Александра Рипли
Златните полета (16)

Шестнайсета глава

Когато разбра по дишането й, че мис Мери е заспала, Чес тихо се приближи до шкафа, където държаха млякото и яйцата. Използва тенджера, за да приготви сместа. Реши да я нарече „бебешка напитка“. Изнесе я на пейката пред къщата. Нощта беше ясна, високо в небето ярко светеха звездите и луната. Старият й вълнен халат я пазеше от хладния въздух.

Следващият ден беше неделя. Писа на Нейтан, но не му спомена нищо за бебето. Може би Ливи грешеше. Чес изобщо не се чувстваше по-различно и не намираше никаква промяна в корема си. Не вярваше, че е бременна. Липсваше й убеждението, което идваше от сърцето.

Изпи млякото. Отне й много време, понеже непрекъснато й се гадеше. Следващия път щеше да го подслади. Щеше да го пие, щеше да прави всичко, което й каза Ливи. Защото Ливи може би беше права. Погледна към загадъчната красота на далечното небе над главата си и прошепна:

— Благодаря.

Чудеше се дали Нейтан още е буден. Вероятно гледаше същото небе. Не, това беше романтична глупост, тя нямаше да пропилее този специален миг с подобни щуротии. Стигаше й просто да стои, докато бебето му растеше в нея, и да го обича с цялата си душа.

Утре щеше да получи писмото му със сведения за строежа на мелницата. Дори и да бяха добавили само още една дъска, новината щеше да е добра. С всеки изминал ден времето, когато щяха да бъдат заедно, наближаваше.

Нейното писмо също съдържаше добри новини. Към средата на следобеда дъждът спря и меката земя лесно се обработваше. Приключиха с пресаждането.

Времето, когато работеше рамо до рамо с Алва, беше отминало.

— Ще вземем каруцата, Чейс — бузите на мис Мери бяха зачервени от възбуда. — Докато си бъбрехте със Старата Ливи Олдърбрук, дойде някакъв човек, за да ни съобщи, че в Плезънт Гроув е пристигнал пътуващ проповедник. Днес ще се състои служба.

Чес също усети как лицето й се затопли от възбуда. Това означаваше, че ще прекара целия ден там, а не просто да отиде и да се върне, колкото е възможно по-бързо. Щеше да има много хора… музика… живот… веселие.

Сложи си най-хубавите дрехи и перлите.

Погълна лесно млякото с яйцата, подсладено с три лъжици захар. Каза на майката на Нейтан, че е стимулиращо средство, предписано й от Ливи, понеже е доста отпаднала. Мери Ричардсън изсумтя:

— Разполага се доста свободно с чуждите крави и кокошки.

В забележката й обаче нямаше злоба. Вече си тананикаше любимия си химн.

Вечерта, когато се връщаха у дома, цялото семейство пя химни. Чес викаше не по-малко от останалите. Трябваше да признае, че методистките химни са много по-мелодични от епископалните. За нейна изненада църковната служба обаче беше почти същата. Текстът на молитвеника й напомняше за онзи, който използваше в малката църква до Хеърфийлдс. Не възразяваше детето й да бъде възпитано с методистката религия.

Ако имаше дете. Днес се моли с цялото си сърце Ливи да е права.

Устната хармоника на Майка радостно им акомпанираше.

„Напред, воини на Христа…

Подкрепяйте Христа, вие войници на кръста…

Скала от памтивека, изсечена за мен…

Удивителна благодат! Колко сладък е звукът…

Остани при мен…

Пред Царя ни небесен прекланяй се ти само

И с благодарна песен възпявай любовта Му —

Той щит ни е челичен и твърдина довека,

Облечен във величие и хвала като с дреха.“

Нейтан пишеше, че мелницата е готова. Двамата с Джим почваха да правят колелото.

Чес повдигна дебелото листо и се наведе, за да го погледне отдолу. Слава Богу, всичко беше наред. Нямаше червеи.

Мразеше ги. Бяха по-дълги от най-дългия й пръст и по-дебели от палеца й. Телата им бяха разчленени и когато се движеха, изглеждаха така, сякаш имаха гърбица. В повечето случаи стояха скрити под листото, което ядяха, а яркозелените им тела бяха със същия цвят, както долната част на листата. Закрепваха се с отвратителните си малки, подобни на кукички крака, по четири на всеки сегмент. Кукичките и лепкавият катран ги държаха здраво за листото. Най-големият ужас я обхващаше, когато успееше да откъсне червея и той се увиваше около пръстите й, сякаш бяха тютюневи листа, и не се пускаше, хапеше и ядеше. Тогава се виждаха рогцата, които стърчаха върху главата му.

Тютюневият червей беше чудовище от някакъв зелен ад. Когато за първи път видя такъв червей, Чес изпищя.

Мачкаше ги с крака, след като ги изтръгнеше от листата. Тъпчеше ги яростно с отвращение и омраза. Понякога продължаваше, дори след като престанеха да скърцат, а започваха да се размазват.

И Сюзън ги тъпчеше. Останалите хващаха червея с четирите пръста и разпорваха корема му с палеца. Така ставаше по-бързо, но Чес знаеше, че ще се разпищи, ако докоснеше червея с гола ръка. Ръкавиците й бяха почернели от катрана, но все пак я пазеха.

Повдигна следващото листо. Ето го. Гърлото й се сви от погнуса и тя едва си пое въздух. Хвана червея и го дръпна. Пред нея Сюзън правеше същото. Всички преглеждаха едно по едно листата на растенията. До нея вървеше Майка, но я беше изпреварил с няколко ярда.

Джош и Алва прекопаваха лехите.

Шест дни седмично четиримата бяха на полето. Понякога мотиката се падаше на Чес. Тя я предпочиташе, но и другите също, ето защо се редуваха. На всеки се падаше да маха червеите.

Това едва ли някога щеше да свърши. Когато изчистиха последните редове, първите отново бяха нападнати от плевели и червеи. Щяха да продължават, докато оберат листата, до август. А сега беше само краят на май.

Вече беше сигурна, че е бременна. В корема й нямаше промяна, но гърдите й се заоблиха. Харесваше ги. През целия си живот беше плоска, липсваше й каквато и да било женственост. Талията й напълня и бедрата й се наляха. Може би се дължеше на млякото и яйцата, но тя предпочиташе да вярва, че причината е в бебето.

През нощта слагаше ръце на корема си. Ливи й каза, че бебето скоро ще започне да рита. Заспиваше обаче веднага, колкото и да се опитваше да стои будна, за да забележи движението. Реши да пише на Нейтан и да му съобщи за бебето, веднага щом го усетеше.

Щеше да бъде най-щастливата жена на света, ако Господ не беше създал тютюневите червеи.

В началото на юни Чес се събуди посред нощ. Нещо мърдаше под дланите й.

„Най-после“ — помисли си радостно тя и се усмихна в тъмната стая.

— Здрасти, малко бебче — изрече Чес.

Блаженото усещане продължи повече от половин час. Чес не разбра нищо. Не разпозна контракциите. Осъзна, че нещо не е наред, чак когато започна парещата, режеща болка. После изпищя.

След като пометна, Мери Ричардсън се държа мило с нея.

— Знам какво е да загубиш дете. Сега спи, Чес. Докато спиш, за малко ще забравиш.

Само тогава мис Мери прояви някакво съчувствие по женски към снаха си, отказа се от враждебността и от преднамерената грешка, която правеше с името й.

Ако Чес не беше вцепенена от мъка, може би щеше да забележи и да й отвърне. Но тя нямаше абсолютно никакви усещания и не се интересуваше от нищо. Отчаянието се изправи като стена между нея и света.