Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (15)

15.

В четвъртък, точно седмица след деня на отвличането, Аманда се върна на училище. Всички се възхитиха от куража, силата на издържливостта й. Аманда обаче почти не говореше за инцидента и предпочиташе да продължи с живота си. Насочи всичките си усилия към уроците, които трябва да навакса, и репетициите за училищната пиеса, която заради нея бе отложена от петък за следващата сряда. В четвъртък и петък Аманда използва и двата следобеда, за да репетира репликите си. Сенди беше най-запалената й почитателка, а Аманда рецитираше ролята си безпогрешно. И с много талант.

В петък вечерта Кристин каза на дъщеря си, че Грей е неин баща. Следвайки съвета на доктор Алисън, Кристин даде ясно да се разбере, че от Аманда не се очаква да престане да обича човека, когото бе наричала татко през целия си живот, нито пък веднага да започне да изпитва топла привързаност и обич към Грей. Кристин искаше единствено дъщеря й да опознае истинския си баща. Аманда не каза почти нищо и се поинтересува как и защо се бе получило така. Единствения въпрос, който Аманда зададе, бе дали Грей ще живее с тях. Кристин й отговори с не. Когато Кристин я попита дали има нещо против тримата да си поговорят на следващия ден, Аманда отговори, че няма и се съгласи да се види с Грей.

 

 

В мига, в който научи за пикника, Грей се превърна в кълбо от нерви — в един момент изгаряше от нетърпение да види дъщеря си, а в следващия започваше да си измисля причини да не отиде. Съзнаваше обаче, че трябва да го направи. Искаше да го направи. Помисли си дали да не купи на детето някакъв подарък, макар че нямаше и най-малка представа какво би могъл да подари на едно деветгодишно момиченце, но след това се отказа. Ако Аманда го приемеше като свой баща, той искаше да е сигурен, че го е сторила заради него самия, а не заради подаръка, който би й поднесъл. А и едва ли би могъл да й купи нещо, което тя вече да не притежава.

Кристин бе предложила да се срещнат на едно местенце на брега на Мисисипи — кътче, неизвестно на туристите и сгушено под огромните клони на няколко зелени бряста. Срещата бе насрочена за един часа след обяд в събота. Грей прекара няколко неспокойни часа в мотелската стая, а след това реши, че трябва да отиде и да приключи с този въпрос веднъж завинаги. В момента, в който пристигна на полянката и се настани на одеялото, което бяха постлали, Грей с изумление забеляза, че детето изглежда съвършено променено. Облечена беше с обикновени дънки и тениска и изглеждаше неописуемо сладка, невинна и красива. Нямаше нищо общо с мърлявото хлапе, което бе видял на тавана. Тогава се бе държала дръзко и предизвикателно, но сега беше мълчалива и през повечето време избягваше да ги гледа в очите. Грей се запита каква ли е причината за мълчанието й — отвличането й или истината за него?

Най-накрая той проговори:

— Всичко това е много странно, нали?

Успя да привлече вниманието на Аманда и тя вдигна към него сребристосивите си очи. Кристин също го погледна. Грей съзнаваше, че и тя като него не смее да диша спокойно и се пита как да намали напрежението.

— Да, сър — потвърди детето.

— Знаеш ли, че много се страхувах, преди да дойда тук днес?

— Не, сър.

— И знаеш ли от какво се страхувах? Боях се, че може да ме изгониш. — Той замълча за момент, а след това попита: — Ще ме изгониш ли?

Аманда се усмихна и поклати отрицателно глава, а конската й опашка се залюля на главата й. Кристин също се усмихна.

— Не мога да ти опиша колко се радвам да чуя това. Аз също няма да те гоня. Просто си помислих, че може би ще можем да си поговорим малко. Нали разбираш… като приятели.

— Но аз не те познавам.

— Така е, но ако си поговорим, ще се опознаем. Нали точно по този начин хората стават приятели…

Този довод очевидно се стори разумен на Аманда, защото тя попита:

— Как да те наричам?

— Какво ще кажеш да използваш името ми?

— Грей?

— Аха.

— Мама ми каза, че все още мога да наричам та… Пейтън татко.

Думите й го нараниха, но не съвсем. Мисълта, че ще нарича друг мъж с името, което по право му принадлежи, му причиняваше болка, но едновременно с това Грей искаше животът на детето да си остане сигурен и стабилен. Тя нямаше никаква вина за нещата, които се случваха с тях.

— Разбира се, че можеш. — Той замълча, опитвайки се да намери най-подходящите думи. — Случилото се е ново и за мен. Предлагам ти да не бързаме, да се опитаме да станем приятели и да видим какво ще се получи. Съгласна ли си?

— Съгласна съм.

Кристин им сервира пържено пиле и картофена салата. Никой не яде кой знае колко, но обстановката малко се поразведри и разговорът бавно потръгна.

— Защо не му разкажеш за училищната пиеса? — предложи Кристин и Грей забеляза, че очите на детето веднага се оживиха.

— Аз ще играя вещицата в Снежанка и седемте джуджета.

— Така ли? — възкликна Грей, преструвайки се, че не знае нищо за това.

— Получих тази роля, защото моят смях прозвуча най-страшно.

— Сериозно?

— Да — потвърди Аманда. — Хедър също искаше ролята, но нейният смях беше твърде радостен и щастлив. — Замълча, а после додаде: — Една истинска вещица ме научи как да се смея.

Грей си помисли, че му предстои да се сблъска със силно развитото въображение на Аманда.

— Ти познаваш истинска вещица, така ли?

Аманда кимна.

— Тя живее в една стара къща, има сто черни котки и всичките те имат огромни червени очи, които блещукат в мрака. Има ей такава голяма метла и дори ме научи как да я управлявам. Много е лесно. — А после рязко смени темата и заяви: — Вече зная всичките си реплики. Любимите ми думички са: „Огледалце, огледалце на стената, коя е най-красива на света?“. Знаеш ли тази част?

Грей се поколеба и най-накрая каза:

— Не я зная. Не съм много наясно със Снежанка.

— Ами вещицата има едно огледало — едно ей толкова голямо огледало — и непрекъснато го разпитва коя я най-красивата жена в царството, а огледалото винаги отговаря, че Снежанка е най-красива. Вещицата обаче иска тя да е най-голямата красавица и затова отравя Снежанка. Само че принцът я спасява и когато вещицата отново пита огледалото коя е най-красивата жена и очаква да чуе името си, то отново казва, че Снежанка е най-голямата красавица. — Бързо си пое дъх и веднага продължи: — Когато стигна до това място в пиесата — то се повтаря два пъти — аз почуквам по огледалото с една грозна пръчка и огледалото отговаря, че Снежанка е най-красива. Всъщност огледалата не могат да говорят. Когато почукам по огледалото, господин Доукинс — това е нашият учител по природознание — пуска един предварително направен запис.

— Аха! — възкликна Грей. — Много умно решение. Ами костюмът ти? Как изглежда?

— Страховит. Цялата рокля е черна, а долният й край е разръфан. И почти се влачи по пода. Шапката е черна и островърха, а отзад има шлейф, който пада чак на гърба ми.

— Уха! — не се стърпя Грей. — Сигурно изглежда страхотно.

— Така е. Сенди ми го направи.

— Наистина ли?

— Да. Искам да кажа да, сър. Тя може да прави всичко. Много е умна и сръчна.

— Така изглежда.

— Във вторник ще имаме генерална репетиция. С истинско огледало и костюми. Мама ще ни даде едно огледало назаем, а Сенди ще дойде да ми помогне с роклята. А пиесата е в сряда.

Грей едва се стърпя да не попита дали Пейтън ще присъства, но реши, че подобен въпрос е просто излишен. Напълно естествено бе Пейтън да е сред останалите родители. На Грей също му се искаше да види пиеската и детето си, пременено в този страховит костюм, но не мислеше, че ще бъде сред поканените.

— Искате ли десерт? — попита Кристин и извади една пластмасова кутия, пълна с шоколадови бисквити.

— Двете с мама ги направихме — гордо съобщи Аманда.

— Така ли? — рече заинтересовано той и погледна към Кристин, очите на която сякаш казваха: Видя ли? Нали ти казах, че съм добра майка!

Макар че Аманда все още като че ли се смущаваше, Грей успя да я накара да му разкаже за домашните си любимци. Докато похапваха бисквитки, той научи всичко за понито й Уинчестър, за хамстера й Хамлет, за канарчето, за рибката и за новото кученце, което очакваше да получи скоро.

— Нипър умря — обяви Аманда. — Вярваш ли, че кучетата отиват на небето.

— Вярвам — отвърна Грей. — А ти?

— И аз. Поне добрите кучета отиват там, а Нипър беше много добър.

— А къде мислиш, че отиват лошите кучета? — попита я Грей.

Аманда сниши гласа си.

— На онова място, което мама ми е забранила да произнасям.

Грей се усмихна и побърза да смени темата. Заговориха за плановете на Аманда за предстоящото лято.

Кристин наблюдаваше Грей, който умело въвличаше дъщеря им в разговора. Докато подготвяше тази среща, не знаеше какво да очаква от нея, имаше моменти, в които я изпълваше неподправен ужас и първите няколко минути от разговора доказаха, че страховете й са били напълно оправдани. Но Грей се бе намесил енергично и бе спасил положението. Преди време й бе казал, че от него би станал добър баща, и тя нито за миг не се бе усъмнила в думите му. Истината обаче бе, че от него би излязъл страхотен баща. И страхотен съпруг. Как е могла да бъде толкова глупава и да се откаже от единственото хубаво нещо, случило се в живота й? Аманда обаче щеше да го заплени. Той щеше да стане част от живота на детето им, а следователно и част от нейния живот. Това беше добро начало и Кристин искрено се надяваше, че с течение на времето тримата най-сетне ще се превърнат в истинско семейство.

Грей почувства, че Кристин го наблюдава, и потърси погледа й. Сребристите й очи сякаш спряха дъха му за миг. И в този миг той забрави миналото и си представи, че те тримата са семейство. Семейството, което можеха да бъдат. Въпреки всичко, което се бе случило между тях, част от него продължаваше да копнее за това изгубено семейство и, ако не се лъжеше, Кристин като че ли изпитваше същия копнеж.

Неочакваните чувства, нахлули в душата му, нарушиха спокойствието и равновесието му и Грей се възползва от първата предоставила се възможност, за да се надигне от мястото си:

— Аз май вече трябва да си вървя.

Кристин прикри разочарованието си и само каза:

— Благодаря, че дойде.

— Благодаря, че ме поканихте. — Той погледна към детето. — Беше ми много приятно да си поговоря с теб, Манди. Може би някой ден ще го направим отново.

Когато Аманда не отговори, Кристин побърза да се намеси:

— Разбира се.

Грей остана разочарован от мълчанието на Аманда, макар че не беше съвсем сигурен какво толкова е очаквал от тази първа среща. Даваше си сметка, че ще е нужно време, за да се установи здрава връзка помежду ми. Той се изправи. Кристин и детето го последваха. Грей се поколеба само за миг преди да се сбогува.

— Довиждане.

— Довиждане — отвърна Кристин.

Аманда отново не каза нищо. Грей отново остана разочарован.

Той тръгна към пикапа, паркиран на улицата. С всяка измината стъпка самотата го обгръщаше все повече и повече.

— Грей!

Гласът на Аманда, извикал името му, сякаш стигна чак до сърцето му. Грей се обърна.

— Искаш ли да дойдеш да гледаш пиесата?

Той се поколеба, а после погледна към Кристин, която каза:

— Това е нейна идея. — Замълча и добави: — Ще ни бъде приятно да дойдеш, ако желаеш.

— С удоволствие — отвърна Грей.

— В десет часа в сряда сутринта — съобщи Кристин.

— Добре. Ще се видим там.

Той се обърна и тръгна към пикапа, като през цялото време си повтаряше, че не бива да придава голямо значение на поканата на детето. Тя вероятно бе поканила всичките си познати. Но все пак бе решила да включи и него в списъка на приятелите си, а този простичък жест изпълни сърцето му с радост.

 

 

Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Къде беше, по дяволите?

— Това не ти влиза в работата.

— Как ли пък не! — настоя гласът.

Мъжът въздъхна.

— Какво искаш?

— Работата трябва да бъде направена. Сега!

— Моментът не е подходящ. И преди съм ти го казвал.

— Заеби момента. Не можем да си позволим да чакаме повече.

— Ние? Ти си човекът, чиито топки са притиснати в менгемето.

— Просто го направи! — изрева другият и затръшна телефонната слушалка.

Мъжът бавно пусна слушалката и я постави на мястото й. Отпусна се на леглото, протегна се в цял ръст и пъхна ръце под главата си. От няколко дни не бе виждал мишката и това го тревожеше. Не беше ли това знак да се измита, докато все още има тази възможност? Като че ли имаше къде да отиде. Твърде много неща се бяха случили. Беше затънал прекалено дълбоко. А и имаше дълг за плащане.

Лицето на баща му изплува в съзнанието му — широката усмивка, озарила лицето му, бавно се скри. Може би онзи кретен имаше право. Може би моментът бе настъпил. Да, помисли си той, време е да започнат играта. Пресегна се към телефона и избра един номер.

 

 

Клеърборн ядно се взираше в телефона. Трябваше да предприеме нещо по отношение на Грей Бенън. До този момент много малко хора бяха научили, че той е истинският баща на Аманда и Клеърборн държеше този слух да не се разпространява повече.

Щеше да му се наложи да направи нещо по въпроса и той вече знаеше какво ще е то. Пресегна се към телефона и избра един номер.

 

 

До обяд на следващия понеделник Кристин вече знаеше, че дълго ще помни този ден. И то поради куп ужасни причини. Сутринта не можа да закара Аманда навреме на училище, и то най-вече заради Пейтън. През уикенда се бе обаждал няколко пъти и бе оставил няколко съобщения, на които тя предпочете да не отговаря. Просто не беше в настроение да разговаря с Пейтън, който напоследък говореше единствено за желанието му да се съберат и заживеят отново заедно. В понеделник сутринта обаче той се появи и настоя да разговаря с Аманда, която по-късно й призна, че през цялото време я бил разпитвал за Грей, а Кристин си направи извода, че Пейтън е узнал за пикника в събота. Но как?

А когато пристигна в „Лоуел ентъпрайзис“, Кристин като че попадна в самия ад. Посрещнаха я с новината, че комплект чисто ново оборудване на стойност половин милион долара е изчезнал по пътя от фабриката им до един текстилен завод в Шарлот, Северна Каролина. Тя веднага свика събрание, което впоследствие се наложи да отмени, защото не можаха да намерят Клеърборн. Когато той най-после се появи в кабинета й, тя му се развика, двамата се скараха както обикновено и едва тогава Кристин му каза за изчезналото оборудване. Трябваше обаче да признае, че той веднага забрави за спора им и се зае да издири изчезналите машини.

В един и половина на обяд надникна в кабинета й и заяви:

— Намерих камиона на един черен път в Северна Каролина. По-скоро един полицай от Северна Каролина е попаднал на него.

— И?

Той поклати глава.

— Машините са изчезнали. Шофьорът също.

— Какво означава това?

Клеърборн влезе в кабинета и се стовари на един стол.

— Не зная. Може шофьорът да е участвал в кражбата. А може вече да е мъртъв някъде.

— Ти не смяташ…

— Не зная.

В два часа вече знаеха. Шофьорът бе намерен — овързан и със запушена уста — на около две мили от камиона. Освен това страдаше от непоносимо главоболие — вследствие от силния удар, който бе получил по главата. На една от отбивките бе слязъл да си почине, а после се бе качил отново в камиона, без да забележи когото и да било. В следващия момент вече бил в безсъзнание. Камионът бе зарязан само на няколко мили от отбивката.

Клеърборн се надигна от стола си и се запъти към вратата.

Кристин извика след него:

— Благодаря ти, Клеърборн.

Той се обърна назад с думите:

— Бих могъл да върша тази работа. — Имаше предвид поста президент на компанията — част, от който тя възнамеряваше да абдикира. И да се премести от „Роузмийд“. — Нуждая се единствено от препоръките ти — додаде Клеърборн.

Но тя не можеше да му даде препоръки. Беше обещала на баща си да не го прави. Клеърборн не можеше да се свърти с петдесет цента в джоба, камо ли да поеме отговорността за милионите, принадлежащи на корпорацията. Не, Клеърборн имаше някои положителни качества — беше лоялен към името Лоуел, от време на време й се струваше, че и той като нея съжалява за отчуждението помежду им — но управляването на огромни суми и ръководството на една мощна компания съвсем определено не бяха измежду тях.

— Но ти няма да ме препоръчаш, нали? — заключи Клеърборн.

— Клеърборн…

Устните му се свиха в презрителна гримаса.

— Естествено, че няма.

 

 

Кристин посрещна с недоумение телефонното обаждане от училището Свети Матиас, получено почти в два и половина след обяд. Изпита тревога в момента, в който чу гласа на директорката.

— Какво има, госпожо Оливър?

— Питах се дали ще ви е възможно днес лично да дойдете да вземете Аманда. Струва ми се, че е нужно да си поговорим.

— За какво?

— Бих предпочела да не го обсъждаме по телефона.

Кристин изпита силна тежест в гърдите си.

— Тя добре ли е? Нищо не се е случило с нея, нали? Не е била отвле…

— Не, не, в момента е при мен в кабинета ми.

Страховитите мисли отстъпиха пред спокойния глас на директорката, но тревогата остана.

— Идвам веднага.

— Мисля, че така ще е най-добре.

Преди да излезе от кабинета си, Кристин се опита да се обади на Сенди в дома й. Не я намери и затова позвъни на телефона в колата й. Тъй като отново не можа да се свърже с нея, помоли секретарката си да продължи да се опитва да я издири. Трябваше да я предупреди, че Кристин лично ще вземе Аманда от училище и че ще се срещнат със Сенди направо в „Роузмийд“.

Когато пристигна в училището, Кристин веднага бе въведена в кабинета на директорката.

Франсис Оливър се изправи, протегна ръка и я посрещна:

— Госпожо Джаксън.

Кристин стисна ръката на директорката, но вниманието й бе изцяло насочено към Аманда, която седеше близо до тях. Дъщеря й изглеждаше бледа, а в изражението й прозираше нещо, което Кристин не можеше да дефинира съвсем точно.

— Какво се е случило? — попита тя.

Франсис Оливър й посочи стола до този на Аманда.

— Моля седнете.

Кристин седна и повтори въпроса си:

— Какво се е случило?

Докато директорката се опитваше да налучка най-верния тон, Аманда побърза да отговори:

— Тя мисли, че ги излъгах за гласа.

— Какъв глас?

— Това не е истина, Аманда. Не мисля, че си излъгала. Просто се питах дали не си оставила въображението да вземе връх над разума.

— Чух онзи глас — заяви Аманда. В тона й се долавяше уважение към директорката, но в същото време беше уверен и неотстъпчив.

— Какъв глас?

— Зная колко си изобретателна на моменти.

— Какъв глас? — почти кресна Кристин и най-сетне привлече вниманието на госпожа Оливър.

— Съжалявам — изрече жената. — Малко преди да ви позвъня, Аманда отиде в тоалетната. Твърди, че докато била там, чула някакъв глас, който я заплашвал.

По гърба на Кристин пробяга хлад.

— Какво точно означава това?

— Аманда не можа да ни каже дали гласът е бил мъжки, или женски. Но й прошепнал, че ще й се случи нещо лошо, ако продължи да разказва за отвличането.

— Мили боже — възкликна Кристин и погледна към Аманда.

— Чух го, мамо! Тъкмо бях влязла в една от кабините, когато чух вратата на тоалетната да се отваря. Помислих си, че някой друг също иска да я използва. И тогава чух шепота.

Едва в този момент Кристин осъзна, че онова, което първоначално не бе могла да определи в изражението на дъщеря си, беше възмущение. Дълбоко и искрено.

— Госпожо Джаксън, претърсихме цялото училище и не намерихме никого. Попитахме всички учители дали не са виждали непознат човек в сградата. Всички отговориха отрицателно.

— Обадихте ли се в полицията? — попита Кристин.

Госпожа Оливър се поколеба, преди да отговори.

— Не. Просто не сметнах, че е необходимо. — Директорката се усмихна. — И преди съм го казвала, но наистина смятам, че от Аманда ще излезе велик писател.

Аманда не каза нищо.

Кристин хвърли един поглед към дъщеря си, забеляза неотстъпчиво издадената напред брадичка и изправените раменца, които й напомниха за Грей. След това отново насочи вниманието си към директорката.

— Благодаря ви, че ми се обадихте — кимна тя.

— Няма защо. — Госпожа Оливър като че ли отново не можеше да намери най-подходящите думи. — Аманда бе подложена на силно напрежение напоследък. И това е напълно разбираемо. Мисля, че й е нужно време, за да се възстанови.

— Сигурна съм, че имате право.

Аманда не каза нищо.

— Аманда, защо не пропуснеш репетицията този следобед? Ти вече си знаеш всички реплики.

Аманда отново не каза нищо.

Майка и дъщеря излязоха заедно в коридора и Кристин я попита:

— Добре ли си?

— Да, госпожо — отвърна Аманда и пак потъна в мълчание. Веднага щом се настаниха в колата обаче, Аманда заяви: — Тя не ми вярва. Но ти ми вярваш, нали?

— Разбира се, че ти вярвам, миличка. — Кристин обаче си мислеше за онова, което й бе казала доктор Алисън — за забавената реакция на случилото се, която би могла да предизвика кошмари. Случилото се не беше лош сън наистина, но дали не спадаше към същата категория? Кристин като че ли предпочиташе това обяснение пред ужасяващата възможност инцидентът в тоалетната да се окаже напълно реален. Нито тя, нито Аманда имаха нужда от тези ужасни усложнения. Но пък Кристин продължаваше да се измъчва от тревожното убеждение, че Ърни Шоу не може да е работил сам, че по нейно дълбоко убеждение той беше по-скоро последовател, а не организатор и водач.

Кристин и Аманда бяха посрещнати в „Роузмийд“ от Сенди, която изглеждаше притеснена.

— Какво се е случило? — попита тя.

Кристин се обърна към дъщеря си.

— Миличка, защо не влезеш вътре да се преоблечеш, а после да слезеш в кухнята за чаша мляко и бисквитки?

Аманда пое нагоре по стълбите. Щом се отдалечи достатъчно, Сенди повтори въпроса си.

— Какво се е случило?

Кристин й разказа накратко, но, макар да не бе сигурна защо го направи, предпочете да не споменава нищо за Ърни Шоу.

— О, боже — възкликна Сенди. Новината я разтърси толкова силно, че й се наложи да приседне на най-близкия стол. — Смяташ ли, че някой наистина я е заплашвал?

— Нямам представа — искрено си призна Кристин. — Но на Аманда казах, че й вярвам.

— Естествено.

Мили боже, ами ако е вярно?

Коментарът на Естер, когато й съобщиха за инцидента, беше кратък, но убедителен:

— Това дете винаги е съзнавало разликата между действителността и фантазиите си.

Не точно тези думи искаше да чуе Кристин. Ужасно й се щеше да поговори с Грей, но дали щеше да се осмели да го направи? И защо не? Той в края на краищата беше бащата на това дете! А и съвсем ясно бе дал да се разбере, че желае да бъде част от живота на дъщеря си. Да, щеше да поговори с него. Още сега.

Когато Аманда се върна на долния етаж, Кристин се обърна към нея:

— Нали нямаш нищо против да останеш тук със Сенди? Аз трябва да свърша още нещо.

— Да, госпожо — кимна Аманда и додаде: — Мамо, аз наистина чух онзи глас.

— Зная, Аманда — отвърна Кристин, отпусна се на колене пред детето и махна няколко непокорни кичура коса от челото й. — И ти обещавам, че няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Нали?

— Добре.

Кристин се изправи и потърси погледа на Сенди.

— Ще се върна бързо. Не я изпускай от очите си.

— Не се безпокой. Няма да се отделям от нея.

Пътят до мотела, в който бе отседнал Грей, й отне само няколко минути. През цялото време Кристин се молеше Грей да си е в стаята. Заля я вълна на облекчение, когато зърна пикапа му. И въпреки това се поколеба, опитвайки се да събере достатъчно кураж, за да почука на вратата му.

Грей погледна към вратата и се намръщи. Току-що бе затворил телефона след разговора си с Майкъл Маккензи — бе записал името му на едно листче върху нощното шкафче — млад и гладен адвокат от Натчез, който не се страхуваше от името и влиянието на семейство Лоуел. Чукането се повтори. Този път Грей стана и тръгна към вратата.

— Кой е? — извика той.

— Кристин.

Кристин? Грей дръпна резето, отвори вратата и я погледна — едно видение в черно. Черен костюм, черни чорапи, черни обувки с високи токове. Косата, също черна и лъскава, падаше свободно по раменете й. Жената пред него беше изтънчена и привлекателна, но в същото време изглеждаше несигурна и уплашена. Сърцето му ускори ритъма си.

— Какво има?

— Трябва да поговоря с теб. За Аманда.

Той отстъпи назад и й направи път да влезе в стаята.

— Какво за нея?

Кристин му разказа всичко и завърши с подозренията си, че цялата история относно Ърни Шоу й се струва твърде нагласена и неубедителна.

— Значи и ти не си убедена?

Кристин изпита огромно облекчение, когато осъзна, че тя не е единствената, измъчвана от такива съмнения. Но тревогата се върна веднага.

— Не зная вече какво да мисля.

Грей наблюдаваше Кристин, която неспокойно обикаляше из стаята и нервно докосваше мебелите — ръба на тоалетната масичка, облегалката на един стол, абажура на настолната лампа. Беше разтревожена. Също като него. Не, той не беше само разтревожен. Беше вбесен. Защото новите злини, с които ги заплашваха, и то толкова скоро след кошмара, който бяха преживели и тримата, бяха просто прекалени.

— Как понася Манди случилото се?

По устните на Кристин пробяга лека усмивка.

— Бясна е, че госпожа Оливър не й вярва.

— И е абсолютно права да се сърди.

Усмивката на Кристин изведнъж изчезна, очите й помръкнаха.

— Какво ще правим?

Ние? Грей не се осмели да анализира задоволството, което изпита, когато я чу да задава този въпрос. Както и от факта, че бе дошла при него. Би могла да отиде при всеки, но бе предпочела да потърси неговата помощ и съвет.

— Нека не прибързваме. Истината е, че все още не разполагаме с достатъчно факти, на които да се опрем. Трябва да изчакаме и да видим какво ще стане.

— Но няма ли по този начин да застрашим живота й?

Този път Грей започна да крачи нервно из стаята, замислен върху въпроса й. Кристин копнееше да се хвърли в прегръдките му, да го накара да я притисне към себе си и да й прошепне, че всичко ще се оправи. Копнееше да го чуе да й нашепва и други думи — на прошка, на обожание, на любов. Дали някога изобщо щеше да го чуе да й говори така?

Наруга се наум заради мислите си — сега не беше моментът за такива блянове — и отново насочи вниманието си към непосредствения проблем.

— Ако случилото се не е последствие от развинтеното й въображение — започна Грей, — то вероятно е трябвало да послужи като предупреждение. Всеки, който би пожелал да я отвлече отново, би могъл да го стори. Без особени затруднения при това.

— Не бях помислила за това. — Кристин седна на леглото на Грей. Очите й попаднаха на листчето с името на Майкъл Маккензи, после се преместиха върху дребните пари, ключовете и джобното ножче, оставени в пепелника върху нощното шкафче.

— От друга страна — продължи Грей, — предполагам, че би било глупаво да не…

Майкъл Маккензи?

— … вземем някои мерки за сигурност.

Майкъл Маккензи?

— Не бива да ходи никъде без придружител.

Майкъл Маккен… Кристин изведнъж разпозна името. Стомахът й се сви, започна да й се гади.

— Ти си наел адвокат. — Говореше спокойно, но в гласа й прозираше искреното й недоумение.

Обвинението — а то си беше точно обвинение — дойде толкова неочаквано, че Грей не съумя да отговори веднага.

Колебанието му се оказа съдбоносно.

— О, боже, ти наистина си се обърнал към адвокат. Клеърборн ми каза, че ще го направиш, но аз не му повярвах. Ще се опиташ да ми я отнемеш, нали?

Подобно предположение беше толкова нелепо, че Грей не можеше да повярва, че изобщо е могла да си помисли нещо такова.

— Няма да ти позволя да ми я отнемеш — продължи Кристин. В гласа й вече се прокрадваха войнствени нотки. — Тя е всичко, което имам. Всичко, което някога ще имам.

— Чуй ме. Нека ти обясня…

Но тя не го слушаше. Беше потопена в море от страх, ярост и болка, породени от предателството му.

— Ти се върна, защото искаше да си получиш своя фунт месо от тялото ми, нали? И няма да се успокоиш, докато това не стане.

Грей с изумление видя, че Кристин протегна ръка към джобното му ножче, извади острието и го размаха във въздуха.

— Ето! — изкрещя тя. — Ела и сам си отрежи скъпоценния фунт!