Александра Рипли
Златните полета (21)

Двайсет и първа глава

Чес се притесняваше, че никой няма да докара зърното си в мелницата, защото помощниците на шерифа връщаха каруците, докато не беше оттеглен съдебният иск.

Тъкмо обратното. Всеки ден от зори до здрач се нижеха каруци и се налагаше да чакат, но никой не протестираше. Обстановката беше празнична.

— Не е ли чудесно, Нейтан? Уморена съм до смърт, но не ми прави впечатление. Всички искат да ни подкрепят.

Нейт се изсмя на наивността й.

— Всички искат да видят престъпниците, Чес. Много от тях водят целите си семейства. Не знаят какво сме извършили, но смятат, че сме се отървали, което ни превръща в герои. Хората не обичат шерифите. Законът обикновено се бърка в работите им, без да са го молили. На никого не му се нрави подобна намеса, особено в Юга.

Нейт всеки ден ходеше в Дърам, понеже имаше работа — поръчваше тухли за фабриката, макар и да обясняваше, че са за новата къща, която се кани да строи. Достави и петте хиляди цигари на Джим Мънроу. Занесе мостри — опаковки от по сто пакета в други магазини и баровете.

— За проба пари не вземам — казваше той. — Вие самите опитайте и предложете и на клиентите си. Ако впоследствие решите да поръчате, ще ги продавате по пет цента и на всеки десет кутии ще печелите по едно пени и четвърт.

Най-вече държеше да се среща с хората, и то с онези, които се занимаваха с търговия с тютюн. Нека да го виждат, че се усмихва, че е по-силен, отколкото предполагат, че е победителят. Специално се извини на Юджин Морхед, управител на банката, заради „неудобството, което предизвика грешката“.

Прие извинението на Морхед заради затрудненията и неудобствата, които самият той беше понесъл.

Когато излезе от банката, се чувстваше висок десет фута. Нейт Ричардсън от Алъманс Каунти влезе в банката и беше поздравен от управителя й. Мечтаеше за подобно нещо и то стана действителност. И това беше само началото.

— Хей, Нейт! Ти ли си?

Нейт се обърна и видя брат си Гидиън. Зарадва му се.

— Хей, братко! Изглеждаш добре.

Каза му истината. Гидиън беше елегантен, загорял и мускулест. Градският костюм му стоеше добре. Носеше жилетка и часовник със златна верижка. Личеше си, че е преуспял.

„Като мен — помисли си Нейт. — Момчетата от семейство Ричардсън са победители.“ Потупа Гидиън по гърба. Чудеше се дали няма да иска да обядват заедно. Може би проповедниците бяха длъжни да избягват места като бара на Дикси. Преди да успее да го попита, Гидиън му отговори:

— Трябва да хвана влака. Ако знаех, че си тук, щях да си подредя нещата по друг начин. Страшно се радвам, че те срещнах. Имаш ли някакви вести за мама и останалите? Обикалям от два месеца и съвсем съм загубил връзка с тях.

Нейт запелтечи, когато започна да му обяснява колко много е зает и как не го бива в писането на писма.

— И аз съм същият. Лили е по-добра от мен. Пише редовно на мама всеки месец.

Лили. Нейт почувства как сърцето му подскочи. Всъщност беше успял да я изхвърли от съзнанието си. Работата, плановете, машината за цигари я бяха изместили в мислите му. Видя златната й коса, натежалият от тютюнева миризма въздух изведнъж сякаш се изпълни с топлия, сладък аромат на кожата й. Получи ерекция. Беше болезнено, тъй като тесните джинси го стягаха. Притесни се да не му проличи, да не разбере брат му, че изпитва страст към съпругата му. Прииска му се да пребие Гидиън, понеже Лили беше негова.

— Влакът няма да ме чака — заяви Гидиън. — А и трябва да се прехвърля в Роли, ето защо е по-добре да тръгвам. Бог да те поживи, Нейт.

Нейт гледа брат си, докато се отдалечи. После с натежали крака се отправи към бара на Дикси.

— Нейт! Всички в града говорят за теб. Предполагам, че ти е известно — Дорина се беше напарфюмирала и намазала, сякаш щеше да се продава. Нейт се измъчваше като си представяше чистата и невинна красота на Лили, закръглените й гърди, тънката й талия, нацупените й меки устни.

— Къде е приятелката ти Джули, Дорина? Бих искал да се запозная с нея.

 

 

Чес сипваше кафе на Едит Хортън. Беше четвъртък и тя си беше „у дома“ в импровизираната си къща, която се състоеше от една стая. Седеше на едно от столчетата, а полата, на най-хубавата й рокля на сиви и бели райета беше разпиляна около нея. Едит беше заела високия стол.

— Сметана и захар?

— Не, благодаря. Отвратително ми е, но трябва да отслабна малко. Ти си толкова щастлива, Чес. Стройна си като момиче.

Едит се превръщаше в приятелката, за която Чес винаги си беше мечтала. С нея можеше да разговаря за лични, женски неща.

— Само да ме беше видяла преди няколко години, Едит. Приличах на дръжка на метла. Изпих сума кварти мляко. Иначе щях да си остана толкова слаба, че фигурата ми нямаше да хвърля сянка. Не съм по яденето… Макар че напоследък сякаш непрекъснато съм гладна. Знаеш ли дали става така, когато жената чака бебе?

— О, Чес, колко вълнуващо! Кога ще раждаш?

— Не знам. Дори не съм сигурна дали съм бременна. Менструацията ми винаги е била нередовна.

— Трябва да отидеш на лекар. Мен винаги ме преглежда доктор Артър Мейсън в Роли. Най-добрият е в цяла Северна Каролина. Ще му пиша. Не, ще накарам Хенри да му изпрати телеграма от Дърам. Всъщност така всички ще разберат. Боже мой, цялата се разтреперих. Ще му пиша, за да видя дали още практикува, кога приема и така нататък. Нали знаеш, че най-малкото ми дете, Джеси, е вече почти на дванайсет години. Съвсем съм загубила връзка с доктор Мейсън. Как си със стомаха сутрин?

Следобедът мина бързо и приятно в разговор за бебета, за децата на Едит, за доктор Мейсън, за евентуалното име, ако се роди момиче или момче. Никога през живота си Чес не беше прекарвала толкова хубаво времето си.

Освен когато бяха заедно с Нейтан. Но това беше съвсем различно нещо. От него излизаха искри на енергия, на рискове и приключения. Караше я да се чувства по-жива, предизвикателно жизнена.

С Едит всичко беше спокойно, приятно, лесно.

„Аз съм щастлива, щастлива жена — реши Чес. — Имам и двамата.“

Работата на машината за цигари беше шумна, но лека. Нейт сипваше тютюна във фунията, слагаше тежестта на дългата лента от хартия и я завърташе. Машината се задвижваше, дрънчеше, режеше и изсипваше цигарите в кутията под гилотината. Чес ги оправяше, за да оформят равномерни пластове, и непрекъснато сменяше кутията, след като се напълнеше.

Нейт изключваше машината и двамата преглеждаха цигарите, за да отделят онези, които не бяха качествени. После ги нареждаха върху картонени квадрати, разположени в средата на по-големи листове хартия, завиваха ги в хартията и слагаха пакетите в картонена кутия.

В четвъртък вечер, докато приготвяха пакетите, Чес каза на Нейт, че е бременна.

— Боже мой, Чес, не трябва да опаковаш цигари, а да седиш. Иди вкъщи и си почини. Аз ще довърша останалите. Ще те изпратя и ще се върна.

На Чес й стана приятно и забавно, както на всяка жена.

— Не се вдетинявай — отвърна тя. — Ако се изморя, ще ти кажа.

Засмя се и Нейтан разбра, че всичко е наред и се почувства добре. Смехът й винаги му действаше по този начин.

 

 

Огъста Мери Ричардсън се роди на десети октомври 1882 година на истински пухен дюшек в приличната спалня на втория етаж на спретнатата тухлена къща с най-съвременните удобства и варосана ограда от колове, заобикаляща предния и задния й двор. Доктор Артър Мейсън-младши пристигна от Роли, за да акушира при раждането. Мисис Натаниъл Ричардсън можеше да си позволи всичко.

Съпругът й беше богат мъж.

В задната част на къщата до потока имаше друга тухлена постройка. Големите прозорци оформяха стъклена лента на трите стени близо до покрива. Прозорците бяха защитени с железни решетки. Четвъртата стена служеше за основа на огромно дървено водно колело, по-голямо от колелото на мелницата на отсрещната страна на потока.

Над вратата пишеше: „Мелница Ричардсън“. Върху тухлената сграда големи черни букви гласяха: „Цигарена компания Стандиш“. Под тях с по-малки букви беше добавено: „Н. Ричардсън, собственик“.

Тухлената конструкция без прозорци недалеч от фабриката беше почти готова. По височина можеше да се сравни с огромната купчина от въглища до нея. След като я завършеха, тя щеше да съхранява съоръженията за изгарянето на въглищата и за отвеждането на газта, добивана от тях. Къщата и фабриката щяха да се осветяват с газ. Тръбите вече бяха поставени до медния бойлер в чудесната баня в къщата. Помещението беше облицовано с мрамор, точно както в хотел „Плантърс“ в Данвил.

Чес спря да работи на машината за цигари заедно с Нейт две седмици, преди да се роди бебето. Доктор Мейсън-младши беше изключително съвременен лекар. Караше я да се разхожда и й забрани да носи корсет.

Чувстваше се по-добре от когато и да било и видът й го показваше.

Все още изглеждаше съвсем обикновена жена. Просто съдбата й беше отредила да бъде такава — бледа, когато розовината по бузите се смяташе за признак на красота, с безцветна коса, която падаше назад от високото й чело, а в момента на мода бяха къдравите бретони. Тънкият й аристократичен нос беше прекалено дълъг и прекалено остър, за да бъде наречен хубав. А сивите й очи с тежки клепачи почти не се забелязваха върху бледото й лице заради сребристо златистите вежди и мигли. От изпъкналите й скули бузите й сякаш бяха хлътнали, а голямата й уста беше с доста тънки устни. Но кожата й светеше, сребристо златистата й коса и сивите й очи блестяха от здраве. Върху дребните й кости имаше стабилен слой плът, която много й отиваше. Щастието представляваше естествена козметика, която я преобразяваше неузнаваемо.

И цигарите „Стандиш“ бяха по-хубави. Хартията, в която ги опаковаха, носеше марката „Касъл“ и рисунка, изобразяваща шахматната фигура тур. Под нея стояха името на компанията, изписано с дребни букви с малки корони над началните букви „С“ и „К“ на „Стандиш“ и „Компания“, както и адресът — Дърам, Северна Каролина. Същата информация се съдържаше и върху канцеларските бланки, формулярите за поръчки, фактурите и чековете.

Пласьори на цигарите „Стандиш“ бяха „М. Е. Макдауел и компания“ от Филаделфия. Изкупуваха цялата продукция и се молеха за още.

През последните шест месеца се случиха много неща.

Още повече бяха планирани за следващите шест. Нейт преливаше от енергия и идеи. Чес имаше желание да спре за малко, да се порадва на това, което бяха постигнали за толкова кратко време, но подобно нещо не беше в природата на Нейтан и тя не си правеше труда да го споменава. След повече от две години брачен живот се надяваше, че го познава добре.

— Иди на щатския панаир, Нейтан — каза Чес към края на месеца. — Пропусна последните два. Не е нужно да пропускаш и този. С мен всичко ще е наред, както и с Огъста. Боби Фред и Бони ще се грижат за нас.

Сега Войника живееше в старата им къща. А Бони, жената на един фермер, която бяха наели да помага в домакинството, спеше при тях в собствена стая, докато Мейсън-младши се произнесеше, че Чес е готова да се залови за обичайните си задължения.

Раждането беше трудно и продължи повече от деветнайсет часа. След като й подадоха бебето, Чес забрави за мъките. Знаеше, че Огъста е доста грозна — мекият й череп още не се беше възстановил напълно от големия форцепс, който лекарят използва, за да улесни раждането. Но сърцето й виждаше само съвършенство и тя гледаше със страхопочитание на чудото, което й беше подарено. Отново изпитваше благодарност към доктор Мейсън-младши заради напредничавите му идеи. Баща му беше настоявал децата на Едит Хортън да имат кърмачка. На Чес се падна невероятното удоволствие да държи Огъста на гърдата си.

 

 

Роли беше окичен със знамена. Улиците около сградата на щатския законодателен орган бяха претъпкани с хора, които се взираха в масивния му, облицован с мед купол, или се възхищаваха на глас от стоките, изложени на витрините. Нейт си проправи път до края на улицата. Искаше да гледа отпред парада. Беше сигурен, че никога няма да престане да се вълнува от музиката по време на парада, дори и да доживееше до стогодишна възраст. Краката му подскачаха, когато маршируващите оркестри се приближаваха, и той ги поздравяваше шумно, докато минаваха покрай него. Бяха седем — с два повече от последното му посещение на панаира.

Украсените платформи също бяха хубави, но не можеха да се сравняват с оркестрите. „Блакуелс“ имаха натруфена платформа с голяма статуя на бик, застанал до пирамида от папиемаше и палми от изсушени тютюневи листа. Говореше се, че търговските представители на „Блакуелс“ били сложили реклама на Бул Дърам на един от онези триъгълници в Египет. Нейт беше склонен да вярва на слуха. Той се гордееше с „Бул“, както всички жители на Северна Каролина. Стига само „Блакуелс“ да се ограничаваха до рекламирането на тютюна си за пушене, а машинното производство на цигари да си останеше незначителна странична дейност за тях.

Може би един ден и той самият щеше да реши да включи в парада своя собствена платформа. Чес сигурно щеше да измисли нещо. Идеята за марката „Касъл“^[1] й дойде изведнъж. Вероятно щеше да си представи с голям замък с момиче, което наднича от някой от най-високите му прозорци, както Огъстъс беше издялал тура в комплекта й за шах.

Нейт се радваше, че най-после тя роди бебето, което толкова много желаеше. То я правеше щастлива и Натаниъл беше доволен. Чес изобщо не се оплакваше, когато времената бяха тежки за тях. Сега той щеше да се погрижи жена му да получи всичко, което иска.

Сигурно в панаирните палати щеше да види нови неща, модерни изобретения като пресата за изцеждане на пране, която се задвижваше с манивела, или машината за белене на картофи. Нещата, които хората сътворяваха, никога нямаше да престанат да го учудват. След парада палатите бяха най-хубавото нещо на панаира.

Нейт се включи в тълпата и стигна до панаирната площ. Почти всички вървяха в крак с музиката, която предвождаше шествието. Когато оркестърът засвири „Дикси“^[2], въздухът се изпълни с бурни крясъци.

Нейт подскочи от пронизителния шум в ухото си. Намръщи се, когато разбра, че идва от някакво момиче.

— Не съм предполагал, че подобно малко същество като теб е способно да вдигне такъв голям шум — каза усмихнат той.

Момичето беше много красиво.

Хвана го под ръка, а тъмните й очи го гледаха през кестенявите букли на бретона й.

— Понеже съм червенокоса. Тези хора по природа са доста по-буйни от останалите.

— Тогава ще те наричам „Червенокоска“ — заяви Нейт.

По-късно тя си вдигна полата зад сергията, където човек можеше да спечели ръчно изрисувана ваза, ако успееше да нахлузи три халки на гърлото й. Мъжът на Червенокоската ръководеше играта.

После Нейт прекара часове в палатата „Електричеството в дома“. Имаше преси за гладене, въртящ се вентилатор, лампи, полилеи, уред за печене на филии и меден чайник. Хората отдавна говореха за електричеството и Нейт често четеше за него във вестниците, но изобщо не беше подготвен да го посрещне като факт. Приказва си с механиците, които отговаряха за големия генератор, дълго след като се стъмни.

 

 

— Само да беше видяла светлината, която произвежда, Чес! По-силна е от дневната. От мен да го знаеш, това е най-голямото чудо на света.

Нейт не можеше да говори за нищо друго. В Ню Йорк вече цели сгради се осветяваха с електричество, а в Лондон — и цели улици.

— Защо не вземеш влака за Ню Йорк и да отидеш да ги разгледаш?

— Няма нужда да ги разглеждам, аз искам да имам електричество. И съвсем скоро желанието ми ще се сбъдне. Тогава фабриката ще работи денонощно. Електрическият ток ще движи и машините — пет, десет, сто, ако пазарът поеме производството. Как смяташ, Чес, не е ли време да разширим дейността си?

— Не съм изненадана — усмихна се тя.

На следващата сутрин, след като накърми бебето в шест часа, Чес стана от леглото. Бони й се скара, понеже според лекаря трябваше да минат шест-седем седмици от раждането, а тя издържа само три.

— Ако не започна да върша нещо, ще полудея, а на Огъста няма да й е нужна такава майка, нали?

Чес си облече стария развлечен кариран халат. Налагаше се да си поприказва с Нейтан, преди да е отишъл във фабриката, в Дърам или където й да било другаде.

 

 

Разговаряха оживено повече от час. Смееха се, всеки довършваше изреченията на другия, споделяха ентусиазма си. Решиха да вложат всяко пени, за да разширят дейността си и да се включат в живота на Дърам.

Нейт и Войника щяха да изработят гипсови отливки на частите на машината на Стандиш, да ги занесат в различни ковачници и леярни и да сглобят пет метални машини за производство на цигари.

Докато правеха копията, трябваше да построят жилища за бъдещите механици, които щяха да управляват машините, както и смесен магазин, където да пазаруват.

— Първо магазина — настоя Нейтан. — Всички фермери, които чакат да си смелят зърното, ще установят, че е много удобно да купят от него макара въже, сандъче пирони или торба тор.

— Или няколко пакета „Касъл“ — добави Чес. — Ще са ни нужни и повече каруци, за да караме цигарите до железницата, но тях ще ги оставим последни. Междувременно би следвало да разширим оборите и да потърсим коняри, товарачи и работници в конюшните — мъже, които постоянно ще са на разположение.

— В момента ми е необходим файтон. Не върви да ходим в неделя на църква в града с голямата каруца.

Заради Огъста и заради Нейтан, превърнал се в уважаван производител и търговец, беше наложително да се посещава средището на обществения и политическия живот — методистката църква на Дърам.

— И аз ще се чувствам по-добре. С дядо ходехме на църква всяка неделя. Струваше ми се доста неестествено, когато престанах да го правя… Естествено ще трябва да си набавя дрехи, но аз така или иначе възнамерявах да се погрижа за това. Вече всичко ми е отесняло. Ще уредя и кръщенето на Огъста. Едит ми каза, че за нея ще бъде чест да й стане кръстница. Ами кого да изберем за кръстник? Би ли искал да пишеш на брат си и да го поканиш?

— Не! — отговорът на Нейт беше моментален и гневен. Бързо се съвзе и спокойно й обясни, че Гидиън е прекалено далеч, че винаги е зависим от благоволението на епископите. По-скоро би помолил Войника.

— Великолепно! — възкликна Чес. — Веднага му кажи, Нейтан. Би било добре да свършим тази работа възможно най-бързо. Наближава ноември и зимата ще попречи на всичко.

— Когато Чес си науми нещо, никой не бива да застава на пътя й — изкоментира Нейт пред Войника. — Ще отскоча до града и ще купя красив файтон. А ти иди в къщата, за да изслушаш наставленията.

— И да видя кръщелницата си — отвърна с усмивка Боби Фред.

Очите му блестяха подозрително за един закоравял ветеран от кавалерията на форест.

Докато караше към Дърам, Нейт разсъждаваше усилено. Предстоеше му да се справи с толкова много задължения — да разговаря със строителите, да потърси леярни, да обсъди въпроса за магазина с Джим Мънроу. Налагаше се да се отбие и в банката, а после и в къщата, където беше настанил любовницата си Джули. Щеше да й даде пълно с пари портмоне и билет, за да напусне града. Беше жалко, защото се чувстваше удобно с нея, когато посещаваше Дърам. Но Джули много обичаше уискито и той не можеше да й вярва, че някой ден няма да се появи в църквата и да направи сцена пред хората.

Е, имаше много жени като Червенокоската.

Прибра се у дома в лъскава черна „Виктория“ — карета, а не файтон. Събираше не двама, а четирима души, и коженият й покрив се прибираше, когато времето беше хубаво.

Преди да спре пред къщата, запали лъскавите газени лампи с месингов обков. Хората отскоро ги използваха, а навън вече почти се стъмваше.

 

 

На деветнайсети ноември, събота, най-задната пейка на методистката църква в Дърам беше заета от Едит и Хенри Хортън, Боби Фред Хамилтън, Натаниъл и Франческа Ричардсън и мис Огъста Мери Ричардсън, на възраст пет седмици и четири дни. Неделната служба траеше дълго, състоеше се от много химни, изпълнявани пламенно от многобройните посетители. Мис Ричардсън спа като ангел цял час и четирийсет минути.

След службата преподобният Сандърс покани богомолците да останат и да приемат още едно семейство в братството на методистката църква „Света Троица“.

Много от тях го направиха, включително и цялото семейство Дюк и един от партньорите на „Блакуелс“ — сивокос господин на име Джул Кар.

По-късно Нейт сподели с Чес, че е усещал очите им като ножове, които се врязвали в гърба му.

След кръщенето мистър Сандърс изпрати Огъста и близките й по пътеката до входа на църквата. Съпругата му се втурна от вестибюла да погука на бебето. Огъста се размърда и зарита с крачета в дългата си копринена кръщелна роба.

— О, Боже, каква красива бродерия, мисис Ричардсън! — изчурулика мисис Сандърс. Опипа с пръсти робата. — Вие ли сте я изработили?

— Не — кротко отвърна Чес. — Не успях да се науча да бродирам равномерно върху атлаз.

Искаше й се да удари мисис Сандърс. Огъста се гърчеше и лицето й се беше изкривило. Всеки момент щеше да се разпищи.

Едит Хортън намери изход от положението.

— Мисис Сандърс, извинявайте, че ви прекъсвам, но се канех да ви попитам за цветята на олтара. Откъде са тези великолепни хризантеми?

Хвана съпругата на свещеника под ръка и я отведе настрани. Огъста размаха малките си юмручета, пусна едно мехурче и се успокои.

Чес се усмихна и отправи любезни думи към потока от доброжелатели. Нейтан и Боби Фред също преминаваха през подобно изпитание, продиктувано от добри намерения. Чес чуваше подобния на локомотивна свирка смях вдясно от себе си.

Денят беше хубав — слънчев и свеж. Носещият се из града мирис на тютюн беше приятен и напомняше за есента. Чес беше много щастлива. Те вече бяха част от тези мили и гостоприемни хора. Щеше да притежава всичко, за което си беше мечтала, да създаде на Огъста най-добрия, най-бурния, най-щастливия живот, който се полагаше на едно малко момиченце.

Едит и Хенри ги поканиха на обяд в един пансион, известен с превъзходния си готвач, а Чес използва специално запазената стая, за да накърми и да преоблече Огъста. После всички отидоха до ателието на пътуващия фотограф, който беше в Дърам за една седмица.

Направи им семеен портрет — Чес седеше с бебето на ръце, а съпругът й стоеше прав зад нея.

После се снимаха Едит и Хенри.

Чес настоя да има снимка на Боби Фред с Огъста.

Продължиха с портрети на Чес и на Едит. Те щяха да бъдат за визитните картички, които възнамеряваха да си поръчат. Според мис Маккензи, шивачка и гадателка, визитните картички с портрети току-що бяха излезли на мода в Дърам.

Последна мода бяха и големите, сложни турнюри върху роклите им. „Турнюрите се върнаха! — викаше с пискливия си глас на клиентките си мис Маккензи. — И то по-големи от всякога.“ Чес все още трудно понасяше подпората от железни обръчи, която беше завързана около кръста й. Тежеше, не беше закрепена добре и сякаш се мъчеше да наклони назад тялото й. Непрекъснато поглеждаше през рамо, за да се увери, че си е на мястото, понеже се страхуваше, че сложните, украсени с преплетени панделки плохи на кафявото кадифе ще се изплъзнат на една страна.

Стегнатият й, украсен с ширит жакет не й създаваше проблеми — можеше да дърпа острите му краища, за да останат на място върху набраното отпред кадифе на полата. А пищното жабо от кремава коприна край деколтето му й харесваше много. Нейтан й беше купил брошка с формата на полумесец, изработена от филигранно злато, която блестеше достатъчно ярко, за да подхожда на строгия костюм.

Обичаше изяществото на новите дрехи, приумиците на модата, непознатите удоволствия, които богатството поднасяше. Според нея стегнатите корсети и железните обръчи на модата все пак можеха да се изтърпят.