Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (9)

9.

Грей бавно обикаляше познатите улици на Натчез. Някои неща никога не се променят, помисли си той. Основната градска част представляваше смесица от жилищни и административни сгради — някои от тях процъфтяваха, други западаха и се рушаха. Градът можеше да се похвали с твърде много антикварни магазини, аптека със старовремски фонтан за газирана вода, кинотеатър, който бе затворен през шейсетте години и никога повече не бе отварян. Огромни къщи — Стантън хол, Чероки, както и къщата на Еликот хил — бяха разпръснати из централната градска част и всяка пролет отваряха широко вратите си за посетители. Имаше и други елегантни домове — Дънлет, Оубърн и „Роузмийд“ — разположени по улиците, водещи към същинската част на града. Имаше и няколко по-стари къщи, които се реконструираха в момента — вероятно под бдителното ръководство на дружеството за запазване на историческите паметници. Е, не чак толкова бдителни бяха очите на срещащите се тук и там коне, които уморено влачеха по улиците украсени и изписани каручки с туристи. Животните не поглеждаха нито наляво, нито надясно — просто се тътреха с бавна, но постоянна крачка, сякаш и те съзнаваха, че няма да има почивка, докато не изминат определения маршрут.

Грей бе не по-малко съсредоточен върху задачата, с която бе тръгнал по улиците на града — да си купи дрехи и тоалетни принадлежности. Дрехите му бяха изпоцапани с кал, той самият изглеждаше раздърпан и мръсен и се запита дали няма да го помолят да напусне магазина, в който влезе да напазарува.

Като се изключат няколкото изумени погледа в негова посока, никой не му каза нищо и след като привърши с покупките, Грей се върна обратно в пикапа си. Следващата му спирка бе едно заведение за бързо хранене, откъдето си купи два хамбургера, пържени картофки и млечен шейк. После се зае да си намери стая в някой мотел с прилични цени. Намери един на Главен път шейсет и първи и се регистрира. Без никакви затруднения откри стая сто тридесет и две и остана доволен, че може да паркира пикапа непосредствено пред нея.

Първата му работа бе да се обади в Атланта. Милдред Джеферсън, най-възрастната работничка в оранжерията, която работеше за него от самото създаване на компанията, вдигна телефона. Той я попита как върви работата в парниците и тя побърза да го увери, че се справят добре. Преди да тръгне, Грей й бе казал единствено, че се налага да замине за Натчез по лична работа. Милдред само бе кимнала, без да задава въпроси. Не го направи и сега. Попита го само дали има някаква представа кога ще се върне в Атланта. Той отговори отрицателно и тя заяви, че може да остане колкото се налага, без да се притеснява за нищо, защото тя и останалите му работници ще поемат цялата работа по време на отсъствието му.

Да не се притеснява за нищо.

Само ако можеше Милдред да си представи колко невъзможно е това…

 

 

Пресконференцията се излъчи точно в часа, за който бе насрочена.

Първоначално Грей смяташе да не я гледа, но когато стана два часа, не издържа и пусна телевизора. Излъчването започна навреме с обичайните за подобни случаи уводни думи: „Прекъсваме програмата със специално съобщение“. Кристин, облечена с елегантен костюм в прасковен цвят, застана пред гора от микрофони. Пейтън, който стоеше до нея, от време на време се навеждаше загрижено към нея и прошепваше нещо в ухото й. Всеки път Грей се напрягаше, изпълнен едва ли не с надеждата, че ако се постарае достатъчно, ще може да разбере какво й нашепва онзи мъж. Когато осъзна какво всъщност прави, той се изруга за глупостта си.

Не можеше да отрече обаче, че Пейтън говореше много прочувствено за дъщеря си, умоляваше хората, отговорни за отвличането, да им я върнат. Кристин говори с още по-голяма страст. Най-напред се обърна към похитителите, а след това заговори на Аманда, умолявайки я да прояви смелост. Грей беше трогнат, особено от сълзите, които сякаш всеки миг щяха да потекат по лицето й. Тя обаче не заплака и той разпозна онази спокойна и овладяна Кристин, с която се бе сблъскал по време на спора им предишната вечер. Значи тя наистина се бе променила — факт, които го притесняваше, но не чак толкова.

После Пейтън загрижено обгърна с ръка раменете на Кристин и я отведе настрана от репортерите, които се надвикваха и говореха един през друг. При тази гледка Грей се изпълни с необяснимо безпокойство. И необясним гняв.

 

 

В началото на пресконференцията Сенди Килиън изключи прахосмукачката и седна на ръба на дивана. Тя неизменно почистваше къщата два пъти на ден — сутрин и вечер. Мразеше следите от стъпки по килима. Те събуждаха болезнени спомени, които не можеше нито да възпроизведе с подробности, нито да забрави. По навик притисна ръка към главата си, пулсираща от болка. Лошите сънища винаги влечаха след себе си тежко главоболие. Лекарите го наричаха мигрена, но за нея това бе черно главоболие, защото то винаги я отвеждаше в някакво тъмно, заровено дълбоко в душата й кътче, от което се измъкваше много бавно и с цената на огромни усилия.

Тя наблюдаваше и слушаше. Първо Пейтън, а след това и Кристин, които умоляваха похитителите да освободят единствената им дъщеря. Само дето Манди не беше дъщеря на Пейтън. Колко изненадващо! Напълно неочаквано. И колко типично за богатите, които вечно си имаха своите малки тайни. Но всеки си имаше своите тайни, нали? Защото всеки човек имаше минало, а миналото не бе нищо друго, освен умело пазени тайни.

Изведнъж я обгърна противно сладкият аромат на карамфили. Червени карамфили. Петгодишната Сенди едва се виждаше зад облегалките на църковните пейки, но на влизане в малката църква бе успяла да зърне големия дървен сандък, отрупан с цветя.

— Баща ти отиде на небето — беше й казала майка й по-рано същия ден, но Сенди не беше сигурна къде точно е това. Някъде на небето — поне на това ги учеха в неделното училище — но никой не спомена повече подробности. На облаците ли беше? А може би над тях? Или пък високо горе, където летяха птичките? Дали хората, които бяха отишли на небето, се връщаха отново на земята? Като дъжда и снега например? И колко дълго ги държеше Бог на небето, преди да ги изпрати отново у дома?

— Престани да се въртиш — прошепна й жената, седнала до нея. Тази жена, която куцаше и миришеше лошо, плашеше Сенди дори повече от дървения сандък. А може би се страхуваше, защото бе отделена от майка си, която седеше на редицата пред нея. И плачеше. Сенди няколко пъти бе опитала да стане от твърдата пейка и да отиде при майка си, но жената, до която седеше, не й позволяваше. — Остави майка си да излее скръбта си. — Каквото и да означаваше това. Когато тази жена също се разрида и бръкна в чантата си за кърпичка, Сенди се измъкна и тръгна към майка си. В следващия миг една ръка я сграбчи силно и я дръпна обратно.

Но този път Сенди не пожела да се върне. Стисна силно страничната дървена облегалка на пейката и се разпищя:

— Искам при мама!

— Шшт — приласка я един тих глас и тя се озова в прегръдките на майка си. — Аз няма да те изоставя, скъпа — обеща й тя.

И удържа обещанието си. Започна да се грижи за чужди деца в дома им, защото не искаше да ходи на работа и да прекарва деня далеч от собствената си дъщеря. Майка й наистина удържа обещанието си.

А после се появи той — стълб на обществото в малкия им квартал — и се закле да се грижи и за двете, закле се да направи живота им много по-лесен и спокоен. Наистина изпълни обещанието си, но започна също така да идва в стаята на Сенди и да я възнаграждава с пари за докосванията, за целувките, за всичко останало. А стъпките му неизменно оставяха следи в дебелия килим. Следи, които тя яростно се опитваше да заличи, сякаш по този начин би могла да изличи и случилото се между тях.

Тайна.

Тяхната малка тайна. Все това й повтаряше. И тя я бе запазила, защото се срамуваше — убедена бе, че вината за всичко, което се случваше, е само нейна! — и защото никога не би могла да намери думите, с които да опише онова, което той й причиняваше. С възрастта започна да се пита възможно ли е майка й да не знае нищо. Всъщност беше почти сигурна, че не може да не знае. Нима я бе пожертвала в името на финансовата сигурност, любовта към този мъж и социалното положение? Независимо дали е знаела, или не, Сенди бе убедена, че майка й е била длъжна да се досети, защото от майките се очаква да пазят и закрилят децата си. Сенди все още я обичаше, но част от нея я ненавиждаше. Тази част, която и до ден-днешен се питаше дали майка й съзнателно си бе затворила очите за всичко, което ставаше под собствения й покрив.

На седемнадесетия си рожден ден Сенди бе напуснала къщата — неговата къща — за да не се върне никога повече. С течение на времето бе осъзнала огромната си власт над него и го бе принудила да сключат една много изгодна сделчица. Срещу една значителна сумичка Сенди бе обещала да запази малката им тайна. Тогава бе осъзнала удивителната връзка между власт и пари, проумяла бе начина, по който те можеха да бъдат използвани, за да контролират живота на хората около нея — изкуство, което Мерит Лоуел разбираше и владееше до съвършенство. Приживе той контролираше всеки и всичко около себе си, а когато се налагаше, беше жесток и безскрупулен — качества, на които тя се възхищаваше. Той бе живял според собствените си правила. Никой никога не си бе позволил да се ебава с него. Нито пък със семейството му. Освен в този момент. Беше се намерил човек, който да се ебава с тях. Да ги контролира. Аманда.

Сладката Аманда.

Тя не заслужаваше онова, което се случваше с нея. Но пък кой не знаеше, че винаги децата бяха тези, които плащат за всичко?

 

 

Мъжът, яхнал стола на обратно и подпрял ръце на облегалката, наблюдаваше пресконференцията на малкия си телевизор. Идеално! Прекрасно! Целият този ужас! Неописуемата болка! Кристин Лоуел Джаксън сигурно не беше на себе си от тревоги. Съжаляваше, че и останалите изглеждаха толкова съсипани, но пък нали бе разбрал от напълно надежден източник, че Пейтън Джаксън дори не е истински баща на детето. Не можеше да не мисли и за детето. Съжаляваше, ужасно съжаляваше, че все невинните плащаха за чуждите грехове. Но в края на краищата не беше той този, който определя правилата.

Мъжът дочу тихото цвърчене и отмести поглед от телевизора към сиво-кафявата мишка. Беше толкова погълнат от пресконференцията, че не бе забелязал кога малкият гризач бе напуснал бърлогата си. Животинчето като че ли също не го виждаше. Без да обръща внимание на монотонния, приспивен звук, който се носеше от телевизора, животинката вирна глава и подуши въздуха. Или не долови миризмата му, или гладът бе по-силен от страха. Без да се поколебае нито за миг, мишката се спусна към капана и мина толкова близо до крака на мъжа, че той можеше да я премаже само с едно движение. Но не го направи. Искаше животното да умре поради собствения си глад. Точно както искаше „Лоуел ентъпрайзис“ да си плати заради ненаситната си алчност.

Но както се бе случвало и преди, мишката внезапно спря и бързо изтича обратно към дупката си. Мъжът се усмихна. Добре. Играта продължава. Мишката май щеше да се окаже достоен противник. Търпение, повтаряше си мъжът. Търпение. Щеше да пипне мишката.

Както и Кристин Джаксън. Беше се зарекъл да го направи.

 

 

Сега, когато мислеше за пресконференцията, Кристин си даваше сметка, че не можеше да е сигурна какво точно би могла да очаква от нея. Част от съзнанието й я съветваше благоразумно да не очаква твърде много, докато другата част глупаво си въобразяваше, че похитителят на Манди ще види пресконференцията, непременно ще забележи отчаяните й усилия да възпре сълзите си и ще почувства такива силни угризения, че веднага ще освободи дъщеря й.

Скоро обаче стана повече от очевидно, че похитителят на Аманда, който и да бе той, или не бе гледал пресконференцията, или молбите на Кристин и Пейтън изобщо не го бяха трогнали. Кристин се опита да намери утеха във факта, че бе направила всичко, което бе по силите й. Беше се възползвала от възможността да пледира за завръщането на дъщеря си и го бе сторила с всичката страст и упование, на които бе способна. Какво повече би могла да направи? Когато бе задала същия този въпрос на Ники, която след завръщането си предишната вечер изглеждаше необичайно разсеяна, Ники я бе уверила, че вече са сторили всичко възможно и сега им остава само да чакат. Колкото и нелепа и безсмислена да й се струваше подобна идея, Кристин за миг си помисли, че приятелката й има предвид не отвличането на Аманда, а нещо съвършено различно.

Що се отнася до Пейтън, той се бе върнал в „Роузмийд“ заедно с нея, където натрапчивото му присъствие, досадното внимание, с което я обграждаше, буквално я задушаваха. Сенди Килиън, преливаща от разкаяние, се обади, за да ги информира, че страда от силна мигрена и да обещае, че ще дойде в „Роузмийд“ веднага щом главоболието й отшуми. Къде беше Грей?

Като се изключат тревогите за дъщеря й, това беше най-важният въпрос, който изцяло бе обсебил мислите на Кристин. Знаеше, че бе отишъл да напазарува в града, но оттогава бяха изминали четири часа. По всяка вероятност е трябвало да се погрижи и за някои лични проблеми — като например да позвъни на някоя жена и да я запознае с последното развитие на нещата. Макар да знаеше, че той никога не се е женил, Кристин беше сигурна, че в живота му не може да няма жена. Беше се постарала да следи семейното му положение, но неведнъж през всичките тези години се бе чудила защо не бе пожелал да се ожени.

В пет и тридесет и две минути Кристин видя пикапа на Грей да се задава по алеята и изпита силно облекчение. По време на пресконференцията бе копняла за присъствието му до себе си, а когато Пейтън я обгърна с ръка, се бе престорила, че пак той й вдъхва топлина и увереност.

Само след няколко минути Грей влезе в стаята. Беше се преоблякъл и избръснал. Кристин съжали, че го е сторил — без прикритието на брадата белегът отново се набиваше на очи. И непрекъснато й напомняше за цената, която Грей бе платил за любовта й.

Очите им се срещнаха и за момент Кристин си помисли, че и той като нея се радва на срещата им. После, с напредването на вечерта, той стана твърде неспокоен. Непрекъснато обикаляше из стаята, от стола до бюрото и обратно, от време на време се приближаваше до снимката на Аманда, спираше се пред прозореца, разменяше по някоя дума с агент Карели. Имаше моменти, в които Кристин усещаше погледа му върху себе си. Към осем и половина Естер сервира сандвичи и кафе. Както и преди, Грей инатливо отказа да хапне.

Кристин веднага го погледна право в очите. Това е само един сандвич, казваха очите й. Погледът на Грей обаче не изразяваше нищо. И той, подобно на телефона, мълчеше и това мълчание й причиняваше неизразима болка.

 

 

— Искате ли още един сандвич? Или пък кафе?

Агент Карели тъкмо бе погледнал часовника си — единадесет и тридесет и седем — когато чу тихия глас до себе си. Вдигна поглед и се вгледа в красивите зелени очи на Ники, които го наблюдаваха иззад прозрачните стъкла на очила със златни рамки.

— Не за сандвичите. И определено да за кафето. — Тери се усмихна. — Ако не беше кафето, Федералното бюро за разследване отдавна да е престанало да съществува.

Замислена за приятната му усмивка, Ники остави сребърния поднос върху малка масичка и напълни една изящна порцеланова чашка.

Тери я взе.

— Не сме свикнали на такова обслужване. Обикновено пием кафето си от чаши за еднократна употреба.

Сега беше ред на Ники да се усмихне.

— Искрено се съмнявам, че в тази къща някога е имало пластмасови чаши. Със сигурност не и по времето, когато Адел Лоуел бе още жива.

Красиви очи, красива усмивка, помисли си Тери, като крадешком огледа фигурата й, пременена с черен панталон и черна блуза. Заключение? Откъдето и да я погледнеш, все си беше красива. Притежаваше елегантност и стил, които загатваха, че и тя има достатъчно пари. В сравнение с нея той сигурно приличаше на мърляч. Беше съблякъл сакото си, мокро от дъжда, и го бе окачил на облегалката на един стол. Вратовръзката му приличаше на ленива змия, а ризата му, с разкопчана яка и навити до лактите ръкави, беше цялата омачкана. С едната си ръка оправи вратовръзката и се пресегна за сакото, докато с другата внимателно придържаше чашата с кафето.

— Седнете, заповядайте — покани я Тери.

— Ами… не искам да ви прекъсвам.

Тери се засмя невесело.

— За съжаление не прекъсвате каквото и да било.

Той отново кимна към стола и Ники реши да седне. Последва мълчание, по време на което Ники възможно най-дискретно огледа мъжа пред себе си. Беше красив, и то по начин, който особено се харесваше на жените, защото той очевидно нямаше и най-малка представа колко привлекателен е в действителност. Особено пък сега, когато беше разрошен и раздърпан. Изпод навитите нагоре ръкави се подаваха черни косъмчета, които й се струваха особено привлекателни, косата му, започваща да оредява над челото, стърчеше леко нагоре, вероятно под въздействието на дъжда. Ники харесваше и слънчевите му очила — не че в момента ги носеше, но Ники си спомняше, че при първата им среща бяха на очите му. С тях изглеждаше загадъчен и мистериозен. А пистолетът, който носеше в кожен кобур под мишницата… е той му придаваше страхотен сексапил. Той…

— Пистолетът притеснява ли ви?

Ники се изчерви, осъзнала, че е приковала поглед върху кобура.

— Какво? — попита тя. Май бе останала без дъх.

— Пистолетът? Притеснява ли ви? Има хора, които се страхуват.

— О, не, не — отвърна тя, като се питаше дали наистина е толкова изчервена, колкото си мисли. — Често ли го използвате?

Страхотно, Ники! Не можа ли да измислиш нещо по-умно?

— Зависи какво разбирате под думата често. Често го вадя от кобура и го размахвам срещу престъпници, но стрелям значително по-рядко.

— Предполагам, че това е добър знак, а?

— Да, много добър.

Както и начинът, по който се чувстваше в присъствието на тази жена. Което леко го изненадваше. Той излизаше с жени толкова често, колкото му позволяваше претрупаният му график, но рядко се бе чувствал толкова добре в компанията на жена. Във всеки случай не и толкова скоро след запознанството им. А мъжът в него не можеше да не признае, че Ники е много секси. Хайде, стига, Карели! Никога досега не си си позволявал да се обвързваш с човек, свързан по някакъв начин с разследването, върху което работиш! Не, разбира се. И сега не бе обвързан. Да си мислиш, че някоя, жена е секси, не беше обвързване. Не беше обвързване и прехласването му пред невероятно зелените й очи, или… О, майната му, помисли си той и се постара да забрави тези мисли.

— Как се справя госпожа Джаксън? — попита я. Не се ли долавяха нотки на отчаяние в гласа му?

— Много по-добре, отколкото бих се справила аз на нейно място — отвърна Ники. — Чакането винаги ли е толкова мъчително?

— Винаги. Онези копелета изпитват наслада, когато карат хората да ги чакат.

Ники се поколеба. Не желаеше да издаде страховете и подозренията си.

— Постоянно говорите в множествено число. Смятате ли, че в отвличането са въвлечени повече хора?

— Говорех за похитителите като цяло.

— О! — Последва още една пауза. После Ники нехайно зададе следващия си въпрос. — Ами в конкретния случай?

— Няма как да разберем това. Детето говореше за похитителя в единствено число, но кой би могъл да знае със сигурност?

— Похитителите обикновено сами ли действат?

Той сви рамене.

— Някои да. Други — не.

— Разбирам — кимна Ники, решила, че ще е най-разумно, ако смени темата на разговора. — Утре е Денят на майките.

— О, не! Изобщо не бях помислил за това.

— Надявам се Кристин също да е забравила.

— Вие имате ли деца? — попита Тери, изненадан и шокиран от въпроса си.

— Не — отвърна тя.

— Но сте омъжена, нали? — продължи да разпитва той. За негово огромно изумление.

— Не, разведена съм — рече. — Ами вие?

— Ерген съм.

— И никога не сте се женил? — Беше изненадана, че един толкова красив мъж е успял да се отскубне от жените, решени да го замъкнат пред олтара.

— Не — сви рамене той. — За човек с моята професия е трудно да води нормален семеен живот.

— Пътуването?

— Да. За съпругите и децата е много трудно.

Мълчание.

Тери отпи от кафето си.

Ники се изправи.

— Е, май ще трябва да се върна при Кристин.

— Благодаря за кафето.

Ники отново го дари с красивата си усмивка.

— Няма защо. — Беше направила само една крачка, когато се спря и се обърна. — Агент Карели?

— Тери — прекъсна я той. — Наричайте ме Тери. — Още едно отклонение от обичайното му държание. Но пък защо да не прояви малко дружелюбност?

— Само ако вие ми викате Ники.

— Споразумяхме се. — Пауза. — Какво искаше да ме питаш?

— Ще хванеш ли хората, отговорни за това отвличане?

Отговорът като че ли беше от изключително значение за нея, но пък в края на краищата тя беше най-добрата приятелка на Кристин Джаксън, нали? Искаше му се да й каже, че той непременно, без всякакво съмнение, ще накара виновниците да си платят и да страдат, но не можеше, защото от опит знаеше, че да страдат най-често са орисани невинните. И макар че не можеше да й даде никакви гаранции, Тери се постара да й вдъхне някаква надежда:

— Ако имаме късмет — каза й.

 

 

— Трябва да хапнеш нещо.

Грей се обърна към Естер.

— Ядох в града.

Тя погледна чистите му дрехи.

— И си си наел стая в мотел.

Грей се усмихна едва-едва.

— Да.

Естер го погледна така, сякаш се опитваше да му каже, че не знае какво да прави с него.

Усмивката на Грей изчезна.

— Защо не ми каза, че те се развеждат?

Тя не отговори веднага.

— Не ти казах, защото не смятам, че това е моя работа.

— Да, предполагам, че си права — съгласи се той. — Когато я попитах за причината, тя ми отговори, че имали неразрешими противоречия.

— Какво искаш да ти кажа, Грей? — нападателно го попита Естер.

Той зарови пръсти в косата си.

— Не зная. Кълна се в бога, че не зная.

— Аз пък не зная какво да ти кажа. Тя винаги е била много потайна. — Естер се усмихна. Тъжно. Иронично. — Ти беше единственият човек, когото допусна толкова близо до себе си.

— Да, и какво от това…

— Да си призная честно, съобщението за развода малко ме изненада. — Естер замълча, сякаш се опитваше да си спомни кога за пръв път бе научила за раздялата им. — Единственото нещо, което зная със сигурност, е, че идеята за развода е нейна. Пейтън се бори с нокти и зъби и съм сигурна, че ще доприпка веднага, ако тя само му даде знак.

Мисълта, че Кристин и Пейтън могат отново да заживеят заедно, го изпълни с неприязън. Спомни си нещо, което Естер му бе казала предишния ден.

— Вчера, когато ти казах, че Кристин изобщо не се е променила, че и днес е все толкова лъжовна и измамна както преди десет години, ти ми каза: „Не, не се е променила“. Какво имаше предвид?

— Това е нещо, което ще трябва да разбереш сам.

След тези загадъчни думи Естер го остави сам и се отправи към кухнята.

Да разбере сам? Грей едва не се разсмя. Нима Естер не съзнаваше, че е останал без сили, опитвайки се да проумее нещата в живота си?

През годините неведнъж се бе питал защо Кристин не бе изпълнила обещанието си да тръгне заедно с него. Веднага след побоя го бе намерила, умолявайки го да отиде в болницата. Когато той отказа, тя го превърза доколкото можа, а след това се върна в къщата, за да събере багажа си. Възнамеряваха да избягат заедно и да заживеят далеч, далеч от „Роузмийд“. Но тя не бе удържала на думата си. Беше я чакал три дни. Боял се бе, че Клеърборн и приятелчетата му могат да се върнат, страхувал се бе от баща й, но през цялото време бе вярвал, че тя ще дойде веднага щом й се отвори такава възможност. Измислял бе извинение след извинение, стигнал бе дотам, че да повярва, че баща й я е заключил в къщата. Защото, ако не беше така, тя непременно щеше да се върне при него. Най-накрая обаче му се бе наложило да си признае, че това са напразни надежди на един отчаян мъж.

Единственото, което трябваше да направи сега, бе да прекоси стаята и да я попита защо не се бе върнала при него. Но не го направи, защото се страхуваше от отговора й. Страхуваше се, че може би не е бил достатъчно добър за нея, и не смяташе, че дори и сега, десет години по-късно, би могъл да понесе унижението да я чуе да произнася тези думи.