Александра Рипли
Златните полета (23)

Двайсет и трета глава

— Виж, Огъста, тук се ожениха мама и тати, в тази малка църква — Чес вдигна бебето към прозореца. Нейтан направи всичко възможно, за да пътуват добре, като нае елегантна тъмнозелена карета, карана от изпълнен с достойнство възрастен чернокож мъж, облечен в тъмнозелена униформа на кочияш и висока черна шапка от боброва кожа. — Погледни, скъпа, големите каменни зайци. Ние сме у дома. Това е Хеърфийлдс.

Чес не предполагаше, че ще се почувства така. За нея домът й беше спретнатата тухлена къща в Ориндж Каунти, Северна Каролина. Но влакът наближи Ричмънд, замириса й на реката и тя усети, че Хеърфийлдс зовеше сърцето й. Връхлетяха я спомени от детството, когато светът беше красив, подреден и безопасен. Пред очите й беше обвитата в глициния люлка, висяща от вечнозеления дъб. Не беше забравила как седеше на специалната ниска маса на огромната морава с френските си кукли, всяка в отделен стол, облечени в дантела и коприна, и им поднасяше чай, сандвичи и сладки. Нито пък книжките с картинки и прекрасни истории, които четеше, разположила се удобно на плетения стол на широката веранда. Чуваше музиката, която се носеше от балната зала. Виждаше дамите с бижутата, които се движеха, придружени от красиви мъже, покрай процепа на вратата, където тя надничаше, макар че отдавна трябваше да е в леглото.

Глицинията сигурно вече беше цъфнала и навярно имаше прилив, понеже се долавяше силна солена миризма. Сърцето й биеше и сякаш й казваше: „Бързай, бързай, бързай да си отидеш вкъщи.“

Каретата влезе през портите и изведнъж се появиха много хора, които тичаха към алеята, фермерите наематели в Хеърфийлдс. Мъже, жени, деца. От полето, от къщите, тичаха и я викаха по име, приветстваха я с добре дошла у дома. Чес не можеше да ги отмине. Беше прекалено щастлива, че ги вижда.

— Спрете! — каза Чес. — Спрете каретата! — Сложи бебето в скута на Бони и се опита да отвори вратата, но не успя. — Аз пристигнах! — извика тя и слезе на обраслата с трева пътека.

— Сила! — обърна се към готвачката, която разпозна. — Аз съм мис Чес и все още не съм се научила да правя соса както трябва. Какво е станало? Нещо не е наред ли?

Тичащите хора виеха, а по лицето на Сила се стичаха сълзи. Прегърна Чес.

— Горкото дете — хлипаше жената, — горкото сираче! Тях вече ги няма. Стария мистър Огъстъс и майка ти. Свещеникът не знаеше как да те намери. Преди три дни ги погребахме, мис Чес.

Чес се притискаше към силното тяло на едрата жена.

— Не! — изкрещя тя.

Звукът се загуби сред високите писъци на жените, сред басовите стонове на мъжете, сред накъсаното хлипане на децата. В каретата Огъста започна да плаче.

Раменете й бяха обхванати от здрави ръце.

— Кажете ми какво се е случило? — обърна се Нейтан към Сила. — Аз съм съпругът на мис Чес.

Той притегли Чес в прегръдките си. Сила се люлееше напред-назад.

— Пожар — изстена тя. — В къщата. През нощта. Небето се освети така, сякаш беше по пладне.

Скри лицето си в престилката и продължи да плаче.

Чес отблъсна Нейт.

— Трябва да видя — гласът й беше глух и безжизнен. — Длъжна съм да видя. — Сложи си крака на стъпалото на каретата и изкрещя на кочияша: — Да ви вземат дяволите, пришпорете тези коне и ме отведете вкъщи. Длъжна съм да видя.

Нейт я хвана за лакътя и я стовари на седалката. Турнюрът на роклята й се изкриви и се получи доста гротескна гледка. Прехвърли се в кабината на кочияша и грабна поводите.

— Пристигнахме! — извика мъжът. — Махнете се оттук.

Звукът на камшика беше като изстрел на пистолет.

До този момент Нейт нямаше представа колко голяма е била къщата. Овъглените руини се простираха върху площ от четвърт акър. Бяха се запазили шест комина подобно на гигантски черни траурни символи. Вятърът разнасяше отломъци и пепел. Сякаш участваха в някаква ужасна игра — танц на смъртта.

Чес стоеше неподвижна и безмълвна като комините. Пръстите й бяха сключени, а лицето й — бледо като белите ръкавици. Взираше се в останките от миналото си, без да забелязва вихрушката от пепел, плача на детето си, присъствието на мъжа си.

Най-накрая се обърна. Погледът й срещна очите на Нейтан.

— Вече го видях — бавно каза тя — и би трябвало да повярвам. Никога няма да си простя, че толкова дълго отлагах посещението. Моля те, заведи ме в Ричмънд, Нейтан. Налага се да се срещна с мистър Пери.