Александра Рипли
Златните полета (3)

Трета глава

Когато мистър Стандиш и Нейт излязоха от работилницата, летният здрач бързо се сгъстяваше. Нейт погледна към небето с опитното око на фермер и прецени, че наближава седем часа. Щеше да му се наложи да преспи в гората край пътя и на зазоряване да тръгне обратно за Ричмънд. Може би щеше да попадне на каруца, която да го закара до града, а не да върви пеша, както днес.

— Замръкнахте, Нейт — каза възрастният господин. — Ще вечеряте и ще пренощувате у нас.

— Благодаря, сър — отвърна Нейт.

Празният му стомах наистина го тормозеше от няколко часа, но той не му обръщаше внимание. Моделите на изобретенията на мистър Стандиш бяха очарователни, както и разговорът с него. Нейт беше омагьосан до такава степен, че дори за известно време успя да забрави за горчивото си разочарование. Налагаше се да се прави, че нищо не се е случило. Но по-скоро му се искаше да допълзи до някое място и да вие срещу луната.

Беше толкова близо до успеха, а загуби. Стана по-лошо, отколкото очакваше. Машината, изобретена от Джеймс Бонсък, обещаваше да предизвика истинска революция в тютюневата промишленост. От месеци Нейт слушаше за нея. Беше чул също, че съществуват известни проблеми, че надеждите може би щяха да се окажат напразни. Но много по-вълнуващи бяха пикантните слухове за някакъв луд старец, живеещ близо до Ричмънд, който изобретил по-добра машина от Бонсък. Преди Бонсък да получи патент. Никой не знаеше нищо определено. Навярно слуховете бяха измислени. Но ако излезеше, че са верни и ако можеше да открие стареца и да се добере до патента, това щеше да бъде шанса, който очакваше и за който работеше през последните пет години.

„Не разчитай на нищо — казваше си той. — Навярно изобщо няма никаква машина, или ако има, тя едва ли е по-добра от машината на Бонсък. Твърде е възможно дори да не съществува побъркан старец на име Стандиш край Ричмънд. Когато нещо звучи прекалено хубаво, за да е вярно, обикновено се оказва, че не е истина.“

Но той не можеше да убие надеждите си, преди да е проверил. Дори докато крачеше към Ричмънд, кроеше планове как най-ефикасно да използва машината на стареца и как да вземе патента от него.

 

 

Мистър Стандиш непрекъснато го смайваше. Първо, като го посрещна така топло. Един мъж от малка ферма в централната част на Северна Каролина не очакваше човекът, който притежава толкова грамадна плантация, че оградата й да отстои на три мили от къщата, да се отнесе с него по този начин.

После старецът се поинтересува за идеите, миналото и плановете на Нейт, свързани с търговията и бъдещето му. През целия си живот Нейт не беше разговарял с никого така, както с мистър Стандиш. Разказа му неща, за които се беше заклел, че по-скоро ще си отреже езика, отколкото да ги изрече.

— Вече ви опознах — заяви Стандиш. — Харесвате ми, Нейт Ричардсън. С удоволствие ще ви покажа това, за което сте дошли.

После свали един от многото сандъци на лавицата. Извади сложен дървен модел, дълъг и висок около два фута. Боровото дърво блестеше като сатен. Приличаше на старо злато. Когато докосваше задвижващото колело, миниатюрни палци се зацепваха, малки скрипци придържаха ситни брънки от вериги, тесни гумени ремъци и метални колела се движеха безшумно и плавно. Моделът представляваше истинско произведение на изкуството.

Пред очите на Нейт беше всичко, което се надяваше да види, дори надмина очакванията му.

— Джими Бонсък? — мистър Стандиш се усмихна широко. — О, да, с него разговаряхме многократно. Познавам го от дете. Беше и си остана умно момче. Казах му, че идеите му са чудесни, и не го излъгах. Но не споделих всичко, което знам — старецът му намигна. — Като една готвачка, която работеше у дома. С радост раздаваше рецептите си, но винаги забравяше да включи нещо, например щипка пипер и така нататък. И това правеше соса съвсем различен.

— Той запознат ли е с модела? — попита Нейт, защото му се искаше да бъде единственият.

— Да, разбира се. Аз съм суетен старец и обичам да се фукам. Слава Богу, ревматизмът ме удари в коленете, а не в ръцете. Смятам се за най-добрия дърводелец от времето на Гринлинг Гибънс^[1].

Името не говореше нищо на Нейт, но разбираше гордостта на Стандиш.

— Несъмнено е така, мистър Стандиш, сър — искрено заяви той. — Може ли да го пипна?

— Съжалявам синко, но ще ви откажа. Достатъчно здрав е, но е дяволски трудно да бъдат сложени на място отделните елементи — всички тези вериги и прочее, — понеже са толкова малки. Ако ги докоснете, веднага ще се откачат.

Нейт беше разочарован. Пръстите го сърбяха да пипне гладкото дърво, да завърти миниатюрните колела. И все пак не беше дошъл да си играе. Пое си дълбоко въздух.

— Не съм особено запознат с патентоването на изобретенията. Мисля, че трябва да изпратите модела в службата, която се занимава с издаването на патенти.

— Не, те предпочитат човек да не го прави, защото се налага да си размърдат мозъците и да го схванат. Томас Джеферсън би го разбрал за миг, а в следващия би го подобрил. Този човек беше роден за изобретател. Жалко, че си загуби времето, като стана президент. Извинете ме, синко, възрастните хора лесно се отплесват. Питахте ме за службата по патентите. Настояваха да им изпращам чертежи. Глупаци! Не че ги осмислят по-добре, а просто по-лесно ги съхраняват. Тази беше основната причина да се откажа от тях. Твърдяха, че моделите ми заемат прекалено много място, и държаха само на листовете хартия.

Нейт се хващаше за отделни думи от яростната реч на мистър Стандиш.

— Значи сте спрели да се занимавате с тях. Правилно ли ви разбрах? Искате да кажете, че не сте получили патент?

— Не, по дяволите!

Нейт се почувства така, сякаш го бяха съсекли с брадва. Не се осмели да разсъждава върху шока, който получи, понеже беше прекалено голям. Огъстъс Стандиш все още говореше, когато се пресегна и свали друг сандък от лавицата.

— А този модел беше свързан с един особено деликатен проблем. Самият Архимед навярно би се затруднил. Виждате ли, лостът няма достатъчно дълго рамо, за да повдигне целия товар. Какво можеше да се направи? Опитах един, два, двайсет, трийсет варианта. Бях на път да се откажа, когато най-неочаквано…

Нейт се наведе, за да погледне модела. Реши, че по-късно ще помисли върху неуспеха, защото за момента беше омаян.

На пода се наредиха повече от двайсет празни сандъка, преди мистър Стандиш да забележи колко много време е изминало.

Поведе гостенина си по една пътека през гъсталак от бамбук. Нейт се спря стъписан, когато стигна до сечището и видя къщата. В падащия мрак тя почти не се забелязваше — голяма безформена сянка, крепяща се на осем огромни бели колони, по-високи от дърветата във фермата на Нейт. Те пазеха просторната веранда. Далеч зад тях в прозорците проблясваха неясни светлини. Нейт си помисли, че прилича на Стейт Капитъл Билдинг в Роли — мястото, което беше виждал няколко пъти, но никога не се беше осмелил да влезе вътре.

— Заповядайте — покани го Огъстъс Стандиш.

Въведе Нейт през една странична врата, а после по тясно стълбище.

— Снаха ми става много зла, ако закъснея за вечеря — заяви той, — ето защо не би било лошо да побързаме.

Обясни на Нейт, че снаха му държи да се обличат официално за вечеря. Смяташе, че костюмът на един от неговите внуци ще му стане.

Ръкавите на сакото и крачолите на панталона бяха прекалено дълги. Мистър Стандиш си послужи с игли и с невероятното умение на сръчните си пръсти, за да ги приспособи. Прибави риза, яка и копчета за ръкавели и нагласи Нейт. С обувките обаче не можеше да направи нищо.

— Просто си дръжте краката под масата и всичко ще бъде наред.

Нейт беше длъжен да му повярва. Почувства се като издокараната мечка, изпълняваща най-различни номера, която преди години видя на един щатски панаир. Но и мистър Стандиш не изглеждаше по-малко глупаво, макар че дрехите му прилягаха. Освен това във въздуха се носеше миризма, от която устата на Нейт се пълнеше със слюнка. Беше страшно гладен.

Вечерята се оказа преживяване, което Нейт запомни за цял живот.

Стори му се, че масата е дълга колкото цялата къща. Стаята беше толкова голяма, че стените се губеха в тъмнината. Масата бе осветена почти като посред бял ден от трийсетина свещи, поставени във високи лъскави свещници. Но най-яркото нещо представляваше огърлицата на дамата, която седеше на единия край на масата. Тя беше снахата, която караше стареца да се чувства толкова нервен. Но съвсем не приличаше на жена, която би размахала юмруци и би крещяла, ако закъснееш. Беше красива, с прибрани назад светли сребристо златисти къдрици. Една от тях падаше свободно пред лявото ухо към шията и стигаше до голото й рамо. Нейт никога не беше виждал толкова много открита плът на жена, облечена с дрехи. Червената й рокля имаше големи набрани ръкави, които сякаш бяха я дръпнали надолу, за да оголят раменете й и голяма част от гръдта й. А гръдта й беше много хубава. Леко се издигаше над червената дантела по ръба на деколтето. На шията имаше още червено, но то се състоеше от рубини. Нейт беше сигурен в това. Не би могъл да се лъже. Непрекъснато се чудеше колко ли би струвал подобен накит. Беше готов да се обзаложи, че парите биха стигнали, за да се построи фабрика или мелница. Мислеше си за големите надежди, с които пристигна в дома на семейство Стандиш, и му се искаше да ревне като бебе.

„Едва ли е само защото съм гладен — каза си той. — Колко ли време ще седят тук, преди на масата да се появи някаква храна?“

— Мистър Ричардсън.

— Да, мадам — Нейт насочи вниманието си към великолепната жена.

— Яздите ли?

— Когато мога, мадам.

Все още усещаше топлината на пътя от Ричмънд върху ходилата си. Мисис Стандиш се усмихна. Имаше хубава усмивка, която озаряваше лицето й.

— Чудесно. Трябва да останете до следващия лов. Естествено ще ви дадем възможност да си изберете кон. По-големият ми син ръководи лова и ще се погрижи да прекарате добре.

Нейт не разбираше за какво говори тя. На масата нямаше и следа от сина й. Бяха само той, старецът, мълчаливата жена, която беше сбъркал с мъж, и дамата с червената рокля.

— Дъщеря ми изобщо не се интересува от лов — продължи тя. — Не е ли жалко? Непрекъснато й повтарям, че греши. Ездата е толкова подходяща за една жена.

Направи едва забележима закачлива физиономия и погледна към жената, която седеше безмълвно до стареца. Дали тя беше дъщеря й? Изглеждаше обратното. Дъщерята беше с безлично, изпито лице, слаба като върлина. Дори косата й по-скоро беше сива, отколкото сребриста като на майка й. Може би понеже беше събрана на кок на тила й, но Нейт се съмняваше, че това е истинската причина. Просто сивееше, както и кожата й. На всичко отгоре носеше сива рокля. Изглеждаше далеч по-добре в гащеризон.

Към масата се приближи възрастен чернокож мъж. Той също беше облечен в официален костюм. Бели ръкавици покриваха ръцете му, които държаха голям сребърен поднос със сребърни купички. Нейт вдиша успокоен. Най-накрая щяха да дадат храната. Впоследствие установи, че е сгрешил. Наблюдаваше ритуала и не вярваше на очите си.

За да се забавят още повече нещата, купичките не бяха сложени на масата. Подносът чакаше до лакътя на мисис Стандиш, а тя загребваше по нещо с лъжицата — Нейт не знаеше какво — и го слагаше в чинията си. После чернокожият измина разстоянието до дъщеря й, за да си вземе и тя от ястията. Подмина стареца, върна се покрай масата и предложи подноса на Нейт. „Каква загуба на време — помисли си той. — Досега вече щях да съм се наял.“ Храната беше обикновена и в големи количества, с радост забеляза Нейт. Натрупа големи купчини от грах и задушено месо, което приличаше на заешко. После напълни с царевична каша голямата лъжица, която беше сложена до чинията му.

— Любимото ми ястие, Катерин — каза мистър Стандиш. — Винаги съм се радвал на задушеното. Само по този начин старите ми зъби могат да се справят с дивеча.

Усмихна се на внучката си. Тя отвърна на усмивката му и за миг заприлича на майка си.

— Винаги изпитвам противоречиви чувства, що се отнася до дивеча — отвърна мисис Стандиш. — Сърните са толкова красиви създания. Но в същото време ми харесва вкуса на месото им. Просто смятам, че те са едни от опасните зверове, които унищожават всичките лилии, независимо от високата стена около градината.

— Навярно луковичките придават на месото специален аромат, мамо — заяви тихата жена. — Ето защо си струва човек да прежали цветята.

— Франческа, понякога мислите ти ме учудват. Не мога да си представя нещо по-важно от цветята.

В средата на масата между редовете от свещници имаше ваза в синьо и червено, пълна с цветя и клонки от бръшлян.

Нейт се съсредоточи върху чинията си, докато тримата членове на семейство Стандиш разговаряха. Ядяха бавно, защото приказваха прекалено много. Зареди отново чинията си от предложения му повторно поднос и изяде всичко, преди останалите да бяха стигнали до половината от порциите си.

Пълният му стомах го накара да се държи доста по-общително. Слушаше разговора и се усмихваше мило. Мисис Стандиш почти не млъкваше, а в устата й влизаше съвсем малко храна. Според Нейт в думите й нямаше никакъв смисъл, но другите, изглежда, я разбираха чудесно. От време на време Нейт се взираше в тъмнината в очакване на съпруга и синовете, които споменаваше. Те обаче не се появиха. Надяваше се, че са заминали някъде, а не са просто закъснели. Щеше да му бъде неприятно, ако дамата се разгневеше. След като старецът се страхуваше от нея, сигурно и той щеше да се стресне и да се почувства глупаво. Не знаеше защо, но тя вече го изнервяше.

Изведнъж жената се изправи. Мистър Стандиш и дъщеря й я последваха. Нейт бързо стана на крака.

— Господа, ще ви оставим да си изпушите по една пура с брендито — тя подаде на Нейт отрупаната си с пръстени ръка. — Лека нощ, мистър Ричардсън. За нас беше удоволствие, че ни посетихте.

Нейт също протегна ръка. За какво беше всичко това? Върховете на пръстите на мисис Стандиш докоснаха неговите и се отдръпнаха. Докато тя се отдалечаваше, Нейт видя, че носеше старомодна пола с кринолин, както и дъщеря й, която вървеше непосредствено след нея.

— Седнете, мистър Ричардсън — каза старецът, когато вратата се затвори. — Освен, че ви осигурих официален костюм, трябваше да ви предупредя за някои неща. Ще пиете ли уиски?

— Не, сър, благодаря.

— Е, на мен една чаша би ми се отразила добре. А може би две. Тази вечер Катерин беше непоносима. Когато видях червената рокля, разбрах, че ни очакват неприятности. Тя е сигнал за опасност, точно както червеното знаме. — Чернокожият се появи от тъмнината с гарафа и две чаши. Безшумно прибра чиниите от масата. — Благодаря, Маркъс. Ти напълнил ли си си твоята?

— Да, сър, до леглото ми е — чернокожият се изхили, докато излизаше с подноса с порцелановите съдове. — Сигурен съм, че ще спя добре.

Докато даваше на Нейт „нужното обяснение“, Мистър Стандиш изпи не две, а три чаши.

— Имах само едно дете, момче. По неизвестни причини втори път Господ не ни дари с рожба. Но франк ни стигаше. Беше силно дете и израсна силен мъж. Направи ни много щастливи.

Майка му умря от плеврит, когато франк беше в университета. Може би така стана по-добре. Сърцето й не би издържало на брака на сина ни с Катерин. Сватбата се състоя толкова набързо и толкова далеч. Разбрах, когато всичко беше свършило, франк се запозна с нея, докато обикаляше Европа, преди да завърши образованието си. Беше само на двайсет и три години. Мисля, че и вие сте горе-долу на тази възраст, нали?

Старецът не изчака за отговор. Гледаше в чашата си.

— Каза, че било любов от пръв поглед, някаква лудост. Франк си загубил ума. Оженил се за нея след по-малко от седмица. Церемонията извършил кметът на един малък град в Швейцария.

Нейт си помисли за Лили. Франк е имал късмет. Почти четири години Лили и Гидиън бяха съпрузи, а него все още го болеше. Предполагаше, че никога няма да му мине.

Мистър Стандиш продължи:

— Всъщност нямаше значение, че Катерин беше авантюристка и произходът й не се отличаваше с нищо особено. Тя беше добра съпруга на Франк, добра майка на децата, отлична стопанка на плантацията и красива, великолепна домакиня. Увеселенията в Хеърфийлдс бяха известни в околността, а за всеки коледен бал се говореше, докато дойдеше време за следващия. И най-същественото от всичко беше, че Франк никога не престана да я обича, а тя го правеше щастлив.

Разбира се не липсваха проблеми. Нима е възможно да съществува живот без проблеми? — Гарафата се удари в ръба на чашата. — След раждането на първото дете Катерин плачеше почти непрекъснато. Лекарят обясни, че подобно нещо се случвало често при младите майки. Но второто момче дойде доста скоро след първото и тя получи нервна криза, която продължи с месеци. За щастие лекарят й предписа опиева тинктура и тя се оправи. Всъщност Катерин винаги е била прекалено напрегната. Тази тинктура беше нейното спасение. Нед и Чарлс бяха добри деца, но момчетата вдигат шум, катерят се по дърветата и си чупят ръцете и краката, а също невинаги вършат нещата, които се искат от тях, а това действаше зле на нервите на Катерин.

Когато момчетата станаха съответно на седем и осем години, Франк заведе Катерин отново в Европа. Втори меден месец, както се изрази той. Винаги съм се чудил дали в действителност не замисли плана си, за да даде възможност на децата да растат на воля, без майка им да ги глези. Учителят им беше добър, с невероятен ум и силен като вол. Каквото и да е имал предвид Франк, всичко завърши много успешно. След две години, когато Франк и Катерин се върнаха у дома, Нед беше на десет, а Чарлс — на девет. Никога не сте виждали по-смели момчета. Във Венеция им се роди сестричка, по която бяха луди от първия ден, както и аз бях и все още съм.

Франческа. Така я нарече Катерин, но още от самото начало аз й виках Чес. Не обичам чуждестранните превземки. Всички възприеха името. То като че ли й подхождаше. С изключение на Катерин. На нея й харесваше Франческа. Твърдеше, че й звучи романтично.

Както и да я наричахме, Катерин боготвореше бебето. Казваше, че винаги си е мечтала да има малко момиченце и да го облича по свой вкус. Двете бяха невероятна гледка с красивите си рокли с волани и със сребристо златистите си, блестящи коси. Момчетата бяха тъмнокоси като франк, но Чес беше копие на майка си. Чувстваше се най-щастливото дете на света, непрекъснато се смееше или пееше, а понякога правеше и двете неща едновременно. Отличаваше се и с острия си ум. Научих я да играе шах, още когато беше на пет години. Обожаваше играта и смяташе, че е кръстена на нея^[2]. Обичаше всичко — кучетата, котките, конете, птиците, цветята, дори облаците на небето. Обичаше и хората, дори гувернантката си, която никой друг не можеше да понася. С Чес обаче тя беше съвсем различна жена. През целия ден в занималнята се чуваше смях.

Войната сложи край на смеха. Момчетата тъкмо бяха завършили университета. Заминаха с баща си, подобно на тримата мускетари. Чарлс умря в Уайлдърнес, а Нед — в Гетисбърг. Катерин не можа да повярва, че вече ги няма. Даже след като ги докараха и ги заровиха в семейното гробище, продължаваше да чака писма и постоянно се измъчваше, че са ужасно безотговорни, понеже не й пишат, за да й съобщят как се чувстват.

Тя дори се оплака на един от офицерите. Обвиняваше янките, че спират пощата.

Някои райони покрай реката пострадаха зле, но Хеърфийлдс остана незасегнат. Катерин канеше офицерите на вечеря. Бяха очаровани от нея и не позволяваха на войниците да вършат своеволия. Като се изключат говедата, прасетата и конете, не загубихме нищо друго. Докато не дойде денят, когато загубихме всичко.

Раниха Франк четири пъти, но нито веднъж не беше сериозно. Излезе от строя при обсадата на Питърсбърг, защото се разболя от малария и дизентерия. Прибра се вкъщи, за да укрепне, а после щеше да се прости с Лий. Колкото по-отчаяно ставаше положението, толкова повече Франк вярваше в правотата на каузата. Почти се беше възстановил, когато разбрахме, че Лий е отстъпил пред Грант при Апоматокс. Аз самият проклинах дълго, но Франк не каза нито дума. Сам си лъсна ботушите и си изчетка униформата. Излъска и копчетата. После отиде на гробището, където бяха заровени синовете му, пожертвали младия си живот за конфедеративната кауза, и захапа пистолета си.

Главата му представляваше кървава маса. Никога не бихме го разпознали, ако не носеше пръстена с герба на фамилията Стандиш.

Горката Чес, тя го намери. После седмици наред се събуждаше с писъци посред нощ.

Катерин не пророни нито една сълза, не прие факта, точно както беше постъпила вече с момчетата. Изолира се от всичко, от войната и последиците от нея.

Според нея при форт Съмптър нищо не се е случило. Все още е 1860 година, момчетата са на училище, а съпругът й ще се прибере вкъщи всеки момент. И ние участваме в играта. Това я прави щастлива. Може би е единственият истински щастлив човек в цяла Вирджиния.

Огъстъс Стандиш бутна стола си от масата.

— Мистър Ричардсън, благодаря ви за любезността и за търпението, с което изслушахте дърдоренето на стареца. Боя се, че още малко ще ви досаждам. Доста се напих. Ще ви бъда признателен, ако ми предложите ръката си, за да се облегна на нея, докато се качвам по стълбите.

Нейт скочи.

— За мен ще бъде чест, сър.

След като си легна, Нейт съжали, че не си пийна със стареца. Вероятно щеше да заспи по-лесно. Чувстваше се уморен, но умората не беше тази, с която беше свикнал. Трябваше да се върне в Ричмънд. Тогава изтощението би било обяснимо. А сега беше смазан от прекалено много мисли, от прекалено много неща, научени прекалено бързо.

Изведнъж намрази плантаторите аристократи. Чичо му Джош беше загубил крака си, за да могат те да задържат робите си. Никой от познатите му не притежаваше, нито пък се надяваше да притежава роби. Тази кауза не беше тяхна.

Но Нейт не можеше да намрази Огъстъс Стандиш. Изпитваше известна обич към стареца, въпреки че упорито беше отказал да получи патента, който означаваше всичко за Нейт. Единственият му син бе мъртъв, както и внуците му. И все пак старецът не се предаваше, фермата му продължаваше да съществува. Макар и да я наричаха плантация, тя беше най-обикновена ферма, състояща се от повече акри земя. А двете дами се намираха в безопасност, защитени от околния свят. Сигурно беше най-малко на осемдесет години. Как успяваше да се справи? Нейт би полудял, само ако трябваше всяка вечер да седи на масата и да слуша мисис Стандиш. Нямаше да издържи.

Говореше се, че благородниците са безхарактерни. Но не и мистър Стандиш. Като си помислеше човек, същото се отнасяше и за кльощавата Чес. И тя беше длъжна да седи на масата. А тази жена беше нейната майка. Нейт си спомни за своята майка и реши, че има късмет. Тя беше праведна, набожна, критично настроена, вечно недоволна от всичко, но не и луда.

Реши, че на връщане ще й купи подарък. Нямаше да го хареса и щеше да му се скара, че е похарчил пари, но това щеше да го накара да се чувства добре.

Щеше да тръгне на зазоряване. Изгаряше от нетърпение да се махне от Хеърфийлдс.

 

 

— Мистър Ричардсън… — Чес спря Нейт на вратата. — Закуската е готова, в кухнята е.

— Благодаря ви, мадам, но ми се ще да тръгна, преди да е станало горещо.

— Добре, но все пак елате с мен за малко. Щом не искате, не сте длъжен да ядете. Ще ви предложа сделка. Няма да ви отнеме много време да ме изслушате.

И този път беше облечена в сиво — най-обикновена памучна рокля. По бузите й бе избила червенина, която се открояваше върху бледата й кожа.

Нейт нямаше друг избор, освен да я последва.

Чес се хвана за облегалката на стола до голямата маса в средата на кухнята с покрит с тухли под. Столът се поклащаше леко върху неравната настилка.

— Може би ще е добре да седнете — продължи тя, — макар че не е наложително.

В гласа й се долавяше нервност.

— Не, благодаря.

— Така да бъде. Това, което ще ви кажа, е просто и кратко. Снощи, след като си легнахте, говорих с дядо ми. Известно ми е какво искате от нас… от него. Аз притежавам патента, мистър Ричардсън. Дълго време пращах молби и чертежи. Смятах, че все някога усилията ми ще бъдат възнаградени. В случая, от който се интересувате, мисля, че успях.

Нейт изкрещя. Беше му трудно да повярва на късмета си.

— Да, наистина — отвърна той и се усмихна толкова широко, че го заболя челюстта. — Колко струва? Нямам много пари в брой, но бихме могли да се споразумеем да ви изплащам известна сума всяка година. Бъдете сигурна, че няма да ви измамя. В състояние съм да ви представя препоръки.

Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, докато стискаше облегалката на стола.

— Бих ви помолила да се ожените за мен, мистър Ричардсън, и да ме отведете със себе си в Алъманс Каунти, в Северна Каролина. Желая да имам съпруг и деца. Това е моята цена.