Александра Рипли
Златните полета (10)

Десета глава

Копитата на коня се подхлъзнаха на заледения път. Предните му крака попаднаха в дупка и ледената вода се разплиска по крачолите на Нейт. Обувките му бяха просмукани от влага.

Почти не обърна внимание на случката. Цялото му тяло беше мокро и студено. От небето падаше студен дъжд, а от ледените висулки на боровете и от подгизналата му шапка се стичаше вода. Ако не успееше някак си да се стопли, щеше да премръзне. Трябваше да спре.

Чувал беше, че наблизо има развалини от къща. Хората приказваха, че домът на семейство Мълинс е обитаван от духове. Цялото семейство — десет души — беше изчезнало. Никой не знаеше как, защо и точно кога. Беше се случило много отдавна, когато дядо му е бил дете. Говореше се, че храната все още стояла на масата, леглата били покрити с юргани, а над камината висяла пушката. Когато някакъв съсед се отбил, нямало жива душа, като се изключат мишките, гризящи превърналата се в камък кора на хляба. После се носеха слухове за движещи се в прозорците светлини и за странни звуци. Никой не ходеше там и земята беше обрасла с дървета.

Нейт потрепери от студ, а навярно и от страх заради призраците. Но ако не намереше подслон, щеше да умре. Слезе от коня и го поведе през гъсталака, който заобикаляше къщата. Беше гладен, премръзнал и изпълнен с лоши предчувствия. При нормални обстоятелства би използвал израза „обладан от дух“, а после би прогонил със смях мисълта за него. Но сега беше съвсем потиснат.

Никога не беше изпадал в такова състояние, дори когато баща му просто каза „довиждане“ и замина. Тогава беше сигурен, че може да поеме отговорността и да стане стопанин на къщата. Не се съмняваше, че ще върши всичко, и то както трябва. Винаги вярваше в това и никога не се излъга.

Кога загуби вярата си? Защо?

Нейт видя останките от къщата на семейство Мълинс. Покривът беше пропаднал в единия край, но другата му част изглеждаше здрава и повечето комини бяха запазени. Потупа коня по гърба.

— Хайде, Начис.

Ако му провървеше, щеше да се намери достатъчно място за него и за коня. Нужна му беше топлината на Начис.

Провървя му повече, отколкото очакваше. Под рухналия покрив бяха натрупани дърва. Не след дълго в огнището гореше буен огън, а пред него се сушаха мокрите му дрехи. Нейт извади самун хляб от дисагите и тенекиено канче. Напълни канчето с дъждовна вода. Вече беше дал овес на Начис. От гърба на коня се вдигаше пара и леко се въртеше от слабото течение, предизвикано от топлината на огъня.

След като се нахрани, Нейт се опъна на пода. Опря глава на седлото и се взря в променящите се цветове на животоспасяващите пламъци.

Не беше свикнал да се отдава на съзерцание. Винаги имаше прекалено много работа, за да се замисли върху това, което вършеше, и върху неговия смисъл, нито пък беше суетен, за да се отдава на разсъждения за собствената си същност.

Но сега не биваше да заспива. Трябваше да поддържа огъня, за да си спаси живота. Ако се отпуснеше, може би щеше да заспи завинаги. Нямаше друг начин да прекара времето буден, освен като ангажира ума си.

Би следвало да се замисли как да се пребори с пълната безнадеждност, която го беше обзела. Тя го плашеше много повече от вероятността в порутената къща да се появят призраци.

Не успяваше обаче да проумее къде и кога го обзе отчаянието, а мислите му го правеха още по-мрачен.

Ето защо реши да се насочи към плана си. Той беше смисълът на живота му, и то от дълго време. Разбра, че и това няма да му помогне, и още по-дълбоко потъна в преживяванията си, които беше нарекъл „злочестини“.

Патентът. Притежаваше патент за машина за производство на цигари. Този факт го превръщаше в най-щастливия човек в Божието царство. Щеше да мисли за него, за да прогони злочестините.

Мисълта за патента неизбежно го насочи към Чес… Съпругата, с която се беше сдобил, без да е подготвен за брак. Съпругата, която беше по-възрастна от него и изглеждаше дори по-стара, отколкото е в действителност. Представляваше трън в очите на майка му и в собствените му очи. Имаше прекалено изискан вид с ръкавиците си, с превзетостта си и с акцента си. Беше товар, който го притискаше към земята.

Тя нямаше сърце. Нейт се съгласи да й направи деца и изпълняваше дълга си, но и двамата не изпитваха удоволствие от половото общуване. На нея това не й пречеше, понеже беше дама. Всички знаеха, че дамите са принудени да го понасят. А Нейт изпитваше радост от съвкуплението. Нещо повече — сливането на телата в едно му носеше неповторимо усещане и удоволствие. Обичаше жените с техния различен начин на мислене, говорене и преценка за нещата. Те му носеха щастие и той им отговаряше със същото. Общо взето, животът му беше щастлив.

Докато се ожени. Защо някое обикновено селско момиче не притежаваше патента? Или след като собственичката беше благородничка, защо поне не се оказа млада жена? Тогава може би щеше да се опита да научи Чес на някои неща. Не смееше да й предложи нещо толкова просташко като например игривото полово общуване.

Но той беше сключил сделка, а истинският мъж винаги държеше на думата си. Дори и баща му. Остана с майка му, докато Нейт порасна достатъчно, за да се залови с работата във фермата, и чак тогава замина. През всичките тези години беше вързан за семейството си, без да има свой живот, освен отглеждането и обработването на тютюна.

Нейт ненавиждаше тютюна. Противната му миризма. Катрана, лепнещ по кожата, по косата и по дрехите. Работата, свързана със засяването, отглеждането, брането и продажбата, която сякаш нямаше край. И вечната зависимост от капризите на времето, от маната и от червеите.

Единственият начин да се отърве от него беше като започне да произвежда цигари. И други го правеха. Но той сякаш закъсня прекалено много. Собствениците на магазините щяха да приемат торбичките с тютюна му, само ако намалеше цената наполовина. „Не се търсят“ — заявяваха му те.

— Трябва да ги рекламираш като Бул Даръм. Същото вероятно щеше да е валидно и за цигарите, а той нямаше пари, за да си го позволи.

Как да надмине гиганти като „Блакуелс“ или „Алън & Гинтър“? „Чичо Луис“. Как можа да се забърка с жена, която наричаше най-големия производител на цигари във Вирджиния „чичо“? Той не беше в тази група и никога нямаше да бъде, дори и планът му да се окажеше съвършен. Ако очакваше това, Чес щеше жестоко да се разочарова.

Какво всъщност очакваше тя? Каза, че желае да станат съдружници. Съдружници в какво? Нейт едва ли някога щеше да открие необходимата за строежа на мелницата земя, камо ли да постигне успех.

Въпросите се нижеха един след друг и го дърпаха все по-надолу във водовъртежа на яростната безнадеждност. Подклаждаше непрекъснато огъня, макар че от време на време опасно го изкушаваше мисълта да заспи и никога повече да не се събуди.

Когато пукнатините в стените посивяха, той събра топлите си, изсъхнали дрехи. Не можеше обаче да се облече, без да се измие. Излезе гол навън, за да събере лед и да го стопи. Студът го накара да затаи дъх. Поне дъждът беше спрял. Вече не духаше и вятър.

Чу шум от вода. От течаща вода. В крайна сметка нямаше да му се наложи да топи лед. Нейт се втурна, плъзгайки се, по замръзналата земя и стигна до потока зад къщата. Мътната вода се носеше стремително напред. Беше толкова студена, че изгаряше кожата му, но той си наплиска лицето и тялото. По-скоро щеше да замръзне, отколкото да остане мръсен. Ако не се миеше, докато е жив щеше да усеща катрана от тютюна, полепнал по себе си.

Когато Нейт хвърли последния наръч дърва, огънят избумтя в комина. Топлината на мекото вълнено бельо и на другите му дрехи беше приятна.

Но най-приятната топлина, съживителният огън на решимостта и надеждата идваха от леденостудената мътна вода на потока. От седмици Нейт търсеше това, което случайно откри, точно когато щеше да признае провала си. Запуснатото имение, което никой не притежаваше, устремената напред вода, която не замръзваше.

— Благодаря ти, Господи! — Нейт изрече проста, прочувствена молитва.

Злочестините изчезнаха. Вече виждаше ясно своя път. Беше готов да направи първите крачки към изпълнението на плана си, а после и всичко останало, което сметнеше за необходимо.

Нямаше търпение да сподели с Чес. Тя беше единственият човек, пред когото можеше да си позволи да говори. Вярваше в плановете му и му беше съдружник.