Александра Рипли
Златните полета (37)

Трийсет и седма глава

Чес сякаш забрави, че Нейтан съществува. Откакто той замина преди близо три седмици, живееше извън времето и реалността, запленена като Пепеляшка от развлеченията на Сезона, завладяна от откритието на плътските наслади. В първия момент не разбра кой стои на входа.

Спусна се от височината на фантазията с трясък. Този ухилен, луничав дивак беше нейният съпруг. Прииска й се да заплаче. Сънят свърши.

Усети как по бузите й изби издайническа руменина. Дали щеше да познае? Подозираше ли нещо? Вдигна автоматично ръце към косата си, за да се увери, че не е разрошена. О, Боже, сигурно миришеше силно на сапуна на Рандъл с аромат на сандалово дърво. Винаги се къпеше, преди да се облече. Нейтан беше прекалено умен, за да бъде измамен. Какво щеше да направи? А какво трябваше да му каже тя?

Стандиш излезе с лекота от положението.

— Добре дошъл, Нейт. Жалко, че не беше с нас тази вечер. Гледахме великолепна пиеса. Как мина пътуването? Оказа ли се успешно? Чес ми обясни, че ще сключваш някаква сделка.

Хвана Чес и я отведе във всекидневната. Държеше я здраво, за да не се олюлява.

— Не получих това, заради което заминах — отвърна Нейт. — Но не съжалявам. Там строят канал за кораби, който е единствен по рода си. Знаете ли…

Преливаше от възбуда, докато говореше за невероятните постижения на техническата мисъл, които беше видял.

Чес го слушаше, гледаше кипящото му от енергия лице и го мразеше толкова силно, че чак я боляха костите. Как можа да съсипе живота й? Защо се върна? Защо не остана в Манчестър при скъпоценния канал, за да прекара тя още малко време в небето?

Защо я накара да чака толкова дълго, за да научи истината за сексуалното блаженство?

Искаше й се да е мъртъв. Точно такова наказание заслужаваше.

Стандиш наблюдаваше внимателно Чес. И предпазливо — не повече, отколкото любезността го изискваше.

Беше притеснен. Жената нямаше опит в измамите. Знаеше също колко бурно и спонтанно реагира на всичко. Именно в това се състоеше част от невероятния й чар, но при тези обстоятелства подобно поведение би било катастрофално.

За щастие след половин час Нейт заяви, че е прекарал деня в път.

— В Манчестър не се говореше много за стачката на файтонджиите, ето защо останах изненадан. Наложи ми се да си влача багажа пеша от гарата дотук. Омнибусите бяха претъпкани.

Възнамеряваше да се изкъпе и да си легне, ако двамата не възразяваха.

— До утре сутринта, Чес. Ще ти разправя всичко за памучните фабрики. Наистина са внушителни.

— Лека нощ, Нейт — каза Стандиш.

Погледна към Чес, молейки я негласно да не загуби самообладание.

Вратата още не се беше затворила съвсем, когато тя полетя към Рандъл.

— Какво ще правим? — проплака Чес и го обгърна с ръце.

— Шшшт, тихо. — Тонът му беше успокояващ, но я хвана здраво за ръцете и ги сложи до тялото й. — Нищо не се е променило, любов моя. Просто ще е необходимо малко повече предпазливост от наша страна. Съвсем нормално е братовчед ти да се погрижи да прекараш добре в Лондон. Ще продължим да ходим на разни места. Ще намерим време да бъдем заедно. Повярвай ми, няма да е чак толкова трудно.

Нещата могат да се объркат, единствено ако допуснеш някаква глупава грешка. Самопризнанието няма да помогне на душата ти или на каквото и да било друго. Длъжна си да се владееш, разбираш ли?

Чес плачеше, сякаш сърцето й беше разбито.

— Целуни ме, Рандъл. Не съм в състояние да живея без целувките ти.

— Спри! — Гласът му беше студен. — Ти си зрял човек, а не дете.

Чес се стъписа и млъкна. Никога досега не й беше говорил грубо. Погледна строгото му лице и очите й изразиха болка и страх да не го ядоса.

— Сега е по-добре. Не бих желал да те изгубя толкова скоро, Чес. Можеш ли да правиш каквото трябва, за да продължим връзката? — Тя кимна. — Сигурна ли си?

— Да.

— Чудесно. Утре в един часа ще дойда да те взема. Ще отидем в Кралската академия, за да разгледаме тазгодишната изложба на картини. Покани съпруга си да дойде с нас. Ще се помъчим да се държим като щастливи роднини. След като се запознаем с разпределението на времето му, ще изработваме своя план. Чес, много е важно да не настъпи промяна в отношенията между двама ви. Абсолютно наложително е.

— Разбирам.

— Добро момиче. В един часа ще бъда долу във фоайето. — Стандиш се усмихна дяволито. — С по-голяма карета.

Взе си шапката и ръкавиците и се приготви да си тръгне.

— Рандъл! — Той вдигна вежди. В мимиката му се четеше въпрос и предупреждение. Чес сниши глас: — Рандъл, не искаш ли да ме целунеш за лека нощ?

Стандиш остави вещите си на масата.

— Повече от всичко на света — тихо отвърна той. Взе я в прегръдките си и устата му се впи в нейната. Отново я въвлече във вихъра на страстта. — Не забравяй, скъпа моя, че няма да загубим нищо, ако сме предпазливи.

Когато той излезе, все още й се виеше свят.

Спа лошо. Избяга от действителността, но не и от сънищата си. Събуди се трудно, изпълнена от страх, че й предстои да се сблъска с променения свят. И с Нейтан.

Той четеше вестник и пиеше кафе.

— Добро утро, поспаланке. Закусих преди един час. Какво искаш да хапнеш? Ще поръчам по тръбата.

Чес се срамуваше от себе си. Когато животът на една жена е съсипан, тя не би следвало да има апетит. Но беше гладна. Предишната нощ двамата с Рандъл пиха шампанско и ядоха ягоди. Нищо друго.

— Печени яйца и задушена сьомга, препечен хляб, но ги помоли да го намажат с масло в кухнята.

Какъв късмет. Разговаряше с Нейтан без затруднение, сякаш нищо не се бе променило, понеже той си беше същият. Блестеше от свежест и чистота. Оказа се, че е забравила за лъскавината на кожата и косата му. Все още кипеше от енергия и главата му се пръскаше от планове.

Не можел да отиде да разгледа картините. Предполагал, че костюмите му са готови, и се налагало да се отбие при шивача си, както и да купи всички останали английски дрехи, от които се нуждаел.

— Искам да съм издокаран, за да се заловя с тютюневите компании от понеделник. Утре ще си подреждам документите и ще правя сметки. Сблъсъкът ми с памучните фабрики не беше напразен — разбрах как сключват сделките си англичаните. Или според мен по-скоро как не ги сключват. Във всеки случай схванах за какво трябва да внимавам и къде си струва да натисне човек момчетата от тютюневия бранш.

Както ти казах, идеята за Манчестър не беше лоша, макар и да не сполучих. Този канал! Можеш ли да си представиш, построили са канал, дълбок осем фута в открито корито. Издига се нагоре и минава над някои железопътни линии и шосета. Над тях, Чес. Осем фута вода. Ако не го бях видял със собствените си очи, никога нямаше да повярвам.

Той се засмя и продължи:

— Знам какво си мислиш: „Ето го пак Нейт с нов проект.“ Не се притеснявай, нямам намерение да пусна потока по виадукт над „С & Д“. Просто си струва да се види. А ти какво ще кажеш, Чес? Прекара ли добре, докато ме нямаше?

Сърцето й спря. Когато отново започна да бие, разтърси гърдите й. Изненада се от факта, че чашите не издрънчаха в чинийките. В главата и звукът от собствения й пулс беше оглушителен.

— Забавлявах се страхотно. Преди стачката мис Фърнклиф ме заведе в Уестминстърското абатство и в няколко музея. Единият от тях е пълен с машини. Може би ще ти е интересно да го разгледаш. Старинни локомотиви и първата парна машина на Уат.

Усети се, че бърбори прекалено много. Отпи няколко глътки от кафето си, за да млъкне.

— Звучи заинтригуващо — мило й отвърна Нейтан, въпреки че не прозвуча особено убедително. За него старите машини бяха просто отживели времето си и нищо повече. — Роклята ти е много красива. Обичам лилавия цвят.

Чес се усмихна.

— Нарича се „морав“, Нейтан. Имам нов шивач, който е толкова необикновен, че посещението в ателието му е истинска атракция. Оскар Уайлд ми го препоръча.

Нейт изглеждаше необичайно съсредоточен.

— Оскар Уайлд, Нейтан! Световноизвестен писател. Рандъл ме заведе на чай в дома му. Запознах се с художници и с още някои други писатели. Дори притежавам копие на книга, която още не е издадена. Ще я прочета, преди повечето хора по света да знаят за съществуването й.

Нейтан вече беше наистина заинтригуван и впечатлен. Четеше предимно статии за открития или сделки, но дълбоко уважаваше писателите. И те като изобретателите бяха творци, макар и произведенията им да не се отличаваха с такава практическа насоченост.

— Може ли да видя книгата? — попита той. — Явно е нещо специално. Какво представлява авторът?

Чес му описа външността, маниерите и юридическите затруднения на Джордж дю Морие. Колкото повече говореше, толкова по-приятно й ставаше да си припомня онзи фантастичен следобед. Не след дълго вече се кискаше за бохемския начин на говорене, обличане и прекарване на времето. Удоволствието, което Нейтан изпитваше от разказа й, засилваше нейния собствен възторг.

— Надявам се, че няма да боядисаш комините у дома в червено — ухили й се той. — Намери ли нещо от това, което търсеше? Имам предвид мебелите и другите вещи.

Чес не можа да се насили да отговори, а само поклати глава. Беше забравила за Хеърфийлдс.

Когато думите отново бяха в състояние да излязат от устата й, тя каза:

— Никъде няма стари мебели. Бе следвало да попитам Рандъл. Просто досега не съм се сетила.

— Приятен мъж. Грижеше ли се за теб?

— О, да.

Усети, че се изчервява. Нейтан сигурно щеше да забележи.

Той наистина забеляза. Нейт не пропускаше нищо. Помисли си, че руменината по бузите й е израз на смущението й от факта, че не е успяла. Що се отнасяше до пазаруването, Чес никога не се проваляше. Изобщо не му мина през ума, че е създала любовна връзка с Рандъл. Никога не беше показала, че се интересува от секса, освен по време на рекламните кампании. А и на всичко отгоре беше дама. Според Нейт за дамите сексът беше неприятен, дори отвратителен.

Спокойната му увереност сякаш се предаде и на Чес. Червенината изчезна от лицето й.

Стандиш притежаваше елегантна тъмносиня „Виктория“ с кочияш и лакей в униформи в тъмносиньо и виненочервено. Обясни на Чес, че това е ливреята на фамилията Стандиш. „Виктория“ била на брат му Дейвид.

Присъствието на прислужниците представляваше заплаха за тях. Рандъл трябваше да напряга слуха си, за да чува Чес.

— Не е нужно да ходим на изложбата, а направо в апартамента ти.

— Първо ще посетим Кралската академия. — Той се опита да говори тихо. — Длъжна си да познаваш картините, ако се наложи да говориш за тях.

— Виждала съм репродукции в „Илюстрейтид Нюс“. Ужасни са.

Стандиш се усмихна.

— Права си, скъпа. Ти си добър познавач на изкуството. Но всички ходят на изложбата и говорят изключително компетентно — понеже са прегледали каталозите. Следователно и ние би следвало да я разгледаме. — Той стисна ръката й. — Престани да се цупиш. Следобедът е пред нас.

Ограниченото време, с което разполагаха, накара Чес да се люби още по-ненаситно и по-страстно. Попита Стандиш дали и той се чувства така.

— Разбира се — отвърна той. Прокара върховете на пръстите си по ребрата й. — Това е една от причините подобни връзки да носят толкова удоволствие. Опасността да не бъдат разкрити прибавят още повече вълнение. Добре ли се справяш?

— Да. Сигурна съм, че Нейтан не подозира нищо.

— Продължавай в същия дух. — Стандиш я целуна по рамото. — Купих ти сапун от „Флорис“. За тук и за хотела… Между другото бих искал да ме поканите с Нейт на вечеря утре. В „Савой“ ще има галапредставление, което не бива да пропускаме.

Разказа й, че щели да участват големите примадони. Пати и Мелба като оперни изпълнителки, а от театралната сцена — Бернар, Режан и Дузе. Всичките били отседнали в „Савой“.

— Появяването им в столовата ще накара „Ковънт Гардън“ да бледнее. Всяка от тях се смята за най-великата звезда и е решила да го покаже. Още по-забавен ще бъде нещастният Цезар Риц, който смята, че се нуждае от специално внимание.

Чес се изхили.

— Двамата с Нейтан ще ми разкажете подробностите.

— Какво имаш предвид? Ти сама ще видиш всичко. Не ми обяснявай, че си загрижена за благоприличието. Една дама може и да не се храни в обществен ресторант, но когато е отседнала в хотел, той се превръща в неин дом. Естествено, че няма нищо нередно в това, да отидеш в ресторанта в „Савой“. — Стандиш се поправи: — Със съпруга си. А аз ще бъда негов гост.

 

 

Когато лорд Рандъл изпрати Чес до вратата на апартамента, Нейт стоеше там, заобиколен от кашони. Повечето съдържаха новото му облекло. Четирите най-големи бяха пълни с цигари.

Стандиш беше зашеметен.

— Вече съм убеден, че вие, американците, действате бързо. — Цигарите, направени специално за принца на Уелс, го накараха да избухне в смях. — Веднага трябва да се погрижа за представянето ти. Запази си свободен утрешния ден. В неделя Бърти винаги скучае. Цигарите ще бъдат идеално развлечение, ако не е извън града. Ще ви уведомя дали срещата ще се състои.

На следващия ден следобед „Виктория“ на Стандиш откара лорд Рандъл, Нейт, Чес и пълната с цигари махагонова кутия с овлажнител като дар за кралската особа в Марлборо Хаус, лондонския дом на Негово кралско величество Албърт Едуард, принц на Уелс.

Нейт и Стандиш бяха облечени безупречно в новите си, модерни, къси рединготи, панталони на райета и ослепително бели ленени ризи. Рандъл видя имената върху кутиите в апартамента, преди да уреди посещението. Нейт си беше Нейт. Отказа да си намаже с брилянтин косата. Твърдеше, че му приличал на тютюнев катран. Чес също носеше нов костюм — специален следобеден „костюм за разходка“ с буфан ръкави и къс шлейф. И той също беше комбиниран с ленена блуза с широка яка и стегнати широки маншети. Цветът беше гранатов, а материята — индийски кретон. И двете нямаха нищо общо с муселина в пастелни цветове, който се срещаше навсякъде в обществото. Ръкавиците й и малката сламена шапка бяха бели и без украшения — още едно крещящо различие. Изглеждаше елегантна, сдържана и нетрадиционна.

— Скъпа моя мисис Ричардсън, ще бъдете ли любезна да ми кажете кой е създал този очарователен костюм? — попита принцеса Александра.

Държеше слуховата тръба до ухото си.

— Името му е Лутър Уитсъл, мадам. Всички се интересуват, но вие сте първият човек, на когото го съобщавам.

Александра сложи пръст на устните си.

— Никой няма да научи от мен. Моля ви да ми напишете адреса. Придворната ми ще донесе лист и писалка.

След като подариха цигарите, следобедът беше много спокоен. Принцът настояваше да се ръкува с Нейт и да го потупа по гърба.

— Значи вие сте човекът, който в продължение на две години превърна Стандиш в посмешище. Моите поздравления, мистър Ричардсън! Той се нуждаеше от някой, който да му смачка фасона. — Негово кралско величество намигна на Стандиш. — Харесва ми приятелят ти, Мефистофеле. Ще го представим във вторник, за да имаме време да се опознаем по-добре. Пънсънби ще го уреди. — Отново насочи вниманието си към Нейт: — Стреляте ли, Ричардсън?

— Само по дивеч и врагове, сър.

— Отговорът ви ми се понрави. И на мен ми се иска да го кажа, но враговете са забранени за лов през цялата година. Срещат ли се много фазани по вашите места?

— Не. Предимно пъдпъдъци.

— Много са вкусни. Страшно ги обичам. — Очите на принца се насочиха към стоящата наблизо жена. — Беше удоволствие за мен да се запозная с вас, Ричардсън.

Нейт разбра, че го отпраща, и отстъпи назад, за да му „освободи терена за ловуване“, както по-късно се изрази, докато описваше сцената на Чес и Стандиш.

— Как ти се видя бъдещият ни крал?

— Съвсем нормален човек. Но не би ми се искало сам да се уверя дали в действително е такъв.

— Проницателен си, Нейт, няма що.

За разлика от Нейт и Чес, Стандиш осъзнаваше, че през този час, прекаран в Марлборо Хаус, станаха свидетели на интимния кръг на принца — семейството му и няколко приятели. Присъстваха около двайсетина души, трите му дъщери, принцеса Александра с кошничката с ръкоделието в скута й и двете кученца, които се молеха да получат останките върху подноса за чай.

— До края на живота си ще се хваля за това гостуване — отбеляза Чес. — Но се радвам, че приключи. Реших да се откажа от официалния прием, Рандъл.

— Какъв официален прием? — попита Нейт. Чес му обясни. Той се изсмя силно. — Бог да поживи Америка. Права си, като се отказваш.

Лорд Рандъл си прочисти гърлото и заяви:

— Страхувам се, че нямаш избор, Нейт. Ще бъдеш представен във вторник.

— Какво? — Чес не можеше да повярва. — Нейтан в копринени кюлоти? Никога не би се съгласил.

Жената избухна в смях.

Смехът си остана за нейна сметка.

— Защо не? — отвърна Нейт. — Купих си всякакви маймунски костюми. Хората от тютюневия бранш може и да бъдат впечатлени. — Погледна към Стандиш. — Ти си от известна фамилия, Рандъл. Ще ти го кажа, понеже си член на семейството. Съвсем съм неопитен в този свят. Разбрах го в Манчестър. Ще се радвам, ако ме посъветваш какво си струва да се направи и какво — не. Известно ли ти е нещо за производството на цигари във вашата страна?

— С готовност бих се осведомил. Но първо искам да те предупредя, че сутрешният прием за мъже не е по желание. Негово кралско величество държи да присъстваш. Думата му означава заповед за нас.

Нейт се вцепени.

— Не обичам да ме командват.

— Никой от нас не обича — отвърна Стандиш. — Понякога обаче се налага да се приемат и неприятните страни на живота.

Нейт се ухили.

— Мисля, че схванах за какво ми говориш. Къде да намеря тези специални кюлоти?

— Утре ще те заведа. Аз самият винаги вземам под наем официално облекло за подобни приеми. Не се използва много често. Ако това ще те успокои, длъжен съм да те придружа, макар че ненавиждам тези събирания.

„Каква мила двойка!“ — помисли си Чес, но беше смутена. Съпругът и любовникът й не би трябвало да бъдат приятели.

 

 

Драмата, предвидена за вечерята, отговаряше на предсказанията на Стандиш. Всяка от звездите разполагаше с внушителен антураж и се смяташе за особено важна личност.

Сара Бернар беше облечена в рокля, осеяна с толкова цветни скъпоценни камъни, че би могла да стои права, без да има някой в нея.

Елеонора Дузе носеше бели оранжерийни камелии, там където бяха скъпоценните камъни на Бернар. Полата на бялата й рокля от шифон беше покрита с цветя, а върху широката като лента огърлица от диаманти също бе прикрепена камелия. Искаше да покаже успеха си като Дамата с камелиите в пиесата на Дюма.

Нели Мелба, която през следващата седмица щеше да пее в „Травиата“, отговори на предизвикателството. Ролята й в операта беше същата, както в пиесата на Дюма. Носеше бяла копринена газена рокля с шлейф, дълъг четири фута и избродиран с перли, които пресъздаваха бели цветя. Двама пажове в бели сатенени дрехи крепяха шлейфа. Бижутата й бяха от перли. От врата й висяха осем гердана с различна дължина, стигащи постепенно до талията й, която беше обхваната от колан, изплетен от нанизи от перли. Държеше огромно ветрило от щраусови пера. По някакъв начин едно от тях се откъсна, когато управителят на „Савой“ я водеше покрай масата, където вече се беше настанила Дузе. Перото заплува свободно в пространството и привлече очите на хората, докато се рееше над главата на Дузе. Актрисата не го виждаше. Когато най-накрая стигна до пода зад стола й, залата сякаш въздъхна облекчено.

Странстващото щраусово перо от ветрилото на Мелба като че ли намали ефекта от дългото наметало от паунови пера на Аделина Пати. Но Пати не беше само оперна примадона, а и италианска оперна звезда с присъщите на класата си екстравагантност и блясък. Когато отметна назад наметалото към протегнатите ръце на удивително красивия италиански младеж, се оказа, че и роклята й е от паунови пера. Само че тези пера не бяха истински, а изработени от миниатюрни мъниста от тюркоаз, лапис-лазул, смарагд, рубин и топаз. Първото ястие й беше сервирано предварително. Представляваше печен паун, украсен с истински пера.

Френската актриса Режан не влезе, а буквално изтича в столовата, като се смееше, бъбреше на френски и от време на време надничаше през рамо, сякаш се мъчеше да избяга от преследвачите си. Роклята й беше направена изцяло от сини щраусови пера, а стволовете на перата бяха обсипани със сапфири и диаманти. Гривните със същите скъпоценни камъни стигаха от китките до лактите й.

Лорд Рандъл беше запазил маса, поставена стратегически зад саксия с палми, така че можеха да гледат, без да бъдат забелязани. Замисълът бе добър, понеже очите на Нейтан се напълниха със сълзи от непрекъснатия смях.

— О, небеса! — извика Стандиш. — Чашата на търпението на Риц преля. На входа е Лили Лангтри.

Чес протегна врат.

— Тя не е ли…

— Беше любовница на Негово кралско величество по-дълго от всички останали — отвърна Рандъл. — Когато царуването й отмина, той уреди да стане актриса.

Мисис Лангтри, както всички останали звезди, се отличаваше с изключителна красота. За разлика от тях обаче не беше облечена пищно. Но цветът на червеникавозлатистата й коса бе достатъчно шокиращ, а роклята й от черна дантела — с толкова голямо деколте, че опасно откриваше приказните й гърди.

— Не мислите ли, че ще изпаднат? — прошепна Чес.

Нейтан и Стандиш се намръщиха. И двамата, разбира се, си зададоха същия въпрос, както и всички останали в залата. Но мисис Лангтри целеше точно това.

Нито един от хората, които се храниха тази вечер в „Савой“, не си спомняше какво точно е ял.

Случаят беше включен във фолклора на хотела, театъра, операта и десетките лондонски вестници. Специалитетите на Ескофие, създадени и назовани за всяка от звездите, с години се приготвяха от готвачите по целия свят. Прасковите „Мелба“ дори се появиха в менюто на един граничен град в Тексас, който се казваше Лили Лангтри.