Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (8)

8.

В момента, в който Грей седеше, потънал в спомени за миналото, Ники Джановиц пъхна ключа в ключалката на входната врата на малката си къщичка. Веднага щом влезе, запали осветлението и бе посрещната от потискащата тишина, която сякаш я притискаше всеки път, когато се прибереше у дома. Нейната празнота и безжизненост я обгърна като враждебно, негостоприемно море. Ники тръгна към спалнята си.

Беше взела съвсем малко мебели, свързани с предишния й живот — едно канапе, фотьойл и лампа за всекидневната, маса с четири стола за кухнята (къщичката бе предварително снабдена с малка готварска печка и хладилник), легло, тоалетна масичка и нощно шкафче за спалнята.

Без изобщо да погледне към леглото, тя прекоси спалнята и се насочи към свързаната с нея баня. Приближи се към огледалото на аптечката, вгледа се в овехтялата му повърхност само за да потвърди онова, което вече знаеше. Изглеждаше неописуемо уморена и износена. Косата й, подстригана на бретон, отчаяно се нуждаеше от сресване, а очите я боляха от контактните лещи, които носеше непрекъснато от много часове насам. Ники свали лещите и ги замени с чифт очила с позлатени рамки, които изглеждаха твърде бабешки за нейните тридесет и една години. По дяволите, тя не само изглеждаше така. Чувстваше се стара!

Тя и Рон бяха прекарали годините, през които бяха женени, в кавги, които започнаха едва ли не в момента, в който размениха брачните си обети. Двамата бяха класическо потвърждение на максимата за привличащите се противоположности, но между тях не възникна нищо повече, което да скрепи и задържи брака им. Той обичаше живота сред природата, беше спортист и ловец, а тя се гнусеше от всяка дейност, която изискваше отчитането на определен брой точки или хубавичко изпотяване. Освен това изобщо не проумяваше защо трябва да се убиват невинни животинки. Той беше екстроверт, който се нуждаеше от вниманието и компанията на околните, докато тя предпочиташе тихите вечери, които прекарваха само двамата. Спореха за пари (той харчеше твърде много), за разрастване на семейството им (той смяташе, че всички, които искат да създадат деца в този толкова порочен свят, трябва да са полудели), за какво ли още не. Тя бе тази, която подаде молба за развод, и пак тя, колкото и странно да изглеждаше това, се приспособяваше по-трудно към самотата. Колкото и несполучлив да беше бракът им, в живота й поне имаше още един човек. Колкото и противни да бяха постоянните им спорове, те поне запълваха тази кънтяща тишина.

Почувствала се едва ли не опетнена от проваления си брак, Ники бързо се съблече и застана под топлия душ. Няколко минути по-късно, привързала една хавлия малко над гърдите си, тя се върна в спалнята и се насочи право към гардероба. Възнамеряваше да се облече набързо и да се върне обратно в „Роузмийд“. Щеше… Очите й се спряха на огледалото и тогава го видя.

Беше се излегнал на леглото й в цял ръст. Двете му ръце лежаха под главата, краката му бяха кръстосани в глезените. Беше висок и строен, имаше телосложение каквото почти всички жени харесваха. Както и тъмната му, дълга до раменете коса. Повече от всичко обаче жените харесваха излъчването му — опасно и мистериозно. Беше се появил в Натчез преди шест месеца уж по работа, но така и нито веднъж не обясни подробно с какво се занимава. Пътуваше много, но винаги се връщаше в малкия си апартамент в града, който бе взел под наем. Ники вече не беше толкова сигурна, че наистина е дошъл в Натчез по работа. Приличаше й на човек, който преследва всяка открила се пред него възможност. Тя обаче изобщо не се съмняваше, че този мъж е опасен, просто защото той очевидно не правеше разлика между добро и зло. Значение за него имаше само онова, което искаше и желаеше.

Ники се обърна, очите й срещнаха неговите и тя потръпна от страховитите пламъчета, които проблясваха в дълбините им. Пред нея стоеше мъж, който умело прикриваше страстите си, пазеше ги заровени дълбоко в душата си.

— Значи така, сега вече можем да прибавим и влизането с взлом към дългия списък на пороците ти?

— А, скъпа, колко си студена! — Той стана от леглото и се приближи до нея. Подпря брадичката й с палец, вдигна главата й нагоре и бавно я целуна по устните. За разлика от пламтящите му очи, устните му бяха студени като на мъртвец.

Целувката му изобщо не я развълнува, макар да беше повече от сигурна, че Джейкъб Парди изобщо не би й повярвал. Истината бе, че даже и по времето, когато бяха любовници, той не успяваше да я развълнувана. Ники го използваше само за да запълни нейните дълги и прекалено самотни нощи.

— Задната врата — подхвърли той. — Отворих я само за десет секунди.

— Поздравления — саркастично възкликна Ники и попита: — Какво искаш, Джейкъб?

— От думите ти навява студ, Ники.

Не, студ навяваше всеки път, когато тя си помислеше за този мъж. Беше започнал да я плаши. Беше го помолила да престане да идва в дома й, но той обикновено правеше каквото си иска и се появяваше когато най-малко го очаква.

— Какво искаш? — повтори тя.

— Наминах просто за да се сбогувам с теб.

Ники не смееше да повярва на ушите си и на добрия си късмет.

— Къде отиваш?

— Да завоювам нови територии.

Неопределеният му отговор я устройваше чудесно. Ако питаше нея, спокойно можеше да поеме и към ада.

— Кога тръгваш?

Джейкъб повдигна кокалестите си рамене.

— След няколко дни. Все още не зная със сигурност. — Той се ухили. — Е, ще ти липсвам ли?

— Разбира се.

— Двамата се позабавлявахме добре, а?

— Да, точно така.

— Стига, сладурче. Говориш така, сякаш не ме харесваш — съблазнително промърмори той и докосна с пръст кърпата, завързана точно над гърдите й. Тя се развърза и се свлече на пода, разкривайки голото й тяло. Той прокара ръка между гърдите й и я насочи надолу към русите къдрави косъмчета на венериния й хълм. — А преди ме харесваше. И това ти харесваше. Помниш ли?

Тя наистина си спомняше и не можеше да си обясни как изобщо е могла да понася докосването му. Грубото му докосване, суровите ласки. Но пък, от друга страна, предполагаше, че именно грубостта и недодялаността му я бяха привлекли навремето. Противно на всяка логика, дълбоко в душата си Ники се винеше за проваления си брак, за неспособността си да реализира мечтата си да създаде истинско семейство. Господ й е свидетел, че собствената й майка й бе повтаряла неведнъж, че винаги жената е тази, която трябва да отстъпва в съпружеския живот.

Ники възпря ръката му някъде по средата на корема си и каза само:

— Не.

Джейкъб сви рамене сякаш от отказа си губеше единствено тя.

— Няма ли поне да ме целунеш за довиждане и да ми пожелаеш късмет?

— Не — повтори тя, вдигна кърпата и отново я уви около тялото си.

— Е, предполагам, че не ми остава нищо друго, освен да се разкарам от тука. — Той се запъти към вратата на спалнята. — Ще се видим в някой друг живот, сладурче.

Не, и ако това зависи от мен, помисли си Ники, заслушана в отдалечаващите се стъпки. След тях отново се възцари тишина. Ники изпита огромно облекчение. Приближи се до гардероба и извади чифт черни панталони и черна блуза. После се наведе да си вземе бельо. Мисълта й хрумна в момента, в който взе в ръка дантелените дрешки. Джейкъб изобщо не я бе попитал за „Роузмийд“. Като се имат предвид клюките, които се разпространяваха из града, клюки, които той неминуемо бе чул, мълчанието му по въпроса й се стори повече от странно. В миналото Джейкъб винаги бе проявявал необичаен интерес към „Роузмийд“, но пък това си беше в реда на нещата, защото всички в Натчез завистливо следяха какво става в голямото имение. Той като че ли… Мисълта беше толкова абсурдна, че Ники побърза да я прогони от съзнанието си. Или поне се опита. Но мисълта непрестанно се връщаше в главата й. Отново и отново. Докато стана невъзможно да не й обръща внимание. Може би Джейкъб не се бе поинтересувал какво става в „Роузмийд“ по простата причина, че вече знае всичко? Затова ли бързаше да напусне града? С два милиона долара би могъл да завоюва много нови територии.

Нима сериозно вярваше в това? Не, не, разбира се.

Въпреки това Ники не можеше да отрече факта, че Джейкъб Парди беше опасен човек и винаги бе проявявал нездрав интерес към „Роузмийд“.

Макар че местният вестник „Дъ Натчез демократ“ нито веднъж не обяви направо, че Аманда Джаксън е била отвлечена — а и как би могъл да го стори без съответното потвърждение — по страниците му се появиха доста намеци и спекулации по въпроса. Доказвайки силата на загатната, пък дори и неотпечатана новина, телефоните в „Роузмийд“ зазвъняха още на зазоряване — веднага след като вестниците се появиха по моравите, автомобилните алеи и кухненските маси на гражданите на Натчез.

Първоначално Кристин бе инструктирана да отговаря на всички, че е станала някаква грешка, че Аманда се намира в безопасност в собствения си дом. Скоро стана ясно, че наистина има грешка, но тя е била допусната от онези, които наредиха на Кристин да отрича обвиненията. Обажданията валяха едно след друго и всеки път Кристин трябваше да отрича, че отвличането е реален факт. По средата на сутринта стана очевидно, че човекът, отвлякъл Аманда, просто не би могъл да се свърже с тях по телефона. Нещо трябваше да се направи.

Агент Карели предложи да се свика пресконференция, отказвайки се по този начин от предишната политика на пълно мълчание по въпроса. Кристин веднага се съгласи. Тя искаше — беше настоявала за това от самото начало — да й се даде възможност да отправи апел към хората, отговорни за отвличането на дъщеря й. Предвид деликатната ситуация агент Карели тактично предложи Кристин и Пейтън да се появят заедно на пресконференцията. Грей веднага осъзна, че предложението е повече от разумно, но въпреки това изпита силна болка.

— Може ли да поговоря с вас? — попита го Пейтън.

Само няколко минути след като агент Карели направи предложението си.

Грей изгледа мъжа, застанал пред него. Безупречно облечен, гладко избръснат, идеално сресан. В пълен контраст с него, Грей приличаше на парцалива дрипа, която даже и кучетата биха подминали по пътя си. Мръсните му дънки бяха омачкани от безсънната и неспокойна нощ, а косата му не бе виждала гребен от доста време насам. Лицето му вече бе обрасло с гъста четина. Външният му вид беше такъв, че никой нормален човек не би искал да си има вземане-даване с него. Отговорът му беше съвсем простичък.

— Да.

Ръката на Пейтън, украсена със скъп часовник „Ролекс“, посочи към вратата.

— Може би навън ще можем да поговорим по-спокойно.

Това беше по-скоро изявление, отколкото въпрос, подкрепено от факта, че Пейтън Джаксън тръгна към вратата без дори да изчака отговора на Грей, изпълнен със сигурност, че той непременно ще го последва. Щом отвори вратата, Пейтън отстъпи встрани и пропусна Грей пред себе си. Яркото слънце, което грееше навън, накара Грей да си помисли за доматите на Аманда.

Пейтън заговори без нито за миг да отклони поглед от искрящата морава, ширнала се пред очите им.

— В момента искам твърде много неща. Аманда да не беше отвличана. Никога да не бях научавал, че не съм истинският й баща. — Той се поколеба за миг, сякаш търсеше най-точните думи. — Зная, или поне мога да си представя, колко безочливо и дръзко ви се струва предложението на агент Карели. Става дума за пресконференция, по време на която аз да се представя като баща на Аманда. Макар че, естествено, само няколко души ще знаят, че се преструвам на такъв.

В този момент Пейтън Джаксън го погледна с най-сините очи, които Грей бе виждал някога. Огромни и блестящи, те излъчваха красота, която сякаш принадлежеше на някакъв друг, по-съвършен свят.

— Ще ми позволите ли само още веднъж да се представя като неин баща?

През цялото време Грей се бе питал каква ли е истинската цел на този разговор. И ето че изведнъж той пое в най-неочаквана посока.

Грей се намръщи.

— Не знаех, че изобщо имам някакъв избор.

— Всъщност имате. Кристин ми даде да разбера, че няма да се съгласи с присъствието ми до нея, в случай че вие не дадете изричното си съгласие.

— Така ли? — възкликна Грей просто защото не знаеше какво друго да каже. Беше забелязал, че Кристин разговаря със съпруга си и с агент Карели, но и през ум не му бе минало, че би могла да постави такова условие.

— Да — кимна Пейтън и побърза да добави: — Умолявам ви. Моля ви, не бихме ли могли да забравим проблема с бащинството на Аманда до момента, в който успеем да си я върнем жива и здрава при нас?

Предложението, повторено отново, му причини същата болка, но Грей не можеше да отрече, че в него има логика и здрав разум, и затова каза само:

— Да.

— Благодаря ви. Много ви благодаря — отвърна Пейтън.

С мисълта, че Пейтън се бе възползвал хитро от едно решение, което той просто нямаше как да не вземе, Грей се обърна към вратата и понечи да влезе в къщата.

— Може ли да ви отнема само още минутка? — попита Пейтън.

Грей се завъртя на пета и се вгледа в мъжа, застанал точно пред него. Пейтън Джаксън сякаш изпитваше неудобство — факт, потвърден от колебливото му държание. Най-накрая заговори отново.

— Кристин ми заяви недвусмислено, че възнамерява да каже на Аманда, че вие сте истинският й баща. Държа да си призная, че помолих Кристин да не го прави. Стигнах дори дотам, че да предположа, че срещу значителна сума пари бихме могли да ви убедим да напуснете живота на Аманда, без да го усложнявате с ненужни признания. Кристин веднага възрази, че вие не сте човек, който може да бъде купен. Дали това е така, или не — а аз съм по-скоро склонен да вярвам, че Кристин има право, предположението ми беше — той се замисли, опитвайки се да избере най-точната дума, като се спря на една, типична за аристократите от Юга — непочтено. Единственото ми оправдание е, че става дума за предложение, направено от един много отчаян човек.

В гласа на Пейтън Джаксън изобщо не се долавяше отчаяние. Всъщност говореше спокойно и овладяно. И въпреки това двете му ръце неспокойно търсеха джобовете на панталона му. Може пък да не беше толкова хладнокръвен, колкото изглеждаше.

— Аз прекарах с Аманда девет години, като през цялото време вярвах, че е моя дъщеря. Обичам я. Сигурен съм, че съзнавате, че не мога просто ей така да престана да я обичам. Чувствата не са като батерия за топла вода — не могат да бъдат възпирани с едно завъртане на крана. Нито пък смятам, че Аманда би могла да престане да ме обича. Сигурен съм, че в живота й ще има място и за двама ни. Много деца имат по двама бащи и, макар че тук случаят е по-различен, принципът е един и същ. — Замълча за миг, но веднага след това продължи: — Аз съм много горд човек. Нямам навика да се моля, но, ако е нужно, готов съм да го направя. Умолявам ви да ми позволите да продължа да бъда част от живота на Аманда. Ако не друго, то поне ми позволете да остана при нея колкото е нужно, за да й помогна по-лесно и безболезнено да свикне с вас.

След тези думи Пейтън замълча и го погледна. Грей съзнаваше, че от него се очаква някакъв отговор, но той просто не бе в състояние да формулира такъв. Макар през цялото време да бе съзнавал, че Кристин се бе отнесла с Пейтън Джаксън също толкова зле, колкото и с него самия, до този момент той просто се бе оказал неспособен да надмогне собствената си болка и гняв. Едва в този момент осъзна, че Пейтън Джаксън страда. Ужасно. И макар да не се чувстваше длъжен да харесва този човек, Грей не можеше да не прояви разбиране и да не изпита съчувствие, на каквото не бе смятал, че е способен. Може би дори изпитваше и известно уважение към този мъж, който, въпреки трудните обстоятелства, бе разголил душата си пред него.

— Не зная какво да кажа — искрено си призна Грей. — През последните дни не разсъждавам много ясно. — Замълча за миг, а после продължи: — Едно нещо обаче зная със сигурност — в никакъв случай не бих искал детето да бъде наранено в цялата тази бъркотия.

— Аз ще се погрижа за това — рече Пейтън, а после го изненада окончателно като додаде: — Предполагам, че Кристин е направила онова, което е сметнала, че е длъжна да стори.

— Много сте великодушен.

— Защото я обичам — простичко и без всякакво стеснение заяви Пейтън.

Грей си спомни времето, когато и той бе обичал Кристин, макар че внимателно бе избягвал тази думичка. Тя му изглеждаше прекалено… обвързваща. Пейтън Джаксън не грешеше, когато каза, че чувствата не могат да бъдат възпрени като кран с топла вода. Онова, което обаче все още не можеше да разбере, бе, че чувствата се променят твърде бързо и изгарящата жар на любовта преминава в сковаващия лед на далеч по-низко чувство.

 

 

Нещо тласкаше Грей надалеч от къщата. Опитваше се да убеди сам себе си, че всичко е плод на опънатите му нерви — състояние, утежнено от притесненията, безсънието, миналите спомени, които не му даваха мира, и предстоящата пресконференция. В момента, в който зърна обаче малката зеленчукова градина, веднага разбра, че е бил привлечен именно от това малко парче земя.

Безпощадният дъжд бе заблъскал почти всички растения в тъмнокафявата, обилно наторена почва. Билките и подправките бяха напълно съсипани. Тридесетте коренчета домати, подредени в три спретнати лехи, като че ли можеха да бъдат спасени с малко повече грижи и внимание. Манди, Естер, сегашният градинар — все някой от тримата го бе сторил — бе натрупал купчинки пръст около стеблата, а поройният дъжд се бе оттекъл във вадите между лехите. Добра работа, помисли си Грей. Така коренчетата са били пощадени от прекомерната влага.

Грей незабавно се залови да окаже първа помощ на растенията. Внимателно протегна ръце към първото превито стебълце. Изправи го, натрупа почва около него и предпазливо я натисна няколко пъти с ръка. За негово огромно облекчение крехкото стъбло остана изправено. Той се зае със следващото полегнало доматче. Слънцето силно прежуряше, от мократа земя се издигаха гъсти влажни изпарения. Грей си помисли, че и това е добре, защото излишната влага вече бе започнала да се изпарява от почвата. Беше толкова погълнат от работата си, че изобщо не долови приближаващите стъпки.

— Ще оцелеят ли?

Вдигна очи и преплете поглед с този на Кристин. Беше го стреснала. Освен това бе нарушила усамотението, от което той така отчаяно се нуждаеше.

— Подправките вероятно не. Но доматите имат някакъв шанс. Младостта е на тяхна страна.

 

 

Когато Пейтън влезе сам във всекидневната, Кристин моментално се запита какво ли се бе случило между двамата мъже. Зачуди се и къде ли се е дянал Грей. Остана трогната от факта, че той, загрижен за дъщеря им, бе положил усилия да намери и спаси градинката й. Но може би вълнението й бе просто поредната проява на глупост от нейна страна. Предположи, че той едва ли влага същия смисъл в онова, което вършеше в момента.

Проява на глупост бе и силният копнеж — макар да не можеше да се пребори с него — да протегне ръка и да докосне наболата му брада, но не като в сънищата и в мечтите си, а наистина, в този същия миг. Глупава бе и силната болка, която раздираше сърцето й всеки път, когато погледнеше пронизващите му кафяви очи — болка заради онова, което можеха да имат заедно, ако тя не бе проявила непростимата глупост да прати всичко по дяволите.

— Нека да ти помогна — предложи Кристин, почувствала необходимостта да намери някакво занимание за ръцете си.

— Ще си съсипеш дрехите.

Кристин не отговори нищо. Просто се приближи до другата леха и се отпусна на колене с лице към Грей. В началото непрекъснато поглеждаше към него и точно повтаряше всичките му движения.

— Натискай пръстта по-силно — посъветва я той и протегна ръка, за да й покаже, като внимаваше да не я докосне изобщо.

Не й каза нищо повече. Нито пък тя. И двамата си даваха сметка за много неща — за прежурящото слънце, за телата им, овлажнели от силната топлина, за успокояващото въздействие, което оказваше върху тях едно толкова простичко занимание: изправяне на растението, затъпкване на пръстта около него и преминаване към следващото. Изправяне… затъпкване… преминаване към следващото… изправяне… затъпкване… преминаване… Скоро дейността им като че ли придоби символичен смисъл. Спасявайки растенията, те посвоему правеха всичко възможно, за да спасят дъщеря си. Нима запазването живота на скъпите й зеленчуци не означаваше, че и нейният живот ще бъде пощаден?

— Младостта е на нейна страна — обади се Кристин.

Грей вдигна очи. Стори му се странно, че тя произнесе точно думите, които се въртяха в главата му от известно време насам. Спасявайки градинката, той спасяваше мирния и щастлив свят на детето. Пазеше го и го подготвяше за завръщането й и вярваше, че щом той е жив, тя също ще живее. Главата му се изпълни с образи. Дете, което се грижи за градината си. Дали малките й ръчички се ровеха в пръстта със същата радост и наслада, които изпълваха душата му винаги, когато работеше в градината си? И дали някога щеше да почувства малката й ръчичка в своята? Дали изобщо щеше да го допусне в живота си?

Спокойствието взе да отстъпва под напора на безсилието, породено от ред причини: снощното телефонно обаждане, появата на Кристин в градината, сегашното й състояние. Копринената розова блуза и розовият панталон от чист лен бяха целите наплескани с кал, а обувките й, за които несъмнено бе платила сума, достойна за откуп на кралица, бяха безвъзвратно съсипани. Бузата й бе намазана с кал, влажната й от пот коса лепнеше за главата, изглеждаше окаяна и изтощена… и неописуемо красива.

— Направихме каквото можахме — рязко заяви той и се изправи.

Кристин го последва и докато оглеждаше резултатите от положените усилия, съобщи:

— Пресконференцията е насрочена за два часа. Ще има журналисти от „Дъ Натчез демократ“, както и телевизионни репортери от Джаксън. Може би ще има и представители на местните радиостанции.

Грей посрещна думите й без особена изненада. Тъй като в Натчез имаше само кабелна телевизия, предаванията на живо винаги се осъществяваха от външни телевизионни екипи.

— Няма да присъствам. Смятам да отида в града.

Макар да бе очаквала подобно съобщение, особено що се отнася до пресконференцията, Кристин изпита разочарование. Въпреки това се опита да го прикрие. Съзнаваше, че няма право да изисква от Грей каквото и да било.

— Добре. Но ако се нуждаеш от нещо, бих могла да изпратя Естер до града, за да ти го набави.

— И сам ще се справя.

— Добре — кимна Кристин.

Той я погледна напрегнато. Тя отвърна на погледа му.

Най-накрая Кристин проговори отново.

— Трябва да отида да се преоблека.

Обърна се и се насочи към къщата. Беше направила само десетина крачки, когато се спря и се извърна към него.

— Благодаря — рече му.

— За какво?

— Загдето позволи на Пейтън да действа като баща на Аманда по време на пресконференцията.

— Направих го заради Манди.

— Няма значение заради кого или заради какво си го направил. Аз ти благодаря.

Отново тръгна към „Роузмийд“. Грей я изпрати с поглед.

Онази Кристин, която познаваше от едно време, би изпоцапала себе си и скъпите си дрехи без изобщо да се замисли. Сегашната Кристин, излята по калъпа на семейство Лоуел, никога не би направила това. Или поне така бе смятал допреди малко. Оказа се, че се е лъгал. И е сгрешил.

А щом е сгрешил в една преценка, за колко ли още други неща се заблуждаваше?