Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (14)

14.

Грей не можеше да чака нито миг. Без фенер тръгна по тясната дървена стълба, като прескачаше по две стъпала наведнъж. След миг вече беше на горното стъпало, а тялото му, от кръста нагоре, се намираше в таванското помещение. Жегата беше непоносима. Дори и да беше тук, Аманда досега сигурно щеше да е получила топлинен удар. Обхванат от страх, Грей присви очи, опитвайки се да различи нещо в тъмнината. Но не видя нищо.

— Аманда? — тихичко подвикна той.

Нищо. Нито звук. Не, почакай. Чу нещо. Бръмчене. На електрически уред. Вентилатор?

— Подай ми фенера! — изкрещя Грей.

Чуваше, че Пейтън, застанал в подножието на стълбата, го пита какво вижда и дали детето е там. Грей изобщо не си направи труда да му отговори.

— Ето — обади се Хем Кланси и му подаде фенерчето.

Грей се пресегна да го вземе и веднага го включи. Насочи светлината напред и бавно огледа голямото помещение. Пред погледа му се изпречиха още кашони, стар и неизползван двигател, изкуствена коледна елхичка, останала почти без клони. Купчина рамки за картини, подпрени на една дървена греда, разнебитен люлеещ се стол, който отдавна бе излязъл от употреба. Внезапно светлината на фенерчето се отрази в някаква повърхност. Грей ахна. Огледало. По дяволите, беше само едно огледало! Грей нормализира дишането си и продължи да оглежда тавана — още кутии, навит на руло килим, купчина книги…

Пред погледа му се изпречи работещ вентилатор. Поставен беше върху купчина греди, която представляваше един сравнително равен и стабилен остров сред неравния под. Вентилаторът бе насочен така, че да разхлажда въздуха над един спален чувал — намачкан и празен. Храната — пица и пиле — натрупана върху гредите, си стоеше недокосната. Наблизо се виждаше съд с вода. Но нито следа от детето.

Грей наведе надолу лъча светлина и притисна ръка към потното си чело. Трябваше да приеме факта, че Аманда очевидно се намира някъде другаде… или пък е мъртва. Въздъхна примирено и точно в същия миг долови още една въздишка. Всъщност по-скоро хленч. Той бързо вдигна глава и насочи светлината по посока на звука. Там, свито в ъгъла, седеше дете. Това, което го порази най-много, бе фактът, че детето сякаш изобщо не се страхуваше. Седеше, вдигнало предизвикателно брадичка, и за момент му заприлича толкова силно на младата Кристин, че Грей бе готов да се закълне, че това е тя.

А поведението й не беше единствената прилика с Кристин. От снимката й Грей бе разбрал, че двете много си приличат и въпреки това остана изумен от онова, което видя — същите очи, същата коса, същото лице. Отвличането обаче очевидно й се бе отразило зле. В очите й, присвити срещу светлината, се долавяше бдителност и неувереност. Косата й, черна като на майка й, бе вързана на конска опашка, която преди два дни сигурно е била спретната и стегната. Сега цели кичури коса висяха свободно, по мокрото й от пот лице бяха полепнали непокорни къдрици. Лицето й бе мръсно. Потта се стичаше по бузите й и капеше от издадената й напред брадичка. Бялата блузка и карираната пола — Грей заключи, че това е училищната й униформа — бяха залепнали за тялото й като втора кожа.

Когато агент Карели му разкри истината за съществуването на детето, Грей не бе изпитал нищо. След като видя снимката й, след като чу майка й да му разказва за нея, в душата му се промъкна нещо, но то бе твърде мъгляво и неясно, за да бъде описано с думи. Сега обаче в гърдите му се появи ново чувство — много по-силно. Зародило се в гърдите му, то бързо обхвана цялото му тяло — стигна чак до краката му и те сякаш поомекнаха от вълнението. После чувството се изкачи нагоре и заседна като буца на гърлото му. Ново чувство, странно и непознато, за което той все още нямаше име.

Макар че бяха изминали само няколко секунди, откакто лъчът светлина освети детето, му се стори, че стоят така цяла вечност. Той отмести светлината от очите й и тръгна бавно нагоре по стълбата — приближаваше се едва-едва, за да не я изплаши. Въпреки добрите му намерения и смелостта, демонстрирана от детето, то видимо се отдръпна назад.

— Манди — започна той, — аз ще те заведа при майка ти.

Аманда отново вирна брадичка и заговори с дрезгав глас, който прозвуча така, сякаш не е бил използван често напоследък.

— Не ти вярвам. И той ми каза същото… но не ме заведе при мама.

— Така е — съгласи се Грей, разтърсен от нов пристъп на ярост, насочена към онзи кучи син. — Аз обаче ще те заведа при нея. Обещавам.

— Не ти вярвам — повтори детето.

Грей се зачуди какво да направи. Никога не бе общувал с хлапета от нейното поколение и просто не знаеше как да разговаря с Аманда. Може би трябваше да се отнесе с нея като с голяма. И да й каже онова, което смяташе за редно.

— Виж, аз се казвам Грей. И съм приятел на майка ти.

— Мама няма приятел на име Грей.

— Имаше преди много години. Още преди ти да се родиш. — Грей замълча, опитвайки се да измисли нещо, което да я убеди, че й казва истината. — Когато за пръв път се запознах с майка ти, тя беше малко по-голяма, отколкото си ти сега. Беше на дванадесет години.

— В един клас ли бяхте на училище?

— Не. Аз работех в „Роузмийд“. Бях градинар.

— Познаваше ли дядо?

— Да, познавах го.

— Познаваш ли моя татко?

Въпросът прониза Грей като ръждясал нож.

— Да — отвърна той. — Познавам татко ти.

В последвалата тишина Грей долови напрежението, с което момиченцето се опитваше да вземе решение. Чу и гласовете на Хем Кланси и Тери Карели, единственото задължение, на които за момента като че ли бе да попречат на Пейтън да се втурне нагоре по стълбата. А Пейтън изобщо не бе щастлив от това развитие на нещата.

Грей отново се опита да убеди Аманда да тръгне с него.

— Чуваш ли гласовете на онези мъже долу? Те те търсиха през цялото време.

— Кои са те?

— Те са полицаи — каза Грей.

— И онзи мъж ми каза, че е полицай, но аз не мисля, че беше такъв.

— Не, не е бил. Той те е излъгал, Манди.

— Той постъпи много лошо.

Непрестореният й гняв го разоръжи за момент и Грей се усмихна.

— Да, много лошо. Лъжците винаги постъпват лошо.

— А ти не ме ли лъжеш?

— Не. — После добави с цялата искреност, на която беше способен: — Никога не бих те излъгал.

Той протегна ръка към Аманда, но тя продължи да се колебае. Внезапно му хрумна, че, ако види лицето му по-добре, тя вероятно по-лесно ще се реши да тръгне с него. Той насочи светлината към себе си.

— Не съм кой знае какъв красавец, но не съм и чудовище.

Докато Аманда го разглеждаше, Грей се запита какво ли си мисли за него. Дали виждаше белега? Вероятно не, но ако все пак го бе забелязала, дали щеше да се изплаши?

— Трябва да се избръснеш.

Грей се усмихна отново.

— Да, зная. А ти имаш нужда от нещо за хапване и от една гореща вана. А майка ти трябва час по-скоро да се увери, че си добре. — Грей се приближи още малко до детето и отново протегна ръка. — Хайде, Манди, рискувай с мен и ми се довери.

Грей продължи да чака. Беше толкова близо, че вероятно би могъл да я докосне, но той бе обещал на самия себе си, че няма да го направи, че ще я изчака сама да сложи ръчичка в неговата. Тъкмо се канеше да ревизира обещанието си, когато тя започна бавно да се примъква към него. После отново се поколеба.

— Хайде — подкани я Грей.

Това подканяне реши въпроса и Аманда пъхна ръчичка в неговата. Ръчичката й, потна и мръсна, беше невероятно малка в сравнение с неговата. Решила веднъж да се довери на този непознат, Аманда изведнъж се отказа от предизвикателното непокорство и пристъпи по-близо. Грей почувства, че детето очаква нещо, но изобщо не беше сигурен какво точно. После изведнъж се задействаха инстинктите му, стари като света, и той обви ръце около малкото телце. Непохватно. Неумело.

В отговор Аманда пристъпи още по-близо до него — толкова близо, че Грей почувства потта от дрехите й, която започна да се просмуква и в неговите собствени. Тя обви ръчички около врата му и постави глава на рамото му. Уязвима. Беше толкова мъничка и уязвима. Той я потупа по гърба — отново несръчно и непохватно. Отметна настрана мръсната й коса, като не спираше да й говори тихичко и успокояващо. Нейната близост, малкото й телце, ударите на сърчицето й, които се смесваха с тези на неговото сърце, отново извикаха в душата му онова топло, но все още непознато чувство.

Не, това не беше чувство на притежание. Това бе различно от онова, което изпитваше към Кристин. Кристин бе притежание на сърцето му. А това дете бе част от самия него. Тя беше късче от тялото му, създадено от него самия. Принадлежеше му по начин, по който никой друг не му бе принадлежал, и за човек, който от толкова много години живееше съвсем сам, това чувство бе опияняващо. Това дете запълни празните му ръце.

— Бенън! — провикна се Тери.

— Да! — отвърна той. — Ей сега слизаме.

Когато вдигна Аманда на ръце, Грей почувства голото й дупенце и цялото му същество се изпълни с дива ярост.

Аманда здраво го прегърна за врата.

— Дръж се, миличко — рече й Грей, изненадан от лекотата, с която бе произнесъл гальовното обръщение. — Сега ще те сваля долу, а след това ще намерим майка ти.

Слизането по тясната стълба с дете в едната ръка и фенер в другата се оказа нелесна задача, но Грей се справи. Преди още да е стигнал до последното стъпало, Аманда се развика:

— Татко! Татко!

И в следващия миг вече я нямаше.

Беше му отнета от мъжа, който нямаше никакви бащински права върху нея.

А Грей остана с болката, причинена от тежкото бреме на празните му ръце.

 

 

В срядата след деня на отвличането Кристин слезе по стълбището в „Роузмийд“. Животът им беше се върнал към нормалния си ход. Но не съвсем. Детето й се бе прибрало невредимо у дома, но Кристин едва сега започваше да проумява дълбините на страха, причинен от отвличането на Аманда.

Когато й се обадиха, за да й съобщят новината за намирането на Аманда, Кристин веднага тръгна за болницата, където двете с дъщеря й избухнаха в плач. Макар че Манди беше мръсна и миришеше ужасно, Кристин докосна нежно и покри с целувки всеки сантиметър от тялото й. А след като я изкъпаха и почистиха, тя отново нацелува скъпоценното й телце. Всъщност и тогава, и сега тя сякаш не можеше да се нарадва и насити на дъщеря си. Постоянно изпитваше потребност да знае, че детето й е край нея, а това я караше да мисли, че животът им никога няма да стане отново същия.

Що се отнася до всички останали, те сякаш се справяха по-добре със ситуацията. Клеърборн изглеждаше искрено щастлив от благоприятния изход. Сенди започна да се усмихва отново и да засипва Манди с внимание и ласки. Естер би направила същото, ако не бе претрупана с работа. Ники сияеше от щастие. Дори и Пейтън като че ли заприлича на себе си и за пореден път й се примоли да му позволи да се върне и тримата отново да станат семейство. С две думи, всички, освен нея като че ли бяха успели да се върнат към нормалния си живот.

А Грей?

Не знаеше нищо за него, защото не го бе виждала от нощта, в който бе занесла парите в онова селище. За последен път го бе зърнала в болницата, но той си бе тръгнал веднага щом лекарят им съобщи, че Аманда е добре. Какво ли си бе помислил за Аманда, питаше се Кристин. Беше ли почувствал някакви бащински чувства към нея? Когато се опита деликатно да попита Аманда, детето й каза единствено, че е била намерена от един неин приятел. Носеше се слух, че Грей е напуснал града и се е върнал в Атланта. Но Кристин нито за момент не можеше да повярва, че той би си тръгнал по този начин. Когато разбра, че Грей ще присъства на заключителното обсъждане на случая, което щеше да се проведе във всекидневната на „Роузмийд“ и за което Кристин бързаше в този момент, тя се почувства притеснена и изнервена. Застанала в подножието на стълбището, тя се поколеба за миг. Не знаеше какво да очаква; не беше сигурно какво има право да очаква.

Когато Кристин влезе в стаята, всички мъже се изправиха, за да я посрещнат. Всички, освен Грей, който вече стоеше пред прозореца, пред който тя бе прекарала толкова дълги часове. Беше сменил работните дрехи с чифт нови панталони в цвят каки и обикновена бяла риза. Погледите им се срещнаха, но само за миг, защото Тери Карели пристъпи до Кристин и й подаде ръка.

— Госпожо Джаксън — поздрави той.

Кристин стисна ръката на Карели и се обърна към всички останали.

— Моля седнете.

Всички мъже се подчиниха. Всички, освен Грей. Тери Карели се настани на един стол, който изглеждаше твърде малък за едрото му тяло, а Пейтън седна сам на дивана и елегантно кръстоса дългите си крака.

— Позволете ми да започна, като ви кажа колко съм доволен от щастливия развой на събитията — поде Тери.

— Искам специално да ви благодаря за помощта — прекъсна го Кристин. — На вас и на всички останали.

— Ние просто си вършихме работата.

— Може би, но го направихте с много такт и състрадание.

— Благодаря ви. Разбрах, че детето се справя добре.

Кристин се усмихна.

— Доста добре. Беше малко обезводнена и много гладна — от инат отказала да се храни, — но бързо се възстанови. — Какъвто бащата, такава и дъщерята, помисли си Кристин.

Доктор Алисън, която бе повикана за консултации, бе заявила категорично, че Аманда не е била малтретирана по никакъв начин. Доктор Алисън бе останала искрено впечатлена от силния дух, демонстриран от Аманда. Тя бе дала ясно да се разбере, че детето е разбрало чудесно всички зададени му въпроси и е заявило категорично, че нито за миг не е било докосвано по някакъв срамен начин. Беше обяснила, че похитителят я накарал сама да свали гащичките си, а после ги потопил в урината й. Детето било сваляно от тавана и водено в тоалетната с вързани очи. Превръзката била сваляна, докато Аманда се намирала в тоалетната, за да може сама да се обслужва. Пейтън възмутено бе възкликнал, че това е непростимо варварство, но Кристин дълбоко в себе си бе благодарна, че дъщеря й е имала възможност сама да се погрижи за най-елементарните си и неотложни потребности.

Тери Карели измъкна някакъв бележник от вътрешния джоб на сакото си.

— Целта на това събиране е да информирам всички за разследването и да запълня някои неясни празноти.

— Все още не мога да повярвам, че Ърни Шоу е бил истинският похитител — заяви Кристин. — Той ми изглеждаше толкова… елементарен.

— Прегледахме документацията на компанията му — обърна се пряко към нея Тери. — От документите стана ясно, че той по никакъв начин не е мамил „Лоуел ентъпрайзис“. Ежемесечните доставки съответстват напълно на заявените от вас количества.

— Но как е възможно това? — възкликна Кристин. Недоумението й бе повече от очевидно.

— Сигурен съм, че не е бил чак толкова глупав, че да впише черно на бяло факта, че мами компанията — отбеляза Пейтън.

— Не зная — сви рамене Тери. — Зная само това, което разбрах от документите, които прегледах.

— Но на практика сметките, които трябваше да плащаме, нараснаха почти двойно — настоя Кристин. — А работниците на полето се оплакваха, че горивото в резервоарите свършва прекалено бързо.

— Както вече ви казах, докладвам ви единствено заключенията, които могат да се направят въз основа на документите на Шоу — повтори Тери и добави заради Кристин: — Мисля, че ще трябва просто да приемете факта, че може никога да не разберете напълно какво се е случило и защо.

— Как е успял да се снабди с ключ от портата? — попита Грей, който се обади за пръв път от началото на срещата.

— Всъщност това се е оказало най-лесното нещо. Ключа, както и униформата — заяви Тери. — Разбрахме, че Шоу има природен брат, който работи в Гранд Вилидж. Казва се — Тери погледна към бележките си — Даниел Милър. Двамата очевидно не са били много близки. Преди доста време са прекъснали връзките си и почти не са се срещали. Даниел Милър живее близо до Медвил в окръг Франклин. Пътува дотук всеки ден.

Малко преди отвличането Шоу неочаквано посетил Милър. Заявил, че иска да поправи старите грешки. Мисля, че по време на посещението си там е успял да отмъкне ключа за портата. Милър смята, че това е напълно възможно, защото връзката с ключовете стояла върху бюрото му в спалнята. Докато бил в дома на Милър, Шоу посетил тоалетната и през това време вероятно незабелязано се е вмъкнал в спалнята.

— Как е разбрал кой точно ключ да вземе? — стрелна го невярващо Грей.

— Никак — отвърна Тери. — Предполагам, че затова е взел цялата връзка.

Тери се намръщи.

— А Даниел Милър изобщо не е забелязал, че ключовете му липсват?

— Винаги ли проверяваш ключовете си, след като изпразниш джобовете си след работа? Предполагам, че не. Просто приемаш, че са си там, където си ги оставил. — Агентът отново се консултира с бележките си и продължи: — Собственикът на железарски магазин в Медвил изработил цяла връзка ключове през един от онези дни. От документацията му е видно, че е направил седем ключа, а на връзката на Милър има точно седем броя. Ключарят не би могъл да идентифицира Шоу с абсолютна сигурност, но смята, че въпросният клиент може и да отговаря на описанието, което му дадохме.

— Как е успял да върне ключовете незабелязано? — попита Кристин.

— На следващата сутрин се появил съвсем рано в дома на Милър и настоял да заведе брат си на закуска. По някакъв начин успял да върне ключовете обратно в спалнята, преди още брат му да си е дал сметка, че липсват. Милър ми каза, че в онази сутрин влязъл в банята, за да вземе набързо един душ. Предполагам, че Шоу се е възползвал именно от този промеждутък. И тъй като вече разполагал и с ключ от къщата, той се върнал във време, в което брат му със сигурност отсъствал, и взел една от униформите му — светлокафява риза и тъмнокафяви панталони. Не е полицейска униформа, но е достатъчно представителна, за да заблуди едно дете.

— А брат му така и не забелязал, че една от униформите му липсва? — попита Грей.

— Всъщност забелязал. Той има две униформи, едната от които съвсем наскоро бил изпратил на химическо чистене. Помислил, че още не са му я върнали, и изтормозил служителите с обажданията си. Между другото, намерихме въпросната униформа в една кофа за боклук зад къщата на Шоу. И една фалшива значка, която дори и на мен ми се стори почти истинска.

— В кофата за боклук зад собствената му къща? — недоверчиво възкликна Грей. Според него този факт сам по себе си беше достатъчно красноречиво доказателство за ниския коефициент на интелигентност на техния похитител.

— Точно така — кимна Тери.

След това ги информира, че Ърни Шоу казал на Аманда, че майка й е пострадала при злополука, че детето е било държано на тавана през цялото време и че Ърни Шоу, по свой собствен начин, се държал мило с нея. Тери изтъкна, че всички доказателства, особено маскировката, сочат, че Шоу от самото начало е имал намерението да върне Аманда и че никога не е смятал да я наранява — вероятно е възнамерявал да я пусне на улицата, а той да изчезне от града по най-бързия начин. Беше оставил цялата си маскировка — перуката, мустаците и очилата; защо да си прави труда да крие униформата, при положение че Аманда вече е знаела, че не е полицаи — в къщата, където е възнамерявал да се върне, да се маскира отново и да освободи детето. Бяха претърсили цялата къща, но така и не бяха намерили списанията, от които са били изрязани буквите за бележката за откупа. В Гранд Вилидж бяха намерили куфара, в който бяха сложили парите. Ърни Шоу очевидно се е страхувал, че в куфара може да има скрито проследяващо устройство и поради тази причина е прехвърлил всичките пари в раницата си.

Грей слушаше внимателно обясненията на агента и с всяка изминала минута безпокойството му се засилваше. Отделните елементи просто не пасваха така, както би му се искало на него. По всеобща преценка — дори и Тери Карели го потвърди след първата си среща с Шоу — човекът е бил доста ограничен и елементарен. Последовател, а не водач. Проявил достатъчно ум, за да се отърве от куфара и списанията, а в същото време глупаво и необмислено захвърлил униформата и значката в боклука зад собствената си къща. Дори и да е смятал да напусне града, далеч по-нормално би било да се опита да запази самоличността си в тайна. Защо да оставя следа след себе си, защо да дава на властите повод да го издирват до края на живота му? И защо просто не е прибрал униформата в пикапа заедно с всички останали неща, които бе натоварил? Не, подобна постъпка говореше за пълна глупост и безхаберие. От друга страна, агентът бе изтъкнал, че не е нужно човек да е гений, за да осъществи едно отвличане. И въпреки това заключенията, до които бяха достигнали, му се струваха твърде неубедителни. Може би дори прекалено.

— Значи вече е ясно, че Шоу е действал съвсем сам? — обади се Пейтън.

Тери Карели се поколеба само за миг, преди да отговори.

— Не разполагаме с доказателства за противното.

Грей срещна погледа на агента и за част от секундата му се стори, че съзира в очите му съмнения и тревога. В следващия момент обаче погледът му стана спокоен и уверен и Грей започна да се пита дали наистина е видял нещо.

— Е, значи това е всичко — заяви Пейтън, изправи се и по този начин закри срещата.

Всички се изправиха. Отново си стиснаха ръцете и засипаха Тери Карели с благодарности. Той отново промърмори, че просто си е вършил работата. След това двамата с Грей побъбриха няколко секунди и Грей установи, че Тери Карели не изпитва никакви съмнения и тревоги относно случая. Ако нещо го безпокоеше, той несъмнено щеше да го сподели с тях.

А след това Тери Карели си тръгна. Спря се само за миг, за да размени няколко думи с Кристин. Грей забеляза, че агентът извади малък плик от вътрешния джоб на сакото си и й го подаде. Кристин се усмихна.

Грей отклони очи от усмивката на Кристин и отново се загледа в зелената морава, ширнала се пред погледа му. През последните няколко дни бе полагал отчаяни усилия да не мисли за нищо и никого и донякъде бе успял. В главата му цареше пълна бъркотия — особено когато си помислеше за детето. Манди. Непрекъснато си я представеше горе на тавана — мръсна, но дръзка и смела. Изживяваше отново и отново чувствата, надигнали се в душата му — сладкото усещане за неразрушима връзка, каквото не бе изпитвал никога преди. Вълнуваше се от безрезервното доверие, което Аманда бе проявила към него. Спомняше си как телцето й се притисна към неговото, преживяваше отново неизразимото удоволствие да я държи в прегръдките си. Но най-често си спомняше чувството на празнота, което изпита, когато Пейтън му я отне.

— Грей?

Дочул името си, Грей се обърна и погледът му се сблъска с този на Кристин. Чувствата, които изпитваше към тази жена, бяха също толкова сложни. Защо се тревожеше толкова за безопасността й? Защо не можеше да я прогони от мислите си? Случилото се между тях двамата бе останало далеч в миналото. Но така ли беше наистина?

— Исках да ти разкажа за Манди.

— Тя наистина ли е добре?

— Да, макар че доктор Алисън ме предупреди, че понякога реакциите може и да закъснеят.

— Какво означава това?

— Че е нужно време, за да може човек да осъзнае напълно случилото се. Възможно е Аманда да започне да се бои от непознати, да иска да си стои повече вкъщи, или пък да страда от кошмари. От друга страна обаче, е напълно възможно да не се случи нищо подобно. Доктор Алисън смята, че Аманда се справя изключително успешно с преживяното.

Грей искаше да попита дали детето е говорило за него, но не посмя да го направи. Отново се обърна към прозореца, като се питаше докъде, по дяволите, щяха да стигнат отношенията им. Докъде, по дяволите, би искал да стигнат…

Изминаха няколко секунди и тогава Кристин заговори отново.

— Манди ме попита за теб.

Грей се обърна и я погледна.

— Каза ми, че моят приятел я намерил. Искаше да знае всичко за теб — къде и кога съм те познавала. Казах й толкова, колкото посмях. — Кристин се усмихна. — Най-силно впечатление й направи фактът, че именно ти си ме научил да хвърлям финтови топки.

Грей искаше думите му да прозвучат безучастно, но съзнаваше, че не би могъл да прикрие болката, която изпитваше:

— От думите ти разбирам, че тя все още не знае, че съм неин баща.

— Не. Доктор Алисън ме посъветва да поизчакам няколко дни, докато тя свикне с мисълта за отвличането. Посъветва ме обаче да не чакам прекалено дълго и да съм напълно честна и откровена с Аманда. Изтъкна, че децата инстинктивно усещат кога възрастните са искрени с тях и реагират добре. Освен това според нея децата по принцип се приспособяват лесно към промените. Предложи ми първо да разговарям с нея сама, а след това тримата да се съберем и да обсъдим проблема. Смяташ ли, че един такъв подход е разумен?

— Смятам, че вече си взела решение и без мен.

Кристин въздъхна уморено.

— Грей, моля те не позволявай на чувствата ти към мен да замъгляват разумната ти преценка. — Замълча за миг, а след това додаде: — Ти какво искаш? До каква степен си готов да станеш част от живота й? Какви са плановете ти?

— Все още се опитвам да реша — отвърна Грей, но това беше лъжа. Вече бе решил да остане в Натчез за известно време. И вече си бе уговорил среща с адвокат за същия този следобед.