Александра Рипли
Златните полета (11)

Единайсета глава

— Престани да мърдаш, защото в противен случай няма да отидем никъде — строго каза Чес на Сали.

Или поне си мислеше, че е в състояние да се държи строго. Двегодишното момиченце не забеляза остротата на тона й, но все пак се усмири. Искаше да иде у Старата Ливи и да си поиграе с прасенцата. Жената имаше десет прасенца, точно колкото пръстите на ръчичките й. Чес й беше показала една игра с прасенца и пръстите. Сали й позволи да загърне шала плътно около двете.

Чес ходеше на гости на Старата Ливи, винаги когато времето беше хубаво. Не й се случваше често — понякога два пъти седмично, ако й провървеше. Разходката не я затрудняваше. Пътеката беше закътана сред дърветата, които я предпазваха от поройните дъждове, и по нея не се образуваха локви, нито пък гъста кал.

Ливи им се радваше всеки път, когато я посещаваха. Беше гостоприемна жена и в дървената й колиба, която се състоеше от една-единствена стая, Чес се чувстваше уютно. Помещението се отопляваше от желязна готварска печка. От ярките цветове на килимчетата на пода, изработени с игла от вълнени лентички върху основа от зебло, и от покриващия леглото юрган, съшит на зигзаг от различни парчета плат, също се излъчваше топлина. Както и от присъствието на Ливи. Настроението на Чес се подобряваше в мига, в който прекрачеше прага на дома й.

Две малки прасенца на черни и бели петна спяха в коша до печката. Сали се отправи директно от вратата към тях.

— Откъде знаеш, че ще дойдем? — попита Чес.

— Дъждът спря преди един час — отвърна старата жена и се усмихна гордо. — Сипи кафе.

Ръцете на Ливи бяха заети с новото килимче, което работеше.

Чес напълни две чаши от чайника върху печката, добави сметана и захар, както и „подсладител“ за Ливи. Горещите чаши затоплиха студените й ръце и тя още повече се отпусна.

— Нямаш ли никаква вест от Нейт?

— Не, никаква.

Чес подаде на Ливи специално приготвената за нея чаша, седна и започна да отпива от кафето си. Не беше нужно да казва повече. Ливи вече знаеше колко силно се тревожи. Нейт отсъстваше вече трета седмица, а беше обещал да се върне след една седмица. Старата жена не се опитваше да я успокоява с банални думи. Нищо не можеше да накара Чес да се почувства по-добре, освен появяването на Нейтан невредим у дома.

— Трябва да ме научиш как да правя това нещо — каза Чес.

— Като се изключи готвенето, няма с какво друго да се занимавам. Струва ми се, че ще полудея. В плантацията бях толкова заета, че не ми оставаше време да мисля. Не съм свикнала да бездействам.

Сали се приближи до Чес и я дръпна за ръкава.

— Какво има, скъпа? Искаш ли да си изпиеш млякото?

— Прасенца — отвърна Сали. Държеше с малките си ръчички двете прасенца. Едното започна да квичи. Момиченцето клекна, пусна ги на пода и те побягнаха. После протегна пълничките си длани към заинтригуваната старица. Палчетата й бяха свити. — Още прасенца? — попита тя.

Старата Ливи се засмя. Прегърна през кръста малкото момиченце със свободната си ръка.

— Много си умна, госпожичке. Е, трябва да се задоволиш с двете. Голямата стара свиня ще ме разкъса на парчета, ако не й оставя нито едно. Когато си тръгвате, ще върнем тези при братчетата и сестричките им. Тогава ще видиш всичките прасенца. Може ли?

Сали кимна доволно и подгони прасенцата, за да ги хване.

— Ето с какво ще се занимаваш, Чес. Ще учиш момичетата на Алва. Майка няма да издържи, но Сюзън съвсем лесно ще се справи с четенето и писането. Тя е много интелигентно дете и схваща бързо.

— Но, Ливи, Сюзън скоро ще навърши десет години. Никога ли не е ходила на училище?

— Нито ден. Джош не е съгласен.

Чес се втрещи. Нима някой можеше да се противопоставя на образованието? Смяташе, че децата в семейство Ричардсън са ходили на училище поне по няколко години. Естествено пътуването до Плезънт Гроув отнемаше време, но тя знаеше със сигурност, че селските деца го правеха. Нейтан й разказа, че е яздил зад брат си, седнал направо на гърба на коня, който използвали при орането. Навярно Ливи грешеше. Тактично посочи факта на възрастната жена.

Ливи се намръщи.

— Точно по тази причина Джош се възпротиви, глупак такъв. Видя какво причини на брат му образованието на Гидиън. Всъщност Гидиън го прогони от къщи. Гидиън и начетеността му.

Пулсът на Чес се ускори. Пак този Гидиън. Братът на Нейтан беше пълна загадка. Мис Мери постоянно говореше за него. Според нея Гидиън беше олицетворение на съвършенството. Нейтан изобщо не го споменаваше. Тя го молеше да й разкаже за брат си, но той й отвръщаше, че няма нищо специално за разказване. Гидиън работеше като проповедник, пет години не се беше завръщал у дома и толкоз.

Точно начинът, по който казваше „и толкоз“, я караше да мисли, че има много повече. Седеше тихо, готова да слуша. Ливи си изпи кафето и вдигна вълнена лентичка плат, уви я около голямата игла от кост с кукичка накрая, а после сложи лявата си ръка под опънатото върху рамката зебло. Чес чакаше.

— Мъчех се да пресметна коя година беше — продължи Старата Ливи. Гласът й започна да звучи сякаш отдалече, почти напевно. Обикновено разказваше по този начин. — Изикиъл и Мери се ожениха през 1846-а, преди повече от трийсет години. Тя беше красиво дребно създание, току-що навършило петнайсет години, доста наперена. По баща се казва Мери Оукс. Родена е близо до Рийдсвил. Тогава беше на гости на своя братовчедка в Плезънт Гроув. Зийк се оказа добра партия. Притежаваше ферма, и двамата с брат му я работеха след смъртта на родителите си. Вече бяха мъже. Зийк — на двайсет и пет, а Джош — с пет години по-малък от него. Джош беше женен от три години. Една от онези любовни връзки, при които бракът е наложителен, защото момичето забременява. Двамата с Или имаха едно дете и чакаха второ.

Наскоро и Мери забременя. Двете с Или се носеха по пътеката, за да ми покажат коремите си и да ми задават разни въпроси за раждането. Разбира се, Или вече знаеше, но не желаеше да отговаря на Мери, понеже се страхуваше да не я уплаши. Първото й раждане беше тежко.

Второто беше по-леко, както обикновено. Момиченцето се роди по Коледа и беше с коса като свила. През януари Мери роди момче, което излезе от утробата й със страхотен рев. Зийк заяви, че никога не е чувал подобен шум, освен на религиозни сборища.

Но не за това Мери го нарече Джон Уесли^[1]. Беше религиозно момиче от семейство, в което християнството се изповядваше истински. В Рийдсвил имаше църква, която беше отворена през целия ден.

На следващата година дойде Чарлс Уесли, за да се присъедини към брат си. Или също роди, но нещастното дребосъче беше мъртво. И през декември, точно преди Коледа, тя умря. Не успя да си възвърне силите след раждането.

Мери взе двете деца на Или при себе си. Беше грижовна майка на четирите деца. И на следващите. Роди се момиче, Мери, а после Гидиън, след него още едно момиче — Лусинда.

Къщата се разпадаше от лудориите на седемте малки деца. Зийк възнамеряваше да построи още една стая. Но преди да започне, се оказа, че не е нужно. Дойде дифтерията. Беше нещо страшно. Оживя единствено Гидиън.

Чес зяпна. Знаеше колко крехък е животът на децата. В Хеърфийлдс често умираха деца на фермери. Но никога шест от една къща.

— Мери се обърна към Господ за утеха — продължи Ливи. — И към Гидиън. Детето беше непрекъснато в ръцете й. Една година по-късно роди момче. Нарече го Джон Уесли, също като първото, но с определена цел. По този начин се отблагодари на църквата, че й е помогнала да преживее трагедията.

Не забравяй, че все още беше млада, само на двайсет и една години. И силна. Макар и дребна, можеше да работи на полето наравно със Зийк и Джош. През следващите четири години роди още четири деца. Къщата отново се напълни. Сега имаше шест. Но любимецът й си остана Гидиън. Казваше, че й е дарен от Бога.

Когато започна войната, Гидиън беше на единайсет години, а Нейт, най-малкият, на пет. Естествено Джош и Зийк заминаха да се бият. Мери прибра реколтата с помощта на съседите. После, точно след Нова година Нейт почука на вратата ми. Плачеше. Всичките деца били болни, а майка им стояла в ъгъла, клатела се напред-назад и се молела. Нейт ужасно се давеше и аз разбрах, че страда от магарешка кашлица. Взех го на ръце и побягнах като луда. Тогава краката ми бяха много по-млади.

Старата Ливи потърси червени лентички в торбата.

— Колко умряха? — прошепна Чес.

— Половината. Гидиън беше много зле, но се възстанови. Според Мери беше станало чудо. Сякаш не забелязваше, че малката й дъщеря Мери и другият й син също са живи. Нещастните дечица почти нямаха майка, докато Джош се ожени за Алва, след като се върна от войната през лятото на 1865 година. Алва ги дари с всичката си любов — беше сладко момиче, само на петнайсет години. Ако във войната не бяха загинали толкова много мъже, сигурно щеше да си намери по-добър съпруг от Джош. Той беше ранен в стомаха и едва оцеля. Оттогава болката никога не го напуска. Не изпитва никакво удоволствие от живота, откакто сачмите му надупчиха корема. Алва остаря по-бързо, отколкото природата беше решила.

Но все пак, за утешение, имаше деца. Синът и дъщерята на Мери и нейните собствени, когато се родиха.

Но Изикиъл Ричардсън не можеше да си намери място. Когато се прибра вкъщи, Мери се беше побъркала от набожност. Отдаваше цялото си внимание на Гидиън. Той беше единственото същество, от което се интересуваше. Винаги съм си мислила, че го направи малко смахнат. Непрекъснато му разказваше, че Бог го е избрал измежду всички останали, за да го спаси от дифтерията, а после и от магарешката кашлица. Момчето беше на тринайсет години, когато изпадна в екстаз, според учението на методистката църква. Ако човек наистина вярва, че Исус Христос му е опростил греховете и че е неговият спасител, Господ ще влезе в сърцето му и той ще почувства екстаза от сливането с него.

Това е нещо, за което човек се надява и се бори, но малко хора го усещат. При Гидиън се получи. Може би той смяташе така. Или поне го твърдеше. Мери обаче беше сигурна. Държеше момчето на всяка цена да получи образование, за да стане истински проповедник. Постоянно тормозеше Зийк да сее и да отглежда повече тютюн, за да плаща за квартирата, храната, книгите и изисканите дрехи на Гидиън. Най-после го ръкоположиха. Точно тогава Зийк замина. Даде й единственото нещо, което тя искаше, като едва не се погуби, а после предостави на Нейт единственото нещо, което имаше — половината от фермата. И замина, за да потърси малко щастие, преди да умре.

— Какво се случи с него?

— Никой не знае. Дано поне малко да е щастлив. Дъщерята направи същото — напусна родния дом, веднага щом намери мъж, който да се ожени за нея и да я отведе надалеч. Религията на Мери отрови въздуха в къщата. Още се чудя как Нейт успя да се съхрани. Той е добър и щедър мъж. Алва съумя да го предпази от злото. Жал ми е за Мери. Но трудно може да бъде обичана, каквото и да казва Библията. Тя опозори религията. Нейната вяра се състои само от „недей“ и „няма“. Не я обичам. Тя е единственият човек, за който казвам подобно нещо.

Старата Ливи погледна през рамо и заключи:

— Хубава картина ти описах.

Напевността в гласа й беше изчезнала. Чес проследи погледа й. Сали и прасенцата спяха в коша.

— Май е време да отнесеш детето вкъщи, Чес — подкани я Ливи. — Започна да се здрачава.

— Знам. Права си. Кажи ми само още едно нещо. Как изглежда съпругата на Гидиън?

— Лили е красива като ангел. Не ми е известно обаче какъв е характерът й. Баща й е известен спасител на души, следователно тя би трябвало да бъде добра съпруга за един проповедник. Виждала съм я само два пъти на съборите. И пее като ангел. — Възрастната жена се усмихна дяволито на Чес.

— Забелязала съм, че не се е претрепала да посещава Мери. Нито пък праща Гидиън. Може би в ангелската й външност се крие жена.

Чес целуна кафявата сбръчкана буза на Ливи.

— Благодаря ти. Накара ме през целия следобед да забравя тревогите за Нейтан.

— Идвай винаги, когато можеш.

Сали спа спокойно по обратния път към къщата. Чес й беше признателна, понеже имаше много неща, за които да си мисли.

Първо, със сигурност не беше справедлива в преценките си за семейството на Нейтан. Трагичният им живот направи така, че собствените й минали неприятности да изглеждат незначителни. Трябваше да се отнася по търпеливо и по-любезно с тях. Особено с мис Мери. Не можеше обаче да й прости за начина, по който се беше държала с Нейтан. Нито навремето, нито сега.

На следващия ден, докато Сали спеше, Чес отиде във фабриката, където Алва и Сюзън работеха заедно с мис Мери. Беше опекла сладки с меласа. Все още бяха топли и меки в кошничката. Знаеше, че Мери обича сладкиши.

Направи им съвсем деликатно предложението си.

Вместо през нощта да шият поотделно в двете къщи, можеха да вечерят в дома на мис Мери. Джош и Майка също. След вечеря щяха да бъдат заедно, да шият торбичките и да ги пълнят. Така Алва и Сюзън нямаше да губят време да готвят и щяха да правят повече торбички.

След като привършиха вкусното задушено от дивеч и похвалиха Майка за успешния лов, се заловиха за шиенето. Беше приятно и спокойно. Чес сложи Сали в леглото си да спи, а после се върна с книгата „Идилиите на краля“.

— Защо не чета на глас вместо наум? — небрежно попита тя. — Историята ще прогони скуката.

Мис Мери се възпротиви.

— Езически истории. Аз няма да участвам в подобно нещо.

Алва и Сюзън заявиха, че с удоволствие биха слушали.

Мис Мери си запуши ушите с тампони от муселин.

След седмица вече слушаше с увлечение сказанието за рицарите на крал Артур и търсенето на Свещения граал. А Сюзън оставаше още един час, след като майка й отнасяше Сали вкъщи, за да се учи да чете сама.

Чес беше признателна на Старата Ливи за съвета. Уроците и четенето на глас й отнемаха по няколко часа на ден. Но все още й оставаше много време и тя все по-силно се тревожеше. През ноември земята беше скована от студ. Всеки, който замръкнеше на пътя, когато температурите спаднеха под нулата, можеше да умре от измръзване.

Ако някой крадец вече не беше убил Нейтан заради коня и дисагите.