Александра Рипли
Златните полета (4)

Четвърта глава

Ожениха се същата сутрин в малка епископална църква по пътя за Ричмънд. Свещеникът беше стар мъж, почти на възрастта на Огъстъс Стандиш. Подутите му ръце държаха внимателно сребърния потир, докато поднасяше причастието. На чашата имаше фамилен герб със заек над разделената на четири части древна емблема. Първият човек от рода Стандиш я беше дарил през 1697 година.

Огъстъс Стандиш предаде внучката си на бъдещия й мъж. Дребната възрастна съпруга на свещеника стана свидетел на бракосъчетанието. Чес се беше облякла в синя памучна рокля, която й стоеше зле. Дори и за Нейт беше ясно, че е била преправена собственоръчно от някаква старомодна дреха. На врата й висеше огърлица от един ред перли. Държеше букет от диви цветя, а главата й беше покрита с фина старинна дантела. Стискаше здраво челюсти под воала, но устните й трепереха. Зашеметен, Нейт отговаряше механично на въпросите на свещеника.

Върнаха се в плантацията с лъскавия черен кабриолет със седалки от напукана червена кожа, който беше изчистен набързо от праха. Теглеше го муле. Слухът вече се беше разнесъл. Когато чудатият екипаж стигна до ръждясалите порти, видяха, че прорязаната от коловози алея от край до край беше обсипана с цветя. Тъмнокожи мъже, жени и деца стояха наредени от двете й страни. Щом забелязаха кабриолета, започнаха да ги поздравяват.

— Бог да ви поживи, мис Чес! — викаха те.

Чес се разплака.

— Стани, дете! — подкани я Огъстъс Стандиш. — Дай им възможност да те зърнат за последен път.

Гласът му трепереше. Чес се изправи и се подпря на рамото му. Махаше и им се усмихваше през сълзи, като се обръщаше към всеки по име:

— Довиждане, Джулия… Благодаря ти, Фийми… И теб да те поживи Бог, Персей… Грижи се добре за бебето си, Силия… Довиждане, Пола… Джъстис… Делфи… Суки… Джеймс… Джейсън… Занти… Агамемнон…

— Винаги съм обичал класиката — промърмори мистър Стандиш на Нейт. — Повечето съм ги кръстил аз. Естествено не и децата. Те се родиха, след като робите станаха свободни.

— Довиждане, довиждане, довиждане… — Чес вече плачеше, без да се крие.

След като слязоха от кабриолета, Огъстъс Стандиш избърса лицето й с носната си кърпа.

— Ave atque vale, Caesar^[1] — изрече тя.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно, Чес?

— Разбира се — Чес повдигна брадичката си. В очите й имаше страх. Преглътна сълзите си. — Шапката за слънце е при другите ми вещи. Помогни ми да сгъна воала, моля те, и да го прибера внимателно.

— Ще се постарая — обеща дядо й.

 

 

Нейт тревожно гледаше кануто. Вече беше натоварено с огромния куфар на Чес и с лекарската чанта, както и със сандъка, съдържащ модела на изобретението, заради който беше дошъл тук. За него почти нямаше място, да не говорим за Чес. За съпругата му. Тази мисъл още повече го притесни, отколкото крехкия на вид плавателен съд. Държеше се здраво за неустойчивата пейка и следваше указанията на мистър Стандиш, докато пристъпваше вътре, за да седне. Водата застрашително се разплиска до планширите на лодката, след като тежестта му се прибави към товара. Никога не беше плавал с кану и идеята изобщо не му се нравеше. Затвори очи, когато Чес се качи, понеже очакваше кануто да се наклони или да се преобърне.

— Това е добре — чу я да казва зад гърба му. — Улучихме прилива.

Чес вече беше в кануто, макар че Нейт не усети да се е наклонило. Според него в случая имаха полза от факта, че е толкова слаба. Отвори очи точно навреме, за да види мистър Стандиш, който им махаше от късата пясъчна ивица под надвисналите клони на дърветата. Течението беше изтласкало кануто от брега, без Нейт да забележи. Движеше се бързо, носено от реката.

Нейт махна на стареца. Лодката леко се разклати и водата заля върха на обувката му. Хвана се за края на дървената седалка.

— Стой спокойно и не прави силни, резки движения — нареди съпругата му, която той не можеше да види. — Много пъти съм плавала по реката. Не се безпокой. След няколко минути ще свикнеш.

Ръцете й, пъхнати в ръкавици, държаха гребло и направляваха хода на кануто. Не се искаше нищо друго, само да се променя непрекъснато ъгълът му. Радваше се, че има за какво да мисли, освен за риска, който беше поела.

Дядо й каза, че Нейт Ричардсън е „разумен“. Одобри избора й с тъга, понеже предпочиташе внучката му да се омъжи за благородник, но без колебание.

— Заслужаваш да имаш свой собствен живот, моя скъпа малка Чес.

Това беше повече, отколкото очакваше, когато сподели с него намеренията си. Навярно не се е надявал, че Чес ще успее да го постигне. Тя самата също силно се съмняваше.

И все пак успя. А сега какво щеше да стане с нея?

Изучаваше гърба на Нейт и ужасната му шапка. Искаше й се да види главата му. „Ако ще прекарам останалата част от живота си с този мъж, мое право е да знам дали кичурът на върха на главата му е зализан“ — помисли си тя. От безсмислените разсъждения й идваше да се смее и да плаче. Къде отиде суровият реализъм, на който я бяха научили на толкова висока цена? Сега той й беше необходим. Купи си съпруг — нямаше как да отрече истината. Беше омъжена, колкото й невероятно да й изглеждаше, за мъж, много по-млад от нея, понеже той се оказа единственият й шанс, а тя беше отчаяна.

Чудеше се дали я мрази. Ако беше на негово място, Чес щеше да го мрази. Патентът изигра ролята на пистолет, насочен към главата му.

Можеше да каже не, а отговори утвърдително, ето защо навярно не я мразеше. Или поне не много. Ако Чес имаше късмет, щеше да започне да я харесва. За разлика от някои съпруги не възнамеряваше да го тормози. Щеше да работи усърдно. Бог й беше свидетел, че знае какво е да се работи.

Знаеше й други неща — всичко, на което учеха младите госпожици преди войната. Свиреше доста добре на пиано, бродираше безупречно, рисуваше акварели, четеше латински, говореше френски, играеше менует, яздеше, дори умееше да скача с кон, макар и не много високо…

Загреба яростно. О, да, цялата тази изтънченост страшно много щеше да й бъде от полза в Северна Каролина. Той дори не беше лекар, а беден фермер, както каза дядо й.

Яде с лъжица! Как можа да се омъжи за човек, който не се е научил да се храни с вилица? Вероятно трябваше веднага да се върне обратно у дома.

При какво? При робския труд и при преструвките, че светът не се е променил, след като всъщност се обърна с главата надолу и я изхвърли.

Не, това бе немислимо. Постъпи правилно. Съпругът й беше добър човек, ето какво означаваше „разумен“. Не беше непочтен или жесток. Щеше постепенно да го опознае и да го хареса. Любовта съществуваше само в книгите. Харесването продължаваше по-дълго.

Гърбът на Нейт, облечен в тъмното сако, изглеждаше голям и твърд като стена. За нея щеше да бъде лукс да има някой силен мъж до себе си, който да поеме отговорността. Тя вече нямаше да бъде нейно задължение.

Най-неочаквано в съзнанието й нахлу спомен. Същият гръб — гол, блестящ от облялата го вода и стичащата се сапунена пяна. Да! Тя искаше да разбере какво се случва между съпрузите. Желаеше да бъде прегръщана, дори целувана и… всичко останало. Изгаряше от нетърпение да научи какво е това „всичко останало“. Той сигурно знаеше. Мъжете бяха наясно с тези неща, а всъщност той съвсем не беше момче. Изглеждаше много млад, защото нямаше мустаци.

 

 

Нейт си потърка брадата. Използва самобръсначката на стареца, но тя не вършеше работа. Или по-скоро той не свърши никаква работа с нея. Ръката му трепереше толкова силно, че като по чудо не си преряза гърлото.

А може би трябваше да го стори. Колко налудничаво постъпи. Ожени се за стара мома. За много стара мома.

И още по-лошо — беше благородничка. Във фермата щеше да е полезна колкото крава без виме. Всъщност като се съдеше по външния й вид, самата тя едва ли имаше гърди на нормална жена.

Но Нейт притежаваше патента. Не биваше да забравя този факт. Дълго се стреми да го получи и най-накрая успя. Точно той му беше необходим, а не съпруга, но какво от това? Разбра, че тя желае да роди деца. У жените съществуваше нещо, което ги караше да искат да станат майки. Той щеше да й направи бебетата, от които се нуждаеше. Просто щеше да си затвори очите и да даде възможност на природата да се погрижи за всичко.

Поне да беше обикновена жена, а не благородничка. Не знаеше нищо за благородничките. Никога не беше срещал подобни създания.

Нейт приличаше на останалите мъже от неговата среда — те живееха с настоящето. Схващаше огромната разлика между обикновените жени и редките екземпляри, наречени благороднички. Дори жените ги разграничаваха, включително и самите благороднички.

Мъжете южняци поставяха дамите на пиедестал, смятаха ги за крехки и нежни, стараеха се да ги предпазят от суровата действителност, от изречените право в очите думи и от грозното лице на живота. Те трябваше да бъдат боготворени, защитавани и направлявани, понеже не знаеха нищо за реалния свят и за отрицателните му страни.

Като Чес. Какво име! Според Нейт нито една обикновена жена не би имала такова име. Беше живяла единствено в тази огромна плантация, където негрите са работели вместо нея и са покривали пътя й с цветя. Свикнала бе да й прислужват и да й поднасят храната в сребърни купички. Сигурно за да се позабавлява, се беше облякла в мъжкия гащеризон. Нищо чудно, че се държа толкова странно в каруцата. Навярно се срамуваше да погледне в очите непознат мъж. Горката. Би следвало да внимава да не се изпусне някога и да й го припомни.

Устните му потрепнаха. Беше много смешно. Но той никога нямаше да каже нито дума за това.

Нито пък за нещастната й майка. Вероятно нямаше да чуе нищо за нея от Чес. Беше длъжен да си мълчи и за баща й.

Изведнъж се оказа, че съществуват прекалено много теми, които се налагаше да избягва. И тогава за какво щяха да си говорят? Трябваше да се сети за нещо весело. Дълго време разсъждава, докато най-накрая се реши и подхвърли през рамо:

— Щатският панаир в Роли е през октомври и продължава цяла седмица. Тогава е по-хладно и парадното шествие си струва да се види.

— Добра новина — отвърна тя. — Много бих искала да присъствам на него. Никога не съм ходила на щатски панаир.

Нейт не можеше да зърне лицето й, но почувства скованата любезност в тона й. Не успя да измисли нищо друго. Какво щеше да предложи на такава дама? Къща, състояща се от три стаи, и купчина тютюн. Щеше да съжалява за сделката, която сключи толкова прибързано. Най-важното нещо беше да прехвърли патента на свое име.

— Пред нас е Ричмънд — заяви Чес. — Вече се забелязва димът от комините.

— Сериозно ли говориш? Вървях почти половин ден по пътя, за да стигна до плантацията. Откога сме в лодката?

— От близо час. Все още ни предстои да изминем известно разстояние. Димът се показва доста време преди самия град.

— Това е друго нещо.

— Да, наистина — тя се изкашля, за да се опита да отпусне стегнатото си гърло. — Пътят, по който си дошъл, е дълъг близо трийсет мили, но по реката от Хеърфийлдс до Ричмънд разстоянието няма и дванайсет мили. Ето защо срещаме толкова много лодки, когато се приближаваме до града. Цялата търговия… — гласът й заглъхна.

— Знаеш ли, много е трудно да разговаряш, след като не виждаш лицето на събеседника си — заяви бързо и високо Нейт. — Смятам, че можем да си поприказваме по-късно. Права си за кануто. Вече изобщо не се притеснявам, дори ми се струва, че останалата част от пътуването ще бъде удоволствие за мен.

— Идеята ти не е лоша — съгласи се моментално тя.

Помисли си, че Нейт е много тактичен. Беше мил. Всъщност вече започваше да й харесва.

 

 

Чес направляваше кануто през лабиринта от плавателни съдове към малкия пристан при Шокоу Слип. Беше идвала тук с дядо си много пъти. Тъй като имаше прилив, тя успя да завърже кануто, без дори да се протяга. Беше приятно да се изправи и да усети земята под краката си.

— Подавай ми багажа — каза тя на Нейт, — а аз ще го слагам на пристана.

Нейт повдигна куфара й, а после чантата си.

— Пази това.

Сандъкът с модела на машината не беше тежък, но много обемист.

— Хванах го — отвърна Чес. — Можеш да го пуснеш… Внимавай!

Беше обаче прекалено късно. Шапката на Нейт вече подскачаше на мястото, където той цопна в реката.

Когато се появи на повърхността, трима хамали го изтеглиха на сушата. Нейт плюеше и кашляше. Чес едва сега схвана смисъла на израза „бесен като мокра кокошка“. Събра се доста голяма тълпа, чуваше се говор и смях. Стана й жал за Нейт. Имаше лошо предчувствие, като съдеше по намръщеното му, зачервено лице.

После й се прииска да се засмее — нещо съвсем непривично за нея. Костюмът започна да му умалява. Наблюдаваше с нарастващ ужас как евтиният плат се свиваше. Виждаше как маншетите на панталона бавно се вдигаха нагоре към прасците му, а ръкавите — към лактите му.

Нейт се почеса по китката. Втренчи се в ръкава си. Наведе се, тропна с единия, а после с другия крак и се взря в чорапите си. Чес беше затаила дъх. Хората го сочеха и възкликваха високо:

— Погледнете го!

Нейт се изправи. Раменете му бяха свити и опъваха мократа дреха. Ухили се на насъбралото се множество, на спасителите си, на Чес.

— Какво ще кажете? Отдавна ми се иска да стана по-висок и накрая мечтата ми се сбъдна.

Отметна назад глава и са изсмя високо и искрено.

Чес усети как собственият й смях напира и не се сдържа. Беше чудесно. Дълги години не беше чувствала необходимост да се смее на каквото и да било.

В този момент се влюби в Нейт Ричардсън, в съпруга си, и му отдаде цялото си неспокойно сърце — безусловно и безрезервно.

Хората ги гледаха. Не само Нейт в свиващите се дрехи, но и Чес. Тя не знаеше, че смехът й е неповторим. Привличаше вниманието. Започваше дълбоко в нея, после бълбукаше в гърлото й, както шампанското, отворено прекалено бързо, внезапно се освобождаваше от плена на бутилката. В смеха й имаше истинска радост и игрива волност. Освен това излъчваше особен звук — звука на щастието, че се смее. Беше невероятен и някакво странно мъркане придружаваше смеха й. Сякаш кипящата наслада беше свойствена на природата й.

Нейт се стресна от смеха й и от внезапната промяна, настъпила в нея. Все още беше прекалено слаба и бледа, с безжизнена и безцветна коса. Роклята, която й стоеше зле, я правеше дори по-висока и по-слаба. Но широката усмивка, съпътстваща смеха й, разкриваше красиви бели и равни зъби и караше очите й да изглеждат по-тъмни и да искрят.

„Сега е жива — помисли си той. — Преди като че ли беше мъртва и се движеше с отворени очи.“

Нейт нямаше представа колко е прав. За първи път през живота си Чес се усещаше жива по някакъв необикновен и прекрасен начин.

Значи точно това са имали предвид поетите, когато възпяват любовта. Защо просто не пишеха, че цветовете стават по-ярки, че дрезгавите крясъци на чайките звучат като музика, че всяко камъче на земята прилича на безценна черна перла, че всяко листо на всяко дърво притежава своя собствена красива форма и структура, че на краката им се иска да танцуват, че светът е място на безброй щастливи възможности, понеже Натаниъл Ричардсън живее в него и го намира за смешен и добър.