Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (3)

3.

Застанал на вратата на безупречно чистата кухня, издържана в тъмночервен и бакърен цвят, Грей наблюдаваше Естер Хоукинс, която приготвяше сандвичи. Когато за пръв път видя икономката преди около двадесет години, тя стоеше на същото място в кухнята. Мерит Лоуел го беше наел току-що. Грей беше едва седемнадесетгодишен хлапак, който можеше да се похвали единствено със способността си да вдъхне живот на всяко растение, докоснато от ръцете му, и Мерит го бе изпратил в къщата да хапне нещо, преди да започне работа. Всички в града знаеха, че е беден като църковна мишка и че невинаги има достатъчно пари, за да си осигури три яденета на ден.

Издържаше се съвсем сам от четиринадесетгодишната си възраст, когато баща му ненадейно почина от масивен инфаркт. Нещастието го принуди да се грижи сам за себе си. Приемаше всяка работа, която му предлагаха, а свободните си часове запълваше с учене, но не се престараваше особено — искаше само да може да минава от клас в клас. Непосредствено след смъртта на баща му от социалната служба го повериха на приемни родители, но Грей избяга и се върна в порутената къщичка, в която бяха живели двамата с баща му. От този момент нататък хората престанаха да се занимават с него, а и той самият не обръщаше особено внимание на околните. Мразеше съжалението, което съзираше в очите на съгражданите си, ненавиждаше приглушените разговори, които го сподиряха по улиците. В повечето случаи ставаше дума за майка му. Приживе баща му отказваше да говори за нея. Само веднъж бе споменал, че тя просто не е била създадена, за да поеме отговорностите си на майка. Грей си спомняше единствено ласкавия й глас, който му пееше приспивни песнички — глас, изчезнал от живота му, когато той беше едва петгодишен. Поради тази причина Грей се привърза силно към Естер. Често се преструваше, че тя е неговата майка и отчаяно желаеше това да е истина, а не само тъжен блян.

— Ей, лейди, никога ли не излизаш от тази кухня?

Икономката вдигна поглед. За негова изненада Естер не се бе променила много през изминалите години. Несъмнено вече минаваше петдесетте, но очевидно бе излязла победителка в трудната битка с възрастта. Нито една сива нишка не се забелязваше в самуреночерната й коса, която тя винаги носеше вдигната нагоре и прибрана в стегнат кок, сините й очи, забулени под дълги и естествено извити мигли, все още искряха.

Беше я нарекъл лейди и тя наистина излъчваше благородство и аристократизъм — като се започне с елегантната й походка и се стигне до въздействащия глас и силата на духа й. Едновременно с това притежаваше вродена откровеност и прямота — никога не говореше със заобикалки — които неведнъж бяха изненадвали събеседниците й.

— Доста време ти беше нужно, за да дойдеш — заяви тя, доказвайки за пореден път, че наистина не си поплюва. Заобиколи дървения кухненски плот и тръгна към Грей.

Всяка нейна стъпка променяше първоначалното му впечатление за външността й. Безсънието бе очертало тъмни кръгове около очите й, тревожни бръчки прорязваха челото й. Сините й очи бяха пълни със сълзи. Повече от ясно бе, че отвличането на Аманда я бе разстроило дълбоко.

Без никакво колебание, без опит за извинение Естер прегърна Грей и с все сила го притисна към себе си. Той, на свой ред, й отвърна по същия начин. Всъщност Грей силно се нуждаеше от тази прегръдка. Отчаяно дори. Почувства, че и Естер, също като него, има нужда от подкрепа и утеха и затова те двамата, които години наред бяха просто наемни работници в имението на Мерит Лоуел, но и добри приятели, останаха притиснати един към друг в искрена и сърдечна прегръдка.

След известно време тя го отблъсна леко от себе си, огледа го внимателно и заяви:

— Радвам се, че те виждам, макар че бих предпочела това да се бе случило при по-различни обстоятелства.

— Да, аз също. — Замълча за миг, но веднага заговори отново: — Все още не мога да повярвам, че това е истина. Не мога да проумея факта, че имам дъщеря, нито пък че е била отвлечена. Всичко е толкова нереално и трудно за възприемане.

Естер се отдръпна от Грей и се върна при дървения плот.

— Да, така е.

Така, както го бе правил неведнъж през годините, Грей я последва и се качи на един висок стол от другата страна на плота.

— Вчера животът ми беше толкова ясен и прост. Днес ще бъда истински късметлия, ако някога отново успея да заживея нормално.

Икономката отново се залови със сандвичите, които приготвяше. Сандвичи с риба тон, ако се съдеше по миризмата във въздуха.

— А всички ние искаме животът ни да е ясен и подреден, нали? Не че някога успяваме да го постигнем, но никога не преставаме да се опитваме.

Естер винаги говореше направо, но притежаваше дарбата да облече мислите си във фрази, които издаваха проникновеното й разбиране на човешката природа, на човешките достойнства и слабости. Грей си даде сметка, че винаги е бил силно привлечен от тази й вродена мъдрост.

— Ти имаше ли някаква представа, че детето е мое?

— Не. Макар че сега като се замисля, разбирам, че е трябвало да се досетя. Кристин изкара много тежка бременност, но пък това се случва с много жени. Сега разбирам, че усложненията вероятно са били причинени от емоционалното напрежение, при което е живеела по онова време.

Грей се изсмя — грубо и цинично. Преди обаче да успее да каже какво мисли за това емоционално напрежение, Естер заговори отново:

— Ето. — Побутна към него един сандвич и чаша кафе. А когато Грей се поколеба, додаде: — Не се инати толкова.

Неохотно — той винаги се бе гордял с непреклонната си упоритост — Грей взе чашата и отпи глътка кафе. Това му напомни от колко отдавна не бе слагал залък в устата си. По пътя насам не си направи труда да обядва — спря само колкото да зареди, пикапа и да посети тоалетната.

Между двамата с Естер се възцари мълчание — изпълнено с мълчаливо разбирателство и съчувствие. Наруши го Естер, която заяви:

— Изглеждаш добре.

— Сигурно!

Тя не се престори, че не е разбрала намека му.

— Глупости! Белегът те прави да изглеждаш по-мъжествен и ъгловат. А жените обичат суровите мъже.

— Пейтън такъв ли е? Или Кристин си пада по по-друг тип мъже?

Въпреки нежеланието си Грей изпитваше силно любопитство по отношение на мъжа, който бе толкова влюбен в Кристин, мъжа, с когото тя живееше щастливо от години, мъжа, който бе отгледал чуждото дете като свое.

— Разбирам, че е богат и влиятелен. Всеки, който носи името Пейтън, трябва да е такъв.

— Влиятелен е. Но също така е добър човек и е луд по Кристин.

— Не е от Натчез, нали? — Ако беше от техния град, Грей сигурно щеше да го познава. Във всяко градче с население под двадесет хиляди жители хората се познаваха, или поне бяха чували един за друг.

— Не, от Виксбърг е, но се установи тук, след като се ожени за Кристин. Имаха прекрасна къща извън града, но когато Мерит се разболя толкова сериозно, решиха да я продадат и се преместиха в „Роузмийд“. Пейтън е инвестиционен банкер. Той и Джим Литъл ръководят много просперираща инвестиционна компания.

— И как стана така, че Кристин се запозна с този еталон на добродетелността?

Естер му хвърли неодобрителен поглед, с който му даде да разбере, че подобни забележки не му подхождат. Отговори й с поглед, от който стана видно, че той самият пет пари не дава за това кое му подхожда и кое не.

— Двете семейства — неговото и на Кристин — се познават от години.

— Аха, съюз между две богати фамилии.

— Естествено. Което обаче не променя факта, че той беше добър съпруг на Кристин и, колкото и да ти е неприятно да го чуеш, добър баща на Аманда.

— Не съм съвсем сигурен какво точно бих искал да чуя, но ще ти кажа онова, което казах и на Кристин. Аз също щях да бъда добър баща.

Естер се усмихна.

— Да, от теб би излязъл чудесен баща. Знаеш ли, бях се досетила какво става с вас двамата много преди Клеърборн да се заеме лично с проблема. Та вие двамата поемахте толкова безразсъдни рискове. Ако родителите й не бяха така погълнати от собствения си живот, вие двамата щяхте да бъдете разкрити много по-рано.

Грей не искаше да му се напомня за безразсъдството, неговото и на Кристин, за начина, по който се бяха промъквали из имението, за да откраднат по някоя целувка… и много повече. Не желаеше най-вече да му се напомня за страстта, с която тя бе откраднала сърцето му, и за готовността, с която се бе оставил да падне в клопката й.

— Тя не се е променила — отбеляза той.

— Не, не е. — Грей не бе успял да осмисли докрай думите на Естер, когато тя додаде: — Но ти си се променил. Станал си жесток и циничен.

Обвинението попадна право в целта. Заболя го.

— Имам си причини, за да бъда такъв.

— Всички сами правим своя избор.

— Точно така. Кристин също избра. И предпочете да скрие детето си от истинския му баща и да измами един друг мъж, като го накара да повярва, че е негово.

— Не я оправдавам за онова, което е сторила.

— Е, много ми е драго да го чуя! — Грей въздъхна и продължи: — Извинявай, Естер. Нямам право да си го изкарвам на теб.

— Моите рамене са широки — опита се да се усмихне тя.

Почувствала, че Грей се нуждае от време, за да възвърне самообладанието си, тя се зае да подреди готовите сандвичи в един сребърен поднос. Грей остави мислите си да се реят свободно, да се гонят и лутат, докато най-накрая се замисли върху иронията на онова, което бе научил току-що. Което пък ставаше дваж по-иронично от внезапното му прозрение, че изобщо не се интересува от личния й живот.

— Знаеш ли, тя винаги е мразела „Роузмийд“. Както и „Лоуел ентъпрайзис“. А ето че сега живее в къщата и управлява компанията.

— Една не толкова интелигентна и силна жена не би могла да направи онова, което постигна Кристин. Беше принудена да се научи да ръководи бизнеса буквално за един ден.

— Сигурен съм, че някой ден ще я обявят за светица — промърмори Грей.

— Както вече ти казах, станал си зъл и циничен. — Естер замълча за миг и го огледа внимателно и настойчиво. После се усмихна. — Аманда много прилича на теб. Не мога да разбера как не съм го забелязала преди.

На Грей никак не му се понрави фактът, че посрещна с такова удоволствие съобщението, че това дете приличало на него. Затова просто каза:

— Тя прилича на майка си.

— Да, но също като теб знае как да се грижи за растенията. Двете с нея имаме градинка. Отглеждаме най-добрите домати в града. И страхотни подправки — магданоз, градински чай, копър, мащерка. — Естер кимна към недокоснатия сандвич. — И е същия инат като теб. И тя не би докоснала този сандвич, ако иска да демонстрира отношението си.

— Не желая нищо от семейство Лоуел.

— Гордостта е много скъпо удоволствие, Грей Бенън.

— Гордостта е едно от малкото неща, които притежавам.

— Гордостта е много странно нещо. Понякога е трудно да се каже дали ти я притежаваш, или тя притежава теб.

Грей прекара следващия един час замислен върху последните думи на Естер.

 

 

Натчез Роуз се клатушкаше във водите на Мисисипи и с постоянство и безразличие, люшкан от вълните на голямата река, следваше вечния си курс. Клеърборн Лоуел се разхождаше безцелно из трите палуби на кораба, който в тази петъчна вечер бе претъпкан до спукване, минаваше край игралните автомати и масите за хазарт, кимаше на жените, които го наблюдаваха с интерес. А и защо да не го гледат? Изглеждаше добре, беше силен и загорял. В момента, в който забеляза, че косата му започва да оредява — злощастна фамилна черта — той веднага се подложи на косна трансплантация и получи най-доброто, което можеше да се купи с пари. А и фактът, че е наследник както на влиятелно име, така и на значително богатство, неимоверно много подсилваше чара му.

Онова, което никой не знаеше, бе, че двете му най-големи преимущества — фамилното име и богатство — бяха и най-сериозните препятствия в живота му. Беше съвсем млад, когато проумя, че не може да се мери с баща си — Мерит Лоуел беше единствен и неповторим — и затова заряза стремежите си и престана да се опитва да го догони. Винаги бе смятал, че когато добрият му стар татко се озове на два метра под земята, той най-сетне ще заеме полагащото му се място, но не! Добрият стар татко имал друго мнение по въпроса.

Клеърборн ненаситно поглъщаше гледките, звуците и ароматите на непрекъснато нарастващия хаос, който се вихреше около него. Ярките неонови светлини на игралните автомати мамеха и подканяха комарджиите, а посетителите, ненаситни и алчни представители на човешкия род, жужаха като разбунен кошер. Клеърборн долавяше във въздуха неповторимия аромат на парфюм, човешка пот и… отчаяние. Това отчаяние му бе добре познато — разяждащата потребност да превърне загубите в печалби, да притъпи съзнанието си, да се откъсне от тревожните мисли, които не му даваха покой. Точно в този момент тревогите му бяха свързани с отвличането. Беше решил, че трябва да се махне от „Роузмийд“ и от онова, което ставаше в имението. Имаше чувството, че се задушава там, но пък бащиният дом винаги му бе действал по този начин. Можеше да го приема само на малки дози. А пък Кристин въобще не можеше да понася. И какво, в името на бога, си е мислил баща му, когато й завеща президентството на компанията, а на него остави мизерния и презрян вицепрезидентски пост? Какво унижение!

Някаква жена се провикна радостно — вероятно бе спечелила — и ръцете на Клеърборн го засърбяха. Да. Ще забрави за „Роузмийд“, за Кристин и Аманда. Ще забрави и за онзи кучи син Грей Бенън. И кой би могъл да предположи, че той е истинският баща на Аманда? Макар че бе истина, че Кристин никога не бе проявявала и капчица здрав разум по отношение на градинаря. Но едно нещо бе да си разтваря краката заради него, а съвсем друго да му позволи да стане баща на детето й. Искаше му се баща му да можеше да види Кристин сега, да погледа как петни и каля името Лоуел. Но той щеше да накара Кристин да си плати — и то скъпо и прескъпо — за глупостта и за разочарованията, които бе причинила на семейството. Тази мисъл го сгря и окуражи.

— Добър вечер, господин Клеърборн — поздрави го мъжът, който обслужваше масата за зарове.

— Добър вечер, Дейл.

— Ще се присъедините ли към нас, сър?

— Защо не? Нека да видим колко благосклонна ще е към мен съдбата тази вечер.

А тя очевидно възнамеряваше да го засипе с щедростта си. Още с първия си опит Клеърборн хвърли единадесет. При второто хвърляне спечели отново и продължи така при третото, четвъртото и петото. За шести път хвърли заровете по зелената маса и отново спечели. Наоколо се разнесоха аплодисменти.

— Страшен сте тази вечер, господин Клеърборн — отбеляза крупието.

Да, такъв съм, помисли си Клеърборн и събра жетоните си, които възлизаха на внушителна сума.

— Хвърли отново, Клей — обади се един мъж, застанал точно зад него.

По гласа Клеърборн разпозна един от лекарите в града. Специализираше вътрешни болести, имаше бистри сини очи и оредяваща коса. Всички го харесваха, макар до един да го смятаха за мухльо. Публична тайна бе, несъмнено известна даже на доктора, че жена му има шавливо око, а в повечето случаи тялото й не остава по-назад от палавия поглед.

— Здрасти, докторе — поздрави Клеърборн, който така и не можа да откъсне поглед от гърдите на жената, застанала до него. Във всяка мъжка компания, когато нивото на тестостерона достигнеше опасно високи нива, разговорът винаги опираше до един и същ въпрос: дали гърдите на съпругата на доктор Сандърс са истински, или не. Имаше такива, които, базирайки се на личния си опит и пряк достъп до въпросните атрибути, твърдяха, че циците, й са си съвсем истински, докато противниците им, въз основа на същия опит и практика, се кълняха, че са истински като фалшиви диаманти.

— Не зная — отвърна Клеърборн, — може би трябва да се откажа, докато все още печеля.

— Не, защо не продължиш! — възкликна Мириам Сандърс и се наведе напред, излагайки на показ цялото си дълбоко деколте. — Обещавам да ти донеса добър късмет.

Клеърборн се ухили.

— Кой би могъл да устои на такова предложение?

Зяпачите веднага започнаха да се обзалагат — някои вярваха в победата на Клеърборн, други бяха сигурни, че този път ще загуби. Стана така, че Клеърборн просто не можа да им откаже това малко драматично преживяване. Заложи всичките пари наедно хвърляне на заровете. Сърцето му ускори ритъма си, докато подреждаше чиповете във висока кула.

— Последно залагане — обяви крупието и подаде заровете на Клеърборн. Той ги взе в шепа.

— Хайде, Клей — окуражи го доктор Сандърс.

Последваха още насърчителни думи, някои от тях произнесени от напълно непознати хора. Мириам Сандърс също предложи подкрепата си — лекичко се поизмести и застана дискретно между съпруга си и Клеърборн. Искаше да е сигурна, че тялото й леко докосва това на Клеърборн.

Клеърборн разклати заровете, а после разтвори шепа и ги запрати върху масата. Те се търкаляха отново и отново, а той не откъсваше поглед от тях.

Никакви мисли за „Роузмийд“ или Аманда.

Никакви мисли за Кристин.

Никакви мисли за унижението, причинено му от баща му.

Само чист адреналин, който препускаше из тялото му с шеметна скорост.

И тогава всичко свърши.

Виковете на разочарование бяха достатъчно красноречиви.

Усмихнатият Клеърборн посрещна загубата с необяснимо задоволство.

— Откъдето дошло, там и отишло — рече той.

Последваха съболезнования — човек би си помислил, че някой току-що се е споминал — а Клеърборн се обърна, проправи си път през тълпата и се заизкачва по стълбището, което водеше към втория етаж. След още няколко минути успя да изгуби още петдесет долара — два неуспешни опита на игрален автомат с двадесет и пет доларов чип. Оттам пое към бара, настани се и си поръча голямо и силно питие. Беше го преполовил, когато Мириам Сандърс застана до него. Клеърборн се зачуди какво я бе забавило толкова много.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — изгледа го от горе до долу тя.

Клеърборн попита в отговор:

— Къде е съпругът ти?

Тя се настани на столчето до него като внимателно кръстоса бедра.

— Отиде да се запознае с Джак. Разбирай Блек Джак^[1]. Скоро няма да стане от масата.

Подтекстът на последното изречение не убягна на Клеърборн, но той не беше съвсем сигурен дали има желание да откликне на предложението, което щеше да последва всеки момент. Не обичаше да действа по принуда, но пък, от друга страна, сексът можеше да се окаже достатъчно добро развлечение.

— Блъшинг лейди — обърна се тя към бармана и си поръча коктейла, с който се славеше плаващото казино.

Клеърборн си помисли, че изборът й на питие е доста любопитен, защото жената до него в никакъв случай не беше лейди, а още по-малко изчервяваща се^[2]. Поведението й беше скандално. Непрекъснато го докосваше, галеше, дразнеше. Цупеше устни, съблазнително прокарваше пръсти през дългата си руса коса, внимателно оркестрираше положението на гърдите си. Но Клеърборн отказваше да налапа стръвта.

Най-накрая, очевидно изтощена и предчувстваща провала си, тя попита:

— И така, какво става в „Роузмийд“?

— Какво имаш предвид? — нехайно попита той.

— Дочух, че там напоследък е много оживено.

— В „Роузмийд“ винаги е било оживено.

— Носи се слух, че местните полицаи, както и тези от областта, буквално живеят в къщата. Чух даже, че имало и агенти от ФБР.

— ФБР? — Клеърборн изсумтя презрително. — Едва ли. А полицаите имат навика да се отбиват в имението. Особено ако искат да изкрънкат някакво дарение.

Мириам Сандърс обаче продължи да упорства.

— Аманда не е била на училище днес. Поне това ми каза Марк. А и всички говорят, че Кристин не се е появявала в „Лоуел ентъпрайзис“, а Ники изобщо не е отваряла магазина за антики.

Клеърборн знаеше, че Марк Сандърс е съученик на Аманда. Но също така знаеше, че само учителката на Аманда и училищният директор са били информирани за случилото се.

— Някакъв вирус е пипнал Аманда. Кристин остана с нея вкъщи, а що се отнася до Ники, ще трябва да я попиташ лично къде е прекарала деня.

— Марк ми каза, че Хедър Трайд разправяла, че Аманда била изчезнала, че някакви мъже идвали да разговарят с нея за Аманда и че тя чула майка си да използва думата отвличане.

Клеърборн се изсмя.

— Можеш да си сигурна, че аз непременно щях да знам, ако племенницата ми е била отвлечена. — Той слезе от стола, извади портфейла си и остави на бара достатъчно пари, за да плати и двете питиета. — Искаш ли ние двамата да се разкараме оттук?

Лицето на Мириам светна и тя начаса забрави за Аманда. А Клеърборн се бе надявал именно на това.

— Аз ти обещах да ти донеса късмет, нали?

Клеърборн се ухили.

— Така е. А пък аз случайно зная как можеш да го направиш. — Наведе се към нея и й прошепна нещо вулгарно, долно и просташко.

Мириам се усмихна одобрително.

— Ще се срещнем на паркинга — рече й Клеърборн. — Не е нужно да им даваме повод да си чешат езиците.

Клеърборн й осигури значителна преднина, а след това прекоси казиното, като си проправяше път из все по-гъстите тълпи, и излезе на паркинга. Зад него блестяха ярките светлини на кораба, а пред него премигваха светлинките на Натчезъндър дъ хил — квартала, родоначалник на града, изобилствал навремето си с казина, кръчми и бардаци. Над реката се бе спуснала лека мъгла, която намокри лицето му като слаб душ. Забеляза Мириам, която се плъзна иззад една сянка и реши, че може би имаше нужда точно от едно бързо чукане, за да усмири неспокойните си мисли.

Спряха се на кадилака на доктор Сандърс — поршето не беше кола за чукане — и Клеърборн го закара до най-близкия жилищен квартал. Когато стигнаха, загаси фаровете и най-нахално спря колата на нечия алея. Още не бе успял да загаси двигателя, а Мариам вече бе разкопчала скъпата си блузка и бе освободила от сутиена двете си цици, всяка с размерите на пъпеш. Веднага след това пъхна ръце под също толкова скъпата си пола и само след миг измъкна един оскъден копринен парцал, който производителите нагло наричаха гащи. В следващия миг се протегна към ципа на Клеърборн.

Той сграбчи ръката й.

— Чакай! Чакай! — измърмори сухо, опитвайки се да прикрие раздразнението си. Ненавиждаше жените, които се опитваха да контролират секса или коя да я част от живота му.

— Хайде, скъпи, не разполагаме с цяла нощ.

— Имаме достатъчно време — провлечено й заяви.

През следващите двадесет минути той си игра с нея — дразнеше я и я измъчваше, целуваше я, но не съвсем, галеше я, но нито веднъж не й даде онова, което желаеше и за което го умоляваше.

— Ти, кучи син такъв! — най-накрая изсъска тя.

Веднага след това той рязко я възседна и грубо проникна дълбоко в тялото й. Започна да я чука неудържимо, заровил лице в гърдите й — гърди, толкова истински, колкото би могъл да ги направи всеки пластичен хирург. Виковете им огласиха тясната кола.

Обратният път към казиното обаче изминаха в пълно мълчание. Веднага щом паркира кадилака, Клеърборн погледна към Мириам Сандърс бе успяла да се въведе в що-годе приличен вид.

— Ти, кучи син такъв — отново повтори тя без дори да направи опит да се усмихне.

— Такъв съм. И никога не го забравяй! — Клеърборн отвори широко вратата и излезе. После я затръшна след себе си.

Не, помисли си той, никоя жена не би трябвало да забравя, че той е истински кучи син. Особено пък сестра му.