Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (10)

10.

Телефонът иззвъня в един часа и четиридесет и шест минути след полунощ.

Кристин, която бе започнала да съжалява, че хората се съобразиха с молбата им да не звънят в къщата — при всяко позвъняване на телефона поне за миг душата й се изпълваше с надежда — рязко се извърна от прозореца по посока на пронизителния звук. Изпита облекчение, защото беше достигнала до онзи момент в играта на изчакването, в който предпочиташе лошите новини пред пълната неизвестност.

Тя пристъпи напред и всички погледи се приковаха върху нея. За миг потърси очите на Грей. Отново не прочете нищо в тях и му завидя за куража и самообладанието. Когато стигна до телефона, тя погледна към агент Карели.

— Готова ли сте? — попита той.

Кристин кимна, протегна ръка към слушалката и изрече наум една молитва.

— Ало?

— Завиваш наляво по Хомочито и тръгваш към първия знак „СТОП“ — нареди й някакъв шептящ глас. — Изпрати някой от онези умници от ФБР. Имам нещичко за теб.

Щрак. До слуха на Кристин достигна сигналът за свободна линия. Всичко се случи толкова бързо, че тя сигурно щеше да повярва, че изобщо нищо не бе станало, ако Фил Бърмингам не бе заговорил.

— Залагам всичките си пари, че пак ни се обажда от телефонна кабина.

— Вероятно — съгласи се агент Карели. — Пуснете го отново.

Шептящият глас изпълни стаята. В края на записа присъстващите в стаята започнаха тихичко да го коментират. Грей не каза нищо.

— Играта на нерви продължава — заключи Тери Карели и погледна към Хем Кланси. — Иди да вземеш онова нещичко. И внимавай.

Кланси кимна и излезе от къщата. Кристин се върна до прозореца, откъдето изпрати с поглед задните светлини на колата, с която потегли агентът. „Роузмийд“ гледаше към Хомочито и Кристин знаеше, че след като излезе от портата, колата ще завие наляво, а след това ще изчезне от погледа й. Тя мислено си представи маршрута, който агентът следваше. Първият знак „СТОП“ беше на не повече от две-три преки от дома й. Едва ли щяха да са му нужни повече от десет минути, за да отиде и да се върне. Но какво щеше да донесе със себе си? Кристин се опита да се пребори с паниката, която заплашваше да я погълне.

Дръж се! Дръж се заради Манди! Кристин затвори очи. Отново пуснаха записа на разговора, но този път по-тихо. Странно, приглушеният звук придаваше на изречените думи още по-заплашителен и зловещ смисъл. Невъзможно беше да се прецени дали гласът е мъжки, или женски, а това също усилваше ужасното му въздействие. Записът свърши. Пейтън заговори. Изглеждаше неописуемо разтревожен. Грей стоеше съвсем сам, сякаш не се нуждаеше от никого. Пристигна и потвърждението, че разговорът действително е бил проведен от телефонна кабина тук, в Натчез. Агент Бърмингам тръгна веднага да я провери, но Кристин споделяше страховете на всички останали, които присъстваха в стаята — знаеше, че агентът няма да намери нищо, което да им помогне да разрешат случая.

— Добре ли си? — попита я Ники.

— Не, уплашена съм — отвърна Кристин.

Кристин почувства приближаването на колата, преди още да я е видяла. Фаровете заблестяха по алеята, когато колата се насочи към къщата. Сърцето на Кристин започна да бие като обезумяло. Дишането й стана повърхностно и накъсано.

Дръж се! Дръж се!

Само след няколко минути агент Кланси влезе в стаята. Носеше тънки гумени ръкавици. Като хирург. Кристин разбираше, че са необходими — така нямаше да съсипят евентуалните отпечатъци — но въпреки това се разстрои допълнително от стерилния им вид. Може би защото така очевидно привличаха вниманието й към пакетчето, което агентът държеше в дясната си ръка.

— Адресирано е до госпожа Джаксън — поясни Кланси. — Беше подпряно на знака.

Кристин пристъпи напред. Агент Кланси остави пакета на ръба на стъклената масичка за кафе — всички присъстващи не откъсваха очи от него — и свали ръкавиците си. Подаде ги на Кристин. Тя ги нахлузи на ръцете си. Първо лявата, а след това и дясната. Сърцето й сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

Почувствала, че трябва да седне, Кристин се отпусна на канапето. Поколеба се, а след това протегна ръка към пакета. Обвит беше с обикновена кафява амбалажна хартия и привързан с канап. На вид изглеждаше съвсем обикновен, точно този му вид загатваше за скверните и неблагочестиви намерения на подателя му. Най-отгоре с изрязани от вестник печатни букви пишеше: „Честит Ден на майката“.

Ники изруга.

Сърцето на Кристин се обърна в гърдите й. Денят на майката. Беше забравила, но в неделя… днес… беше Денят на майката. Бяха планирали да отидат на пикник в този ден. Пържено пиле. Картофена салата. А Аманда щеше да й подари някакво малко подаръче, изработено в училище — поставка за лъжица с неравни и назъбени краища, показалец за книга, изработен от дантела и панделка, рисунка със сини небеса, зелени поляни и кротко пасящи коне. После щеше да последва огромна прегръдка и едно „Обичам те“, изречено от сърце. Кристин затвори очи, опитвайки се да прогони тези толкова болезнени мисли.

Дръж се! Дръж се! Но Кристин съзнаваше, че вече не са й останали сили за това.

Изминаха няколко секунди. Агент Карели се обади тихичко.

— Госпожо Джаксън? Пакетът.

Кристин отвори очи.

— Да, разбира се — кимна тя и насочи вниманието си към пакета. Изведнъж осъзна, че той е много лек и през ума й мина мисълта, че в него може би няма абсолютно нищо. Може би всичко това беше някаква жестока шега… макар че просто не можеше да го повярва. Ръцете й силно трепереха и тя изгуби доста време, опитвайки се да развърже канапа, завързан на възел. Отнякъде се появи джобно ножче, познато на вид, и разряза канапа само с две бързи движения. Кристин вдигна очи. Помисли си, че трябва да благодари, но гърлото й беше толкова пресъхнало, че тя искрено се съмняваше, че ще успее да изрече нещо.

Бяха й нужни само няколко секунди, за да свали канапа и хартията. Още една секунда и Кристин вдигна капака на кутията. Вътре прошумоля прилежно сгъната опаковъчна хартия.

Кристин се поколеба.

— Каква е тая миризма? — обади се Ники.

Кристин също се зачуди откъде идва тази миризма на амоняк. Беше я усетила и преди малко, но все още не можеше да открие източника й. Нито пък можеше да събере сили, за да отгърне тънката опаковъчна хартия. Мили боже, толкова се боеше. Но същият този страх я подтикваше към действие. Тя трябваше да узнае най-лошото, защото по този начин щеше да разбере и опознае врага си. Със смелост, каквато изобщо не подозираше, че притежава, тя пъхна пръсти под опаковката и я отметна.

Розов цвят.

Дантела.

Част от Кристин, онази част, която искаше да я пази и закриля отказа да приеме онова, което виждаха очите й, но друга част от съзнанието й — онази, която приемаше истината, независимо от отчаяните й усилия да я отрече — отчете факта, че в пакета бяха поставени гащичките на Аманда. Розови гащички с красива дантелка. Гащички, които миришеха на урина.

Кристин бе обхваната от странно вцепенение. За момент имаше чувството, че в главата й проблясват безброй светлинки, а после пред очите й бързо притъмня, главата й олекна, зави й се свят. Сякаш от много далеч до ушите й достигна изуменото ахване на Ники, страхът на шокирания Пейтън, който промълви само едно „Мили боже“! Заговориха още няколко души, гласовете им се смесиха и Кристин се запита дали и гласът на Грей не е измежду тях. Стори й се, че чува и някакъв вътрешен глас, който й нашепваше, че е подценила врага си. Който и да беше човекът, похитил дъщеря й, човекът, изпратил й тези напоени с урина гащички, той беше изключително жесток и безжалостен.

Кристин се изправи — може би защото искаше да избяга от цялата тази жестокост и безчовечност… или просто искаше да се освободи от болката, която й причиняваха гащичките на дъщеря й. Кутията и съдържанието й паднаха на пода. Тя не забеляза, макар че осъзна, че светлинките в главата й помръкнаха още повече.

Движи се.

Само се движи.

Върви. Където и да е.

Кристин по навик се запъти към прозореца, като по пътя свали първо едната, а след това и другата ръкавица.

Нощта се простираше пред очите й — море от звезди, сред което се открояваше забулената от облаци луна. Молитви. Дошло бе времето за молитви. Моля те, Господи, отърви Аманда от този човек! Моля те, дай ми сили да издържа още малко! Моля те, Господи, не позволявай на лошите мисли и страховете да завладеят съзнанието ми! Но те се оказаха по-силни от нея. Кристин чувстваше унижението, което бе изпитала дъщеря й, когато бе подмокрила гащичките си. Пред очите й изплува неясната и заплашителна сянка на човек, който сваля от детето тази най-интимна част на бельото й. И ако гащичките й бяха тук, какво носеше Аманда в момента? Нищо. Мили боже! Нищо!

Тя се отдръпна от прозореца, сякаш се опитваше да избяга от ужасните мисли. Насочи се… И тя не знаеше накъде е тръгнала.

Движи се.

Само се движи.

Върви. Където и да е.

Видя стълбището, което се простираше към нея, но то изведнъж стана тъмно… по-тъмно… по-тъмно. Краката й омекнаха. Стори й се, че някой извика името й. Грей? Но в следващия миг светът потъна в пълен мрак. Последното нещо, което видя, бе подът, който сякаш се надигна, за да я посрещне. Последната мисъл, която мина през главата й, бе, че се е държала до последно, но просто не може повече.

 

 

Грей коленичи до падналото на пода тяло на Кристин и изкрещя:

— Извикайте лекар!

Нищо. Мълчание.

Всички стояха по местата си като замръзнали. Той погледна през рамо и изрева:

— Някой да повика лекар, по дяволите!

Естер се подчини на командата, която като че ли не бе достигнала до съзнанието на нито един от присъстващите. Тя се обърна към Ники.

— Обади се на доктор Хърст, който живее в съседната къща. Номерът му е в указателя в библиотеката.

Ники веднага се спусна да изпълни нареждането. После Естер тръгна нагоре по стълбището и погледна към Грей.

— Донеси я на горния етаж.

Грей внимателно вдигна Кристин и я притисна към гърдите си. Тежеше като олово. Главата й клюмна напред и бузата й докосна рамото му. Едната й ръка лежеше сгъната на гърдите му, а другата висеше надолу. Безжизнено. Ако не усещаше топлия й дъх на врата си, ако не долавяше ударите на сърцето й, той спокойно можеше да си помисли, че е мъртва. Веднага бе разбрал, че тя ще припадне, беше го видял в неуверената й походка, но въпреки това остана изумен, когато краката й бавно се огънаха под нея. Бе се чул да вика името й, а в следващия миг вече тичаше към нея.

Естер стигна до горната площадка и зави надясно. Грей я последва, макар прекрасно да знаеше, че икономката ги води към спалнята на Кристин. Влезе в стаята, твърдо решен да прогони от съзнанието си всеки спомен за случилото се през онзи съдбовен ден.

— Сложи я на леглото — нареди Естер и излезе от стаята. Грей чу стъпките й по коридора.

Грей приклекна, подпря коляно на леглото и постави Кристин в средата на мекия матрак. Тя извърна глава към него. Очите й потрепнаха — веднъж, два пъти. Грей приседна до нея, шокиран от това колко бледа изглежда на фона на алената покривка на леглото. Всъщност тя беше ужасяващо бледа и той протегна ръка към китката й, за да провери пулса й. Спря се само миг преди да я докосне. Задоволи се с факта, че дишането й е равномерно и постоянно.

Естер се върна в стаята. Носеше малко кафяво шишенце. Разви капачката и го пъхна под носа на Кристин. В стаята замириса на амонячна сол. Кристин не помръдна. Естер отново пъхна шишето под носа й. Този път Кристин простена и извърна глава настрана от Грей. Той съзнаваше, че тя отчаяно се бори да остане в безсъзнание и изобщо не я винеше за това.

Тя изведнъж дойде на себе си. Беше дезориентирана и объркана. Къде се намира? Пердета на цветя? Изглеждаха й познати. Това нейната спалня ли беше? Да, намираше се в стаята си. И лежеше на леглото. Но защо? Тя смътно си спомни — не, може би дори не си спомни, а почувства — че някой я носеше нагоре по стълбите: някой, който имаше силни ръце и който внимателно я остави на леглото. Кой беше този някой. Кой…

Кристин рязко извърна глава към Грей. Да, наистина беше Грей. Подсъзнателно през цялото време бе знаела това. Но защо Грей изглеждаше толкова мрачен и притеснен? Действителността надигна отвратителната си глава. И тя си спомни. Всяка ужасяваща подробност — изчезналата й дъщеря, пристигането на пакета, намачканата опаковъчна хартия, противната миризма, розовите дантелени гащички. Страх, тотален, всепоглъщащ страх смрази душата й. А после избухна в сълзи. Би дала всичко, за да може да протегне ръка към Грей, да се сгуши в ръцете му, да почерпи сили от смелостта и самообладанието му.

Грей видя и страха, и сълзите. От момента, в който бе прекрачил прага на „Роузмийд“, бе започнал да я мрази заради спокойствието, хладното самообладание и хладнокръвие, които демонстрираше. През цялото време му се искаше да види как те се пропукват, но сега, докато наблюдаваше агонията й, започна да се проклина за мислите си.

Когато Кристин се опита да се надигне и да седне, Грей се обади.

— Не ставай. Преди малко припадна.

Кристин не му обърна внимание.

— Трябва да стана.

— Лежи спокойно! — повтори Грей и стана от леглото.

Някой почука на вратата и Грей се обърна. Ники стоеше на вратата. Изглеждаше толкова зле, че човек би си помислил, че мястото й е в леглото, до Кристин. Лицето й беше пепелявосиво, бузите й бяха хлътнали и погрознели.

— Докторът е в болницата. Извикали го заради някакъв спешен случай. Негов пациент получил инфаркт.

— Нямам нужда от доктор — рече Кристин. — Това беше само един припадък.

— Имаш нужда от доктор — настоя Грей.

— Но аз само припаднах — повтори Кристин. — Лекарят веднага ще ми предпише успокоителни, а аз ще откажа да ги изпия. Не мога. Похитителят може да се обади по всяко време. Трябва да стоя будна.

Ники и Естер погледнаха към Грей като че ли той беше последната инстанция, способна да разреши спора. И защо? Той нямаше никакви права върху живота на Кристин.

Майчинските инстинкти на Естер най-сетне надделяха и тя се обади:

— Добре, но въпреки всичко трябва да си починеш. И не желая никакви спорове по въпроса.

— Съгласна съм — подкрепи я Ники, влезе в стаята и седна на леглото. — Силите ти се изчерпаха.

— Не може да си почива в този костюм — заяви Естер и избута Ники и Грей навън в коридора.

И на двамата като че ли не им се искаше да се отдалечават много от вратата. Ники се подпря на едната стена, Грей — на другата. Никой не проговори.

Най-накрая Грей изрече онова, което си бе помислил, когато я видя да влиза в стаята.

— Изглеждаш ужасно.

— И ти също — отвърна Ники.

— Да, предполагам, че е така.

Пак мълчание. Този път проговори Ники.

— Всички изглеждаме ужасно. В един момент си помислих, че и Пейтън ще припадне. — Замълча за миг и додаде: — Господи, Грей, какво смяташ, че означават гащичките?

— Опитвам се да не мисля за това. Точка.

Грей усети, че Ники иска да поговорят за пакета, но той не желаеше — все още изпитваше твърде силен страх — затова изрече само едно неутрално:

— Зная, че преживяваш много тежко всичко, което се случва.

— Да.

Той си помисли, че Кристин и Ники бяха станали неразделни приятелки през онова омразно лято — лятото, което бе сложило край на приятелството му с шестнадесетгодишната Кристин. Винаги бе харесвал Ники. Тя не беше като другите момичета, които периодично влизаха и излизаха от „Роузмийд“ и от живота на Кристин.

Най-накрая Грей й зададе същия въпрос, който бе задал и на Естер.

— Знаеше ли, че детето е мое?

— Не. Сега обаче, като се връщам назад, си мисля, че е трябвало да се досетя.

Странно, и двете жени бяха отговорили по един и същи начин на този въпрос. А може би още по-странен бе фактът, че той не помоли нито една от двете да му обясни какво точно би трябвало да означава това.

— Не я съди прекалено сурово — посъветва го Ники.

 

 

Малко след това Естер ги повика обратно в стаята. Кристин, облечена с металносива нощница и пеньоар, лежеше под изгладените и ароматизирани чаршафи. След като размениха няколко думи, Ники излезе от стаята. Естер я последва. Преди да излезе, тя загаси всички лампи в банята и стаята и остави да свети единствено една нощна лампа до леглото. Дори и на тази слаба и приглушена светлина Грей не можеше да не забележи формите на тялото й, подчертани от мекия атлаз по начин, по който деловият костюм никога не би могъл да го направи.

— Опитай да си починеш малко — неловко рече Грей и направи една крачка по посока на вратата.

— Не, остани! — примоли се Кристин.

Протегна ръка, сякаш искаше да го хване за китката, и си спомни с кристална яснота онова лято, в което пламналата му от необуздан огън кожа я бе опарила, жигосала, изгорила навеки. Спомни си и оранжерията, в която се бяха любили за пръв път в един юнски ден. Почувства мазолестите му ръце, които бавно, чувствено, нежно галеха тялото й. Но той се бе докосвал не само до тялото й. Бе достигнал до някакво съдбовно, жизненоважно кътче дълбоко в душата й и от този миг нататък животът й се бе променил завинаги.

Кристин бе посегнала да хване ръката му, но се бе възпряла в последния момент. И въпреки това тялото на Грей реагира така, сякаш го бе докоснала. Той сякаш почувства меката й кожа, опари се на огъня, който запалваха пръстите й. Нейните пръсти. Те бяха способни на неизразима нежност и на необуздана еротична страст. Забраненият спомен за онзи следобед в оранжерията сякаш го потупа по рамото. Смутен, уплашен дори — не можеше да си позволи тези спомени в момента! — Грей си помисли, че трябва моментално да се разкара от тази стая, да обясни на Кристин, че тя се нуждае от почивка, че и той има нужда да си почине, да й даде да разбере, че едва ли той е най-подходящият човек, който трябва да остане при нея. И сигурно щеше да го направи. Господ му е свидетел! Ако тя не бе произнесла една-единствена думичка.

— Моля те!

Думата бе произнесена с такъв жалостив глас, с такава неподправена искреност, че Грей осъзна, че просто няма избор. Без да каже нито дума — нямаше вяра на думите — Грей се съгласи да остане и се настани в един фотьойл, поставен непосредствено до леглото.

Тя продължи!

— Не можем ли да погребем противоречията си поне за една вечер? Не можеш ли само за една вечер поне да се престориш, че не ме мразиш?

Грей се съмняваше, че той, а и който и да било друг, би могъл да изкопае достатъчно голяма дупка, в която да погребат противоречията си. А що се отнася до това да се престори, че не я мрази… е, той не обичаше да дава напразни обещания.

 

 

Пейтън клечеше, прегърнал тоалетната чиния. Стомахът му се бе преобърнал в момента, в който бе видял и помирисал подгизналите от урина гащички. Мигновено бе изтичал в банята и бе наплискал лицето си със студена вода.

Исусе, защо са били свалени гащичките на Аманда! С какво бе облечена в момента! Ако е била малтретирана…

Стомахът му отново се преобърна. Този път образът на сексуално малтретираното дете бе повече, отколкото би могъл да понесе. Той се отказа от битката и изля съдържанието на стомаха си в тоалетната чиния. После седна на ръба на ваната и остана дълго така — дишането му беше накъсано и неравномерно, челото му лъщеше от пот, цялото му същество се бунтуваше срещу отвратителното деяние. Но така и не се почувства по-добре. Пусна водата в тоалетната, изправи се и се приближи до мивката. Напълни шепите си с вода и изплакна уста. После отново наплиска лицето си със студена вода, избърса го и се погледна в огледалото.

Изглеждаше както обикновено — изискан, красив, елегантен. Всеки един косъм си беше на мястото. Външният му вид му вдъхна кураж. Щеше да превъзмогне тази слабост. Щеше да преживее всичко това. Беше си дал обещание да издържи. Твърде много и важни неща бяха заложени на карта.

Когато няколко секунди по-късно Пейтън излезе от банята, той изглеждаше както винаги — спокоен, хладнокръвен, овладян. Въпреки това се нуждаеше от малко чист въздух. В подножието на стълбището се обърна към един от агентите, информира го, че излиза, и напусна къщата. Влезе в колата си, отпусна глава назад, подпря я на кожената седалка и се запита докъде ли ще го доведе целият този неописуем кошмар.

 

 

— Страх ме е — тихичко промълви Кристин.

Грей погледна към нея. Едва успя да различи профила й на слабата светлина. Ясно видя обаче буйната й черна коса, разпиляна по възглавницата и по едната страна на леглото. Знаеше за страховете й още преди да е изрекла признанието си, видя ги, изписани в очите й, когато се обърна да го погледне — очи, които го умоляваха за малко разбиране и съчувствие. Но единственото, което можеше да предложи на същата тази жена, която го бе научила да крие чувствата си, бе само едно повторение на собственото й признание.

— И мен.

Отговорът му изненада Кристин, защото на слабата светлина й се стори, че той се е излегнал на фотьойла — свободно отпуснати рамене, кръстосани крака — демонстрирайки предизвикателна незаинтересованост и арогантност. И безспорен самоконтрол. Сякаш не се нуждаеше от никого. И не се боеше от нищо.

— Наистина ли? — попита тя.

— Разбира се, че ме е страх.

— Изглеждаш толкова спокоен и безстрашен.

Грей си спомни как преди години се бе страхувал да не загуби разсъдъка си, боял се бе, че няма да е в състояние да живее без тази жена. Но в отговор на думите й само каза:

— Единствено децата и глупаците не се страхуват.

Кристин се усмихна едва-едва.

— Манди направо ме влудява с нейното безстрашие. Хвърли се в дълбокия край на плувния басейн, преди да се е научила да плува, опита се да язди кон, който дори не беше оседлан, а веднъж я хванах само миг преди да скочи от най-горното стъпало на стълбището. Тогава ми каза, че можела да лети.

Грей също се усмихна — първата усмивка, която виждаше на лицето му откакто бе пристигнал.

— Тя като че ли наистина не се страхува от нищо. А и очевидно притежава развинтеното ти въображение.

— И въпреки това Манди сигурно е много уплашена в този момент, нали? — сети се Кристин.

— Сигурен съм в това.

Кристин оцени факта, че той изобщо не се опита да я излъже. Това й даде смелост да засегне въпроса, който хем искаше, хем не желаеше да обсъждат.

— Ние подценихме похитителя — отбеляза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Който и да е той, като човек е безжалостен и безскрупулен. И много жесток.

— Не позволявай на въображението ти да вземе връх над здравия разум.

— Говоря сериозно. Господи, Грей, ами ако той е някакъв перверзник? — Ето, най-после произнесе думата, която не й даваше мира.

А самата дума отприщи порой от образи, които безжалостно нахлуха в мислите на Кристин и Грей. Ужасяващи образи. На дете, оковано в клетка като животно. На дете, което плаче, умолява да бъде освободено. На дете, което пищи от болка. Или от сексуалните извращения на похитителя. На дете, брутално измъчвано, убито и погребано. За да не бъде намерено никога.

Грей се размърда на стола.

— Изобщо не разбирам с какво точно си имаме работа. — Според него в цялата ситуация имаше нещо, което не се връзваше съвсем, макар че самият той все още не можеше да обясни какво именно го притеснява. — Виж, нека не прибързваме със заключенията. Точно в този момент единственото, което знаем, е, че е била отвлечена от човек с неустановена самоличност.

При споменаването на думата „отвлечена“ Кристин видимо потрепери.

— Ти отбягваш думата — заключи Грей.

— Коя дума?

— Отвлечена. Не си я казала нито веднъж откакто съм тук.

Никой друг не бе забелязал това.

— Не мога да си обърна езика и да я изрека. Зная, че това не променя нищо, но просто не съм в състояние да я произнеса.

Грей не каза нищо, но Кристин видя, почувства мъката, която го разяждаше.

— Ти изпитваш нещо към нея, нали?

— Разбира се, че изпитвам нещо към нея — с раздразнение отвърна Грей. — Само не се опитвай да ме накараш да обяснявам какво точно.

На Кристин й се искаше да се протегне и да накара Грей да сложи ръка в нейната. Когато бяха заедно, бяха непобедими — двете страни на едно цяло. Бяха научили това в следобеда, през който се бяха любили за пръв път. Но Кристин не можеше да помоли за ръката му. Вместо това помоли за единственото нещо, което можеше да си позволи в този момент.

— Кажи ми, че всичко ще се оправи — промълви тя. — Излъжи ме, ако трябва.

— Всичко ще се оправи — заяви той, изпитал отново потребността да я пази и закриля. — А сега заспивай.

 

 

Кристин затвори очи, но в обгърналия я мрак изплуваха образи — ужасни и страховити. Опитвайки се да се предпази от тях, тя се насили да се върне към спомените. Спомените бяха най-здравата опора в живота й, благодарение на тях бе преживяла последните десет години. Беше се научила как да извиква в съзнанието си и най-дребните и незначителни подробности от лятото, което тя и Грей бяха прекарали като любовници. От всички спомени най-скъпи й бяха онези от следобеда в оранжерията. Защото в онзи ден тя се бе оказала неподготвена за духовното единение, последвало физическото сливане на телата им.

Грей почувства неспокойните мисли, които измъчваха Кристин. Нервно потрепващата й ръка привлече вниманието му. Преди малко почти го беше докоснала и му бе напомнила за ласките и докосванията й през онзи ден, напомнила му бе, че тяхното сливане — духовно и физическо — бе първото и последно преживяване, сложило край на постоянната му самота.

Грей изруга наум, скочи от стола и се приближи до прозореца. Дръпна пердетата и се загледа в черната нощ. Бледата луна се подаваше едва-едва иззад рехавите облаци. Имаше години, в които нощта беше негов приятел, съучастник, прикритие за тайните му любовни срещи с Кристин, но сега нощта бе негов враг, който го принуждаваше да си спомня неща, които би предпочел да забрави. Дори и старото дърво с разперените клони, по които така смело и дръзко се бе изкатерил навремето, сякаш го предизвикваше да си спомни.

— Ти си спомняш, нали? — тихичко попита Кристин.

Грей се вкамени от изненада, макар самият той да не знаеше защо. Те двамата от край време можеха да четат мислите си. И точно тази му уязвимост го бе превърнала в толкова лесна мишена.

— Можеш да се обзаложиш, че си спомням. Спомням си как ме накара да повярвам в общото ни бъдеще в къщичката, скрита под лозниците, а ти през цялото време си се забавлявала с момчето от простолюдието.

Кристин бавно се надигна. Сякаш не можеше легнала да понесе подобно обвинение.

— Наистина ли вярваш в това?

— Поне това ми беше казано.

— И кой ти го каза?

— Ами чакай да видим. Първо дойде една твоя приятелка. Искаше и тя да получи малко от онова, с което ощастливявах теб. А после се появи и Клеърборн и ми го заяви само миг преди да ме пребие почти до смърт.

— Ники беше единствената ми приятелка — отбранително заяви Кристин. — Тези приказки за простолюдието са дошли от някое момиче, което съм познавала съвсем бегло. Вероятно Джо Бет Кейн. А що се отнася до Клеърборн, той никога не ме е разбирал. И никога няма да го направи. — Замълча за миг, но веднага след това продължи: — Всичко, което направих през онова лято, всичко, което казах, идваше направо от сърцето ми.

— Да, точно така. Затова всичко свърши толкова щастливо. Кажи ми нещо. Когато се любеше и с господин Бъдещия съпруг, пак ли беше толкова страстна и пламенна?

— Веднъж вече ми зададе този въпрос.

— Но ти не ми отговори.

— Наистина ли вярваш, че съм способна на такова двуличие?

— Просто ми кажи истината — грубо настоя Грей. Гласът му сякаш не беше неговият.

— Не настоявай за истината, ако не си готов да я чуеш.

Грей изсумтя презрително.

— До този момент съм чувал какво ли не от теб. Истината може да се окаже една приятна промяна.

— Така да бъде — съгласи се тя. — Истината е, че винаги съм те възприемала като приятел, като любовник, но никога като човек, който стои по-долу от мене. Всъщност ти далеч превъзхождаше всичките ми познати. Включително и Пейтън. Това е истината. Излизах с него само за да заблудя нашите. Това е истината. И той нито веднъж не ме е докоснал с ръка. Позволих му го едва след като разбрах, че съм бременна. — Последва тишина. Когато Кристин заговори отново, Грей трябваше да се напрегне, за да долови думите й. — Това е истината. Всеки път, когато ме докоснеше през следващите десет години, аз си представях, че се любя с теб. Питаш ме защо се развеждам с него. Най-накрая осъзнах, че той никога не може да бъде като теб. Това е истината.

Думите й предизвикаха гадене дълбоко в стомаха му. Беше настоявал за истината, уверил я бе, че може да се справи с нея, но вече не беше толкова сигурен в това.

— Той никога не можа да ме накара да почувствам онова, което изпитвах в прегръдките ти — додаде тя.

Грей инстинктивно я прекъсна.

— Не искам да слушам повече.

Но Кристин държеше той да чуе цялата истина.

— Спомням си онова лято, оня ден в оранжерията… толкова ясно, сякаш беше вчера. — Пауза. — Мисля, че и ти не си го забравил.

— Напротив — заяви той. Но дори и в момента, в който така яростно отричаше, не можеше да се избави от спомена за топлия, влажен и задушен въздух в оранжерията.

— Мисля, че не си — повтори Кристин, отметна завивките и стана от леглото. Искаше й се, така отчаяно й се искаше да докосне лицето му с ръка. Така, както го бе правила преди толкова много години. Така, както копнееше да го направи от мига, в който го бе видяла да влиза в къщата. Искаше й се да вярва, че с едно докосване на пръстите си ще може да заличи белезите по лицето и душата му. И да се надява, че в неговото изцеление може би се крие и нейното собствено.

Грей рязко пое въздух, когато я видя да тръгва бавно към него, а нощницата и робата й да се полюляват плавно над босите й крака. Бедрата й се поклащаха едва-едва като на пресметлива изкусителка, но той знаеше, че в движението й няма нищо пресметнато и обмислено. Винаги бе вървяла с онази сладострастна невинност, на която нито един мъж не би могъл да устой.

— Всъщност, струва ми се, че си спомняш всяка една подробност от онзи ден в оранжерията — настоя тя и продължи да се приближава към него.

— Забрави за онзи ден — твърдо изрече той, но зажаднелите му сетива сякаш почувстваха онази първична миризма на влажна пръст и възбудени млади тела. И сладкия аромат на лилавите рози.

— Спомням си как ме целуваше.

„Не!“, безмълвно изкрещя Грей.

— Спомням си допира на ръцете ти по голото ми тяло.

По дяволите, не! Нима го бе изрекъл на глас?

— Спомням си насладата да те чувствам дълбоко в себе си.

Думите й бяха предизвикателни и възбуждащи, но изобщо не можеха да се сравняват с нея самата и неустоимото й излъчване. Застанала беше точно пред него. Очите й загадъчно тъмнееха на слабата светлина, косата й приличаше на черен водопад, а гласът й бе по-нежен и от ефирните сенки в полунощ.

И тогава тя го направи.

Протегна ръка към бузата му. Той почти почувства ласката й. Меките й пръсти, погалили наболата му брада. Дълбока потребност. Задоволяване. Желание. И удовлетвореност. Вътрешно изцеление и…

— Недей! — яростно прошепна той.

Кристин възпря ръката си. Само че вече бе твърде късно да възпре спомените.