Александра Рипли
Златните полета (1)

Първа глава

24 август 1875 година

Каруцата беше дървена, потъмняла, посивяла на места. Имаше високи ритли, седалка и четири големи колела с ръждясали железни обръчи и спици, по които още личаха следи от червена боя. Беше най-обикновена селска каруца — стабилна, непретенциозна, що се отнася до външния й вид. Изключение правеха червените петна, които загатваха за някогашен изблик на оптимизъм.

Приличаше на повечето каруци в Пийдмънт, селище в централната част на Северна Каролина.

Теглеше я набит, късокрак, сиво-кафяв кон — силен, добре гледан и красив.

Идеята да се боядисат в червено спиците сигурно е била на момчето, което държеше поводите. Загорялото му луничаво лице се открояваше с жизнеността и енергичността си, а очите му бяха изумителни — имаха ясния син цвят на слънчево лятно небе. Сякаш гледаха открито на света и харесваха това, което виждаха.

Момчето се казваше Натаниъл Ричардсън. Повечето хора го наричаха Нейт. Беше осемнайсетгодишен, но независимо от младостта му всички го смятаха за глава на семейството, което се возеше в каруцата.

Майка му седеше отпред до него, а брат му — от другата й страна.

Мери Ричардсън изглеждаше много по-стара за четирийсет и четирите си години. Така беше с повечето жени, които се трудеха на полето. Ранният брак, многобройните раждания и работата, която никога не свършваше, ги състаряваше преждевременно. Мери не беше висока, а приведените й рамене я правеха още по-дребна и караха сбръчканото й лице да се издава враждебно напред. В този късен летен ден обаче по него беше изписано по-скоро очакване, отколкото враждебност. Носеше най-хубавата си рокля от здрав черен габардин с бяла яка и черна сламена шапка с широка лента от релефна коприна, завързана на панделка върху предната част на периферията. От време на време кокалестата й ръка потупваше мъжа в тъмния костюм до нея. Той беше нейната гордост и радост — по-големият й син Гидиън.

Гидиън не обръщаше внимание на нежното потупване на майка си. Беше потънал в мисли. Дори възбуденото бъбрене на децата зад него не можеше да го разсее.

Другите членове на семейство Ричардсън пътуваха в задната част на каруцата при сандъците, кошниците и буретата. Джошуа, чичото на Нейт и Гидиън, беше мрачен, слаб мъж с дълга тъмна, прошарена брада и дървен крак. Жена му Алва беше двайсет и пет годишна — два пъти по-млада от Джош. Силните викове и изблици на смях идваха от децата им. Майка беше на осем години, а Сюзън — на четири. Имаха русата коса на Алва и сините очи на Джош.

Баща им ги погледна строго и шумът утихна. Нейт извика през рамо:

— След това нагорнище пътят непрекъснато се спуска. Вече сме близо.

— Не пришпорвай нещастния стар кон по надолнището, Нейт — каза майка му. — Не бих искала накрая всичко да се превърне в купчина от трески.

— Не се безпокой, мамо — усмихна й се Нейт. — Начис не обича да препуска. Моли се само да не спре и да не заспи. Като Гидиън.

Майка му изшътка и каза:

— Брат ти обмисля проповедта.

Нейт прехапа устни, за да скрие усмивката си. Вече самият той можеше да изрецитира словото. Гидиън се упражнява през цялата седмица, застанал на един пън до хамбара.

На върха на хълма Нейт спря коня. Искаше да се порадва на лекия ветрец. Чуваше се тиха музика. Започна да тактува с десния си крак. После удари коня с поводите и го подкани:

— Давай, Начис! Семейство Ричардсън е тръгнало на събор.

 

 

Чичо Джош се зае с разтоварването на каруцата. Имаше много желаещи да помагат и Нейт с радост остави всичко на тях. На тези събори той се срещаше с приятели, с които не се беше виждал цяла година. Съзря тримата братя от семейство Мартин в тълпата до естрадата и им извика:

— Хей, Били, Джим, Мат, какво ново?

Само Джим го погледна.

— Как я караш, Нейт? — отвърна му той и отново обърна глава напред.

„Какво ли е привлякло вниманието им?“ — чудеше се Нейт. Реши да провери сам. Проправи си път между Джим и Мат.

На пейката до естрадата седеше най-красивото момиче на света.

Нейт беше осемнайсетгодишен, енергичен, здрав, истински мъж. Тялото му моментално отреагира на гледката и на мислите му. Трябваше бързо да се обърне и да изтича, за да се скрие сред намиращите се наблизо борове. Молеше се никой да не е забелязал издатината отпред на панталона му. Трудно успяваше да се противопостави на пола си, който откликваше против волята му.

„Веднага я забрави — каза си той. — Тя е беля на два крака.“ Но не можеше да прогони от съзнанието си падащите по раменете й златисти къдрици, големите й, сини като метличини очи, заоблените гърди под спретнатата рокля с висока яка. Талията й беше тънка. Нейт беше готов да се обзаложи, че ще съумее да я обхване с ръце. После щеше да ги придвижи нагоре бавно и леко…

Нейт изстена.

Познаваше насладите на женското тяло. Беше се любил с много жени и те, както и той, твърдяха, че удоволствието е взаимно. Тогава защо момичето му действаше по този начин? Преживяването противоречеше на основния му принцип — да стои настрана от госпожиците. Те винаги се стремяха към брак, а и бащите им особено много държаха на това. Знаеше, че момичето не е омъжено — приличаше на същество, което очаква нещо, но не е наясно точно какво. Как би се радвал да й покаже!

О, не, приятелю. Не бива да влизаш в капана.

Направи усилие да мисли за жените, с които имаше връзка. Джули от магазина на моста на реката Хо. Нима не беше също толкова красива? Мили от кафенето на кръстопътя за Мибейн? Или съименницата й от кръчмата по шосето за Бърлингтън? Или която и да било от другите. А те съвсем не бяха малко.

Както повечето хора на събора, семейство Ричардсън отглеждаха тютюн. Но Нейт беше с една крачка по-напред. Не изнасяше листата на пазара, за разлика от по-голямата част от фермерите. Защо да ги предлага на някоя голяма компания, която да ги реже, да ги пакетира в малки торбички и после да продава всяка толкова скъпо, колкото струва двайсет фунта тютюн?

Майка му и леля му Алва стриваха листата и ги пресяваха, след като ги изсушаха и преработеха. После ги пакетираха в торбички, които Нейт продаваше. Също като големите компании разполагаха със собствен етикет: „Великолепният тютюн за пушене на Ричардсън от Северна Каролина“. Нейт беше щастлив, защото само за един сезон тютюнът им придоби известност и се търсеше в магазините.

Миналата година, когато за първи път пое с коня с дисагите, пълни с малките торбички, се чувстваше доста неспокоен. Никак не му беше трудно обаче да убеди собствениците на магазини да вземат по няколко за проба. Всички имаха различни марки тютюн за пушене, дъвчене и смъркане. Защо да не добавят към тях още една, при това взета от приятен млад мъж, който сам е отгледал тютюна, вместо от надутите търговски пътници, предлагащи марките на Бул Дърам и на „Лигит & Майърс“? Много от тях го канеха да пийне или да хапне, а дори и да подъвчат заедно тютюн. Нейт винаги приемаше, макар и вкусът на тютюна да не му беше приятен, понеже прекарваше по цял ден на полето с него, пък и на майка му щеше да й призлее, ако разбереше, че е пил алкохол. Но за него беше много важно да си създава приятели.

Сприятели се с много повече хора, отколкото очакваше. Скоро вече задоволяваше желанията на голяма част от съпругите на собствениците на магазини. Те бяха значително по-млади от съпрузите си. Преди да предложат на жената брак, мъжете трябваше да си пробиват път, да търсят начин да си изкарват прехраната, да създадат дом. Момичетата бяха готови да се омъжат и да раждат още на петнайсет години. На осемнайсет-деветнайсет години вече имаха по едно-две деца и жадуваха за нещо по-вълнуващо от чистенето, готвенето, шиенето и храненето на пилета и бебета. Половин час удоволствие в къщата, докато съпругът е в магазина, не вредеше на никого. Всъщност, както обичаше да си мисли Нейт, то правеше живота на всички доста по-весел. Та кой мъж не би предпочел жена му да се смее и да си тананика, вместо да се оплаква от изтощителната домакинска работа?

Докато пътуваше, Нейт непрекъснато се усмихваше и си пееше. Горещото слънце, студеният вятър и дъждът, прахът, пълнещ устата му, калта, в която затъваха ботушите му, бяха част от приключението, понеже шосето можеше да го изведе там, където никога преди не е ходил, ако човек имаше склонност към подобни преживявания. Или пък да стигне до някое място, където знае, че ще го посрещнат добре.

Накъдето и да поемеше, винаги вървеше напред, защото такава беше целта му. Не възнамеряваше цял живот да си остане фермер. Подобно занимание не му беше по вкуса. Щеше да си създаде по-различно, по-значимо бъдеще.

Нямаше да позволи на някое момиче да го отклони от целта му, дори и да беше най-красивото, което някога е срещал.

Нейт изпъна рамене. Беше взел решение. Щеше да избягва тълпите, особено ако са от мъже. Така навярно никога повече нямаше да я види. Съборът продължаваше три дни и щеше да има безброй други неща, с които да ангажира вниманието си. Тази година за първи път пред тях щеше да се изправи един наистина известен проповедник. Говореше се, че Дан Гаскинс може да те накара да почувстваш как огнените езици на ада пълзят под краката ти.

„Може би и аз ще усетя как Светият дух се вселява в душата ми — мислеше си Нейт. — Вероятно ще бъда спасен. Това ще направи мама по-щастлива от всичко на света. А и мен също. Дори и ако тази година не успея, тя няма да се отчая кой знае колко много. Гидиън ще проповядва, а аз знам, че ще се представи чудесно.“

По-големият брат на Нейт пет години отсъства от фермата. Върна се преди месец. В колежа „Тринити“ беше сред най-добрите, а по вероучение стана първенец. Впоследствие го поканиха в една църква близо до колежа в Рандолф Каунти. Дори няколко пъти му дадоха възможност да води проповедите. Превърна се в изгряваща звезда на методистката църква, както майка му казваше на хората, които имаха достатъчно търпение да я изслушат. Притежаваше истинска дарба. Това беше мечтата му и по Божията милост тя се сбъдваше. Нейт се гордееше с него не по-малко от майка си. Винаги се възхищаваше от по-големия си брат и искаше като Гидиън да бъде красив и сигурен в целта на живота си.

След като започна да продава „Великолепния тютюн на Ричардсън“, почувства, че е на прав път. Не беше толкова велик, колкото пътя на Гидиън, но Христос не призоваваше всеки. Пък и Нейт харесваше работата си.

Така както му харесваше да пее. Защо още стоеше в гората, след като вече се чуваше музиката на сутрешната служба? Затича се и заприглася:

Скала от памтивека, изсечена за мен…^[1]

Химните, които Нейт толкова обичаше, го съсипаха. Тази вечер присъства на най-хубавата служба в живота си. Преподобният Дан Гаскинс наистина отговаряше на всичко, което хората говореха за него. Когато гласът му гърмеше, а в очите му проблясваха светкавици, Нейт усещаше товара на греховете си. Чакаше Господ да го призове да ги изкупи и да спаси душата си. Но не стана така.

Изведнъж проповедникът сниши глас. Присъстващите в огромната палатка богомолци потънаха в мълчание.

— Братя и сестри — тихо промълви Гаскинс, — в живота ми настъпи блажен миг, който ще ви опиша с думи, защото знам, че изпълнените ви с любов сърца искрено ще ги почувстват. Представете си обичната ми съпруга как е страдала като всички вас, майки. Вие по-добре от мен познавате величието и агонията на болката, когато става чудото и на този свят се появява нов живот, нова душа. След раждането тя ме извика и аз видях, че крехкото й тяло няма сили да победи смъртта. Но Светият дух беше в нея и милото й лице грееше от щастие, макар че дните й на земята свършваха. Плаках и се молих да оцелее, въпреки че по Божията воля трябваше да я загубя. Щеше да потъне във вечността, където нямаше да се мъчи.

Вдигна ръка, за да ме успокои. И заради нея аз се успокоих, макар че сърцето ми стенеше от скръб.

Изведнъж в тишината долових звук. Беше толкова слаб, че се усъмних дали съм чул добре. Тогава скъпата ми съпруга изрече последните си думи: „Дар. Дар от небето.“

И аз видях чудото със собствените си очи — чудото на живота в присъствието на смъртта. В този момент ме зовеше моето бебе, дъщеря ми, чието име е Лили, понеже се роди на Великден, когато навсякъде цъфтят прекрасни лилии.

Помолих я сега да ви поздрави и да потвърди величието на любовта на Господ към всички вас. Той е тук и чака, за да ви поднесе този дар. Трябва само да разтворите сърцата си и да му помогнете.

Дан Гаскинс се отдръпна встрани. От тъмнината зад него пристъпи едно видение на красотата. Тълпата застина от учудване и облените в сълзи лица се озариха от усмивки.

Дребната фигура на Лили беше облечена в обикновена бяла рокля с дълги ръкави. От раменете й до пода падаше на дипли наметало. Не носеше украшения. Златистата й коса се спускаше на дълги лъскави къдрици. Кожата на хубавото й, с идеална овална форма лице беше млечнобяла, а очите й — сини като сапфири.

— Прилича на ангел — прошепна Гидиън в ухото на Нейт.

— Да — това беше всичко, което той успя да каже. В сърцето си усещаше невероятно блаженство и нарастващо вълнение. Не можеше да избяга, да се откаже. Беше изцяло отдаден на чувствата и на разума си, пленник на любовта.

Лили протегна ръце, сякаш за да прегърне всички богомолци. Започна да пее, а сопранът й беше ясен и красив като лицето й.

„За мен е радост да възпея

невиденото в небесата,

Христовата любов и с нея

Исусовата слава свята.

За мен е радост да възпея

най-чудната в света история

— фантазия, мечта бледнеят,

не, няма като нея втора.

О, радост е да я възпея

— в живота бе ми тя тъй важна,

че повод е това днес нея

на тебе да ти я разкажа.“

Нейт се свлече на пейката. Кой беше той, та да се осмелява дори да говори с ангел? Но все пак трябваше да я види, да си поприказва с нея, да я докосне, за да се увери, че е истинска. Беше петък. Съборът щеше да трае още два дни. Сигурно щеше да намери начин да осъществи намерението си.

В събота с мъка си проби път през тълпата от млади мъже, които се събираха навсякъде, където се появеше Лили. Момичето беше любезно с всички, усмихваше им се спокойно и изслушваше внимателно с леко отворените си сочни, червени устни онези, които се промушваха напред и изричаха по някоя дума. Нейт едва не си загуби ума, когато зърна малките й бели зъби и розовия й език.

Но не възнамеряваше да се прави на глупак както другите, които й предлагаха лимонада, питаха я дали не желае да я придружат до мястото, където се изпълняваха химни или се четеше молитва, и какво ли не още.

Наистина тя не отказваше лимонадата и позволяваше да я придружават, но цялата група от обожатели се навърташе наоколо, дори ако само един я водеше под ръка.

Нейт искаше да се усамоти с Лили. Беше абсолютно наложително. Не се отдалечаваше много от момичето, понеже не можеше да се откъсне от нея, но беше прекалено горд, за да постъпва като останалите. Надяваше се, че изражението на лицето му не е чак толкова глупаво, колкото на останалите момчета — те сякаш бяха цапардосани с лопата между очите.

Страхуваше се обаче, че навярно не е кой знае колко по-различен от тях.

Майка му го смъмри, когато зае мястото си до нея в събота вечер:

— Закъсня, при това за службата, на която ще проповядва брат ти. Къде беше? През целия ден не съм те виждала, а трябваше да свършиш някои неща.

— Извинявай, мамо — измънка той, но не посмя да погледне гневните й очи.

Взираше се в естрадата и се чудеше дали Лили отново ще пее. Помъчи се да слуша словото на преподобния Гаскинс, но не чу нито една дума. Предишната нощ момичето пя веднага след него.

Но не и тази нощ. Вместо нея се появи Гидиън, за да поучава богомолците. След проповедта му върху текст от Библията беше ред на някой мирянин да направи коментар, разсъждавайки върху посланието й, за да стане по-достъпна за хората. Свещеникът не можеше да го извърши, защото не беше обикновен човек.

Мери Ричардсън не успя да потисне въздишката на задоволство при вида на високия си, красив син, който стоеше на естрадата. Беше в нов тъмен костюм, безупречна бяла риза и завързана идеално синя вратовръзка. Сутринта тя самата подстрига косата му и по негова молба проследи внимателно дали подкъсява равномерно брадата си. Изглеждаше великолепно — един начетен и отдаден на Бога човек. Тя се отпусна удобно на пейката. Преживяваше върховния момент в живота си.

Усещаше Нейт до себе си, но не го гледаше, понеже знаеше какво ще види. Косата му беше сиво-кафява и винаги рошава. Не се подчиняваше на ножицата й. Беше луничав като птиче яйце и упорито отказваше да си пусне брада, за да скрие поне част от луничките. Никога нямаше да стане толкова висок, колкото Гидиън, нито пък толкова красив или даровит. Нейт се отличаваше единствено с трудолюбието си и с чистотата си. Винаги миришеше на сапун и всъщност само с това се приближаваше до светостта.

Гидиън започна да говори и сърцето й се сви. Не се чуваше нищо.

След няколко фрази гласът му укрепна, после се засили и накрая се извиси с цялата си мощ. Майка му отново въздъхна щастливо.

Нейт слушаше брат си, силно поразен. Не предполагаше, че гласът на Гидиън може да звучи по този начин. Думите не бяха от значение, понеже вече ги знаеше наизуст. Очите му обхванаха редовете, докато забеляза Лили, която седеше, вдигнала лице към брат му. Вероятно не й беше известно, че му е брат. В противен случай навярно би се впечатлила. Или пък, тъй като беше дъщеря на духовник, се интересуваше само от проповедниците, а не от братята им. Нейт се почувства така, сякаш някой го удари с юмрук в гърдите.

Всъщност нямаше смисъл да ревнува от собствения си брат. Гидиън беше стар — вече на двайсет и пет години — и се вълнуваше единствено от църковните дела. Откакто замина да учи в „Тринити“, не обръщаше внимание на момичетата. Не го беше зърнал да се навърта около Лили. Нейт можеше да назове всеки, който се беше приближил до нея. Помнеше какво е казал и отговора, който е получил…

Когато поздравяваше Гидиън след проповедта, похвалите и гордостта идваха от сърцето му. После се отмести, за да успее ръката на майка му да подкрепи своя син и да се порадва на възхищението на хората.

Нейт потърси Лили, но тя не се виждаше никъде. Прибра се и си легна. Нямаше смисъл да ходи при старите си приятели. Всички му бяха врагове, съперници. Не желаеше изобщо да ги вижда.

В неделя сутрин беше толкова нервен, че се поряза, докато се бръснеше.

Леля му Алва се изсмя тихо, когато го срещна пред палатката за закуска, и го подкани:

— Ела да ти измия брадата. Върху нея има прясна кръв. Горкият Нейт! Никога през живота си не съм виждал по-нещастен човек. Защо просто не си преряза гърлото, за да сложиш край на мъките си?

— Толкова много ли ми личи, Алва?

— Боя се, че да, миличък.

Докосваше го съвсем леко, докато го почистваше, а гласът й беше топъл. Прииска му се да я целуне, защото се държеше така естествено с него. Алва беше единственият човек, който му действаше толкова успокояващо, и той я обичаше. Тя му показа какво вършат мъжът и жената, когато са заедно. Научи го как да получава и да доставя удоволствие. Беше първата му любов. Той беше само на тринайсет години и не разбираше какво иска тялото му и как да се справи с това.

Дори му даде да разбере, че пламенната му любов към нея не е това, което той си мисли.

— Ще убия чичо Джош заради начина, по който се отнася с теб — закле се Нейт, когато за първи път видя синините по лицето й. — После ще се омъжиш за мен. Ще бъдем непрекъснато заедно и ще сме щастливи.

Тя му отвърна, че се лъже, и му обясни защо. За какъвто и да се смяташе, той все още беше момче и трябваше да почака, за да вкуси от живота, преди да се обвърже с която и да било жена. Пък и много скоро щеше да разбере, че в живота има и други неща, освен радостта от сливането на две тела. В момента преживяването беше ново за него, но скоро вече нямаше да му бъде толкова непознато.

— Приятно ми е и винаги с удоволствие ще те посрещам в леглото си, Нейт, защото самата аз те научих да правиш всичко, което ми харесва. Но да ти е приятно не е достатъчно. Съществуват още безброй различни усещания. А не бива никога да се задоволяваш с посредственото. Ще търсиш най-доброто. Ти си мъж и светът ти дава много повече шансове отколкото на една жена.

Нейт спори с нея, обеща й, че никога няма да погледне друга жена, освен нея.

Естествено Алва имаше право. Беше само с шест години по-голяма от него — тя на деветнайсет, а той на тринайсет, — но притежаваше мъдростта на жената. С времето момчето разбра това.

Само няколко дни след разговора им бащата на Нейт ги напусна. Веднага щом Гидиън се записа да учи в колежа „Тринити“, Изикиъл Ричардсън каза на семейството си, че заминава.

— Искам да се порадвам на малко свобода, преди да умра — заяви той. — Сега ти си стопанинът на къщата, Нейт. Гидиън никога не би се справил, но ти можеш.

После Нейт нямаше много време да остава насаме с Алва. Беше прекалено зает, за да води свой личен живот. Чичо му Джош работеше, но с дървения крак и с тежкия си характер не беше в състояние да управлява фермата. Пък и половината от земята принадлежеше на бащата на Нейт и момчето се превърна в неин собственик. Не беше в природата му да подарява нещо, което притежаваше. Джош не се опита да се разправя с Нейт, нито пък да се оплаква. Да поеме отговорността беше последното нещо, което би искал.

Петте години сякаш минаха незабелязано. Нейт почти не си спомняше времето преди да стане глава на семейството. Вече беше съвсем зрял мъж. Или поне си мислеше, че е така, докато Лили не го накара да се почувства непохватен и глупав като момче.

— Не знам какво да правя, Алва. Днес е последният ден от събора. Ще полудея, ако утре тръгна, без да съм се срещнал с Лили, без дори да съм я чул да ме назовава по име.

Алва държеше здраво брадата му с ръката си и го гледаше в очите.

— Нали ти е ясно, че не е нечия самотна съпруга, Нейт?

Нейт се вцепени. Предположението, че Лили можеше да бъде като другите жени, беше оскърбително.

— Знам какво е и какво не е, Алва. Няма да падне косъм от главата й. Искам да ми стане жена.

Алва понечи да каже нещо, но се взря в лицето на Нейт и спря. Целуна го по бузата и пусна брадата му.

— Ела с мен, Нейт. Младите момичета се грижат за бебетата, докато майките закусват и четат молитвата. Лили се съгласи да гледа моята Сюзън. Ще си я взема, а ти можеш да заведеш Лили на разходка.

— О, Алва, аз…

— Замълчи и тръгвай. Ако мислиш прекалено дълго, ще ти се върже езикът.

Езикът му наистина се върза. Алва толкова бързо ги отпрати, че Нейт почти нямаше време да поздрави Лили, когато й го представи. Докато вървяха, не се сещаше за какво да й говори. Близостта му с нея го парализираше. Беше още по-хубава, отколкото изглеждаше отдалече, и миришеше на всички цветя, които се срещала на земята.

Нейт се отправи към боровата гора, където никой нямаше да ги види. Лили го последва, без да каже нищо.

Накара го да спре, като го докосна за ръката. Нейт затаи дъх.

— Знам кой сте вие, Натаниъл Ричардсън — заяви тя.

— Така ли? — отвърна Нейт и усети, че му се зави свят.

Тя наклони глава на една страна и го погледна през ресниците си.

— Вие сте момчето, което, щом ме видя в петък, веднага ми обърна гръб и побягна. От подобно поведение момичета не се чувстват особено щастливи. Кажете ми, толкова ужасно ли изглеждам? И сега правите същото — препускате, а аз едва успявам да ви настигна.

— О, не! — той крещеше. — Не! — повтори по-тихо. — Мис Гаскинс, вие сте най-красивото момиче на света. Разбрах го веднага, щом ви зърнах.

— Това е по-добре — усмихна се тя. — А сега хайде да отидем сред дърветата, където има сянка.

Хвана го под ръка. Върхът на главата й едва стигаше до рамото му. Нейт беше готов да я пази от всичко. Чудеше се как да й го признае, понеже се страхуваше, че ще му се присмее. Ако му се присмееше, той щеше да се самоубие.

— Карате ме да се чувствам толкова сигурна и спокойна, Натаниъл. Нямате нищо против да ви наричам Натаниъл, нали? Мистър Ричардсън ми звучи така, сякаш се обръщам към възрастен човек. Вие, разбира се, ще ми викате Лили, ако ми позволите да ви назовавам Натаниъл. Но не пред хората. Татко ще си помисли, че сте нагъл и здравата ще ви напердаши — тя притисна до себе си ръката на Нейт. — Обичам да нарушавам нравилата.

Докато го гледаше в лицето, бузата й се допираше до ръката му. Червените й, леко отворени устни бяха влажни и предразполагащи, а близостта с нея — опияняваща. Нейт съвсем си загуби ума. Зарови ръка в гъстата й, мека коса и обхвана главата й. Вдиша парфюма, който се излъчваше от косата й. Сигурно така се чувстваше човек, когато е пиян. Нищо нямаше значение, освен това, че бе в плен на зашеметяващ екстаз. Не можеше да говори, но беше в състояние да покаже какво, желае да изрече. Притегли я към себе си и я целуна. Устните й бяха меки, дъхът й — сладък, а гърдите й — топли и твърди.

— Не! — възпротиви се Лили в мига, в който устните й го накараха да пламне.

Думата разсече огъня подобно на шпага. Той беше демон. Как можа да постъпи така с нея? Откъсна се от момичето, въпреки порива на сърцето си.

— Простете ми — заекна той. — Искам невъзможното. Аз съм най-обикновено момче. Сигурно ме ненавиждате. — Падна на колене и сведе глава. — Не заслужавам да целувам дори земята под краката ви. Но ви обичам толкова много. Това е единственото извинение, което имам. Обичам ви толкова много, че съм полудял.

Лили го бутна с пръста на малкия си крак.

— О, станете, Натаниъл. Ще се изцапате. А и се държите така, че и двамата изглеждаме като глупаци.

Той повдигна засрамено глава и я погледна, а очите му плуваха в сълзи.

— Искате да кажете, че ми прощавате?

— Само ако се изправите.

Сърцето на Нейт радостно се разтуптя. Повдигна края на полата й и го целуна. Когато отново я погледна, очите му се смееха.

— Известно ми е, че когато се кани да направи предложение, мъжът би следвало да постъпи по този начин — заяви той. — Кога мога да говоря с баща ви за сватбата?

Лили му подаде ръка.

— Станете оттам, Натаниъл. Няма да се омъжа за вас и вие го знаете.

Нейт забрави за ръката й и скочи на крака.

— Трябва да го направите — изрече той. — Обичам ви. Ще ви обичам, докато съм жив.

Лили бавно поклати глава.

— Поласкана съм, Натаниъл, и съвсем искрено ви благодаря. Но ако се омъжа за всички мъже, които ми казват, че ме обичат, молитвената палатка ще се окаже тясна за сватбата. Това не ми е достатъчно, Натаниъл. Пък и възнамерявам да сключа брак с брат ви.

— С Гидиън? Вие сте се сгодили с Гидиън? Никога не ми е споменавал.

— Все още не знае. Татко твърди, че е подходяща партия. Очаква го добро бъдеще. По-големите момичета вече са му хвърлили око.

Нейт залитна и направи крачка назад. Не му се искаше да повярва на думите, които чуваше.

— Не ме гледайте така — сопна му се Лили. — Изведнъж започнахте да се държите като дете. Бъдете разумен. Аз съм на шестнайсет години, Натаниъл, и цял живот пътувам с татко. Църква след църква, събор след събор. Вече е крайно време да се омъжа. До гуша ми е дошло да отсядам в чужди къщи и да показвам колко съм признателна за гостоприемството на хората. Вече не желая да виждам палатка. Мечтая си за дом с двор, пълен с цветя и място, където да закача дрехите си и да ги оставя там.

— Аз мога да ви осигуря дом.

— Какъв? Селска къща с олющена боя? И на мили наоколо да няма никой, с който да разменя две думи, а единственото голямо събитие в живота ми да бъде съборът веднъж годишно. Не, благодаря. Желая да живея в дом на енорийски свещеник в красив град с истински магазини, където хората ще се отнасят с уважение към мен, защото съм съпругата на проповедника. Искам да държа над главата си хубав чадър, докато вървя по улицата, да кимам надясно и наляво и да знам имената на всички.

Нейт не беше в състояние да й отговори. Само промълви отчаяно:

— Но… Гидиън не се интересува от брака.

Устните на Лили се изкривиха в тайнствена усмивка и тя заяви:

— Ще го накарам да се заинтересува. — Пристъпи към Нейт. — Сега можете да ме целунете още веднъж за довиждане. И ако споделите с Гидиън, ще ви нарека лъжец. Истината е, че ви харесвам много повече от брат ви. Ще ми се вие да сте подходящата партия. Сигурна съм, че умеете да се целувате далеч по-добре от него. Хареса ми, когато ме целунахте, Натаниъл. Направете го пак. После ще трябва да вървим.

— Не! Не си отивайте!

Ръцете на Нейт се сключиха около кръста й както в мечтите му и той я повдигна, за да я целуне дълго и страстно. Тя го прегърна и го притисна силно към себе си. Нейт усети, че Лили трепереше. Когато престанаха да се целуват, Нейт все още я държеше във въздуха.

— Омъжете се за мен, Лили. Обещавам ви, че един ден ще бъда богат и преуспял мъж. — Пусна я на земята. — Омъжете се за мен — повтори той. Целувката й го накара да загуби контрол над себе си. Сложи големите си ръце на гърдите й и изстена: — Обичам ви!

Ръцете и тялото му горяха. Лили тихо изпищя.

— Пуснете ме. Вие сте ужасен.

После се разплака. Нейт се отдръпна назад. Прималя му от срам и вина. Сякаш ръцете му действаха по своя собствена воля. Бяха осквернили ангела и искаха още. Нейт ги сви в юмруци и заудря близкото дърво. Почувства, че Лили го дърпа за рамото, но не й обърна внимание. Спря, чак когато усети мириса на кръвта, която струеше от ръцете му. Нуждаеше се от ръцете си, за да работи. Чу замаян стъпките на Лили, която тичаше.

Каза на близките си, че се е борил с някакво куче, което го е нападнало. Алва го превърза.

По-късно през деня Гидиън дотърча мри майка си и й съобщи, че преподобният Дан Гаскинс му предложил да го вземе пробно като пътуващ проповедник.

— Ще ходя навсякъде с него, мамо, и ще се уча. Той ще ми окаже помощта, от която се нуждая. Това е такава голяма чест за мен, че просто не знам какво да направя.

Нейт затвори очите си и запуши ушите си. Искаше му се да е мъртъв.