Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (24)

Епилог

Грей се събуди от детския плач, премигна и погледна часовника на нощното шкафче. Той показваше два и петнадесет сутринта. В същия момент Кристин се размърда и механично отметна завивките.

— Аз ще отида — рече Грей.

— Аз ще отида — промърмори Кристин, но не направи никакъв опит да стане.

Грей се усмихна, протегна ръка и издърпа завивките върху съпругата си.

— Виждам.

Той пипнешком намери халата си, излезе бос в коридора и тръгна към детската стая. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше люлеещия се стол с дамаска на мечета. Грей включи другата лампа — с формата на плюшено мече — и погледна надолу към сина си. Тримесечният Джошуа Грейсън Бенън също го погледна — малкото му личице бе разкривено от рев, малките юмручета и крачетата ядосано се размахваха във въздуха.

— Ей, Джош, защо е цялата тази врява?

Джошуа утихна веднага щом чу гласа на Грей. Грей се усмихна.

— Човек би си помислил, че единствената ти цел е да ме вдигнеш посред нощ.

Джошуа отговори с няколко нечленоразделни звука, които обаче поразително напомняха на: Нима мислиш, че бих направил подобно нещо?

— Да, сигурен съм — отвърна Грей и провери памперса на бебето. Беше мокър и Грей го смени. После уви сина си в едно одеяло и тръгна с него към кухнята.

Притиснал детето към рамото си, той сръчно извади едно шише с мляко от хладилника и го притопли в микровълновата фурна. После се върна в детската стая и се отпусна в люлеещия се стол, който бе закупен по негово изрично настояване. Пак той бе настоял за къща, сгушена под голяма лозница, и това изискване бе хвърлило в ужас един брокер на недвижима собственост в Атланта, Джорджия. В края на краищата той все пак успя да им намери такава къща, но извън границите на града, което означаваше, че двамата с Кристин трябваше да пътуват по четиридесет и пет минути във всяка посока, за да отидат на работа — той в своята оранжерия, тя — в антикварния магазин. Никой обаче не се оплакваше, защото къщата си струваше.

Дори и сега все още не можеше да повярва напълно, че той и Кристин са женени. Бяха прекарали предишното лято като си гостуваха на смени — Кристин и Аманда идваха при него в Атланта, а той им гостуваше в Натчез. Най-накрая, уморен от всичко това, той категорично бе оповестил, че те двете трябва да се преместят в Атланта — обясни им, че вече са пропилял и достатъчно време и че двете ужасно му липсват, когато не са при него.

В края на август се ожениха с Кристин. На скромната церемония поканиха единствено Ники. Грей бе пожелал да й купи пръстен с диамант, но Кристин бе настояла, че иска единствено златна халка. И така двамата си купиха еднакви халки, от вътрешната страна на които гравираха една-единствена дума: „Завинаги!“. След три месеца Кристин забременя — факт, който им достави огромна радост. Манди също бе развълнувана от перспективата да стане кака — стига да не е на някое досадно момче. Само две седмици след раждането на Джошуа обаче Тъмпър загадъчно се появи в люлката на бебето — знак, който двамата с Кристин възприеха като върховно одобрение.

Грей се загледа в сина си, който енергично издуваше бузки, съсредоточен върху млякото и биберона. Бебе. Син. Едно малко чудо, с мънички пръстчета на ръцете и крачетата, със сини очи и гарвановочерна коса, която стърчеше на всички посоки. И с толкова мека кожа, че човек трябваше да я докосне, за да се увери, че наистина е възможно такова чудо. Да, Джош си беше същинско чудо. Едно много специално бебе, което Грей познаваше от мига на зачеването му. Присъствал бе на раждането му и щеше да продължи да бъде до него — щеше да стане свидетел на първата му стъпка, щеше да чуе първите му думички, щеше да е край него на първата му Коледа, щеше да му купи първото колело, да го прегръща, да го целува, да лекува раните и драскотините му, да го заведе лично на първия учебен ден, да бъде неразделна част от целия му живот.

Дъщеря им също бе специална. Тя беше, и щеше винаги да си остане, първото им дете. Беше пропуснал голяма част от детството й и това само по себе си бе достатъчно, за да изпълни с особен смисъл всички онези бъдещи събития от живота й, на които той щеше да стане свидетел. Щеше да е край нея през трудните години на юношеството, щеше да присъства на дипломирането й от гимназията и от колежа, щеше да я съветва, когато тръгне на срещи с момчета… ако реши да й го позволи. Грей много се гордееше с нея и се възхищаваше на духа й — бе успяла да надживее и да се възстанови напълно от едно премеждие, достатъчно сериозно, за да наруши равновесието на доста по-възрастни от нея хора. Не че всичко бе напълно забравено. Тя все още задаваше някои въпроси, които несъмнено подсказваха, че събитията от предишното лято продължават да я измъчват, но въпреки всичко тя бе твърдо решена да продължи с живота си. Един ден, съвсем неочаквано, тя започна да го нарича татко и като че ли изобщо не си даде сметка за това. Но той забеляза промяната.

Грей измъкна биберона от устата на бебето, вдигна сина си, подпря го на рамото си и започна да го потупва лекичко по гърба, да се оригне. После отново го гушна и напъха биберона в устата му. Джош се нахвърли върху млякото с настървението на човек, държан гладен през целия си живот. Грей се усмихна. И отново бе обхванат от онова прекрасно, топло чувство без име. Чувството, което бе изпитал, докато лежеше редом с Кристин и Манди. Знаеше, че това само отчасти е любов. А отвъд любовта се простираше всепоглъщащото удовлетворение, че е част от тяхното семейство.

Когато шишето се изпразни и упражнението с оригването беше повторено още веднъж, Грей прегърна бебето и го залюля в ръцете си. И запя тихичко онази приспивна песничка, която през целия си живот бе кътал дълбоко в душата и ума си.

Топлите лъчи на октомврийското слънце погалиха Кристин и тя се събуди. Все още замаяна от съня протегна ръка, за да докосне съпруга си. Неговата половина от леглото обаче беше празна. Тя се усмихна. Прекрасно знаеше къде ще намери бащата и сина. Баща и син. Какво невероятно съчетание. Почти толкова невероятно, колкото съпруг и съпруга. Или пък баща и дъщеря. Кристин погледна халката на лявата си ръка. Сякаш изпитваше потребност да се увери, че тази невероятна година, която бяха преживели, не е фантазия. Пръстенът си беше на мястото, за да потвърди техния брак, но тя продължи да търси други доказателства. Обърна се на една страна и погледна кристалната ваза, пълна с лилави рози. Да, и те си бяха на мястото. Бе вложила цялото си старание, за да обзаведе новата им, скрита под лозницата къща, с красиви мебели и антики, а през същото това време Грей, с помощта на Аманда, бе създал за тях приказна цветна градина. Първите цветя, които засади в нея, бяха половин дузина лилави рози — същите като ония, които бе отглеждал навремето в „Роузмийд“. Те цъфтяха от ранна пролет до късна есен, а из целия двор и вътре в къщата се носеше сладкият аромат на кичестите им цветове. Ухание, навяващо много спомени. И изпълнено с безброй обещания.

Да, годината наистина беше невероятна. Двете с Ники решиха да продължат съвместния си бизнес. Откриха в Атланта филиал на магазина в Натчез, а това означаваше, че двете се виждаха често. От време на време двете семейства — Ники и Тери се бяха оженили през пролетта; за Тери това бе пълно отстъпление от веруюто, което бе изповядвал години наред, но Кристин бе повече от сигурна, че бракът им ще оцелее — почиваха заедно през празниците. По време на първата им съвместна ваканция след онова паметно лято Ники съвсем небрежно й бе споменала за познанството си с Митчъл Хуугланд. Кристин остана с впечатлението, че Ники изпитва чувство на вина — сякаш по някакъв начин се чувстваше отговорна за стореното от Митчъл. И веднага се постара да я увери, че подобни угризения са безпочвени и напълно излишни.

Що се отнася до Клеърборн и Митчъл Хуугланд, те и двамата излежаваха присъдите си в затвора. Кристин съзнаваше, че без особени угризения би задраскала Клеърборн от живота си, но за нейна изненада Грей с неговото новопридобито чувство за семейна привързаност я убеди да не го прави. Тя никога нямаше да забрави какво бе направил Клеърборн и една част от нея сигурно щеше да продължава да се гневи — не, да страда, — но той беше част от семейството, а кръвта наистина не става на вода. Беше писала на Клеърборн няколко пъти, но отговор получи едва преди месец. В писмото си той й благодареше за писмата и изразяваше поздравленията си по случай раждането на сина й. Не беше кой знае колко, но все пак бе някакво начало на новите им взаимоотношения.

Сенди също беше в затвора. Говореше се, че килията й блести от чистота. Кристин ходи до Натчез, за да свидетелства срещу служителката, към която години наред бе изпитвала пълно доверие. В този случай не й беше никак лесно да прости. Всъщност искрено се надяваше, че никога повече няма да се срещне със Сенди. „Роузмийд“ отдавна вече бе подарен на историческото дружество, а Естер, най-после освободена от многобройните отговорности и задължения, които бе изпълнявала дълги години с изключителна компетентност и лоялност, в момента обикаляше света и се наслаждаваше на живота. Изпращаше им редовно пощенски картички — последната бе пристигнала от Сингапур. „Лоуел ентъпрайзис“ имаше нов шеф, а единственото задължение на Кристин към компанията бе участието й в борда на директорите.

Тя се измъкна от леглото и се запъти към детската стая. Завари Грей да спи с бебето на ръце. Никога преди не бе изпитвала подобно щастие. Помисли си за женитбата, за бременността — тази протече толкова лесно, а Грей нито за миг не се отдели от нея. Той все искаше да чуе пулса на бебето, да го види на екрана на ехографа, да почувства първите му движения. А Кристин обожаваше начина, по който той прегръщаше корема й и я убеждаваше, че е красива дори и когато тя се чувстваше тромава и погрозняла. Обожаваше го за това, че стоя до нея, докато се раждаше синът им. Тя обожаваше начина, по който той обичаше нея и децата им. И не приемаше нищо за даденост. Нито пък тя. Кристин не размишляваше често върху миналото, но не можеше да го забрави. Не и саможертвата на Пейтън. Познаваше го добре и вярваше, че той много би искал тя и Аманда да са щастливи. И по някакъв странен и необясним начин чувстваше, че сегашното им щастие е дар и за него.

Тя влезе в стаята, внимателно взе спящото бебе от ръцете на Грей и го сложи в люлката редом с овехтелия Тъмпър. Загледа се в сина си. Толкова е съвършен, помисли си Кристин и го погали по бузката. Надяваше се да стане същия като баща си като порасне. Кристин погледна часовника. Беше почти седем часът. Джош щеше скоро да се събуди от глад, а Манди, придружена от Биди, щеше да се появи за закуска. Ако побързаше, може би щеше да й остане време и за чаша кафе. Реши да остави Грей да се наспи и тихичко мина край него. В следващата секунда ръката му я сграбчи за китката и я придърпа в скута му. Тя вдигна очи и се вгледа в лицето му, в рошавата коса и наболата брада. Беше като бродяга. И невероятно привлекателен.

Кристин се усмихна и прошепна.

— Изплаши ме!

— Наистина ли, Циганко? — прошепна в отговор той и нежно отмести косата, паднала върху лицето й.

— Да — отвърна тя и погали с длан бодливата му брада.

Грей изръмжа похотливо и заяви:

— Има защо да се страхуваш от мен. Защото аз похапвам цигански принцеси на закуска.

— Това звучи… обещаващо.

Грей се ухили.

— Безстрашна си, а?

— Безстрашна — кимна Кристин и притисна устни към неговите.

Лекият ветрец донесе сладкото ухание на рози — ухание, което нито Кристин, нито Грей можеха да подминат с безразличие. Както не можеха да се отнесат с безразличие към миналото си. Тяхната любов бе изкована и калена в огън от болка и скръб и поради това бе здрава като стомана, сигурна и вечна.