Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (4)

4.

Дъждът, започнал като лека мъгла, сега плющеше по покрива и стъклата на прозорците. Кристин, стиснала плюшеното зайче в ръка, стоеше пред прозореца и се взираше в нестихващия порой. От време на време се чуваше гръмотевичен тътен, светкавица раздираше небето, а една освети даже и полицая, който бе оставен да дежури на двора с основната цел да наблюдава пощенската кутия.

Кристин трудно понасяше мисълта, че дъщеря й е някъде навън в този дъжд. В този момент Аманда трябваше да си е у дома, облечена с топъл халат, сгушена под дебело одеяло. Трябваше да си пише домашното, да притичва до кухнята, за да си открадне някой сладкиш, тайничко да слуша последните дискове на Марая Кери или Джанет Джаксън. Или пък да се безпокой за крехките си стръкове домати, които двете с Естер неотдавна бяха засадили във внимателно подготвената почва.

Почва.

Пред очите й неканен се появи образът на плитък гроб, затрупан със студена спечена пръст, сухи листа, клонки и увивни растения. А под пръстта лежи малко телце, облечено с палто на черно и зелено каре, с неестествено отворени очи, протегната ръчичка и краче, сгънато под необичаен и болезнен ъгъл. Не, този необичаен ъгъл вече не можеше да й причини болка и това бе най-жестокото прозрение. Както и фактът, че това дете никога повече нямаше да се върне в родния си дом. И никога нямаше да познае отново любовта на родителите си.

Кога за последен път бе казала на Аманда, че я обича? В четвъртък сутринта? Сряда вечер? Господи, помисли си Кристин и прекара пръсти през косата си, не можеше да си спомни. Защо не можеше да си спомни нещо толкова важно? Сигурно бе издала някакъв звук, защото Ники, която седеше наблизо, вдигна поглед към нея.

— Добре ли си?

— Не мога да си спомня кога за последен път казах на Аманда, че я обичам.

— Това няма значение. Тя знае, че я обичаш, и това ще й помогне да издържи.

— Но аз не мога да си спомня. Дали й го казах в четвъртък сутринта? Всяка сутрин й казвам, че я обичам, но не мога да си спомня за четвъртък…

Гласът на Кристин ставаше все по-тревожен и напрегнат. Ники погледна към Грей, който мълчаливо ги наблюдаваше, а после отново се обърна към приятелката си.

— Няма значение, Кристин. Тя знае.

— Тя знае — повтори Кристин, сякаш тези две думички криеха неподозирана сила.

— Да, знае. — Ники замълча за миг, а после предложи: — Защо не се качиш горе и не полегнеш…

— Не!

— Кристин, имаш нужда от почивка…

— Не сега — настоя Кристин и додаде: — Защо ти не отидеш да починеш?

Ники се изправи.

— Ще отида да се поосвежа и веднага се връщам. — Усмихна се едва-едва. — Нали ще издържиш, докато ме няма?

Кристин се усмихна и й показа опърпаното плюшено зайче.

— Нали Тъмпър е с мен.

Ники излезе и в настъпилата тишина Кристин се запита дали Грей изобщо ще си спомни тази плюшена играчка. След сцената в библиотеката той се държеше на разстояние, а по едно време изчезна съвсем, за да поговори с Естер. Отказа всякаква храна, сякаш за него бе въпрос на чест да не приеме нищо, което можеше да се възприеме като собственост на семейство Лоуел. Неведнъж обаче се бе приближавал до снимката на Аманда. От време на време разменяше по някоя дума с федералните агенти, а веднъж попита защо агент Карели все още не се е върнал. Тя самата бе започнала да си задава същия въпрос. Пейтън също го нямаше. А според нея трябваше да се е върнал отдавна. Погледна часовника си и видя, че е едва осем и половина. Мили боже, ще свърши ли някога тази нощ?

— Разкажи ми за нея.

Заповедта дойде съвсем неочаквано, но онова, което най-силно изненада Кристин, бе тонът, с който бе произнесена. Без обвинения. С тих и кротък глас, който напълно съответстваше на изражението на очите му, приковани върху снимката на Аманда.

— Какво искаш да знаеш?

Грей я погледна.

— Каквото и да е. Всичко.

Грей осъзна, че молбата му изненада Кристин, но и той самият бе не по-малко изненадан. Както бе изненадан и от факта, че постоянно се връщаше към снимката на детето. Нещо го привличаше неудържимо натам, караше го отново и отново да се взира в черната коса и светлите очи, в дяволитото й изражение. Имаше усещането, че всеки поглед към снимката му позволява да разбере по-добре това дете, което бе създал. И за негово голямо учудване всеки поглед увеличаваше потребността му да се приближи отново и да погледне още веднъж, да изкопчи още едно късче информация и да я прибави към онова, което вече знаеше и което бе отчайващо малко и незадоволително.

— Единственото, което зная за нея, е, че прилича на теб и обича градинарството. Плюс това, че мрази скандалите.

Кристин бе връхлетяна от спомена за суровите думи, които веднъж бе изкрещяла в лицето на Пейтън, и за настояването й той да й отвърне по същия начин. Той, естествено, не го направи, защото Пейтън никога не повишаваше тон. При никакви обстоятелства. Това противоречеше на принципите и доброто му възпитание. Даже и когато се чувстваше безсилен и гневен — а той не може да не е изпитвал безсилие и гняв към съпругата, която не можеше да му даде онова, което той с пълно право изискваше — Пейтън никога не си позволяваше да се разкрещи. В дома им викаше единствено тя, факт, с който не се гордееше особено, но какво би могла да стори в моментите, в които в душата й бушува буря от чувства, а нервите й са опънати до скъсване? И какво трябваше да каже на дъщеря си, която с годините започна да задава прекалено много въпроси? Защо е сърдита на татко? Защо татко не се прибра вкъщи миналата вечер? Защо той спи в другата спалня? Най-накрая, неспособна да продължава повече с този маскарад и, което бе по-важно, неспособна да издържи нито миг повече, Кристин поиска развод. Сега, когато се връщаше назад в миналото, съжаляваше само, че не го бе сторила по-рано.

— Не зная откъде да започна — рече Кристин, насочила мислите си отново към молбата на Грей. Отчаяно й се искаше да намери онези думи, които биха накарали този мъж да заобича детето им така, както тя го обичаше. Кристин съзнаваше, че желанието й, макар и разумно, противоречи на всякаква логика, защото на Грей щеше да му е нужно време, за да опознае и заобича дъщеря си.

Най-накрая рече:

— Тя е… типично деветгодишно дете.

— И какво означава това?

— В един миг се държи като дете, а в следващия разсъждава като възрастна. И както си играе с играчките, изведнъж започва да говори за момчета. О, нищо сериозно, разбира се. На тази възраст момчетата и момичетата само се дразнят и заяждат един с друг. Всъщност мисля си, че тя проявява твърде голям интерес към софтбола, за да й остава време да мисли за момчета.

Грей се намръщи. Странно, но той винаги си бе представял това дете пременено в скъпи и префърцунени роклички, с ефирни панделки, заплетени в добре поддържаната й коса. Никога не бе си и помислял дори, че детето играе софтбол и се прибира у дома с омърляни бузки… макар че може би е трябвало да се досети. Майка й беше мъжкарана навремето. Не че сега някой би си го помислил като я погледне — облечена беше със скъпа блуза и шит по поръчка панталон в светлорозов цвят. От друга страна обаче, Грей не можеше да не зърне сянката на онази предишната мъжкарана, изплувала на повърхността, докато Кристин развълнувано разказваше за сериозните спортни постижения на дъщеря си, за лекотата, с която момиченцето хващало всякакви топки, за рекордната бързина, с която прекосявала игрището, за точките, които отбелязвала една след друга. Освен това Кристин като че се поотпусна и успокои за пръв път от пристигането му насам. Грей имаше усещането, че почти чува смеха на младата Кристин, смях, който бе обичал силно навремето. Наложи си да не мисли за това. Онзи мъж, наслаждавал се на смеха й преди десет години, беше друг, останал навеки в миналото.

— Очевидно тя прилича на теб не само по външен вид — отбеляза Грей. — Спомням си, че и ти се интересуваше от софтбол.

Двамата се спогледаха напрегнато. И двамата си припомниха как младата Кристин бе умолявала Грей да я научи да хвърля финтови топки. Спомниха си още и една игра на софтбол, която бе променила рязко взаимоотношенията им. Кристин първа отмести поглед встрани.

— Да, но аз никога не съм била толкова добра колкото Манди. Тя, разбира се, не мисли единствено за софтбол. Обича видеоигрите и куклите си Барби. Участва в скаутската организация на момиченцата, обича да преспива у приятелки или пък да ги кани на гости у дома.

В главата на Грей затанцуваха всевъзможни образи — дете, което непрекъснато играе видеоигри; детска стая, препълнена с кукли Барби; дете, което върви от врата на врата и продава курабийки от името на скаутската организация. Имаше и други видения — на къщите, в които живееха приятелките на Аманда и които, Грей бе готов да се закълне в това, на външен вид поразително приличаха на дома на семейство Лоуел.

— … пробити уши.

Последните думи привлякоха вниманието на Грей.

— Пробити уши?

— Това е последната страст, която изпълва живота на Аманда напоследък. Някои от приятелките й са пробили ушите си и тя, естествено, иска да направи същото.

— Не е ли още твърде малка за това? — попита Грей, без да си дава сметка, че започваше да говори като истински баща.

— Казах й, че отново ще обсъдим въпроса, когато стане на десет — отвърна Кристин, а после очевидно осъзна какво бе казала току-що, и въздъхна. — Странно, сега, когато я няма, ми се струва, че пробиването на ушите й изобщо не е чак толкова важно.

Няма я? Ето отново тази дума. Кристин като че ли съзнателно избягваше думата отвличане. А Естер имаше право. Кристин изобщо не се бе помръднала от този прозорец. От колко ли време стоеше там и очакваше завръщането на дъщеря си, защото тя очевидно правеше именно това.

— Защо я нарече Аманда?

— Дадох й името на баба си — Аманда Адел. Тя беше изключително жизнена жена и се надявах, че детето ми може би ще наследи нейната смелост и борбеност.

— Така ли стана?

Кристин дори не се замисли, преди да отговори.

— Да, Манди има силен дух, куражлийка е и не се предава лесно.

— Наричаш я Манди!

— Когато се роди, се зарекох, че няма да позволя на никой да я нарича така, но това, естествено, е невъзможно. И може би аз най-често нарушавам възбраната.

— Коя е любимата й храна?

— Пица. С пеперони и гъби.

— А любимият й цвят?

— Син.

— Кой е любимият й филм?

— Всяко последно филмче на Дисни. Всъщност, не. Вероятно Красавицата и Звяра.

— Коя е най-добрата й приятелка.

Кристин замълча за миг, а после отговори.

— По всяка вероятност Уенди Соломон. Всъщност тя дружи с много момиченца, включително и с Хедър Трайд, но мисля, че Уенди е най-добрата й приятелка.

В името Соломон Грей разпозна още едно от заможните семейства в малкия град. Макар че той самият притежаваше успешен бизнес, Грей по никакъв начин не би могъл да се съревновава с богатството на семейство Лоуел, нито пък някой би могъл да обърка малката му, макар и приятна къщичка с „Роузмийд“. Да, как би могъл да си представи тези разглезени богаташки момиченца да прекарват нощта в дома му? Изобщо не можеше да си го представи, защото никой надут родител не би позволил детето му да преспи в една толкова обикновена къща. Освен това — последната мисъл му причини най-силна болка — изобщо не можеше да си представи, че Аманда ще пожелае да покани приятелките си там. Не можеше да признае какви мисли го измъчваха — това би било твърде силен удар по гордостта му — затова насочи разговора в друга посока.

— Тя в кой клас е?

— Четвърти. В Сейнт Матиас.

Кристин предизвикателно вирна брадичка сякаш очакваше, че ще се наложи да защитава избора си на частно училище.

— Добра ученичка ли е?

Въпросът му видимо изненада Кристин. Тя очевидно се подготвяше за необходимостта да защити избора си на частното училище. Но в крайна сметка може би я изненада не самият въпрос, а начинът, по който го бе задал. С бащинска загриженост и отговорност. Дори самият Грей бе стъписан от себе си. Но ако трябваше да бъде напълно откровен със себе си, трябваше да си признае, че никак не му се иска това дете да бъде като него слаб ученик, напълно безразличен към онова, което преподаваха в училище.

— Да, добра ученичка е — отвърна Кристин. — Всичките й оценки са над средните и в повечето случаи са отлични. Учителите й са особено впечатлени от съчиненията й. Тя е много изобретателна. Нейните съчинения обикновено са най-дългите, а в тях най-често се разказват безумни и фантастични историйки, които според Аманда са самата истина.

— Също като майка си? — попита Грей, припомнил си скандалните историйки, които Кристин често разказваше като малка.

— И да, и не. Тя няма нужда от въображаема приятелка. Погрижила съм се да получи всичкото внимание, от което бях лишена навремето. Аз наистина съм много добра майка.

Кристин очакваше Грей да отвърне с някаква грубовата забележка, но той не го направи. И това я обърка още повече, защото не й позволи да разбере какво всъщност си мисли в момента.

Най-накрая Кристин продължи.

— Манди обича още да чете, особено разкази за животни. Изчели сме всички творби на Джеймс Хериът, както и всички останали класически романи за животни. Черната красавица, Жребчето… Тя има аквариум с рибки, хамстер и птичка. Освен това съм й обещала и куче. Старото й куче, което гледаше от малка, умря миналата година.

Грей си припомни, че Кристин също обичаше животните, но никога не бе имала домашен любимец, защото майка й не искаше животни в къщата си. Имаше само едно пони.

Здрасти, казвам се Кристин и имам ново пони.

Грей съвсем ясно чу думите — както през онзи ден в розовата градина преди толкова много години. Тогава Кристин беше дванадесетгодишна, малко по-голяма от дъщеря им, и бе изпълнена с щастие и възторг заради новото си пони.

— А Аманда — все още изпитваше затруднения с името — има ли си пони?

— Да, има пони. Дядо й й го купи.

— Разбира се.

Кристин не пожела да му отвърне по същия начин. Напротив, приведе напълно логичен довод в своя полза.

— По-добре ли щеше да се почувстваш, ако Манди изобщо нямаше пони?

Грей въздъхна.

— Не, разбира се. — Той замълча, а после рече: — Извинявай. Не беше нужно да бъда толкова груб.

Извинението му изненада Кристин. А може би и самия него. Приковаха погледи един в друг и останаха така цяла вечност. Най-накрая тя каза:

— Няма нищо.

Грей се замисли за момент.

— Аз ще положа усилия за момента да оставя миналото настрана. Единственото, за което трябва да мислим сега, е Аманда.

Той пристъпи напред и застана до Кристин, за да продължат бдението заедно. И двамата отчаяно се опитваха да се абстрахират от близостта на другия — да не си спомнят за задушната оранжерия, пропита с аромата на екзотични цветя, за потта и споделените тайни, за сладкия и сластен мирис на секс. Не, по-добре беше да си спомнят докъде ги беше довела цялата тази страст. До едно тъжно и печално място, на което мечтите живееха само едно лято, а разбитите сърца оставаха за цял живот, и където едно малко деветгодишно дете бе изчезнало самичко в дъжда.

 

 

Ярка светкавица раздра небето, тресна гръм и Сенди Килиън се събуди от кошмарен сън. Всъщност ставаше дума за все същия сън. Почти през целия й живот — началото се губеше някъде в паметта й — сънят неизменно се повтаряше. Един и същ. Тъмнина. Звук от несекващи, приближаващи стъпки. Сърцето й внезапно учестява ритъма си. Бавното, предпазливо — никой друг не биваше да чуе! — отваряне на вратата на спалнята й. Лъчът светлина, който винаги влизаше преди него. А после фигурата му запълваше рамката на вратата. Твърде широки рамене, прекалено дебела талия, неестествено влажни устни, безкрайно груби ръце. От този момент нататък сънят ставаше неясен и размит, сякаш и той съзнаваше, че тя не би могла да понесе подробностите. След този сън Сенди неизменно се събуждаше с ужасното чувство, че едва не е била задушена.

Тя отметна чаршафите, седна на ръба на леглото и преглътна няколко пъти. Дишаше с отворена уста като риба на сухо. Памучната й нощница бе подгизнала от пот и макар че в стаята беше топло, тя усети вледеняващ студ. От опит знаеше, че все още не бива да става и да се опитва да ходи, защото тялото й бе обхванато от неописуема слабост. Беше безпомощна, изгубила контрол над живота си! Господи, колко мразеше това чувство! Затова изчака. Седеше на тъмно. Винаги на тъмно, защото се боеше, че на светло би могла да осъзнае, че случилото се изобщо не е било сън. Малко по малко сърцето й укроти бесния си бяг. Малко по малко се нормализира и накъсаното й дишане.

Най-накрая тя протегна ръка към лампата, запали я и когато светлината заля стаята, погледна надолу към килима и измина с поглед целия път до вратата. Нищо. Никакви стъпки. Въздъхна с облекчение. После погледна часовника на нощното шкафче. Девет и нещо. Беше толкова изтощена, че си бе легнала в момента, в който се прибра от „Роузмийд“. Умората й допълнително бе подсилена от успокоителното, което лекарят й бе дал през деня. Изправи се на краката си — малко по-стабилни отпреди, но в никакъв случай сигурни — и съблече нощницата през главата си. Пусна я на пода. Отиде гола до банята и застана под душа. Няколко минути по-късно, докато измъкваше една от няколкото чисти нощници, изрядно сгънати и подредени в шкафа над главата й, тя зърна отражението си в овалното огледало. На челото й бяха залепнали мокри кичури коса, а очите й блестяха от преживяния страх. Клепачите й бяха подпухнали от плач. Сълзи.

Не знаеше дали някога е плакала толкова много. Дори и в този момент продължаваше да я преследва мисълта за Аманда. Скъпата, сладка Аманда.

Не искаше да мисли за Аманда. Сенди придърпа нощницата надолу над заоблените си, твърди гърди и стройните бедра, изваяни в резултат на упоритите упражнения и диетата, която съблюдаваше с постоянство, граничещо с фанатизъм. Тръгна към кухнята, за да си направи чаша топъл чай. Панацеята на майка й за всички житейски беди и несгоди. Както винаги мисълта за майка й я накара да се чувства неуверена и тя побърза да я прогони от съзнанието си. От доста време се надяваше, че може би ще успее да разгадае и проумее чувствата, които изпитваше към майка си, но напоследък бе започнала да се съмнява в това. Така да бъде!

Чаят, горещ и сладък, й подейства като стимулант и тя започна да се чувства по-добре. По-силна. По-уверена. По-малко зависима от съня. Изпи чая до последната капка, а след това, както правеше винаги, отнесе мръсната чаша до мивката, обилно напои една гъба с препарат за миене на съдове, изми чашата енергично, изплакна я, подсуши я и я постави обратно в шкафа. Подреди я до другите чаши, които образуваха безупречно права линия.

Ред.

Контрол.

Първото водеше до второто, а второто гарантираше живот, в който никой не би могъл да те нарани. Тя вече сама контролираше собствената си съдба. Беше повече от сигурна в това.

 

 

В покрайнините на града, на епизодичната светлина от силните светкавици, мъжът наблюдаваше мишката. Кафеникавосива, с цветовете на пръстта и пепелта, малката животинка вдигна носле във въздуха, опитвайки се да подуши опасността. Мъжът отстъпи назад и се скри в тъмната кухня с надеждата, че човешката му миризма ще го последва. Подтиквана от глада, мишката се осмели да излезе напред. Пробяга по напукания линолеум, заобиколи евтиния дървен шкаф, върху който стоеше малък телевизор, мина между купчините вестници и списания, повъртя се пред вехтия хладилник. Малкото зверче се поколеба, вдигна нослето си за последно разузнаване, наостри уши, изпъна опашка и се спусна напред. Към парчето златисто сиренце. Към металните челюсти на смъртта. Внезапно мишката спря. Замръзна неподвижно. В настъпилата тишина изтрещя силна гръмотевица. Мишката се обърна и побягна. В следващия миг се скри зад тънката ламперия на стаята.

Мъжът излезе от тъмнината, разочарован, но в никакъв случай победен. Той беше търпелив човек. Всъщност търпението май беше най-силната му черта, но пък това важи за всички, които вървят по пътя на отмъщението. А той следваше този път от доста време насам. Мъжът пристъпи напред и се вгледа в снимката, залепена на вратата на хладилника. Спомен от едно по-щастливо време. На снимката имаше трима мъже. Онзи в средата се усмихваше широко и прегръщаше с обич по-младия мъж, застанал вдясно от него. Да, по-щастливи времена. Времена, в които животът му не беше излязъл извън контрол.

Но той щеше да си възвърне контрола върху собствената си съдба. Погледна към задната спалня на наетата под наем къща. Лицето му бавно се озари от доволна усмивка. Протегна ръка към униформата, преметната на един кухненски стол, а после, преди да излезе от стаята, погледна още веднъж към дупката, в която се бе скрила мишката. Усмивката му стана по-широка. Ако искаше да бъде честен, трябваше да си признае, че уважаваше инстинкта за самосъхранение на животинчето. Той самият също го притежаваше. Надяваше се само, че и Кристин Лоуел Джаксън знае как да се бори за оцеляването си. Защото това щеше неимоверно много да подсили сладостта от победата.