна кокошката.

— Здрасти! — отвърна гневно тя. — Вероятно смятате, че сте си у дома.

— Първо почуках. Сигурно не сте ме чули, понеже пеехте. Може ли да вляза?

Сега Чес още повече се разгневи. После осъзна, че се държи невъзпитано, и се насили да се усмихне.

— Да, разбира се.

Дюк си наведе главата, докато влизаше през вратата. Беше много висок и много чаровен. Вдигна кокошката, седна и започна да я скубе.

— Аз съм Бък Дюк.

Усмивката му беше необичайно приятелска.

— Знам. Виждала съм ви в църквата. Сега вече можете да ми подадете кокошката, мистър Дюк.

— Предпочитам да я оскубя аз, докато извикате съпруга си. Бих отишъл сам, но едва ли ще му е приятно да връхлетя във фабриката.

Присви очи, сякаш искаше и тя да се включи в шегата.

Естествено беше прав. Чес му кимна бързо.

— Ще го извикам.

— Бихте ли ми разрешили да попея на бебето? Не съм много музикален.

— Тя не прави голяма разлика, така че, давайте.

Когато Нейт и Чес влязоха в кухнята, Бък спря да пее и се изправи.

— Хубаво семейство имаш, Нейт — заяви той любезно. Кокошката почти беше изчистена. — Дойдох да обсъдим някои делови въпроси. Къде можем да поприказваме?

— Ще останем тук, Бък. Моята съпруга ми е съдружник в работата. Седни.

Дюк повдигна вежди. Погледът, който отправи на Чес, беше и преценяващ, и изпълнен с възхищение. Седна. Нейт го последва. И Чес.

— Ето каква е причината за посещението ми — започна Бък.

— Чух, че разширяваш прекалено много дейността си. Дошъл съм да купя машината ти или да ти предложа да станем съдружници — както предпочиташ.

Говореше бавно и тихо. В думите му прозираше сила, която той само отчасти успяваше да скрие. Във въздуха трептеше неизречената заплаха.

Нейт се облегна ухилен на стола.

— Ти се шегуваш, Бък. Не би трябвало да вярваш на приказките. Хората невинаги разбират всичко. На мен един глупак ми каза, че онези валяци, които докара от Ню Йорк, ги хванала носталгията и решили да те изоставят.

Сякаш се кръстосаха копия. Чес погледна Нейтан, Бък, а после пак Нейтан. Страшно много си приличаха. Зад усмивките беше стаено желанието да побеждават, без да се спрат пред нищо.

— Мога да направя сметка, Нейт. Щом отказваш, ще чакам да си разпродадеш имуществото, за да си платиш дълговете.

— Ще ти се наложи да чакаш, докато адът замръзне.

Дюк сви рамене.

— Скоро ще свие студ — отвърна провлечено Дюк. — Всеки момент. — Изправи се и се усмихна на Чес. — За мен ще бъде удоволствие да се срещнем отново, мисис Ричардсън. Довиждане, Нейт.

И Дюк излезе от кухнята.

Чуха тропота от копитата на коня му по пътя. След като шумът утихна, Нейт хвана с ръце главата си и каза:

— Като че ли се поувлякох. Притеснявам се, Чес.

Чес затаи дъх. Когато проговори, в гласа й имаше твърдо убеждение:

— Не бъди глупав, Нейтан. Знам, че ще спечелиш битката.

— Тази година Бък е продал девет милиона ръчно изработени цигари.

— Следващата ние ще продадем двайсет милиона.

Нейт вдигна очи и тихо се изсмя.

— Звучиш страшно категорично, съдружнико. — Изправи се и се протегна. После напълни с вода умивалника и си изми ръцете. — Ще се освободя от катрана — промърмори той, — но едва ли ще е толкова скоро, колкото ми се иска. — Гърленият му смях прокънтя в стаята. — Тъжното е, че може би пропуснах шанса си да изплаша истински стария Бък. В момента, в който кракът ми стъпи в кухнята, стомахът ми се сети, че е гладен. През цялото време, докато траеше престрелката, се притеснявах, че червата ми ще започнат да протестират.

Чес записа в дневника: „18 февруари 1883 г. Работят вече две метални машини на Стандиш. В къщите живеят четири негърски семейства. Магазинът е открит и за него се грижат Джим Мънроу и съпругата му Дорина. Днес бяха произведени сто хиляди цигари. Кризата е преодоляна.“

Остана само една незапълнена страница в дневника. Чес реши да се отпусне и да купи няколко нови — по един за мелницата, за фабриката, за магазина и за наемите, събирани от къщите. Но този винаги щеше да й бъде любимият. Обърна на първата страница.

17 юли 1881 г. Мелницата започва да действа

Няма работа

18 юли

Пишем обяви по скалите

19 юли

Постъпления 14 цента

20 юли

Постъпления 22 цента

Усмихна се. Наистина сякаш беше минало много време оттогава. Усмивката й стана още по-широка, докато прелистваше страниците и четеше записките за наемането на Боби Фред, за избирането на името на компанията, за построяването на къщата, за раждането и кръщаването на Огъста Мери. Да, това определено щеше да бъде любимият й дневник. Щеше да открие сигурно място, където да го съхранява, и да го даде на Огъста, когато порасне.

Чес не отбеляза в дневника една друга повратна точка — отби Огъста и ако искаше, можеше да отсъства от къщи през целия ден. Бони с удоволствие помагаше срещу заплащане по няколко часа в домакинството.

Визитните картички бяха извадени от кутията и Чес следеше времето с особен интерес. През топлите дни пътуваше с „Викторията“ до пет-шест плантации в околността и посещаваше домакините. Къщата на Едит се намираше най-близо и тя винаги отскачаше първо до нея. Едит често я придружаваше при останалите визити. Жените бяха близки, на възраст между трийсет и петдесет години. Спомняха си дните преди Гражданската война и полагаха усилия да поддържат някакво подобие на стария изтънчен начин на живот в огромните рушащи се къщи на съпрузите си.

Твърде често разговорите се израждаха в тъжни истории за „отминалите дни“ сравнени с днешния свят, където новобогаташите завладяваха всичко с парите си, спечелени по вулгарен начин. Това я нараняваше жестоко, понеже Нейтан беше един от тях. Когато се стигнеше дотам, Чес започваше да демонстрира, че е от Тайдуотър. В крайна сметка, нима някой от Северна Каролина беше чувал за изисканата Вирджиния?

Независимо от всичко й беше приятно с Дарси Андрюс, Луела Симс, Хариет Трулъв и Бет Фийлдинг. Но Едит Хортън й остана най-близката и най-старата приятелка.

 

 

Манталитетът й на плантаторка стана причина за първата голяма схватка между Чес и Нейт. Беше провокирана от Джим Мънроу.

— Дорина е издокарала страхотно горния етаж на къщата — похвали се той, когато Нейт се отби в новия магазин. — Никога не си виждал толкова дяволски много мили ресни в целия си проклет живот. Защо не дойдете с Чес и с бебето на вечеря и да го видите?

— Няма да отида — заяви Чес на Нейтан. — Как можа да приемеш? Не ме интересува, че Джим ти помогна да построиш мелницата. Не ме интересува, че поправи старата къща за мен. Не ме интересува, че ще си изплаче очите, ако не идем. Тази Дорина е боклук. Плеска си лицето и смърди на парфюм. Ако отидем, ще трябва и ние да ги поканим, а аз не искам това долно създание да стъпва в къщата ми.

Чес се тресеше от гняв. Нейт й отговори спокойно. Призна, че е сгрешил, като не е отказал на Джим. Говорил, без да мисли. Но тъй като вече обещал, вечерята нямало да им навреди кой знае колко много. Чес не била длъжна да ги кани. Той щял да обясни на Джим.

— И ще се извиниш заради лошите ми обноски, предполагам.

— Не смятах, но след като го спомена, може би ще го направя. Не заради Дорина. Но ти си права. Тя не е подходяща компания за една дама. И все пак струва ми се, че прекаляваш с тези маниери на плантаторка. Налага ми се твърде често да се извинявам заради теб.

— Ти? Извинявал си се заради мен? И пред кого, ако не е тайна?

— „Пред кого“ — повтори той с подигравателен фалцет. После изкрещя: — Пред наемателите, ето пред кого. Начинът, по който се носиш наперено, задаваш им въпроси и ги потупваш по главата, ме кара да се срамувам заради теб.

— Как смееш? Когато ти си ходил бос след мулето в тютюневата нива, аз се грижех за наемателите негри. Кой си ти, та да се срамуваш от мен?

— Не ми дръж такъв език, Чес, и не си вири носа, сякаш съм пръстта под краката ти. На такива като теб им мина времето. Отдавна, преди двайсет години, и ти, Едит Хортън или която и да била от другите ти приятелки не можете да направите нищо, за да го върнете.

Истината, която изрече, изгърмя в ушите на Чес като изстрел. Очите й се напълниха със сълзи. Страшно се ядоса на себе си. Сълзите обаче потекоха и тя започна да плаче.

— Боже Господи! — изрева Нейт. — Отивам у Джим. Вече не издържам.

 

 

Чес продължи да плаче. Крясъците — нейните, както и неговите — я ужасиха.

Нейт изтрополи по пътеката към къщата на Джим. Сълзите й го разстроиха силно. Не си спомняше, преди да е плакала. Сълзите й я превърнаха в съвсем непозната за него жена.

Нейт знаеше, че греши по отношение на Дорина. Що се отнася до наемателите обаче, беше сигурен, че е прав.

Чес също беше уверена, че е права.

И двамата бяха прави, и двамата грешаха, ако се вземеха предвид негърските семейства в новите къщи. Наемателите представляваха бивши роби или деца на бивши роби от Феърлон, най-голямата плантация в Пийдмънт, Северна Каролина.

За Чес, отгледана в духа на покровителственото отношение на плантаторите, те бяха отговорност, както децата.

Нейт израсна във фермата. Спомняше си освободените чернокожи работници, които се бореха със същите врагове — с времето, с мухите и с червеите по тютюна. Някои успяваха да се справят, други — не, също като белите фермери. И черните, и белите или губеха, или побеждаваха. Той уважаваше победителите и не се замисляше за губещите, нито пък им дължеше нещо. Работниците, които беше наел, живееха в неговите къщи. Или щяха да работят добре, или щеше да ги уволни. Или щяха да плащат наем, или щеше да ги изхвърли.

Чес искаше те да бъдат щастливи и никога не си даваше сметка, че притежават гордост.

Нейт уважаваше чувството за собствено достойнство у усърдните работници. Останалите им емоции не го засягаха.

Що се отнасяше до наемателите, те бяха едно цяло, тъй като споделяха едни и същи преживявания и една и съща кръв. Поколения от роби във Феърлон се бяха женили, раждали деца и задомявали рожбите си. На някои им липсваше сигурността, която им даваше проявяваното към тях внимание, и приемаха нормално отношението на Чес. Други ценяха свободата повече от спокойствието и презираха загрижеността й. Всичките знаеха, че белите са ги направили роби, после някои от тях им обещаха свобода, впоследствие превърната в зависимост, изразяваща се в нископлатен наемен труд — друга форма на робство.

Използваха уменията, придобити през годините на робство. Даваха на белите мъже и жени очакваните отговори. Но се разкриваха само пред себеподобните си и криеха своите тайни от белите, понеже не им вярваха.

Нейт и Чес се скараха жестоко заради хора, които изобщо не познаваха.

 

 

— Съжалявам — каза Чес, когато Нейтан се върна вкъщи. — Не биваше да изричам всички тези ужасни неща.

— И аз съжалявам — отвърна Нейт. — Знам, че Дорина е непоносима.

Никой не спомена за наемателите. Чес вече посещаваше къщите им по-рядко, но не се отказа съвсем.

Нейт купуваше тухли само от един чернокож търговец, наречен Ричард Фицджералд, тъй като те бяха най-добри. Когато говореше с Войника или с Джим, наричаше негрите, които работеха при него „черни“.

Когато Огъста навърши шест месеца, Чес реши да я заведе в Хеърфийлдс.

— През последните няколко месеца почеркът на дядо стана страшно нечетлив, Нейтан. Страхувам се, че здравето му се влошава, макар и да отрича. Знаеш, че е много стар. Според мен за него би било голяма радост да види правнучката си, която носи неговото име.

Погледът на Чес беше мрачен.

— Ако наближава краят му, трябва да се погрижа за майка си и за управлението на плантацията. Не знам кой и как ще го направи, но е наложително. Може би мистър Пери ще ми даде някакъв съвет. От години е адвокат на Цезар… Дано само да не е умрял или вече да не практикува. — Тя въздъхна. — Въпреки че предпочитам да си остана вкъщи.

Нейт й отвърна, че е длъжна да го стори веднага и да приключи въпроса.

— Ще пътуваме с влак и ще вземем Бони Уилсън да ти помага за бебето. С удоволствие ще се срещна със стареца. Бог ми е свидетел, че му дължа поне едно благодаря. Бих искал също да разбера подробности за сегашните му творения. Какво ще кажеш да прекараме няколко дни в Ричмънд? Мисля да започна търговия на едро с една фирма, но преди да реша окончателно, ми се ще да поговоря с тях.

— С удоволствие! Ричмънд е истински град, а не кална купчина от къщи като Дърам. Има тротоари, улици с тухлена настилка и чудесни магазини. Преди гледах стоките по витрините, но никога не можех да си позволя да си купя каквото и да било.

— Нещата сега са малко по-различни.

— Малко! Ти си страшно богат, мръснико, и отлично го знаеш.

— Не казвай „мръснико“, защото кожата веднага ме засърбява.

— Парите са спечелени от тютюна, Нейтан.

— Ти си абсолютно безмилостна. Ще поръчам малко тютюневи червеи и ще ти ги пусна в гърба.

Чес се престори, че трепери от страх.

— Предавам се и си вземам думите назад. Ние сме съвсем чисти, поразително свежи новобогаташи. И на мен това много ми харесва.

— В Ричмънд ще бъде прекрасно.