Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (7)

7.

— Здрасти. Казвам се Кристин и имам ново пони.

Седемнадесетгодишният Грей, който през цялата сутрин бе пръскал розите — предишният градинар очевидно бе проявявал прекалено голяма толерантност към досадните вредители — вдигна поглед и видя детето, застанало редом с него. Моментално разпозна дъщерята на работодателя си. През седмицата, през която бе работил в „Роузмийд“, я бе срещал неведнъж, макар че за пръв път я виждаше толкова от близо. Близостта потвърди първоначалните му догадки — тя се намираше в онази възраст, в която изглеждаше несъразмерна и ъгловата и нищо, което облечеше, не й стоеше както трябва.

Някъде между десет и дванадесетгодишна, тя имаше продълговато, тясно лице с патрициански нос, който като че ли беше малко по-дълъг от допустимото. Скулите й бяха високи, а брадичката й, заострена под формата на триъгълник, сякаш слизаше твърде ниско. Гарвановочерните й къдрици, целите овлажнели от пот, се виеха около лицето и шията й, а непокорната й коса бе сплетена в дебела плитка, която подскачаше от рамо на рамо, докато Кристин ходеше или тичаше. А тя често тичаше, с постоянство и усърдие, които бяха уморителни за околните. Цялото й същество излъчваше трескава забързаност, която създаваше впечатлението, че тя едва успява да намери време, за да притича от едно място на друго. Грей предполагаше, че цялото това тичане е виновно за кльощавия й вид. Едно толкова жизнено създание просто не би могло да напълнее.

— Казва се Бьорогар — продължи тя. — Болд Бьорогар. Дванадесет букви. Традицията не повелява името да се състои от повече от шестнадесет. — Кратка пауза. — Татко каза, че Бьорогар е неустрашимо южняшко име, но аз не съм сигурна, че зная какво означава думата неустрашим. Ти знаеш ли?

Грей не отговори, но тя като че ли и не очакваше някакъв отговор.

— Госпожа Анистън, моята учителка през изминалата година, казваше, че речникът е много важен и поставя границата между аристокрацията и простолюдието. — Кристин се намръщи. — Тя постоянно дрънкаше ей такива смехории. Но всяка седмица ни даваше списък с нови думи. Трудни думи. Само че никога не ни е давала думата неустрашим.

Грей продължаваше да мълчи, макар че подобно на учителката в онова шикозно частно училище му се искаше да не пристъпва границата между аристокрация и простолюдие.

— Майка на Бьорогар е една черна кобила, а негов баща е Болд Рулър. Това е един много, ама много известен кон. Той е на две години. Не Болд Рулър. Бьорогар — бързо додаде Кристин. Тя подритна една бучка пръст с върха на обувката си за тенис и рече: — Той е жребче. Жребчето е мъжко конче, а кобилката — женско. Татко плати цяло състояние за него.

Най-накрая, очевидно ядосана от мълчанието му, тя попита:

— Да не би котката да ти е изяла езика? — После, напълно сериозно продължи: — Котката наистина ли може да изяде езика на някого?

Грей измърмори нещо неразбираемо в отговор. Не че хранеше лоши чувства към хлапето, но му се искаше то да се махне от главата му. Имаше работа за вършене и държеше да докаже на Мерит Лоуел, че не е сбъркал като го е наел на работа. Никой друг до този момент не му бе гласувал такова доверие и той не искаше да разочарова единствения човек, повярвал в него. Без да забравя нито за миг тази своя цел — да впечатли един човек, който му изглеждаше по-голям и от самия живот — Грей свърши с поредната леха с рози и се премести на следващата. Кристин се помъкна подире му — мина край яркожълтите рози, които се смесваха с червените и излъчваха силен и омайващ аромат, заобиколи бледорозовите и чистобелите цветове, поспря се край кадифените листенца на тъмночервената роза, наречена Господин Линкълн. В градината имаше двадесет очертани с тухли лехи и във всяка една от тях растяха по около дузина розови храста.

— Не мисля, че може — заключи Кристин. — Мери Алис има котка, но тя нито веднъж досега не е отхапвала езика й. Щях да разбера, ако се бе случило нещо такова, защото тогава Мери Алис нямаше да може да говори. — А след това с мълниеносна бързина смени темата на разговора. — Защо пръскаш розите?

Грей измърмори нещо за досадните насекоми, като постави ударението върху думата досаден.

— Мама казва, че свежите цветя в къщата са белег за добро възпитание и благороден произход. — Пауза. — Но аз не съм сигурна какво означава благороден произход. А ти?

Не последва никакъв отговор от страна на Грей. Най-накрая, изпълнена с възмущение, малката Кристин подпря ръце на кръста си и заяви:

— Наистина смятам, че се държиш като грубиян.

Обвинителният тон и драматичната й поза привлякоха вниманието му. Той преустанови работата си, погледна детето и за пръв път забеляза, че то изглежда съвсем обикновено. С износените си, отрязани над коленете дънки и стара ризка можеше да бъде чия да е дъщеря. От друга страна, очите й бяха всичко друго, но не и обикновени. Бяха сиви на цвят, почти сребристи и блестяха като че ли озарени от някакъв вътрешен плам — огънят на изгарящото я възмущение. Блясъкът обаче не можеше да прикрие наранените й чувства. В съзнанието на Грей почти едновременно проблеснаха две мисли: че тя напълно основателно се чувстваше обидена и наранена — беше се отнесъл към нея като към досаден навлек — и че някой ден някой мъж щеше да се изгуби напълно в дълбините на тези сиви очи.

— Знаеш ли — каза й той, — права си. Аз наистина бях груб.

— Защо?

— Предполагам, че просто не съм свикнал да си говоря с някого. — Отговорът му го изненада. Можеше да й каже, че има работа. Можеше дори да заяви, че не е много уместно да разговаря с нея. И това щеше да е самата истина, макар че очевидно истината се криеше по-дълбоко в душата му. Истината бе, че затворен между четирите стени, които никога не му отговаряха, той почти бе престанал да говори. Ходеше на работа и на училище — слава богу, че се бе дипломирал през пролетта! — и нямаше време да се види дори с малкото си приятели.

— И защо така?

Той сви рамене.

— Работя много. Трудно е да се сприятелиш с някого, ако работиш по цял ден.

— Мери Алис ми е приятелка — обяви Кристин. — Непрекъснато си говорим. Часове наред.

— Това е хубаво.

Тя смени темата и попита:

— Как се казваш?

— Грей.

Тя се намръщи.

— Като цвета?^[1]

— Да.

— Не познавам друг човек, който да се казва Грей.

— Е, сега вече познаваш.

Тя се замисли за миг, а след това се усмихна.

— Да, сега вече познавам. — Наведе се, отчупи парче от тухления бордюр, запрати го високо във въздуха и попита: — Можеш ли да хвърляш финтови топки?

Въпросът й свари Грей напълно неподготвен.

— Ами да, мисля, че мога.

— И Клеърборн може — той е брат ми, — но не желае да ме научи. — Лицето й се сгърчи в изразителна физиономия, сякаш току-що бе доловила някаква противна миризма. — Той е истински подляр.

Макар че съвсем отскоро работеше в „Роузмийд“, Грей подозираше, че в този момент Кристин казва самата истина. Младият Клеърборн Лоуел, който вероятно бе само с няколко години по-голям от сестра си, но изглеждаше едър за възрастта си, бе овладял до съвършенство високомерната снизходителност, характерна за хората от семейството му. Пътеките им се бяха пресичали на няколко пъти и при всяка тяхна среща младият наследник на трона бе давал на Грей да разбере, че той е негов слуга и подчинен. Грей обаче бе доловил, че под високомерната си фасада младото момче се чувства много нещастно.

Сякаш за да потвърди догадките му, Кристин заяви:

— Той ми нареди да стоя далеч от теб. Каза ми, че ти произлизаш от низините и между теб и нас не може да има нищо общо. Че подобна връзка би била непристойна. — Тя изразително завъртя очи. — Каквото и да означава тази дума.

Грей чудесно разбираше значението на думата непристоен. И тя подчертаваше противопоставянето между аристокрация и простолюдие. Думите на Клеърборн, изречени от сестра му, отразяваха действителното състояние на нещата, но Грей въпреки всичко се почувства наранен и обиден. Той и баща му се намираха на най-долните стъпала на социалната стълбица в Натчез, но преди смъртта си баща му бе успял да го научи на едно наистина ценно нещо — да работи упорито. И Грей бе готов да заложи всичките си пари, че това бе урок, който Клеърборн Лоуел нямаше никога да научи.

Думите на Клеърборн му припомниха категорично всички причини, поради които не би трябвало да разговаря с това дете. Когато я заговори отново, в гласа му се прокраднаха грубовати нотки.

— Е, струва ми се, че брат ти има право.

— И защо между теб и нас не може да има нищо общо?

— Защото хората като мен се хранят с малки момиченца като теб.

— Не, не е вярно.

— Напротив, вярно е. Всяка сутрин на закуска ям бекон с яйца, гарниран с две малки богати момиченца.

Кристин избухна в смях и, за своя огромна изненада, Грей установи, че смехът й му доставя истинско удоволствие. Каза си, че това се дължи единствено на факта, че не бе свикнал хората около него да се смеят. Не би могъл да се похвали с много радостни и щастливи мигове през живота си. Странно, но удоволствието, което изпита, сякаш го подтикна да не се отказва от грубоватия тон.

— Е, ще ме научиш ли да хвърлям финтови топки?

— Глупости. Имам си достатъчно друга работа. — После додаде: — Щом брат ти не иска да те научи, помоли баща си.

— Той няма време да ме учи на каквото и да било. Нито пък мама. Ето защо ми купуват разни неща. Като Бьорогар. Смятат, че с подаръци ще ми се реваншират, загдето ме оставят постоянно сама. — Тя въздъхна и промълви с прозорливостта на човек, отдавна надраснал истинската си възраст. — Но подаръците, разбира се, никога не могат да го заместят.

Грей не отговори. Но не поради стремежа си да се държи грубо. Този път просто не знаеше какво да каже.

Тя побъбри още известно време, а след това се втурна нанякъде и изчезна от погледа му. Тишината, която се възцари след нея, му се стори неестествено потискаща.

 

 

През лятото жителите на южните щати са като пияни от силната и замайваща топлина. Всеки ден преживяват в нещо като притъпяваща сетивата омая, която преминава в дълга, малко по-хладна нощ, през която могат да се понаспят и да прогонят част от пиянството. Но ето че небето порозовява отново и започва поредният гуляй, който неизменно води до нова, знойна и жарка омая. Юни, замайващо топъл и дълъг, бавно се изниза, за да дойде юли. Грей работеше извънредно. Тялото му се къпеше в пот, косата му — той често привързваше носна кърпа през челото си, за да не пада потта в очите му — бе цялата мокра, дрехите — също. Но той бе доволен от усилията си. Градините на „Роузмийд“ изглеждаха прекрасно — факт, който даже Мерит Лоуел трябваше да признае в един от редките случаи, в които си беше у дома.

С всеки изминал ден Грей осъзнаваше все по-ясно, че Кристин имаше право — родителите й никога не си бяха у дома. Мерит Лоуел прекарваше цялото си време в офиса или в пътувания, свързани с бизнеса му, а Адел Лоуел пърхаше наоколо като пеперуда, посещаваше благотворителните събития едно след друго, а вестникарите не пропускаха да отразят ни едно от тях, сякаш нямаше за какво друго да пишат. Подобно на родителите си, Клеърборн прекарваше малко време у дома и предпочиташе да се мотае с приятелчетата си из града. В резултат на което Кристин непрекъснато беше сама. Макар че нито веднъж не се опита да анализира сериозно чувствата си, Грей се възмущаваше от отношението им към Кристин. И поради други причини, чисто егоистични, негодуваше срещу отношението на семейство Лоуел към него самия. В началото бе смятал, че членовете на семейство Лоуел са почти съвършени, на моменти дори бе възприемал Мерит Лоуел като истински баща и сега се дразнеше от факта, че те са твърде далеч от идеализираните му представи. С всичките пари, които притежаваха, и със семейството си, което бе цяло и непокътнато, те просто бяха длъжни да са щастливи.

Но Кристин не беше. Това бе повече от ясно. Тя постоянно се вреше тук и там, вършейки неща, които да запълнят донякъде самотния й живот. На практика живееше с Бьорогар, а когато не беше с жребчето, се мотаеше край Грей в градината. Той посрещаше със смесени чувства факта, че тя търси компанията му. Изобщо не се съмняваше, че родителите й не биха одобрили приятелството им, но пък кому биха попречили чак толкова безобидните им разговори. След като разбра, че Кристин участва в отбора по софтбол, Грей понякога я оставяше да го склони да й подхвърли няколко финтови топки. Тя често се оплакваше от уроците по балет и пиано, които взимаше по настояване на родителите си, а те непрестанно я уверяваха, че един ден ще им бъде благодарна за това.

Но най-често Кристин бърбореше за Мери Алис. Приятелката й постоянно ходеше на най-различни вълнуващи места с родителите си — спускаха се с лодки по буйни планински реки, спяха на открито, посещаваха Дисни уърлд. Освен това Мери Алис изобщо не ходеше нито на балет, нито на пиано. По всичко личеше, че Кристин силно завижда на приятелката си. С течение на времето Грей започна да очаква с нетърпение посещенията на Кристин — нежния й глас, необуздания смях, буйния й характер, който се проявяваше в скандалните вицове, които му разказваше, в забравата, с която преследваше някоя пеперуда или пък скачаше на въже. И всичко това в рамките на пет минути. Фактът, че очаква посещенията й, го тревожеше. Но не толкова, колкото подозренията, които започнаха да се зараждат в главата му.

— Мери Алис ще си има куче — обяви Кристин един ден през втората седмица от юли.

— Така ли? — попита Грей, докато режеше и подреждаше в една кошница розите, за които го бе помолила икономката.

— Аха. В началото майка й заявила, че една внушителна и елегантна къща като тяхната не е място за някое миризливо старо куче — не и с всичките онези безценни антики, разпръснати навсякъде — но после променила решението си. Мери Алис е мнооого — думата стана почти трисрична — щастлива.

Прекалено трудните думи, които бе използвала — а Грей бе почти сигурен, че разпознава в казаното типичния стил на Адел Лоуел — го накара да застане нащрек.

— И какво куче ще си вземе? — попита той.

— Немска овчарка. Ще го нарече Чамп. Това име подходящо ли е за куче?

— Да, името е добро. — Той й подаде кошницата и рече: — Ето, Зелено Фасулче, свърши нещо полезно.

— Не ме наричай Зелено Фасулче — възрази тя, но това си беше редовната й реплика в играта с измислените имена, която непрекъснато играеха.

При нормални обстоятелства Грей щеше да й измисли още няколко закачливи имена, срещу които тя щеше да възразява, докато най-накрая избухне в силен смях, но този път той само отряза няколко бели рози с дълги дръжки, сложи ги в кошницата и небрежно попита:

— Какво още е намислила твоята Мери Алис? Освен кучето, разбира се?

— О, безброй неща.

— Например?

— Възнамерява например да ходи на излети и на кино, да пече курабийки и да отиде на Крайбрежието. Нейните родители я водят навсякъде. Защото я обичат тооолкова много.

По-късно, когато занесе цветята на Естер, Грей я попита с възможно най-нехайния тон:

— Кристин има ли приятелка, която се казва Мери Алис?

Икономката, която се бе привързала към Грей, както и той към нея, отвърна:

— Не мисля. Тя има няколко приятелки, които идват тук от време на време, но измежду тях няма Мери Алис. Защо питаш?

Отговорът на Естер изобщо не го изненада. Опита се да убеди сам себе си, че това не е чак толкова страшно, че откакто свят светува някои хлапета си измислят приятелчета, но въпреки това съзнаваше, че случаят с Кристин е по-различен. Мери Алис беше не само приятелче на едно самотно момиченце. Тя беше самата Кристин, една Кристин, заобиколена от любящи родители, които й дават частица от себе си и от скъпоценното си време. Тя беше споделила фантазиите си с него и той почувства, че за него е въпрос на чест да опази тайната й от околните.

— Предполагам, че не съм запомнил името както трябва — отвърна Грей и повече не повдигна този въпрос.

Два дни по-късно Кристин, останала без дъх, дотича при него.

— Ей, Бързонога Принцесо, не бързай толкова.

— Аз… ще… хвърлям… по време на мача… събота — избърбори тя, като от вълнение едва успяваше да произнесе думите. Като връх на всичко дори не се бе опитала да възрази срещу името, с което, я бе нарекъл.

— Така ли?

Тя кимна.

— Това е нашият… последен мач. За шампионата. А мама… и татко… ще присъстват.

— Наистина ли? — възкликна Грей, който искрено вярваше, че това е поредната й фантазия. Когато обаче попита икономката, с изненада установи, че този път Кристин му бе казала истината. Родителите й наистина смятали да отидат на мача. Той обаче не можеше да си представи как ще намерят по малко свободно време в препълнените си графици, за да посетят едно толкова маловажно събитие. В представите си виждаше двамата родители, които нетърпеливо броят изминалите минути — майката изпод широката периферия на шапката, която предпазваше бялото й като порцелан лице от слънчевите лъчи; бащата, изпълнен със страхове, че в този момент пропуска някоя съдбоносна сделка. И, освен ако не се заблуждаваше, Естер също не можеше да си ги представи на игрището.

В края на краищата той и Естер се оказаха прави. Двамата Лоуел не можаха да вместят мача в натоварените си графици. Когато узна, че са заминали за Ню Йорк в самия ден на срещата — някакво делово пътуване, което просто не търпяло отлагане — Грей тръгна да потърси Кристин. Намери я в конюшнята. Галеше челото на Бьорогар и му нашепваше нежни слова. Отнесе се с пренебрежение към промяната в плановете. Държа се хладнокръвно — прекалено хладнокръвно за едно дванадесетгодишно дете. Грей знаеше, че безразличието й е престорено. Скоро брадичката й се разтрепери, а очите й плувнаха в сълзи. Раменцата й потрепериха. Дишането й се накъса. И сълзите потекоха по лицето й. Тя седна на уханното сено и заплака тихичко — никакви ридания и истерични пристъпи. Сълзите бяха по-скоро пречистващо изливане на наранените й чувства. Грей не знаеше какво да направи, макар да чувстваше, че тя си е заслужила правото да поплаче. Най-накрая просто се отпусна до нея, покри ръката й със своята — малката й ръчичка се изгуби под огромната му длан — и се загледа в сълзите, които капеха по кожата на ръката му. След време плачът премина в хълцане, после и то заглъхна и се възцари тишина.

— Те не са ми истински родители — изведнъж заяви тя. Съобщението бе направено с толкова спокоен и делови глас, че Грей почти й повярва. Особено пък като имаше предвид, че тя е толкова различна от останалите членове на семейството й — по външен вид, по маниери, по начин на държание.

— Предполагах го — отвърна той, вложил в думите си цялата искреност, която се изискваше в случая.

— Истинската ми майка е красива циганка. Носи огромни златни обеци и танцува на лунна светлина. Продала ме е за един милион долара.

— Това са много пари.

— Зная, но тя вече съжалява, че го е направила. — Пауза. — Един ден ще се върне да ме потърси. И когато го направи, аз ще тръгна с нея.

С това изявление, изречено със силна вътрешна убеденост, Кристин се разведе с родителите си. От този ден нататък започна да нарича и двамата по име.

Някаква могъща сила, която не можеше да бъде пренебрегната или победена, привлече Грей към игрището за софтбол през този ден. По навик седна сам, далеч от всички останали зрители, които в по-голямата си част бяха развълнувани родители. Кристин стоеше на поста на питчъра — висока, горда, непокорна. Всяко нейно хвърляне беше съвършено, безпогрешно — сякаш бе твърдо решена да накара родителите си да съжаляват, че са пропуснали тези вълнуващи мигове. Съотборниците й заедно със зрителите започнаха да скандират името й. Кристин! Кристин! Увлечен от останалите, Грей също стана прав и започна да вика името й. Не знаеше дали стана случайно, или тя разпозна гласа му измежду многото други — той предпочиташе второто, макар че се чувстваше неловко от самия себе си — но Кристин се обърна към трибуните и го потърси с поглед. Грей с цялото си сърце почувства мига, в който го откри. Погледите им се срещнаха и Грей разбра, че между тях се заражда връзка — силна, здрава, ненарушима. Той дискретно вдигна палци, за да й пожелае успех. Тя дискретно кимна, за да му благодари. После отново насочи цялото си внимание към играта. В края на мача — отборът на Кристин спечели шампионата най-вече благодарение на нея — Грей тихичко се измъкна от игрището и се върна в смълчаната и ужасно самотна колиба, която наричаше свой дом.

Грей бе запазил тайната й по отношение на Мери Алис, но от този ден нататък общите им тайни се увеличиха с още една. Доверието помежду им придаваше интимна святост и неприкосновеност на отношенията им. Кристин като че ли разбираше, че ако близките й научат за присъствието му на мача, те може и да не изтълкуват правилно мотивите му да отиде на стадиона. В края на краищата тя и Грей живееха в два напълно противоположни свята. Но Грей знаеше още нещо, което младата Кристин все още не осъзнаваше. Той чудесно разбираше, че отношенията им ще предизвикат много възражения и недоволни коментари и заради разликата във възрастта им. Той в края на краищата беше с пет години по-голям от нея. Беше почти мъж, докато тя бе невинно момиченце, едва застанало на прага на юношеството. И въпреки това чувствата, които изпитваше към нея, бяха чисти и благочестиви. По начин, който дори самият той не успяваше да проумее напълно, тя бе успяла да замести семейството, което бе изгубил, а дълбоко в душата и сърцето си Кристин започна да го възприема като заместник на семейството, от което се бе отрекла.

 

 

Циганката, истинската майка на Кристин, така и не се появи, макар че Кристин твърдо вярваше, че това един ден все пак ще стане. Беше си измислила цял куп причини, поради които тази въображаема жена, този образец за всеотдайна и любяща майка — нищо, че навремето бе продала дъщеря си — все още не бе дошла, за да предяви претенции над детето си. Една от причините бе, че майка й е била възпрепятствана от природните бедствия, случили се някъде по света — ураган, наводнение, пожар, земетресение. След това идваха версиите, че циганката работи за правителството и не може да се откъсне от задълженията си, че е изпаднала в амнезия — временна, естествено, защото иначе как би могла да се върне за Кристин? С възрастта Кристин ставаше все по-смела и във фантазиите започнаха да се прокрадват предположения, че майка й може да се е разболяла, може дори да е умряла от угризения на съвестта заради дъщерята, която бе изоставила.

Някъде около четиринадесетата си година Кристин се отказа от циганското си потекло, за да се посвети на друга фантазия — много по-близка до дома й. Поради причина, която така и не пожела да изясни, Кристин изведнъж реши, че икономката е истинската й майка, макар че никога не си направи труда да обясни защо жената, която бе изоставила детето си, впоследствие се е върнала да работи в същата къща при същото семейство. Но нали именно в това се криеше красотата на фантазиите. Не беше задължително да се подчиняват на логиката, не се нуждаеха от разумни обяснения. Според Грей този избор на майка беше далеч по-подходящ, защото, ако трябваше да бъде максимално честен, той също, макар и вече почти на деветнадесет години, бе започнал да възприема Естер като майка. Тя винаги бе готова да го изслуша и да му даде съвет. Беше привързана към него и макар че лоялността не й позволяваше да го каже открито, не одобряваше начина, по който бяха отгледани децата на семейство Лоуел и най-вече Кристин.

Във фантазиите си Кристин нито веднъж не се опита да си измисли баща. Грей се чудеше дали самият той не изпълняваше ролята на баща… поне до известна степен. Тя наистина се обръщаше към него за съвет и високо ценеше похвалите му. При него тичаше с радостите и скърбите си. В много отношения Грей наистина изпитваше бащинска загриженост към нея. Гордееше се с постиженията й, чувстваше се длъжен да я закриля както физически, така и емоционално. Може би дори я смяташе за част от себе си, защото тя споделяше с него живота си, така, както не го правеше с никой друг. Твърдо решена да съхрани тяхната тайна връзка, Кристин внимателно обмисляше посещенията си, което означаваше, че идваше при него в градината само когато родителите й не си бяха у дома. Но тъй като те и двамата постоянно пътуваха насам-натам, посещенията й всъщност бяха доста чести. През всичките тези години тя изразяваше чувствата си — болка и щастие, радост и тъга — с искреност и откритост, заради които Грей й се възхищаваше от сърце.

Тяхната здрава връзка, дълбокото им приятелство щеше да продължи до лятото на шестнадесетата годишнина на Кристин.

 

 

По-рано през същата година Грей навърши двадесет и една години и остана леко разочарован, когато установи, че сега, когато законно вече беше мъж, не се чувстваше кой знае колко по-различно. Каза си, че това сигурно е така, защото от доста години насам се трудеше по мъжки и носеше на плещите си цялата отговорност за живота си. Все още работеше в „Роузмийд“ и макар вече да не хранеше никакви илюзии по отношение на Мерит Лоуел, продължаваше да се стреми към похвалите му. Мерит Лоуел беше богат и влиятелен човек, а влиятелните хора притежаваха способността да карат останалите да се стремят да им угодят. Що се отнася до Клеърборн Лоуел, никой по никакъв начин не би могъл да му угоди и затова Грей се стараеше да стои възможно най-далеч от него.

Въпреки дългия си работен ден с годините Грей все пак бе успял да си осигури и някои развлечения. От време на време излизаше с момичета, но отношенията му с тях биваха попарвани още в зародиш и нито една от връзките не можа да прерасне в нещо по-сериозно и истинско. А той не съжали нито веднъж. Работеше, спеше, работеше и спеше отново и с това до голяма степен се изчерпваше целият му живот.

През това лято Мили Ренато, сервитьорка в местната закусвалня, в която Грей се отбиваше от време на време, за да вечеря — специалитетът на заведението струваше долар и деветдесет и девет цента и включваше пай с праскови, царевичен хляб с масло и чай с лед — започна да проявява интерес към него. Бавеше се повече от необходимото край масата му, даваше му допълнително десерт, дори започна да задава въпроси за работата му и за богаташкото и елегантно имение „Роузмийд“. Грей я харесваше, най-вече защото беше от неговата черга и изобщо не се превземаше. Макар да не беше зашеметяваща красавица, Мили имаше големи като на кошута кафяви очи и най-тънката талийка, която човек би могъл да си представи. Усмихваше се често, усмивката й беше приятна и искрена. Една вечер неочаквано го покани да излязат заедно. Той прие.

През следващия месец се срещаха редовно. Обикновено си купуваха пица и бира и се прибираха в малкия й апартамент, където слушаха музика и разговаряха. На деветнадесет години Мили бе завършила гимназия и сега работеше, за да се издържа, докато учеше в училище за секретарки. Беше пълна с планове за бъдещето. От друга страна, за Грей бъдещето се простираше само до предстоящия ден в „Роузмийд“. И не знаеше дали това е добре, или зле.

За разлика от него Мили още от първия ден чудесно знаеше в какво посока би искала да се развият отношенията им. Като начало искаше да преспи с него. Не че му го каза направо, но един мъж винаги ги усещаше тези неща. Когато целувките бяха твърде страстни, а очите се замъгляваха от желание, всеки мъж би могъл да направи каквото си пожелае с жената, която прегръща. През годините бе преспал с няколко такива момичета. Но Грей не пожела да вкара Мили Ренато в леглото си, просто защото държеше на нея. Вярваше, че тя заслужава повече от една кратка свалка и макар че копнееше да срещне жена, в която да се влюби — беше се уморил да живее сам — Грей чудесно съзнаваше, че Мили не е тази жена. Той просто не я обичаше. Не и по начина, по който разбираше значението на думата обичам.

 

 

И тогава дойде онзи летен ден. Слънчевите лъчи изгаряха меднокафявата кожа на гърба му — беше толкова потъмнял, че не би се учудил, ако кожата му започнеше да се лющи слой по слой. Дрехите му бяха подгизнали от пот, капки пот се стичаха от кърпата, привързана през челото му, и оставяха кални следи по напрашеното му лице. Беше жаден. Невероятно жаден. Прекарал бе по-голямата част от деня в оранжерията — кошмарно преживяване в един толкова горещ и ужасно влажен ден. Оставаше му само да избере розите, които Адел „Роузмийд“ бе заръчала за малкото тържество, което организираше вечерта в „Роузмийд“. Третото за тази седмица.

— Вониш.

Толкова бързаше да напълни кошницата с рози, да привърши със задълженията си за деня и да изпие една студена бира, че изобщо не бе забелязал приближаването на Кристин. Вдигна поглед към нея и избърса мокрото си лице с опакото на ръката, в която стискаше градинарските ножици.

— Ей, Изтънчена принцесо, това да не е някоя от интелигентните думи, на които ви учат в префърцуненото ви училище?

Кристин се разсмя — смях, който бе започнал да обича през годините. Всеки път, когато я чуеше да се смее, усещаше, че е жив и че животът е хубав и приятен. Подаде й кошницата, както бе правил много пъти през годините по време на безмълвното им общуване, с което толкова бяха свикнали. Започна мълчаливо да се мести от един храст на друг, избираше най-красивите рози, режеше ги и ги подаваше на Кристин. Тя стоеше до него, нанизала дръжката на кошницата на ръката си, поемаше всяка роза, като внимаваше да не се убоде, и я поставяше редом с другите. От време на време се навеждаше да помирише най-уханните цветове.

— Е, как вървят нещата в голямата къща? — попита Грей.

— Както обикновено. Мерит се кани да погълне някакъв нищо неподозиращ конгломерат, Клеърборн и приятелчетата му щуреят, а Адел тормози фризьорката с прическата си за довечера. — Тя протегна ръка и пое още две рози — едната златистожълта, а другата — с кадифеномеки розови листенца. После додаде: — Всъщност Адел като че ли среща малки затруднения. — Кристин се ухили и заядливо подхвърли: — Видя ли! В нашето префърцунено училище все пак научаваме по някоя интелигентна дума.

Грей така и не можа да свикне напълно с навика на Кристин да нарича родителите си по име, не можа да преодолее тъгата и мъката, навяващи от това неестествено поведение, но нито веднъж не оспори решението й.

— Радвам се да чуя, че спечелените с толкова пот пари на баща ти не отиват на вятъра — отвърна Грей в същия дух, а после попита: — И какви са затрудненията на майка ти?

— Ами… — Кристин заговори с тон, който предполагаше, че отговорът ще е по-дългичък. — Изглежда, че семейството, в чиято чест е тържеството — господин и госпожа Джановиц, Лео и Стела — току-що се е преместило да живее тук от Савана. Господинът натрупал цяло състояние от търговия с недвижими имоти, но се наложило да укроти малко топката поради здравословни причини. Нещо не е на ред със сърцето му, струва ми се. Та Адел се притеснява, че те може би имат повече пари от нас.

— Мили боже! — с престорена сериозност възкликна Грей.

Кристин се изсмя.

— Ти очевидно не разбираш сериозността на положението. От доста време насам Адел е неоспоримата кралица в града. И никак не би искала да отстъпи мястото си на тази Стела.

— И кое я кара да смята, че те може би имат повече пари?

— Лео Джановиц продал няколко търговски обекта в Савана на немислимо безбожна цена.

— Мръсник! — възкликна отново Грей и подаде на Кристин друга роза.

Тя веднага избухна в смях. В ушите на Грей той прозвуча като приказно красива песен.

— Казах на Адел, че няма да е никак трудно да разбере дали имат повече пари — продължи Кристин. — Казах й, че единственото, което трябва да направи, е да дръпне Стела Джановиц настрана и да я попита… при което Адел заяви, че се държа нагло и безочливо.

— Охо, още две интелигентни думи.

— Нали ти казах вече, че учителите ни си разбират от работата. — Последва мълчание. Внимателните ръце на Грей отрязаха още няколко рози. Най-накрая Кристин заяви: — Смятам да живея бедно като порасна.

— Не ти го препоръчвам.

— И защо? Ти си щастлив.

Грей си спомни как преди години бе вярвал, че членовете на семейство Лоуел са най-щастливите хора на земята. Скоро обаче бе установил, че това не отговаря на истината. За разлика от тях той водеше скромен и простичък живот, изпитваше радост от работата си и беше доволен, че има покрив над главата си и храна на масата си. През годините дори бе успял да направи някои подобрения в старата къща, в която бяха живели с баща му. Нищо съществено — нови стъкла на прозорците, линолеум и малко прясна боя, която да заличи следите на времето. Макар че от време на време му хрумваше да се изнесе оттам, така и не го бе направил. Най-вече защото къщата бе пълна с твърде много спомени. Добри спомени. За смеха на баща му например. За неясна приспивна песничка.

— Да, аз съм щастлив — най-сетне отвърна Грей. — Но ти се заблуждаваш. Щастието не зависи от парите или тяхната липса.

— Аз ще рискувам. И ще живея бедно. — Веднага след това заяви: — Лео и Стела имат дъщеря, която е на моята възраст. Ники. През есента ще ходим заедно на училище.

— Това е добре — кимна Грей, като си мислеше, че Кристин има нужда от приятелка. Тя все още прекарваше твърде много време сама, а когато не беше сама, беше или с него, или с Бьорогар. Грей се безпокоеше от мисълта, че тя като че ли не проявяваше никакъв интерес към момчетата. Постоянно му повтаряше, че нейните връстници са абсолютни мухльовци. Не че той беше наясно какво точно означава това.

— И тя ще дойде тази вечер.

— Чудесно. Двете ще можете да се позабавлявате заедно. — Подаде й друга роза — този път бледолилава на цвят, която излъчваше най-омайния аромат в градината.

— Надявам се, че няма да се окаже някоя мухла — заяви тя, протегна ръка към розата и додаде: — Дано не се окаже с дебели като лупи очила и със скоби на зъбите… По дяволите!

Грей се обърна към нея. Розата лежеше в краката й, а тя напрегнато разглеждаше показалеца на дясната си ръка.

— Убодох се на един трън. Струва ми се, че част от него остана в пръста ми.

— За бога, Кристин! Предупредих те да внимаваш с тръните.

— Ей, нищо страшно не е станало. Ей сега ще го извадя.

Но даже и след няколко опита не можа, макар че част от трънчето стърчеше над кожата й.

— Дай на мен — обади се Грей и невинно протегна ръка към нея. През следващите няколко секунди обаче тази непорочна невинност загина бързо и безславно.

Той разгледа пръста й, докосна го с палец — Кристин премигна — и установи, че трънчето наистина стърчи нагоре. И той като нея се опита да го измъкне с нокти, но усилията му останаха също толкова безрезултатни. И после, сякаш това беше най-естественото нещо на света, той поднесе пръста й към устните си. Всмукна, а после внимателно го опипа със зъби. Веднъж. Два пъти. Кожата й имаше сладко-солен вкус. Странен, необясним контраст. Всмукна отново с устни и този път успя да извади трънчето. Изплю го и вдигна поглед. И тогава се случи. По-късно неведнъж щеше да размишлява върху този миг и да се удивлява на бързината, ненадейността и силата, с които един мъж можеше да бъде поставен на колене. В един момент животът му беше простичък и подреден, в следващия — обхванат от неописуем смут и хаос.

Вината можеше да се търси на много места: в слънчевите лъчи, които огряваха буйната й като на циганка коса, която, погалена от ласката им, блестеше като изпъстрено с диаманти черно кадифе; в топлината, зачервила бузите й, обсипала веждите й със ситни капчици пот; в замъглените й, почти прозрачни, сиви очи. И кога се бе превърнала в такава красавица? И защо не го бе забелязал преди? Нима до такава степен бе свикнал да я възприема като дете, че бе останал сляп за настъпилата промяна?

Каквато и да бе причината, тялото му се разтърси от желание — силно, неподправено и абсолютно неуместно. Почувства, че се задушава, сгорещеното му и замаяно тяло закопня за нещо, което един двадесет и една годишен мъж не би трябвало да иска от едно шестнадесетгодишно дете-жена. Това го смути и обърка. Нима това наистина се случваше? За част от секундата зърна същото объркване, същата страст и в очите на Кристин. В следващия миг обаче осъзна грешката си. Не, не виждаше объркване и страст. А чист, неподправен страх. Кристин издърпа ръката си с бързината на човек, който току-що е бил ухапан от отровна змия. В същото време направи крачка назад. После още една. Изпусна кошницата и разпиля розите в краката си. Обърна се и побягна към къщата.

— Кристин! — извика след нея той, но тя продължи да тича и да се отдалечава от него. Зад нея остана само сладкото ухание на рози.

Той се почувства като най-долната форма на живот, пръквала се някога на този свят. По дяволите, беше пълен боклук! Та Кристин все още дори не бе навършила пълнолетие. Но прегрешението му далеч надхвърляше ограниченията на закона. Той бе предал приятелството, доверието й, измамил бе чувствата на единствения човек, когото възприемаше като свое семейство. Мили боже, та тя му беше като сестра! А той й беше като брат! Задявките му я караха да се смее, изслушваше я, когато никой друг не проявяваше интерес към нея, предпазваше я, доколкото можеше от разочарованията и скърбите, които животът й поднасяше. А кой щеше да я пази от него самия? Призля му само при мисълта, че тя вече се страхуваше от него.

Вечерта Грей изпи твърде много бири с вечерята си. След това вкара Мили в леглото си с надеждата, че тя ще успее да облекчи срама му, да измести образа на детето жена с катраненочерната коса. Надеждите му останаха напразни. Накрая се закле, че ще поговори с Кристин, ще я помоли да се върнат към предишните си отношения. Но така и не успя да го стори, защото тя никога повече не дойде да го види в градината. Щяха да минат шест дълги и много самотни години, преди отново да заговорят за случилото се през онзи ден. Шест дълги и много самотни години щяха да изминат, преди Грей да разбере причината за страха й.