Александра Рипли
Златните полета (44)

Четирийсет и четвърта глава

Никога досега не бяха танцували заедно. Чес обаче не се изненада от идеалния синхрон между тях, от невероятната лекота, сякаш го бяха правили цял живот. Така и би следвало да бъде, понеже тя сигурно сънуваше. Не беше възможно този приказен замък наистина да съществува. Балната зала с мраморен под не беше реална, топлината на ръцете на Рандъл върху кръста й определено бяха нейна измислица. Желанията на сърцето се сбъдваха само в сънищата.

— Здравей, моя любов — каза той, след като тя слезе от стълбището и потъна в прегръдката му.

— Здравей — отвърна Чес.

А после той я въртеше, въртеше, въртеше из залата. Повече не проговориха. Прегръдката, обвита в музиката, изразяваше всичко, което трябваше да бъде изречено. Така би следвало да е. Идеално.

Валсът свърши, но Чес не беше тъжна, понеже сънуваше, а в сънищата се танцуваше безкрайно дълго.

— Налага се да говоря с Нейт — заяви Рандъл.

Наблюдаваше го как са отдалечава.

Някакъв мъж й се поклони и протегна ръка:

— Може ли?

Чес се усмихна и сложи ръката си в неговата. Казваше се Фред Вандърбилт. Тя измърмори своето име. Непрекъснато издаваше звуци като проява на любезност и на интерес към всичко, което той говореше, макар че не чу нито дума.

Тържеството беше малко. Присъстваха само двайсет и шест души и този факт придаваше интимност на вечерта. В съседство беше зимната градина — стаята със стъкления покрив, която Чес беше видяла през прозореца. Между танците хората слизаха, за да пият шампанско в градината с цветя и палми. Чес седя върху бамбуковото канапе при Нейтан, докато трая един валс. Това й помогна да слезе на земята, понеже беше нещо съвсем нормално.

— Искаше ми се да можеш да танцуваш — заяви тя, както беше повтаряла стотици пъти.

— Щеше да запееш друга песен, когато те настъпех по крака — отвърна й, както винаги, Нейт.

Нито единият от двамата не спомена, че методистите смятат танците за грях. Нямаше нужда да си припомнят намръщената физиономия на мис Мери.

Нейт не съжаляваше, че не умее да танцува. Имаше много други хора, които също в даден момент не танцуваха, и, както обикновено, той ги слушаше с интерес. После разказваше на Чес каквото беше научил за гостите. Братът на Джордж, Фред, още нямаше четирийсет години и бе страшно запален по яхтите. Смяташе времето, прекарано на сушата, за загубено. Двете млади момичета бяха сестри, от остров Родос. Сестрата на Джордж, Флорънс, ги препоръчваше като бъдещи съпруги на Джордж. Майка им й беше приятелка и живееше в Нюпорт. Съпругът й, Хамилтън Тумбли, бе тих мъж, добър финансист и специалист по борсовите операции на Уолстрийт. Не одобряваше разточителството на Джордж, но не можеше да го спре. Разточителството бе характерна черта на членовете на семейство Вандърбилт.

Цялото семейство беше дошло в Билтмор за коледните празници. Много от близките на Джордж за първи път видели къщата му и все още били слисани. Беше надминал всички. Повечето си бяха заминали. Само Флорънс и Фред решили да останат за посрещането на Новата година.

Джордж и Рандъл се познаваха чрез Джеймс Уистлър. Джордж беше приятел и почитател на американския художник от години.

— Според мен — изсмя се Нейт — Джордж е страшно доволен, че Рандъл е тук, за да отвлича вниманието на жените, които си търсят съпруг, от него. Наистина се изненадах, когато го видях. Зачудих се дали действително се намирам в Северна Каролина.

— Да, наистина изглежда нереално.

— Достатъчно реално е. Мястото, което служи за доказателство, е сутеренът. Динамото издава достатъчно силен шум, за да ти пробие главата.

Джордж чу забележката на Нейт.

— Предупредих те, — каза той, — но ти реши да си напъхаш памук в ушите. Мога ли да отвлека съпругата ти за следващия танц?

Чес тръгна с желание. Колкото повече научаваше за Джордж Вандърбилт, толкова повече й харесваше.

— Ще участвате ли заедно с мен в приготвянето на един носталгичен колет за Джими Уистлър? — попита тя. — Възнамерявам да му изпратя една десетфунтова торба с царевично брашно за каша.

— Прекрасна идея — отвърна Джордж.

Танцът беше шумен и жив. Докато се въртеше и пристъпваше, както изискваха фигурите му, Чес срещна няколко пъти Рандъл. Дори и при този фолклорен танц в планините на Северна Каролина той беше елегантно сдържан, както в приемните на Лондон.

— Добре ли прекарваш? — попита го тя, останала без дъх, когато той се завъртя около нея в центъра на квадрата.

— Сега да — отговори той с усмивката, която Чес толкова ясно си спомняше.

После танцът отново ги раздели. По-късно, докато се въртяха във вихъра на валса, те си определиха среща.

— Намирам се на цяла миля от теб, в крилото, където са настанени ергените — заяви Рандъл. — Утре сутринта, веднага щом се облечеш, ела в библиотеката. Ще те чакам. Имам нужда да те държа в обятията си далеч от останалите.

— Няма да спя при тази мисъл.

— И аз.

— Лъжец.

— Признавам се за виновен.

Чес се изсмя. За миг ръцете на Рандъл я стиснаха и я притеглиха към тялото му, после всичко беше в рамките на приличието.

— Ела рано — промърмори той, — защото иначе ще полудея.

Рандъл успя отново да изиграе един танц с нея в полунощ.

Целувката му изглеждаше просто като поздрав от братовчед. Чес усети лекото докосване на устните му, което й напомни за първата целувка много отдавна, когато за първи път отидоха на излет в Хампстед Хийт. От приятния спомен очите й се премрежиха.

На вечерята я сложиха да седне между един мъж от Ню Йорк и един мъж от Пенсилвания. И тримата умееха да водят светски разговори, а храната беше отлична, ето защо времето минаваше достатъчно приятно. Огромната маса събираше шейсет и четирима души. Двайсет и шестте гости бяха подредени в центъра, а празното място в двата края на масата беше запълнено с огромни вази с цветя и фруктиери с плодове. Това придаваше уют на празненството и гостите се чувстваха като приятели.

После Чес помоли Нейт да й помогне да се съблече. Не й беше удобно да звъни на прислужницата в три часа сутринта.

— С радост бих го сторил — отвърна той, — но тя най-вероятно ще чака и няма да си легне, докато не те обслужи. По-учтиво би било да я повикаш и да й кажеш, че ще се справиш сама.

Чес се засрами, че не помисли сама за последствията. Беше много лесно да забрави за другите хора, мислите й бяха заети с Рандъл. Скоро. Щеше да бъде с него само след няколко часа.

 

 

Остана по-силно впечатлена от библиотеката в сравнение с всичко, което видя във великолепната къща. Помещението беше много голямо, но не толкова грамадно, колкото банкетната зала или вестибюла. Стените бяха покрити с лавици, а лавиците — пълни с книги. Чес свали една и я отвори.

Рандъл се появи от някаква ниша.

— И аз направих същото — каза той. — Да, книгата е четена, може би няколко пъти. Младият мистър Вандърбилт все повече се издига в очите ми с всеки изминал час.

Взе книгата от ръцете й, остави я на масата и я дръпна към мрачната ниша.

— Любов моя — изръмжа той и се задави от обзелото го чувство.

А после устните му намериха нейните. Телата им се притиснаха едно до друго и се напрегнаха, за да се приближат колкото е възможно повече. Чес сякаш изгаряше.

— Не мога да понеса това — отвърна тя. — Искам те целия. Къде да отидем, преди да съм умряла от желание?

Рандъл обхвана талията й със свитите си пръсти и я поведе след себе си през врати и коридори, като поглеждаше в двете посоки и бързаше, бързаше. Накрая я бутна в дълбок килер с лавици, отрупани с хавлиени кърпи. Затвори вратата и мракът ги обгърна.

— Прости ми — прошепна той. — Не мога да чакам. — Ръцете му жадно се плъзнаха по гърдите и по талията й, покри устата й със своята, натисна я назад, докато гърбът й се опря в лавиците. — Вдигни си полата. Трябва да те имам сега.

И тя беше не по-малко възбудено от него. В бъркотията от дрехи, с приглушени, страстни викове, те извършиха съвкуплението прави, като всеки стискаше тялото на другия, за да не падне. Свършиха за секунди. После Чес се разплака. Разтърсваха я ридания, породени от срам и отчаяние. Рандъл я държеше в прегръдката си, а пръстите му галеха гърба й.

— Прости ми — нашепваше той отново и отново.

— О, Рандъл, прощавам ти. Но не мога да простя на себе си. Бях като разгонена кучка.

Той я целуна, за да спре укорителните думи, и огънят пак се разпали.

— Не! — изстена Чес. — Не искам да е така.

— Чакай ме тук — каза й Рандъл. — Ще потърся начин да се измъкнем.

Чес остана сама в тъмнината и се строполи на земята. Презираше се. Каква болка, какво унижение би било за Нейтан, ако разбереше за развратното й поведение! Щяха да й се присмиват, да я съжаляват.

Когато вратата се отвори, тя се сви и кръстоса ръце пред главата си, за да се скрие.

— Шшт, скъпа моя, аз съм — прошепна Рандъл. — Подай ми ръка. Всичко ще е наред.

Поведе я по изтощителния път по коридорите и стълбите, докато стигнаха до малка баня с наклонен покрив. Прозорчето гледаше към необятното пространство на покритата със сняг гора.

На лавица бяха сложени гребени и четки, имаше и умивалник с топла вода, кърпи и сапун.

— Ще те чакам в съседната стая — каза Рандъл. — Гарантирам ти, че никой няма да дойде.

Когато се изми и се оправи, Чес почука на вратата на стаята. Рандъл отвори. Изглеждаше изтерзан.

— Никога няма да си простя — тихо заяви той.

— Къде сме? — попита Чес. — Казах на Нейтан, че ще се срещнем за закуска в девет часа. Трябва да стигна до зимната градина.

— Налага се да поговорим, Чес.

— Не сега, Рандъл. Прекалено съм разстроена. А и ще закъснея за срещата с Нейтан. Как да намеря мястото?

Той я заведе до стълбището. Обясни й, че след като слезе, ще види точно пред себе си градината. Чес се затича.

— Честита Нова година! — поздрави я Луиз Вандърбилт в градината.

— Честита Нова година! — присъединиха се в хор още няколко души.

— Честита Нова година! — отвърна им Чес.

Палмите и тропическите цветя бяха великолепни на слънчевата светлина, която струеше през стъкления покрив. Чес усещаше благодатната й топлина върху главата и раменете си. Дотогава не осъзнаваше колко й е студено.

След закуската настъпи радостно оживление. Джордж беше изкарал шест шарени шейни върху непочистената от снега площадка зад конюшните. Онези от гостите, които искаха да прекарат сутринта в планината, бяха поканени да пътуват до Бъкспринг Лодж — ловната хижа на Джордж на най-високия връх на близката планинска верига. Щяха да се движат по „Затворената пътека“, наречена така, понеже лъкатушеше през гъстата гора. Разстоянието беше седемнайсет мили и се изминаваше за повече от час по нагорнището на отиване, а на връщане опасното спускане отнемаше половин час.

Нейт и Чес не можаха да устоят на изкушението. Същото се отнасяше и за момичетата от остров Родос, след като разбраха, че и Джордж и Рандъл заминават, Флорънс Тумбли се почувства задължена да придружи двете сестри, сякаш им беше компаньонка.

След като загубиха доста време, давете шейни най-после потеглиха.

— Горкият Джордж! — каза Нейт, като погледна първата шейна.

Флорънс изнуди Джордж да пътува заедно с нея и двете момичета.

Чес се разположи удобно във втората шейна между Рандъл и Нейт. Кочияшът изплющя с камшика и двойката коне завъртяха глави, а после дръпнаха шейната. Звънчетата на сбруите им задрънкаха весело.

Чес усещаше прекалено осезателно бедрото и крака на Рандъл до своите под коженото покривало. Изгаряше от желание да прокара ръка по тях. Наложи си да се съсредоточи върху музиката на звънчетата, скърцането на плъзгачите на шейната по снега и върху красотата на студения, ясен зимен ден.

Никога досега не се беше возила на шейна. Плавното движение бе толкова различно от подскачането на каретата, а дори и от ритмичното поклащане на влака. Напомняше й за нещо, но не можеше да се сети за какво. Беше странно и много вълнуващо.

Както и дебелият сняг. В Стандиш и Дърам, падаше сняг, но обикновено беше дебел само няколко инча и се топеше за два-три дни. Този бял пейзаж беше просто невероятен. Не съществуваха изградени от хората постройки, по които да се мери — до стъпалото, до верандата, до перваза на прозореца. Беше неизмерим. Загадъчен.

Пред тях бялата пъртина показваше тънката линия на плъзгачите на другата шейна и неясните очертания на копитата на конете. Белегът на цивилизацията върху пустошта. На Чес й се искаше тяхната шейна да е първа. Щеше да бъде толкова хубаво да се движат и да виждат неосквернената белота.

Спомни си на какво й приличаше плавното плъзгане. На пътуване с кану по река Джеймс. Сякаш се носеше по повърхността на нещо, за което не знаеше колко е дълбоко. Но в реката не оставаха следи от плавателните съдове, които са минали преди теб. Всяко кану можеше да бъде първо, всяко пътуване — авантюра без посока.

— Мечка — тихо каза Нейт. — Вляво, сред дърветата.

Чес бързо обърна глава, но не видя никаква тъмна фигура, нито каквото и да било движение.

— Изпуснах я — заяви със съжаление тя.

Смехът на Рандъл прозвуча напрегнато.

— Когато започна да разказвам тази дребна случка, мечката вече ще е висока десет фута и ще е застанала на пътя ни. Хората предпочитат да възприемат Америка като огромна, криеща опасности земя.

— Според мен аз имам по-голям шанс с мечките сред дърветата, отколкото с движението по Странд — отбеляза Нейт и се изхили. — Непрекъснато се мъчех да се залепя зад някой едър мъж, докато пресичах улицата. Смятах, че колелетата ще минат първо през него, преди да стигнат до мен.

 

 

Ловната хижа на Джордж Вандърбилт съвсем не беше дървената колиба, както Чес си я представяше. Състоеше се от четири дървени къщи, едната, от които представляваше огромна столова. Горещо кафе, студени пъпеши и различни видове закуски ги чакаха върху масата до широката камина с блестящи, пукащи цепеници с размер на малки дръвчета. Чес изнесе чашата си с кафе на просторната покрита веранда и погледна планината, която се простираше до хоризонта. Беше невероятно красиво.

— Сигурно това вижда орелът, когато лети — каза тя на Нейт, когато той се приближи до нея.

Беше обаче Рандъл, а не Нейтан.

— Скъпа моя — промълви той. — Не е възможно да останем сами, а има толкова малко време, преди да замина. Можеш ли да се измъкнеш днес следобед? Би ли дошла на терасата на библиотеката? Достатъчно закътано е и можем поне да поговорим.

— Естествено — отвърна Чес, без да се обърне. Страхуваше се да го направи. Той беше толкова близо. Ако видеше лицето му, щеше да се загуби в златистокафявите му очи, да престане да се владее. — Влез вътре, Свенгали — продължи тя и се опита да се засмее. — В противен случай ще започна да си свалям дрехите и ще замръзна от студ.

Чу отдалечаващите се стъпки и затварянето на вратата. Планинската гледка вече бе безсилна да успокои разтревожения й дух.

Завръщането в Билтмор беше бързо и вълнуващо. Конете трябваше да препускат, за да не бъдат настигнати от стремително летящата шейна. Чес пищеше от възбуда, Нейтан насърчаваше с виковете си кочияша, а тялото на Рандъл лягаше върху нейното при резките завои. Това беше много по-опасно и възбуждащо, отколкото стремителния летеж на шейната.