Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (13)

13.

Всичко щеше да свърши… всичко щеше да свърши… щеше да свърши…

Кристин безмълвно си повтаряше това изречение, докато караше по улица Хомочито, по улица Джон Р. Ращат и по Магистрала шейсет и едно. Всичко щеше да свърши и тя искаше да свърши — Господ й бе свидетел, че не би могла да издържи още дълго на това напрежение, — но само ако можеше да е сигурна, че краят ще бъде щастлив и Манди ще се върне при нея невредима. Мисълта, че детето й може да е наранено по някакъв начин, продължаваше да я плаши. Устата й пресъхваше от страх, сърцето й биеше като обезумяло, дишането й беше повърхностно и накъсано. Нито за миг не забравяше, че хората от ФБР не пожелаха да дадат гаранции за безопасността на дъщеря й, не забравяше и факта, че похитителят не бе споменал нищо за връщането на детето. Да, беше уплашена. И не само заради Манди. Боеше се и за себе си, защото не знаеше на какво може да се натъкне. Не че не бе готова да влезе и в ада заради дъщеря си, но това не означаваше, че щеше да го направи без страх.

Когато стигна до болницата Джеф Дейвис, Кристин сви на юг по булевард Джеферсън Дейвис. Погледна часовника си. Единадесет и тридесет и пет. В единадесет и четиридесет и осем Кристин спря пред портата на Гранд Вилидж. Ето това е. Мили боже, това е! С разтреперана ръка угаси светлините на колата, а после изключи и двигателя. В настъпилата тишина дори и звукът от учестеното й дишане изглеждаше твърде силен. Цялото селище тънеше в непрогледна тъмнина. Имаше една-единствена лампа, която осветяваше района около центъра за посетители. Но и тя не й вдъхна никаква сигурност, защото слабата светлина рисуваше призрачни сенки, а наоколо имаше достатъчно тъмни ъгли, в които някой би могъл да се скрие и да я наблюдава. Дали някой не я наблюдаваше дори и в този момент? Може би похитителят? А може би някой нощен пазач? Не, тук вероятно нямаше нощен пазач. Иначе похитителят не би избрал именно това място за предаване на парите.

Кристин погледна часовника си. Единадесет и четиридесет и девет. Нима бе изминала само една минута? Тя въздъхна, размърда се и се зачуди как ще прескочи портата. Помисли си, че ако се наложи, ще трябва да се изкатери по нея. В единадесет и петдесет и една — изпита гордост, че е издържала цели две минути — тя взе куфара сякаш се канеше да излезе от колата. Дали бяха в състояние да забележат едно толкова незначително движение? Какво ли правеше Грей в момента? Какво мисли? Какво чувства?

Дори и сега бе готова да се закълне, че го бе чула да вика името й. А и никой друг не го произнасяше като него — обръщението сякаш идваше от дъното на душата му и я караше да забравя къде е и коя е. Само че откакто се бе върнал, той нито веднъж не я бе нарекъл по име. А това беше най-тежкото и безжалостно наказание, което би могъл да й наложи. Може би толкова дълго и отчаяно бе копняла да го чуе да го изрича, че най-накрая си го бе въобразила.

Единадесет и петдесет и две. Единадесет и петдесет и три. Единадесет и петдесет и четири. В единадесет и петдесет и пет — беше решила, че ще й трябват пет минути, за да отнесе парите — тя отвори вратата на колата. Излезе, като влачеше куфара след себе си. Тръгна по чакъла, който скърцаше под краката й. Приближи до портата и видя, че не е заключена. Похитителят сигурно имаше достъп до ключовете.

Тя побутна портата, но не можа да я отвори толкова лесно. Наложи се да бутне с рамо. Щом мина от другата страна, призрачните сенки изведнъж й се сториха по-истински и заплашителни, готови да се спуснат към нея. Извикала на помощ цялата си воля и твърдо решена да се отърси от страховитото им въздействие, Кристин започна да измисля най-обикновени имена за всички неща, които виждаше около себе си. Забеляза центъра за посетители, паркинга, една маса за пикник. В далечината се виждаха пътечки и алеи и още маси за пикник.

— Нищо чак толкова страшно — увери се тя.

Насочи вниманието си по посока на сламената колиба. Прекоси чакъла и пое по меката трева. В далечината се чуваха музикалните трели на безброй нощни насекоми. Светлината, която идваше от лампата до центъра за посетители, започна да става все по-слаба. Кристин със закъснение осъзна, че е трябвало да си вземе фенерче. Слава богу, луната светеше достатъчно, за да направлява пътя й. А и очите й започваха да свикват с тъмнината. Струваше й се, че вече започва да различава очертанията на колибата.

Една крачка.

Още една.

Да, колибата се виждаше съвсем наблизо. Само след няколко секунди мина край някаква дървена постройка на шест крака, която според нея бе хамбар за сушене на зърно. До него имаше още една наколна постройка, но Кристин така и не можа да се сети за предназначението й. В следващия момент вече стоеше пред колибата. Тя изплува пред нея като някакво гротескно същество. За рошава глава му служеше раздърпаният сламен покрив. Зад колибата се извисяваха няколко високи дървета, които бяха нещо като врата към простиращата се зад тях тъмна и гъста гора. Тъмна, гъста и страшна гора. Кристин искаше само да остави парите и да се махне. Но къде да ги остави? Похитителят бе казал да ги отнесе до колибата и нищо повече. Забелязала, че входната врата е отворена, Кристин клекна пред нея с намерението да пъхне куфара вътре. Не успя, защото зад вратата имаше метална решетка. Кристин се подпря на отворената врата, за да се изправи, остави куфара непосредствено пред решетката и се обърна да си върви.

И тогава усети нечие присъствие.

Някой я наблюдаваше. От гората. Усещаше върху себе си нечий пронизващ поглед. Сърцето й подскочи чак в гърлото, цялата настръхна от страх. Нощта изведнъж стана призрачно тиха.

— Пусни дъщеря ми — извика Кристин. Веднага след това си тръгна — в началото вървеше, а после започна да тича. Когато най-сетне се плъзна зад волана на колата, бе останала без дъх. Положи ръце на волана и подпря глава върху тях.

— Моля те, Господи — прошепна тя. — Върни ми дъщерята.

 

 

Черната кутийка пиукаше когато се качиха в колата и оттогава насам не бе преставала. Принципът на проследяващото устройство беше съвсем прост: ако се намираха далеч от устройството, пиуканията се излъчваха на по-големи интервали, колкото по-близо бяха до него, толкова по-често чуваха звуковия сигнал. Докато караше по безлюдните улици на Натчез, Тери бе поддържал дистанция, при която сигналите следваха един след друг. В момента, в който Кристин се отдалечи от тях и се насочи към входа на Гранд Вилидж, пиуканията се разредиха значително. И Грей стана твърде неспокоен.

Беше останал изненадан от невъздържаността, с която бе дал израз на загрижеността си за нея. Дори и в момента усещаше името й на върха на езика си — по-сладко и от вълшебен нектар. Дори и сега му се искаше да извика и да я предупреди да внимава.

Грей се огледа наоколо, опитвайки се да открие отговор на своите страхове и копнежи в една необичайно тъмна нощ. Колата бе паркирана в самия край на една улица в жилищния район. От мястото, на което седеше, Грей виждаше прекия път и дренажната тръба, която се простираше успоредно на него. Макар че не можеше да различи полицейската кола, той знаеше, че и тя е паркирана някъде из квартала. Двете коли бяха разположени така, че да преградят пътя на всяко превозно средство, излизащо от селото в тази посока.

Решението да заемат позиция именно в този участък бе предшествано от оживена дискусия и спорове. Фил Бърмингам смяташе, а Пейтън беше съгласен с него, че селото заема твърде голяма площ, за да се концентрират само върху един сравнително ограничен район. Имаше много черни пътища, които според тях също трябваше да бъдат покрити. В края на краищата мнението на Тери надделя и те заеха местата си.

— В този момент сигурно оставя парите — отбеляза Тери.

Грей си наложи да не мисли за нещата, които биха могли да се объркат, за опасността, в която може би се намираха Кристин и детето. Вместо това се заслуша в песента на цикадите, в непрекъснатото пиукане на устройството, в епизодичните забележки на Пейтън. Пейтън бе пътувал дотук с другата кола, но след това се бе преместил при Боунс на задната седалка на автомобила на Тери. По челото на Пейтън бяха избили ситни капки пот, които едва ли се дължаха единствено на топлата майска нощ, а неспокойните му ръце лежаха една в друга на скута му. Пейтън Джаксън бе силно разтревожен, но това бе напълно обяснимо. Кристин все още беше негова съпруга, а Манди продължаваше да бъде детето, което бе отгледал като свое собствено.

— Колко време ще й отнеме? — не се стърпя Пейтън.

— Предполагам пет-десет минути — отвърна Тери.

— А после какво? — продължи да разпитва Пейтън.

— Ще чакаме — заяви Тери.

И те чакаха. Тишината в колата се нарушаваше единствено от пиукането… В един момент някой предположи, че Кристин сигурно вече пътува обратно към „Роузмийд“. Грей предпочете да не споделя с останалите облекчението, което изпита. Така постъпиха и те. Въздухът около тях тегнеше от напрежение. Сякаш целият свят бе на ръба на някаква катастрофа. Грей на няколко пъти бе забелязал Тери Карели да опипва пистолета в кобура си.

В началото Грей реши, че само си въобразява, че пиуканията идват на по-кратки интервали, но скоро след това установи, че Тери Карели също е забелязал промяната. Грей насочи поглед към агента.

— Възможно е куфарът да се носи от някой, който върви пеша — отбеляза Тери. — И този някой като че ли се приближава към нас.

— Какво ще правим сега? — попита Пейтън. Този път гласът му прозвуча напълно спокойно.

— Ще изчакаме още малко — отвърна Боунс. — Ще му дадем възможност да се върне при колата си.

— Точно така — кимна Тери Карели. Възползва се от последните няколко минути, с които вероятно разполагаха, за да се свърже с другата кола и да се увери, че всички са готови за действие.

— Това е най-критичният момент. Остава ни единствено да се надяваме, че електронното устройство не е било намерено.

— Каква е вероятността за това? — попита Грей.

— Зависи от съобразителността и методичността на похитителя. Но на наша страна все пак е фактът, че престъпникът иска да се разкара оттук възможно най-бързо.

Пиу… пиу… пиу…

Гърдите на Грей се стегнаха от напрежението, дишането му сякаш се затормози, но той предполагаше, че всички в колата се чувстват по същия начин. Всеки един от тях напрегнато се ослушваше за поредното писукане. Двамата мъже на задната седалка се бяха навели напред и Грей можеше да се закълне, че чувства дъха на Пейтън на тила си.

Пиу… пиу… пиу…

Грей погледна към Тери.

— Пиуканията май започнаха да идват по-нарядко?

— Да.

— По дяволите! — възкликна Грей.

От устните на Пейтън се отрони дълбока въздишка, той затвори очи и се облегна назад.

— Дръжте се, господин Джаксън — обади се Тери. — Все още нищо не е свършило.

Пиу… пиу… пиу…

Грей се размърда неспокойно. Пейтън отново въздъхна. Тери докосна пистолета си. Боунс изпсува. И всички се помолиха наум.

Всичко се случи за броени секунди. Пиуканията изведнъж зазвучаха по-начесто и само след няколко мига се сляха в един непрекъснат пронизителен писък.

— О, боже! — възкликна Пейтън, а Тери обяви: — Някой идва право срещу нас.

Едва бе произнесъл думите, когато всички видяха ярките светлини на фаровете, прорязали мрака пред тях. Те подскачаха нагоре-надолу и даваха представа за скоростта, с която се движи колата, както и за неравния път, по който пътуваше. Грей здраво стисна дръжката на вратата и се приготви за преследването, което предстоеше. В същия момент агентът натисна педала за газта и едновременно с това включи светлините на тяхната кола. Автомобилът подскочи напред. Така бяха изчислили скоростта си, че да блокират пътя на идващата към тях кола и да отрежат единствено възможния път за бягството й. Фаровете на двете коли осветиха пътя. В същото време колата на Хем Кланси зае позиция от противоположната посока. След секунда четиримата мъже излязоха от колите и заеха позиции за стрелба.

Не беше даден нито един изстрел.

Забелязал фаровете пред себе си, шофьорът на колата се паникьоса. Грей видя пикапа да поднася наляво и веднага проумя, че шофьорът е изгубил контрол над превозното средство. Пикапът се наклони на левите си гуми, залюля се и за миг всички помислиха, че ще се приземи на четири колелета. Това обаче не стана и колата се преобърна в дренажната канавка. Шофьорът изхвърча през предното стъкло и се приземи върху бетонната отводна тръба.

Грей рязко отвори вратата на колата и се затича. В съзнанието му препускаха безброй мисли. Кой беше мъжът зад волана на тази пикап? Беше ли мъртъв? И, ако беше, как щяха да намерят детето? После един още по-смразяващ въпрос надигна грозната си глава? Ами ако детето е било в пикапа? Грей чуваше тежкото дишане на Пейтън, който тичаше зад него. Макар че Грей беше в добра форма, Пейтън бързо го задмина и се спусна по нанадолнището. Непрекъснато се плъзгаше и залиташе по стръмния склон, подпираше се с голи ръце по грубия бетон, но стигна до дъното на канавката тъкмо навреме, за да чуе агент Карели, който обяви, че мъжът е мъртъв.

Пейтън сякаш изведнъж изгуби сили и се подпря на стената на канавката. Дишането му беше тежко и накъсано. Грей мина край него и без да спира, се насочи към пикапа, фаровете на който продължаваха да светят. Фил Бърмингам бе докарал една от техните коли до ръба на канавката и на светлината на фаровете й Грей видя смачканата предна врата на пикапа, натрошеното предно стъкло, пръснало се на милион дребни парченца, засипали дъното на канавката. Грей отвори задната врата, като горещо се молеше да не намери вътре мъртво или изпаднало в безсъзнание дете.

Вътре беше тъмно и Грей не виждаше почти нищо. Извика да му донесат фенерче. Дадоха му едно и той насочи лъча светлина към вътрешността на пикапа. Безредието, което видя вътре, едва ли имаше нещо общо с катастрофата. Тук-там проблясваха счупени стъкла, но всъщност пикапът бе натъпкан с куфари, кутии, които като че ли бяха пълни с лични документи и книжа, няколко кашона с храна, която очевидно съвсем скоро е била извадена от хладилника, портативен телевизор и микровълнова печка. Похитителят вероятно е възнамерявал да напусне града. Дете нямаше. И слава богу! Облекчението на Грей обаче не продължи дълго. Как, по дяволите, щяха да открият Манди сега?

Грей се отдалечи от колата, мина край Пейтън, който клечеше, пъхнал глава между коленете си, и го попита:

— Добре ли си?

Пейтън вдигна поглед. Беше пребледнял като мъртвец.

— Да — отвърна той. — Кой е мъртвецът?

Тери чу въпроса и отговори:

— Нямам представа. — Докато говореше, протегна ръка към портфейла, който Хем Кланси току-що бе измъкнал от джоба на панталона на загиналия. Тери се намръщи.

— Какво има? — попита Грей.

— Според документите този мъж е Ърнест Алекзандър Шоу, но това не е онзи Ърни Шоу, с когото разговарях.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грей и погледна към мъжа. Какъвто и да е бил приживе, сега целият бе нарязан и обезобразен — най-вече лицето му, превърнало се в безформена кървава маса.

— Онзи Ърни Шоу имаше черна коса, очила и мустак. Този тук е кестеняв, не носи очила и няма мустаци. Макар че — продължи Тери и внимателно огледа пикапа — сега, като се замисля, ми се струва, че пикапът е същият — Плимут воиаджър.

Пейтън пребледня още повече.

— О, боже, щом той е мъртъв, как ще успеем да намерим Аманда?

— Добър въпрос — отбеляза Тери. — Смятам да започнем с още един оглед на къщата на Шоу.

— Но нали вече си бил там? — възрази Пейтън.

— А ти имаш ли по-добра идея откъде да започнем? — сряза го Грей.

Пейтън не отговори нищо, което означаваше, че няма.

 

 

Къщата, малка бяла постройка със сиви жалузи на прозорците, се намираше на тиха, слабо осветена уличка в северната част на града. Дворът беше занемарен и плевелите бяха избуяли почти до горния край на желязната ограда. Храстите се нуждаеха от подрязване, цветните лехи, очертани с каменни плочи, бяха обрасли с трева, която заплашваше да задуши и малкото останали живи цветя. Грей вървеше след агентите — Фил Бърмингам и Боунс бяха останали на мястото на злополуката — и внимателно заобикаляше големите пукнатини по бетонната пътека.

Ако някой в този момент го попиташе какво изпитва, Грей не би могъл да намери думите, с които да изрази чувствата си. Над всичко останало сякаш доминираше усещането, че това, което им предстои да извършат, не търпи отлагане. Където и да се намираше детето в момента, при положение че все още беше живо, животът му зависеше от това дали ще успеят да го намерят. А те не разполагаха с нищо, което да ги насочи към скривалището й. Би могла да е навсякъде — в друг град, в друг щат, друга държава. И ако не успеят да я открият скоро… Грей нямаше сили дори да довърши тази мисъл. Току-виж се оказало вярно предположението му, че може и да не му се удаде възможност да се запознае с дъщеря си.

— Поогледай тук — нареди Тери, когато двамата с Грей влязоха в къщата.

— Да, добре — избъбри Грей и се огледа.

Ако в пикапа цареше неразбория, то във всекидневната на тази къща властваше абсолютен хаос. Цялата стая бе осеяна с купчини списания, покрай едната стена бяха нареди всевъзможни кутии. Някои бяха празни опаковки от пица, други — от пилета за вкъщи. Мебелите бяха покрити с пожълтели и окъсани чаршафи. На масичката за кафе имаше пепелник, препълнен с пепел и угарки. Във въздуха се носеше неприятната миризма на цигарен дим, застояла храна, прахоляци и мръсотия. Цялата обстановка навяваше тъга и празнота — чувство, което се долавя във всеки набързо изоставен дом. Тази празнота обезпокои Грей — може би защото твърде болезнено му припомни какво означава да си дете и да се чувстваш абсолютно сам и изоставен.

Внезапно отново бе обхванат от същото чувство на неотложност и настоятелност. Трябваше да намери това дете.

— Аманда! — подвикна той.

В момента, в който извика, всички разговори между агентите и Пейтън прекъснаха. Грей се провикна отново.

— Аманда!

Нищо.

— Тук сме, за да те заведем у дома!

Тишина. Оглушителна. Плашеща.

Грей рязко отвори вратата на гардероба, замахна с ръка и запрати всички закачалки на земята. В задния край висяха вълнено палто и шлифер. Грей погледна между тях, а после огледа и пода: търсеше телцето на дете — живо или мъртво.

Нищо.

Влезе в спалнята, където завари същия безпорядък. Неоправеното легло привлече вниманието му. Отпусна се на колене и погледна под него. Нищо. После отвори и гардероба, който се оказа съвсем празен. Отново нищо. С нарастващо отчаяние Грей отвори вратите на кедровия шкаф до леглото. Нищо, нищо, нищо! Грей застана в средата на стаята, подпрял ръце на кръста си, изпусна дълбока въздишка и се опита да укроти бесния ритъм на сърцето си. Ослуша се какво става около него — някой бе влязъл в кухнята и крещейки обясняваше на останалите, че отвратителната миризма идвала от телата на няколко мъртви мишки; друг трополеше в съседната стая, която вероятно беше втората спалня в къщата; а трети явно оглеждаше банята. Грей долови подрънкването на халките на завесата на душ-кабината, после чу водата в тоалетната. Веднага след това в къщата се възцари пълна тишина.

— Ей, вижте какво намерих! — провикна се Хем Кланси.

Другите бързо влязоха във втората спалня, която очевидно се използваше като кабинет. До задната стена имаше бюро, отрупано с купчини хартии. Но нито бюрото, нито листите върху него привлякоха вниманието им. Всички мигновено приковаха погледи към предметите, които Хем Кланси държеше в ръка — изкуствен мустак и чифт очила.

— Така, така — промълви Тери, приближи се и взе мустаците.

— Какво мислиш? — попита го Грей.

— Все още не зная какво да мисля. Дай ми малко време.

Никой обаче не изглеждаше склонен да му отпусне време за размишления.

— Защо да използва маскировка, щом тя не го е познавала? — попита Хем Кланси. — Сенди Килиън каза, че Аманда изобщо не е видяла Ърни Шоу при посещението му в къщата.

— Може би е искал да предотврати възможността тя да го разпознае, след като всичко приключи — предположи Грей. — Което означава, че е възнамерявал да я пусне, след като получи парите от откупа.

— Звучи логично — съгласи се Тери.

— Защо тогава не бе взел със себе си тези неща? — Грей посочи предметите в ръката на Тери.

— Очевидно е възнамерявал да се върне тук и да ги вземе — допусна Хем Кланси.

— Защо да се връща тук, ако Аманда се намира някъде другаде? — попита Грей. — Всеки на негово място би искал да се махне от града възможно най-бързо. Беше опаковал багажа си и бе готов веднага да тръгне на път. Защо тогава не е взел и тези неща? По-разумно би било да прибере парите, да се маскира отново, да отиде на мястото, на което държи детето, и да го пусне, нали?

Тери се намеси в разговора.

— Ти като че ли пропускаш нещо важно. Извини ме, че трябва да го изтъкна, но той може би изобщо не е възнамерявал да я върне. — Пауза. — Или пък е знаел, че тя е вече мъртва.

До този момент Пейтън не бе промълвил нито дума.

— Той не би направил това. Никой не би могъл да нарани Аманда. — Изведнъж си даде сметка колко неубедително прозвучаха думите му, отпусна се на един стол и проплака: — О, Исусе! — Беше толкова блед, като че всеки миг щеше да припадне.

— Защо му е било да се маскира в началото, ако през цялото време е знаел, че накрая ще я убие? — попита Грей.

— Може първоначалният му план да е претърпял промяна — отбеляза Тери. — Да предположим, че е възнамерявал да я пусне, но впоследствие тя го е видяла без маскировката… или пък се оказала по-голямо бреме, отколкото е предполагал… или пък той просто се е паникьосал. Всичко е могло да се случи. А може да е работил с някой друг, който да е решил да я убие.

От устата на Пейтън се отрони мъчителен стон. В последвалата тишина всички доловиха някакво дращене, долетяло от таванското помещение.

— Какво беше това? — попита Хем Кланси.

— Мишки.

Хем Кланси прие този отговор без никакво колебание и заключи:

— Е, все пак знаем нещо със сигурност, и то е, че Аманда не е тук.

Пейтън сякаш се овладя, силата и цветът на лицето му изведнъж се възвърнаха.

— Зная, че е жива. Трябва само да я намерим.

Грей също трябваше да вярва, че детето е живо, че Ърни Шоу е възнамерявал да я върне невредима на близките й. Не можеше обаче да се избави от чувството, че в намерението на похитителя — явно твърдо решен да напусне града — да се върне обратно в къщата, за да вземе една маскировка, която е могъл да си сложи още на тръгване, липсва каквато и да било логика. Освен това всичките тези кутии от пица и пържено пиле — и двете храни бяха твърде неподходящи за човек с язва, а Ърни Шоу бе дал да се разбере, че има болен стомах. Сърцето на Грей отново учести ритъма си. В същия момент отново долови дращенето, което долиташе от тавана. Къщата очевидно бе пълна с мишки. Но пък таванът бе единственото място, което все още не бяха огледали.

— Трябва да се качим на тавана — заяви Грей. Гласът му беше решителен и енергичен.

— Защо би искал… — започна Пейтън, но Грей вече бе излязъл от стаята и вървеше по коридора.

— Отворът към тавана обикновено се намира в антрето или в гаража — говореше той и едновременно с това внимателно оглеждаше тавана на помещението. В далечния край на антрето съзря тънко въженце, което висеше от тавана. — Ето го! — извика той, спусна се напред и дръпна въжето. Сгъваемата стълба бавно се разгъна пред погледа му. Той протегна ръка назад и извика: — Дайте ми фенера.

— В колата е — отвърна Хем Кланси.

— Донеси го — нареди Грей. — И побързай!