Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (6)

6.

Дъждовните капки изпръскаха Грей и намокриха дрехите и косата му, докато притича до пикапа си, паркиран наблизо. Той беше единственото му убежище, единственото място, което му принадлежеше сред цялата тая негостоприемна, враждебна даже обстановка. Рязко отвори вратата и се пъхна зад волана. Огледа познатата обстановка — износените седалки, които познаваха всеки контур от тялото му, чашата кафе, която неизменно стоеше на поставката си до седалката, земният и носещ му успокоение аромат на торф, почва и оборски тор. О, Господи, какво ли не би дал, за да се върне обратно в Атланта и да остане в пълно неведение за събитията, които се разиграваха тук… Обаче знаеше, че никога вече няма да намери онзи благословен покой и уединение.

Сериозно ли говореше, когато каза, че смята да се консултира с адвокат относно правата му на баща? Да, напълно. И то поради няколко причини. Беше започнал да изпитва привързаност към… Манди — това име му изглеждаше по-лесно за произнасяне от Аманда. Макар и все още неясна и ненапълно осъзната, връзката между него и дъщеря му бе започнала да придобива по-реални очертания. Малко по малко детето започваше да предявява претенциите си към него, които, макар и все още съвсем крехки, бяха много истински. Втората причина не беше толкова благородна. Грей искаше да накара Кристин да разбере, че не може да го тъпче както си пожелае.

Грей се взираше в силния дъжд и си мислеше за доматите на Манди, които по всяка вероятност щяха да пострадат от лошото време. Представи си пречупените им крехки стъбла, младите и все още уязвими коренчета, останали без закрилата на отмитата от дъжда почва. Въздъхна и си помисли, че Естер може би ще успее да спаси растенията. Сигурен беше, че Кристин не би си омърсила ръцете с подобна работа. Кристин.

Мъжът, с когото се бе сблъскал.

Онова момче ме покани на парти. Мисля, че трябва да отида.

Дори и след всичките тези години думите го пронизаха като с нож. Защото бяха дошли съвсем неочаквано. Той и Кристин бяха толкова пламенни любовници, че изобщо не му бе минало през ума, че би пожелала да излезе с някой друг. Тя, естествено, бе възразила, че го прави с нежелание, че майка й настоявала да приеме поканата. Сега, като се връщаше назад в мислите си, Грей си даваше сметка, че възраженията й в най-добрия случай бяха твърде подозрителни. А в най-лошия — нагла и откровена лъжа. Как би могъл да е сигурен, че през цялото време не се е срещала с Пейтън Джаксън, който по онова време беше напълно анонимен в представите му.

И все пак…

Той си спомняше онази юлска нощ с най-големи подробности. Сякаш пренесен назад във времето, Грей се взираше през поройния дъжд към къщата и елегантните колони на входа й, оглеждаше червеникавокафявите тухлени стени и зелените капаци на прозорците, входната врата, на която посрещаха всеки новодошъл с щедрото южняшко гостоприемство. Всеки друг, но не и него. Забеляза белия, висок до кръста парапет, който ограждаше малкия балкон на втория етаж, и гигантския дъб, който растеше толкова близо до къщата. Балконът и дървото отключиха порой от влудяващи го спомени. Сред тътена на гръмотевиците си припомни как бе чакал скрит в сенките, а сърцето му бе така препълнено с чувства, каквито не бе изпитвал преди, че му се струваше, че всеки миг ще се пръсне. Още тогава знаеше, че изгарящото го демонично чувство е ревност. Разпознаваше и другото по-красиво и искрено чувство, макар че интуитивно съзнаваше, че ще е по-добре да не го нарича с истинското му име.

Демоничното чувство се усили, когато спортната кола спря пред входа на „Роузмийд“. Гюрукът на колата бе свален и той можеше спокойно да наблюдава пътниците в нея. Косата на Кристин, вдигната в елегантен кок, му се стори подканящо разрошена, макар че, колкото и да бе странно, шофьорът изглеждаше недокоснат от вятъра. Там, на светлината на силните фарове, Грей за пръв път бе зърнал мъжа, когото отново бе срещнал тази вечер. Красив и русокос представителен мъж, на когото би завидял дори и Адонис. Грей го намрази начаса.

Намрази го и заради начина, по който докосваше Кристин, докато й помагаше да слезе от колата. Хвана ръката й, а после ловко я обгърна през кръста и я поведе към входната врата. Сърцето на Грей сякаш спря да тупти, а после изведнъж заблъска като обезумяло, изпълвайки с ревност всяка фибра от тялото му. Дали ще я целуне? Тя ще му позволи ли да я целуне? Грей стоеше на мястото си и чакаше да види какво ще стане. Или пък очакваше да изгуби разсъдъка си, защото ако онзи тип си позволеше да я целуне, той неминуемо щеше да полудее. Лудост, от която никога нямаше да се съвземе. До ушите му достигна смехът им, както и по някоя дума от разговора им. Мъжът застана по-близо до Кристин. Сърцето на Грей престана да бие, въздухът заседна на гърлото му. Мъжът се наведе към Кристин и леко я целуна по бузата. Целувката беше напълно невинна и целомъдрена, но Грей знаеше, че този мъж иска повече. И той самият беше мъж и го усещаше, подушваше го със сетивата си, долавяше излъчването му на разгонен мъжкар.

Грей внезапно бе изпълнен с непреодолимо и болезнено желание. Не, обсебване. Кристин му принадлежеше и той имаше не само привилегията, но и неоспоримото право да я притежава. Негово задължение беше да я бележи с мъжката си страст, да изтрие от тялото й всяка следа от мъжа, който я бе докоснал току-що, целунал я бе толкова целомъдрено, като през цялото време бе копнял да я притисне страстно към себе си. Маниакалното му обсебване го изпълни с безразсъдство.

И до ден-днешен случилото се след това му изглеждаше по-скоро сън, отколкото реалност. След като спортната кола се изгуби надолу по алеята, Грей изскочи от укритието си и се огледа за някакъв предмет, който да хвърли към осветения вече прозорец. Само че не намери нищо на моравата, която толкова грижливо бе почистил и окосил със собствените си ръце. Не намери нито камъче, нито парче дърво. Нищо! По дяволите, все нещо трябваше да намери някъде! Но не можа. Беше на ръба на отчаянието, когато изведнъж си спомни за ножчето, което носеше в джоба си. Извади го и внимателно го подхвърли към прозореца на втория етаж. Тряс! В първия миг си помисли, че е счупил стъклото, но когато завесите се открехнаха и на прозореца се появи озадаченото лице на Кристин, той разбра, че стъклото е останало непокътнато. Грей изпусна въздишка на облекчение, когато видя Кристин да наднича надолу. Тя го забеляза веднага, застанал смело по средата на моравата. Отвори прозореца, надвеси се навън и прошепна:

— Какво правиш тук?

Гласът й изпълни нощта. Грей изпита дълбоко опиянение от радостта, която се долавяше в гласа й. Беше изненадана, че го вижда, дори се боеше, че присъствието му може да бъде забелязано, но не можеше да скрие неподправената радост, която изпитваше. В този миг той бе готов да се изкачи на най-високата планина, да преплува най-дълбокото море, да направи всичко — добро или зло, разумно или безразсъдно, но да отиде при нея.

Дървото, разпростряло клони към оградения балкон, бе единствената му надежда да стигне до нея. Със сила и сръчност, каквито дори не подозираше, че притежава, той се изкачи по ствола, а после се вкопчи в един от по-дебелите клони. От него се прехвърли на друг, а по земята се посипа водопад от листа и парченца кора. Съвсем скоро откри клон, който щеше да го отведе близо до балкона. Започна да се придвижва — по-скоро по силата на някаква магия, отколкото благодарение на някакви особени умения. Пълзеше, залиташе, олюляваше се и най-накрая се хвърли напред. Вкопчи се за парапета с голите си ръце и, стиснал зъби, се повдигна нагоре. Останал без дъх и мокър от пот, той прескочи парапета с убеждението, че това е негово неотменно право, плъзна се през отворения прозорец и влезе в спалнята й.

— Ти си луд — промълви тя. На устните й играеше усмивка.

— Да — отвърна той, като си помисли, че може би малко — а може би не толкова малко — бе откачил, когато я бе видял с друг мъж. Как иначе можеше да си обясни факта, че в момента се намираше в спалнята й? Как иначе да си обясни грубата страст, с която я прегърна през кръста и я привлече към себе си? Как иначе да си обясни яростта, с която впи устни в нейните?

Обсебване.

Притежание.

Треска, която тресеше и изгаряше тялото му. От мига, в който я докосна и впи устни в нейните, треската се превърна в заразно заболяване, излязло извън контрол. Оказа се зараза, която Кристин прие с радост. Тя изпитваше потребност да бъде притежавана също толкова отчаяно, колкото той копнееше да я притежава.

Грубо се зае да свали дрехите й. Едно копче на лятната й рокля се откъсна и се търкулна под тоалетната масичка. Само след броени секунди тънките презрамки на роклята й се свлякоха до кръста й, оголвайки загорелите й рамена и ръце. Тя трескаво задърпа дрехите му, разкопча ризата му, бързо свали ципа на дънките. Ръцете й бързо пробягаха по топлата му, влажна кожа, поспряха се сред тъмните косми, покрили гърдите му, после с присъщата й смелост и директност Кристин пъхна ръка в разкопчаните му дънки и потърси издутата му мъжественост. Той беше превъзбуден и страстно изпъшка, когато ръката й го докосна. В същия миг отскубна устни от нейните, вгледа се настойчиво в замъглените й от страстта очи и освободи гърдите й от дантелите на ефирния й сутиен. Във всеки друг момент сигурно щеше да се възхити на изящните й твърди гърди, на тъмните им зърна, на начина, по който откликваха без дори да ги е докоснал, но сега бе изцяло в плен на нуждата да я притежава, нужда, далеч по-силна от физическия акт на сливане на две тела.

По пътя към леглото той запретна роклята й нагоре и успя да изхлузи от краката й оскъдните й дантелени гащички. Справи се и с ризата си и я захвърли на пода, но така и не можа изцяло да събуе дънките си. Последваха няколко непохватни побутвания, подръпвания и в следващия миг вече лежеше отгоре й. Без никаква любовна игра, финес или чувствена закачка, той се вряза в тялото й, изпълни я цялата, проникна чак до дълбините на душата й.

Тялото й се напрегна, тя задавено изпъшка, конвулсивно сви пръсти и заби нокти в голите му рамене. Той обожаваше ненаситната жажда, с която Кристин се притискаше към него, изпитваше истинско блаженство като гледаше очите й, които сякаш се топяха в огъня на изпепеляващата ги страст. Беше възнамерявал да я люби до забрава, да остане в нея, докато и двамата отчаяно закопнеят за върховното сливане на телата им, но само след няколко тласъка в топлата й, влажна утроба, той почувства, че върхът наближава.

„Не, не, не!“, проплака безгласно.

„Да, да, да!“, настоя тялото му.

Тялото му спечели и той започна да излива семето си в нея. От устата му се изтръгна дълбок, гърлен стон и той почувства ръката на Кристин, която запуши устата му. Дланта й, топла и влажна, ухаеше на секс. Изтощен, опиянен, той се строполи отгоре й, а накъсаният му дъх излетя със свистене от устата му.

— Ти… принадлежиш… на… мен — промълви той.

— Да — прошепна тя.

Единствената думичка, произнесена без всякакво колебание и задръжки, с цялата искреност, на която бе способна, заличи всичките му съмнения, изтри неприятния спомен за нея и онзи, другия мъж. Това и фактът, че прекараха остатъка от нощта, без да престанат да се любят. Никога повече не му се удаде да прекара друга толкова чувствена нощ. Неповторимото изживяване може би се дължеше на поетия риск, на възбудата, че се намира в спалнята й, а родителите й спят само през няколко стаи от тях. Може би причината се криеше в усещането за власт и непобедимост, което се подхранваше от факта, че я бе обладал сред префинения блясък и разкош на „Роузмийд“ и се бе осмелил да се възправи срещу цялото това показно богатство. А може би през тази нощ те просто бяха извисили интимността помежду им до нови висини.

Интимност?

Не, онова, което бяха сподели през онази нощ, бе повече от интимност. Много повече. Нежността на ласките й, шепота на целувките й, пълната всеотдайност на телата им — нейното и неговото, думичките, които нашепваше в ухото му, бяха породили ново чувство между тях. Някъде по средата на тази нощ той, който не вярваше в нищо и никого, осъзна, че се е посветил на нова религия. И тази религия се наричаше Кристин. А страстните й, отчаяни целувки, които обсипаха тялото му на зазоряване, го направиха навеки неин ревностен поклонник.

Но още преди края на лятото трябваше да разбере, че неговата богиня е като колос с глинени крака.

Тази вечер научи и още нещо. Кристин по всяка вероятност щеше да се окаже лъжкиня и измамница, която притежава изключителната дарба да манипулира хората около себе си. Смяташе, че в момент като този трябва да е изпълнен с горчивина, но истината бе, че под цялата насъбрала се горчилка и омраза се таяха мъка и болка. Колкото и да не му се искаше да си го признае, това, което бе видял и чул тази вечер, го бе наранило дълбоко. След всичките тези години все още го болеше. Колкото и необяснима да бе болката, тя си беше факт. Нима тази болка го подтикваше да се срещне и консултира с адвокат? Нима единственото, което искаше, бе на свой ред и той да нарани Кристин?

Грей все още размишляваше върху този въпрос, когато забеляза фаровете на приближаваща се кола. Въпреки силния дъжд успя да разпознае колата на агент Карели. След малко автомобилът спря пред верандата.

Грей отвори широко вратата на пикапа.

— Намерихте ли Ърни Шоу? — попита той в мига, в който агент Карели отвори своята врата.

Агент Карели, който все още седеше зад волана на колата си, очевидно остана изненадан да види Грей навън на дъжда, но въпреки това му отговори.

— Да, но не научих кой знае колко. — После, добави: — Качете се при мен и ще ви разкажа.

Грей тичешком заобиколи колата и се плъзна на свободната седалка. Лампите на верандата бяха запалени и осветяваха вътрешността на колата.

— Често ли се разхождате по дъжда? — попита агентът.

Грей погледна към „Роузмийд“.

— Трябваше или да се махна оттам, или да отида в затвора за убийство.

— На кого?

— Господин и госпожа Джаксън, както и очарователния Клеърборн Лоуел. Един от тях или и тримата заедно.

Агент Карели кимна.

— И на мен ми дойдоха малко множко. — После, очевидно решил, че може би е бил прекалено откровен, побърза да добави: — Както вече ви казах, не научих много от Ърни Шоу.

— Нищо? Нямаше ви толкова дълго, че вече започнах да се надявам, че сте се натъкнал на нещо.

— Ърни Шоу отново не си беше у дома, но аз реших да изчакам и да видя дали няма да се случи нещо. Той се появи след два часа — някъде около осем и четиридесет и пет. Беше си взел пица за вкъщи и очевидно нямаше намерение да излиза повече. Каза ми, че е бил в Джаксън.

Грей не беше напълно готов да приеме факта, че агентът просто няма какво да му каже.

— Ами уволнението му? Ами заплахите?

— Той честно си призна, че е бил разстроен заради уволнението и се закле, че не е мамил компанията с доставките си.

— И вие му вярвате?

Агентът сви рамене.

— Не зная.

— Ами заплахите?

— Отново чистосърдечно си призна, че е отправил такива заплахи, но само за да даде воля на насъбралото се в душата му огорчение. Уточни, че впоследствие се оказало, че само спечелил от уволнението. От известно време насам се опитвал да реши дали да не продаде бизнеса. Каза, че дори и с парите, които получавал от Лоуел, от година на година ставало все по-трудно и по-трудно да реализира някакви печалби. Освен това трябвало да се съобразява с правителството, с правителствената агенция по транспорта, с агенцията за защита на околната среда, както и да се занимава с безкрайните бумаги и никога несекващи документи. В края на краищата ми заяви, че вече се бил уморил от непрекъснатата борба за оцеляване, хванал бил язва, а наскоро му открили и повишено кръвно налягане. Не пропусна да отбележи обаче, че сега, когато вече не обслужва „Лоуел ентъпрайзис“, компанията му щяла да струва значително по-малко. Но той и бездруго не очаквал да спечели много от продажбата, защото имал да изплаща няколко големи заема, които бил взел, за да се опита да задържи компанията на повърхността. С две думи, някаква компания от Джаксън проявила интерес към закупуването на Дийп саут петролеум. Проверих името, което Шоу ми даде, и установих, че някой си господин Хардин наистина има подобни намерения. До този момент обаче все още не са постигнали конкретно споразумение.

— Казахте ли му, че Аманда е била отвлечена?

Агентът поклати отрицателно глава.

— Не, само му споменах, че към детето са били отправени някои заплахи и че проверяваме всеки, който поради някаква причина може да има зъб на семейството. Той, естествено, отказа да е отправял каквито и да било заплахи към детето.

— Разбира се.

— Попитах го дали мога да поогледам къщата му. Исках само да видя как ще реагира.

— Е?

— Той като че ли изобщо не се притесни и ме пусна да вляза. Ако беше отказал, щеше да се наложи да искам издаването на заповед за обиск.

— От думите ви разбирам, че не сте открил нищо подозрително?

— Нищо. Къщата прилича на кочина — мръсни чинии в кухнята, неоправено легло в спалнята, списания, разпръснати навсякъде по пода — но нищо, което да подскаже, че някой е бил, или все още е, държан като заложник там. Не, в тази къща очевидно живеят само той и мишките.

— Мишки?

— Да. Каза ми, че на тавана има мишки. Ако питате мен обаче, те са навсякъде. Видях с очите си поне половин дузина капани. — Замълча, а после додаде: — Очевидно и тук не се е случило нищо по време на отсъствието ми?

— Нищо. Освен ако не е станало през последните петнадесет-двадесет минути.

— Успях да потвърдя информацията, която получихме от Сенди Килиън. Тя наистина се обадила на госпожа Джаксън по клетъчния си телефон в… — Агент Карели бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади един бележник и го отвори — … три часа и тринадесет минути. Още преди това потвърдихме и казаното от госпожа Джаксън — тя наистина е позвънила в полицията, а после, точно както ни каза, се е обадила на съпруга си. След това провела разговор със Сенди Килиън — отново по клетъчния телефон.

Грей се намръщи.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че Сенди Килиън, или пък Кристин, биха могли да имат нещо общо с отвличането?

— Не, не. Онова, което казвам, е, че проверяваме всичко. При телефонните разговори това обикновено отнема известно време. На този етап от играта всеки един е заподозрян. В това число се включва цялото семейство, приятелите и познатите. — После с безпощадна откровеност додаде: — Още вчера проверих и вас — исках да зная какво сте правил през въпросния отрязък от време.

Грей се изсмя — макар думите на агента да му се сториха до известна степен забавни, той беше стъписан от изумление.

— Но това е нелепо! Как бих могъл да отвлека едно дете, при положение че дори не бях чувал за съществуването му?

— Вие твърдите това, но откъде можехме да сме сигурни? — Преди Грей да е успял да отговори, Карели продължи: — В повечето случаи обаче се вслушвам и в интуицията си, а в момента тя ми подсказва, че вие нямате нищо общо с отвличането.

— Благодаря — сопна му се Грей, но веднага след това продължи с по-спокоен тон: — Извинете ме. Съзнавам, че вие просто си гледате работата. — Замълча за миг и додаде: — А интуицията ви успя ли вече да ви насочи в правилната посока?

— Боя се, че не. А и все още е твърде рано. Склонен съм обаче да се съглася с мнението на госпожа Джаксън за Ърни Шоу. Той наистина е твърде глуповат и ограничен.

— По ваше собствено признание не ви се е случвало често да арестувате доктори на науките, обвинени в отвличане. Освен това онзи тип е бил достатъчно умен, за да ръководи собствен бизнес.

— Прав сте и по двата пункта, но що се отнася до собствения бизнес, управлението му не ще да е било твърде успешно.

— Правилно — кимна Грей, но подсъзнателно продължи да се притеснява. Нещо свързано със стомашната язва, нещо, което не можеше точно да дефинира, не му даваше покой.

И двамата се умълчаха. В настъпилата тишина осъзнаха, че дъждът бе започнал да намалява. Бурята бе утихнала. По-слабият дъжд и по-добрата видимост им позволиха да различат очертанията на беемвето и поршето, които бяха паркирани пред входната врата.

— Чии са колите? — попита агентът.

— Не зная коя на кого е, но Клеърборн Лоуел и Пейтън Джаксън са в къщата.

— Кога пристигнаха?

— Преди малко.

— Интересно. Питам се къде ли са били през целия ден.

— Какво искате да кажете?

— Не можахме да ги намерим, когато ги потърсихме. Няколко пъти проверихме в офиса и дома на Клеърборн Лоуел, но така и не успяхме да се свържем с него.

— Ако питате мен, допреди малко е бил с жена.

— Племенницата му е отвлечена, а той излязъл да се чука…

— Много е притеснен! — кимна пак Грей. — Ами Пейтън Джаксън?

— Тази сутрин, на връщане от летището, го потърсих, но не го открих нито в апартамента, нито в офиса му. През деня звънях няколко пъти, но никой не ми отговори.

Думите апартамента му бяха приковали вниманието на Грей.

— Как така сте го търсили в апартамента му? Смятах, че живее тук, в „Роузмийд“.

— Не, тук живеят само съпругата и дъще… Извинете ме, само съпругата му и детето. — Замълча за момент. — Той и жена му живеят разделени и това очевидно не е от вчера. Доколкото разбирам, разводът им съвсем скоро ще бъде факт.

Разделени. Развод. Какво се бе случило между Кристин и това олицетворение на мъжката добродетел, за което се бе омъжила? Каквато и да бе причината за раздялата им, тя очевидно нямаше нищо общо с разкритието, че Пейтън не е баща на детето, което бе отгледал и обичал като свое. Това явно му бе съобщено съвсем скоро, много след раздялата им. Грей отново се запита какво ли в отношенията им се бе объркало. Едва когато чу отговора на Терънс Карели, осъзна, че очевидно бе задал последния въпрос на глас.

— Кой би могъл да каже какво не е наред между двама съпрузи?

Нещо в гласа му подтикна Грей да попита:

— По думите ви разбирам, че сигурно сте разведен.

— Не, не — побърза да възрази агентът. — Мислех си за един приятел. Мой колега. Само че в неговия случай зная защо бракът му се провали. Службата във ФБР е ужасна любовница, с която повечето жени се примиряват в продължение на много години. Дори и в най-здравите семейства агентите пътуват толкова често, че пропускат всички най-важни събития в живота на децата си. — Той въздъхна. — А аз изобщо не се залъгвам, че мога да създам семейство. Зная, че съм женен за работата си. За добро или за лошо.

Грей не беше толкова убеден, че едното изключва другото, но важното в случая бе мнението на Терънс Карели. Освен това той самият си имаше прекалено много собствени проблеми, за да се товари и с тези на агента.

Помълчаха още няколко секунди, а след това федералният агент кимна по посока на „Роузмийд“ и рече:

— Ще трябва да ги информирам за онова, което открих във връзка с Ърни Шоу. Или по-скоро за онова, което не можах да открия.

Двамата мъже едновременно отвориха двете предни врати, излязоха от колата и тръгнаха към къщата.

 

 

— Защо не ми каза, че се развеждаш?

Както повечето неща, който й бе казал след пристигането си, така и този въпрос на Грей свари Кристин напълно неподготвена. След като изслуша доклада на агент Карели относно Ърни Шоу и изпрати Клеърборн и Ники, тя се бе върнала към бдението си пред прозореца. Този път без компанията на плюшеното зайче, което бе отнесла горе в спалнята на Манди — не й се искаше да изпокъса и без това овехтялата играчка. А може би просто не желаеше Грей да разпознае зайчето и да започне да й задава въпроси, на които не би желала да отговори. Тъкмо наблюдаваше Пейтън, който се измъкна от стаята, понесъл цяла купчина педантично завързани по средата ивици станиол от опаковки за дъвки, когато Грей я заговори.

Тя вдигна поглед и съзря две кафяви очи, които изглеждаха неестествено заинтригувани от отговора й — отговор на поредния въпрос, на който никак не би искала да отговори. Забеляза и наболата му брада, която очевидно не бе бръсната вече цяло денонощие.

— Кой ти каза? — попита Кристин.

Опитваше се да избегне отговора. Но Грей нямаше нищо против да й даде малко време, стига в крайна сметка да научеше онова, което го интересуваше.

— Агент Карели.

Кристин го погледна изумено.

— Спомена ми, че наминал към апартамента на съпруга ти. Когато подметнах, че според мен всички живеете тук, той обясни, че ти и съпругът ти сте разделени и съвсем скоро разводът ви ще влезе в сила.

— Да, скоро — простичко отвърна тя.

Грей изобщо не се изненада от нежеланието й да съобщи повече подробности, но продължи да упорства.

— Само толкова ли ще ми кажеш?

— Не ти казах за развода, защото не сметнах, че това ти влиза в работата. И ако искам да съм по-точна — не допусках, че проявяваш някакъв интерес към личния ми живот. Всъщност ти съвсем ясно ми даде да разбера, че е тъкмо обратното.

Беше избягнала отговора. Отново.

— Разводът ти ме интересува.

— Защо? — попита тя.

Преди малко и той си бе задал същия въпрос. Защо си пъха носа в неща, които не му влизат в работата? След известен размисъл бе решил, че се интересува от всичко, което засяга детето. Точно така отговори и на Кристин с надеждата, че на нея думите му ще й прозвучат по-убедително, отколкото на него самия.

Кристин остана дълбоко наранена от факта, че той наричаше дъщеря си по толкова безличен начин.

— Знаеш ли, откакто си тук, я наричаш детето, понякога дори тя, използваш името й от време на време, веднъж даже я нарече нашата дъщеря — тогава, естествено, искаше единствено да ми напомниш, че аз не съм единственият родител — но нито веднъж не заговори за Аманда като за твоя дъщеря. Не можеш дори да се опиташ да произнесеш нещо толкова простичко като: Аманда е моя дъщеря.

— Какво, по дяволите, означава това? — изсумтя Грей, осъзнал със закъснение, че неволно бе повишил глас и бе привлякъл вниманието на няколкото души в стаята. Когато погледна към тях, те побързаха да отместят погледи и да се престорят на заети с някакви техни си неща. Грей сниши глас и повтори: — Какво означава това?

— Само това, че е твърде лесно да ме накажеш, използвайки Аманда. Да я накараш да плати за моя грях. — В момента, в който изрече думите, Кристин се притесни, че може би е била твърде откровена. Или пък дяволски грешеше в преценката си.

Грей, от друга страна, се запита дали Кристин нямаше да се окаже права. Той наистина искаше Кристин да си плати за извършения грях — скъпо и прескъпо при това — но в никакъв случай не би използвал Аманда като средство за постигане на справедливо наказание. Разбира се, че не. Не, неспособността му да признае детето като свое собствено, имаше съвсем различно обяснение.

— Та аз съм родител от по-малко от двадесет и четири часа — отбеляза той.

Кристин не отговори нищо, но не изглеждаше особено убедена.

— И така, кога ще се финализира разводът? — Грей побърза отново да прехвърли топката в нейната половина.

— След няколко седмици.

— И как го приема Манди?

— Както всяко дете на нейно място.

— Значи тя не желае да се разделяте.

— Не, не желае — отговори Кристин и побърза да добави: — Тя и Пейтън са много близки. Наистина се обичат, Грей.

„Не споменавай името ми!“, помисли си той, но на глас каза само:

— Защо?

— Казах ти вече. Защото не смятах, че ще проявиш интерес…

— Не. Защо се развеждате?

Това беше въпросът, от който Кристин се страхуваше най-много, въпросът, който изобщо не трябваше да бъде задаван. Тя се извърна, защото не искаше да прояви слабост и да му каже, че се развежда със съпруга си, защото той не беше Грей. Целувките му не я вълнуваха, докосването му не я възпламеняваше. Не неговото име повтаряше безмълвно през дългите безсънни нощи, лицето, което я преследваше във всеки неин сън, не беше неговото. А може би се бе извърнала просто защото разговорът с Грей бе прекалено болезнен и мъчителен. Най-накрая промълви:

— Непреодолими различия.

Грей нямаше никаква представа какво именно пробуди гнева му. Може би начинът, по който тя избягваше да отговори на въпроса му, а може би фактът, че му бе обърнала гръб — овладяна и спокойна, истинско олицетворение на самообладание и добро възпитание. А може би, но само може би, причината беше в косата й, буйна и лъскава, заляла раменете й като пълноводна река. А може би виновно бе единствено нарастващото с всеки изминал миг напрежение, породено от очакването — напрежение, което ги разяждаше отвътре. Грей така и не можа да реши коя е истинската причина, която го подтикваше да я сграбчи силно за рамото и да я обърне с лице към себе си. Не го направи обаче, защото не смееше да поеме повторно риска да я докосне отново.

— Кажи ми още нещо — рече той. — Излизаше ли и с добрия стар Пейтън, докато се срещаше с мен?

— Знаеш, че не.

— Не, не, тогава ме накара да повярвам, че го използваш като прикритие. — Мълчание. — Сега искам да знам наистина ли се срещаше с него. — Ново мълчание. — Спеше ли с него?

Последният въпрос се оказа достатъчен, за да накара Кристин да се извърне и да го погледне. Господи, не беше очаквала това! Изпълни я ужасяваща празнота, леден студ прониза костите, скова душата й. Въпреки всичко й бе останала достатъчно гордост, която й забрани да удостои с отговор въпроса му.

— Това да ли означава? — попита Грей.

— Можеш да мислиш и вярваш каквото си искаш — отвърна тя.

— Не, искам ти да ми кажеш какво да вярвам.

— Нямам намерение да го правя, Грей.

Не ме наричай по име!

— В такъв случай аз ще ти кажа в какво вярвам. Вярвам, че си се забавлявала и с двама ни. Вярвам, че и ти си като всички останали от семейство Лоуел, живели някога в тази къща. Вярвам, че единственото, което знаете добре, е как да се възползвате от хората, а след това да ги изхвърлите от живота си. Прав ли съм, Кристин?

Кристин не отговори нищо.

— По дяволите! Отговори ми!

Гласът на Грей отекна в стаята и отново привлече вниманието на всички присъстващи. Дори и Пейтън, който изглеждаше изненадан и шокиран дори, застана на вратата, готов отново да влезе в стаята. Всички мълчаха. И точно в този момент отекна силният, неочакван звън на телефона. Никой не се помръдна. Всички останаха като заковани по местата си, сякаш този телефонен звън беше абсолютно без значение, сякаш не бяха се молили цял ден в очакване именно на този миг.

— Госпожо Джаксън? — обади се агент Карели.

Като че ли пробудена от сън, Кристин отмести поглед от лицето на Грей и тръгна — затича се почти — към телефона. Грей погледна часовника си. Три минути след полунощ.

Тери Карели й даде знак и Кристин вдигна слушалката. В същия миг машините започнаха да записват и да проследяват обаждането.

— Ало?

— Мамо…

Радост, чиста и завладяваща, изпълзи душата на Кристин. Радост, примесена с болезнен копнеж.

— Аманда, добре ли си?

— … искам да си дойда у дома, но…

— Да не са те наранили?

— … не мога, докато не направиш онова, което той иска…

— Аманда, отговори ми, скъпа. Добре ли си? Да не би някой да те е наранил?

— Ти трябва да му дадеш парите, мамо. После аз ще си дойда вкъщи.

Кристин бе обхваната от безсилие. Защо Аманда не отговаряше на въпросите й?

— Къде си? Кажи ми къде си.

— Той ще те инструктира по-късно къде да ги донесеш…

Кристин почувства, че дъщеря й всеки момент ще прекъсне разговора. Обхвана я паника и тя здраво стисна телефонната слушалка.

— Аманда, не затваряй. Чуй мама… кажи ми къде си.

— Моля те, мамо…

Разговорът прекъсна.

— Не, Аманда! Не затваряй! Аманда! — извика Кристин.

— Госпожо Джаксън? — обади се отново агент Карели.

Объркана от телефонния разговор, Кристин го погледна.

Агент Карели се поколеба, като че ли се боеше да каже онова, което бе длъжен. Най-накрая, изпълнен със състрадание и съчувствие, промълви:

— Това беше запис.

Схванала веднага подтекста, скрит в думите на агента, Кристин възкликна:

— Не!

— Съжалявам. — Тери Карели внимателно издърпа телефонната слушалка от ръката на Кристин.

Грей не сваляше поглед от нея. Кристин се отпусна безсилно на канапето и покри лицето си с ръце. А той просто не можеше да намери нужните думи, за да я утеши. Не беше безразличен към болката й. Напротив, същата болка разяждаше и неговата душа.

Тери Карели затвори телефона и погледна към Хем Кланси.

— Обади се на проследяването.

Ако обаждането беше в рамките на града, от службата за проследяване на телефонните разговори можеха да установят точния номер само за няколко минути. Що се отнася до извънградските разговори, специалистите можеха да засекат единствено града, от който е направено обаждането, но не бяха в състояние да установят номера.

Кланси, който дъвчеше дъвка през цялото време, кимна. Малко след като позвъни в телефонната компания, обяви:

— Обществен телефон тук, в Натчез. Искаш ли да го проверя.

— Да — отвърна Тери Карели. — Не се надявам да намериш нещо.

Хем Кланси взе листчето, на което бе записал адреса на телефонната кабина, и излезе.

— Това е добре, нали? — попита Пейтън. — Искам да кажа… това означава, че Аманда е тук, в Натчез?

— За нещастие — отвърна Фил Бърмингам, който разсеяно поглаждаше мустака си — това означава единствено, че записът е бил пуснат тук. А детето би могло да е навсякъде.

Кристин вдигна глава и заговори по темата, която всички присъстващи усърдно избягваха.

— Тя е жива. Чувствам го.

Никой не се и опита да оспори думите й.

 

 

Грей наблюдаваше Кристин, която спеше на канапето. Естер бе настояла тя да полегне, макар че Кристин бе възразила енергично, а после упорито се бе опитала да се бори със съня, който в крайна сметка все пак бе надделял. На Грей му се искаше да можеше и той да подремне за малко. Всички бяха чакали обаждането с такова нетърпение, а сега, предвид обстоятелствата, на всички като че ли им се искаше разговорът да не се бе състоял. Обаждането само бе подсилило тревогата им и по никакъв начин не им бе помогнало в опитите им да открият Манди. Детето говореше за човека, който го бе отвлякъл, в мъжки род, единствено число, но може би и това не означаваше нищо, защото бе почти сигурно, че тя бе прочела онова, което й бяха написали предварително. Дори и Кристин трябваше да признае, че едно деветгодишно дете едва ли би използвало глагола инструктирам. Това обаждане можеше да се окаже опит да ги заблудят — да ги накарат да повярват, че цялото отвличане е дело на един-единствен човек, мъж при това, докато в действителност в отвличането може би участва жена и, или, още няколко човека.

Грей, който не можеше да си намери място от притеснение, се изправи и се приближи до агент Карели. През последните часове Грей няколко пъти бе прослушал записа на разговора. Когато се изправи до Карели, той му подаде слушалките, изчака го да се настани и отново му пусна записа. Грей го изслуша за пореден път, впечатлен от гласа на детето, който и при тези ужасни обстоятелства звучеше силно и непреклонно. Кристин имаше право. Това дете притежаваше смелост и кураж и проклет да е, ако този факт не го караше да се гордее! Детският глас, преливащ от жизненост и сила и съвсем малко надменна арогантност, му напомняше за един друг глас. Грей прокара ръка по обраслата си буза и се опита да изолира онзи другия глас, да го остави заровен дълбоко в миналото. Той обаче отказваше да се подчини. Сега, когато размишляваше върху това, Грей си даваше сметка, че в момента, в който за пръв път бе чул гласа й, той подсъзнателно бе почувствал, че животът му никога повече няма да е същия като преди.