Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (22)

22.

В събота сутринта Кристин се събуди дяволски ядосана на Клеърборн. Как се бе осмелил да краде от „Лоуел ентъпрайзис“! Как се осмеляваше да я наказва! Тя никога не му бе простила за всичко онова, което бе причинил на Грей, нито пък щеше да му прости някога. Колкото повече мислеше за него, толкова повече вярваше, че той е способен на всичко — включително и отвличането на дъщеря й. Беше научила, че Клеърборн и Митчъл Хуугланд са били пуснати под гаранция поради липса на убедителни доказателства.

Рано същия следобед, докато привършваше работата си в „Лоуел ентъпрайзис“, Кристин започна да разсъждава малко по-реалистично. Искаше цялото това премеждие да свърши, но не и с цената на погрешни заключения и действия — нещо, което вече бе сторила преди.

В два часа тя приключи със задълженията си. Грей сигурно бе тръгнал от „Роузмийд“ преди половин час, за да избегне срещата с Пейтън, който по това време трябваше да мине да вземе Аманда и да я заведе на езда. Кристин искаше час по-скоро да се прибере у дома. Протегна ръка към дамската си чанта и извади пудриерата си. Заедно с нея върху бюрото падна един плик, в който бе поставена касетата със записа от вчерашния хипнотичен сеанс на Аманда. Едва тогава Кристин забеляза, че психологът бе написал нещо върху лицевата страна на плика.

Посланието гласеше: „Разбирате ли нещо от коментара на Аманда във връзка с хартиите в банята? Ще го чуете десет минути след началото на записа“.

Кристин изведнъж бе обхваната от припряно нетърпение и тревога. Имаше усещането, че времето им изтича, че часовникът вече е ударил фаталния час. Тя извади един касетофон от чекмеджето на бюрото си и пусна касетата.

 

 

— Днес искам да се върнеш в банята — каза психологът. — Искам да ми опишеш всичко, което виждаш вътре.

— Виждам много неща. — Гласчето на Аманда звучеше мудно и унесено.

— Това е добре.

Кристин превъртя записа напред.

— … ваната… тя е мръсна… завесата на душа също е мръсна…

Кристин отново натисна бутона за бързо превъртане напред.

— Виждаш ли мивката?

— Да, тя е бяла, а по нея има разни неща.

— Какви неща? — попита доктор Дъглас.

— Паста за зъби, една червена четка за зъби, чаша…

Кристин отново превъртя записа.

— … подът също е мръсен…

— Има ли нещо по пода?

— Хартии.

— Какви хартии?

— Нервни хартийки.

— Какво разбираш под нервни хартийки?

— Завързани на възел по средата.

 

 

Кристин веднага си представи еднаквите ивици хартии, завързани педантично точно по средата. Сърцето й изведнъж спря и тя прошепна:

— Пресвети боже!

Част от нея крещеше, че трябва да побърза, защото времето е от изключителна важност, но останалата част от нея като че ли бе неспособна да се помръдне. Погледна часовника си. Два и десет. Не, не! Грабна телефонната слушалка и избра номера. Стори й се, че мина цяла вечност преди някой да отговори.

— Ало? — Беше Сенди.

Кристин крещеше с пълно гърло.

— Пейтън взе ли вече Аманда?

— Да. Преди около десет минути.

— О, боже, не!

— Кристин, какво се е случило?

— Той е човекът, отговорен за отвличането й.

Мълчание, последвано от:

— Не говориш сериозно. Пейтън никога не би навредил на Аманда. Той я обича.

— И аз смятах така, но сега със сигурност зная, че е бил въвлечен в отвличането.

— О, боже! — промълви Сенди.

Кристин не отговори. Тя просто затвори телефона и започна да избира следващия номер. Този път се обади на Грей. Той отговори на второто позвъняване.

— Ало?

— Слушай ме внимателно. Пейтън е човекът, който е участвал в отвличането заедно с Ърни Шоу. Взел е Аманда преди десетина минути. Отиват в конюшнята на Армстронг, която се намира на Гавърмъит Флийт Роуд. Ще се срещнем там. И се обади на Тери.

Тя затвори. Сигналът в телефонната слушалка зазвъня пронизително в главата на Грей. За миг той като че ли повярва, че току-що проведеният разговор е само плод на въображението му. Онова, което си мислеше, че е чул, му се стори чудовищно. Та нали самият той бе имал пълно доверие на Пейтън, вярвал бе, че той обича Аманда. Значи всичко това беше немислимо, нали? Точно така! А беше ли наистина? Участието на вътрешен човек в отвличането обясняваше много неща. А и прекалената нервност на Пейтън винаги го бе изпълвала с известни подозрения. Грей прекрати размишленията и трескаво се заоглежда за телефонния указател. Когато не го намери, протегна ръка към телефона, избра централата, каза на телефонистката, че въпросът е на живот и смърт и че спешно се нуждае от два телефонни номера — домашния телефон на Ники Джановиц и номера в магазина й за антики на Франклин стрийт. Телефонистката му даде и двата номера. Грей веднага започна да набира. Никой не вдигна и на двете места, но Грей остави съобщение на секретаря в дома на Ники.

Изруга ядосано, затръшна телефонната слушалка, бързо прекоси стаята и отвори вратата. Юмрукът се стовари отгоре му изневиделица — попадна точно в средата на корема му и го остави без дъх. От силната болка му се пригади. Вторият юмрук го халоса по брадичката. Пред очите му проблеснаха звезди, а после започнаха да гаснат една по една. Отгоре му се спусна черен мрак. Малко преди да изгуби съзнание, Грей видя червения пикап.

 

 

На Кристин й бяха нужни двадесет минути, за да стигне до конюшнята на Армстронг, което осигури на Пейтън преднина от тридесет и пет минути. Кристин загаси двигателя и веднага отвори вратата на колата. В главата й проблесна страховита мисъл. Тя просто нямаше как да е сигурна, че Пейтън наистина бе довел Аманда тук. Измъкна се от колата, токовете на обувките й затънаха в рохката пръст. Тя с усилие ги измъкна и хукна напред.

Конюшнята на Армстронг се намираше в края на един черен път, дълъг около четвърт миля, който започваше непосредствено от Гавърмъит Флийт Роуд. От двете страни на малката административна постройка имаше конюшни със свързани с тях дворове за разходка на животните. В задния край на имението се намираше хамбарът. Зад него се простираха няколко акра ливади и гори, пресечени от алеи за разходка и езда. Сградите, построени от грубо изсечено дърво, бяха проектирани така, че да се сливат със заобикалящата ги природа. Цялото внимание на собственика бе насочено към самите коне, които бяха голямата и истинска страст на Били Армстронг. Докато бързаше към кабинета му, Кристин видя голяма част от тези коне, които пасяха кротко в оградените пространства. Някои от тях бяха собственост на Били и той ги отдаваше под наем, а другите принадлежаха на различни собственици, които бяха предпочели да ги поверят на грижите на Армстронг. Едно доресто конче, родено очевидно само преди няколко седмици, сучеше от майка си.

Когато Кристин връхлетя в кабинета му, Били Армстронг, слаб като върлина и почернял от дългите часове, прекарани на открито, вдигна поглед, усмихна се и поздрави:

— Здравей, Кристин.

Кристин, която едва успяваше да си поеме дъх, попита:

— Пейтън и Аманда тук ли са?

— Да, пристигнаха преди около четиридесет минути. Уинчестър със сигурност се радва да види…

Кристин изпита неимоверно облекчение. Слава богу, бяха тук. Но къде точно?

— Къде отидоха?

Усмивката на Били помръкна.

— Пейтън спомена, че смятат да пояздят до Мисълтоу Медоу.

Кристин рязко се завъртя на пета и изхвърча през вратата.

Усмивката на Били изчезна напълно и той извика след Кристин:

— Ей, какво се е случило?

Кристин не отговори. Тя продължи да тича като обезумяла към пътеката, която криволичеше през гората и излизаше на Мисълтоу Медоу. Прецени, че ливадата се намира приблизително на половин миля от административната сграда. Още щом навлезе в гората, Кристин си помисли, че щеше да е по-добре, ако бе помолила Били да й даде някой от конете си. Десет минути по-късно вече бе сигурна, че бе допуснала голяма грешка, тръгвайки пеша. Макар че беше добре утъпкана, пътеката бе много стръмна. Беше почти невъзможно да се върви по нея на високи токове, но Кристин не се осмеляваше да свали обувките си, защото те предпазваха краката й от тръните и острите камъчета по пътя. Челото й се ороси с пот, усети, че вадички пот се стичат между гърдите й. Дишането й, неравно и накъсано, отекваше в смълчаната гора.

Десет минути по-късно дясната обувка се заплете в някаква пълзяща лоза, Кристин залитна и се стовари на земята. Макар че пътеката бе застлана с килим от окапали листа, силният удар за момент остави Кристин без дъх. Тя се опита да се изправи, но не можа. Положи буза върху земята и изпъшка. Миризмата на влажна пръст и гнили листа изпълни ноздрите й. Изминаха няколко секунди. Твърде много секунди, помисли си тя. Трябваше да се изправи. Сега. Моля те, Господи, помогни ми да се изправя! Надигна се бавно и седна на земята. После се хвана за един храст и се издърпа нагоре. Установи, че токът на обувката й е счупен напълно. Дясното коляно и дланта на дясната й ръка бяха охлузени и изподрани. Само че тя нямаше време да мисли за тях. Трябваше да продължи напред.

Кристин бе изгубила представа за времето, когато внезапно изскочи от тъмната гора и се озова на ливадата, окъпана от ярките лъчи на слънцето. Светлината подразни очите й и тя примижа. Забеляза два коня, които кротко пасяха. Веднага разпозна единия от тях — Уинчестър. Край тях не се виждаше никой. Нито Пейтън. Нито Аманда. Облекчението, което бе изпитала, когато разбра, че двамата са тук, се изпари и на негово място се появиха кошмарни страхове и ужасяващи предчувствия. Кристин продължи да върви накуцвайки през високата до глезените й трева. По средата на ливадата забеляза сламената шапка с червена панделка, която Аманда бе сложила на главата си тази сутрин. Шапката лежеше на тревата — сякаш някой насила я бе смъкнал от главата на Аманда.

Кристин замръзна от ужас.

И тогава чу гласа си. Викаше с пълно гърло:

— Аманда! Къде си, Аманда?

Никакъв отговор. В далечината се чуваше птича песен, двата коня стреснато изпръхтяха.

— Аманда! Аманда!

В края на гората се появиха две фигури, които Кристин разпозна мигновено. Пейтън и Аманда. Облекчението, заляло Кристин, бе толкова всеобхватно, че тя се свлече на тревата и се загледа в двамата, които изведнъж се затичаха към нея.

Пейтън стигна пръв. Коленичи до нея и попита:

— Мили боже, Кристин, добре ли си? — После добави: — Какво се е случило? Защо си тук?

Кристин, все още задъхана, с изтръпнало от болка и умора тяло, се вгледа в лицето на мъжа, когото никога не бе обичала, но винаги бе уважавала и бе възприемала като приятел. Пред нея стоеше един непознат.

— Защо, Пейтън? Защо го направи?

На лицето му се изписа искрено объркване и недоумение.

— За какво говориш?

— Защо я отвлече?

Съмненията на Кристин, ако изобщо бе изпитвала такива, изчезнаха в момента, в който зададе този въпрос. Пейтън изведнъж заприлича на виновно дете, хванато на местопрестъплението с непозволена бисквитка в ръка.

— Тя не трябваше да бъде наранена. Кълна ти се, Кристин. Никога не бих допуснал да й се случи нещо лошо.

— Но защо, Пейтън?

Преди да успее да й отговори, Аманда застана до тях. Личицето й бе зачервено от тичането, гърдичките й се повдигаха неравномерно от умората. Държеше букет от диви цветя в едната си ръка. Тя интуитивно усети, че се е случило нещо лошо. Много лошо.

— Мамо, какво става?

Кристин протегна ръка.

— Ела тук, Аманда.

Пейтън реагира така, сякаш тя току-що му бе зашлевила шамар.

— Ти не разбираш. През цялото време се опитвах да я предпазя. Всяка нощ бдя пред къщата, за да съм сигурен, че Аманда е в безопасност. Никога не бих позволил някой да й причини зло.

Кристин почти не го слушаше. Единствената й цел бе да притисне дъщеря си към себе си да я отдалечи от Пейтън.

— Ела тук, Аманда. Веднага.

Детето объркано местеше поглед от гладко избръснатия и спретнат Пейтън към раздърпаната си майка и обратно.

— Всичко е наред, Аманда — рече Пейтън и кимна по посока на Кристин. — Просто иди при майка си.

Кристин се изправи, залитайки. Чувстваше се нестабилна заради счупения ток. Тя загрижено придърпа детето и го скри зад себе си.

Пейтън продължи да се оправдава.

— Изслушай ме, Кристин. Аз не съм заплаха за Аманда.

— Той е прав, знаеш ли… — обади се някой.

Кристин и Пейтън едновременно погледнаха по посока на познатия глас.

Лицето също им бе познато.

Но не и пистолетът, насочен към тях.

 

 

Грей видя и почувства обгръщащия го мрак. Опита се да се пребори с обхваналата го слабост. Съзнаваше, че ако се остави да го погълне, нямаше да успее да стигне при Манди навреме. Той рязко тръсна глава, отчаяно се опита да намери светлината… и видя частица от нея. Беше му достатъчна, за да различи фигурите на двамата мъже пред себе си. Двама мъже? Да. Единият беше типичният Буба^[1] на южните щати. Другият изглеждаше още по-тъп. Бяха огромни. Силни и мускулести. Докато ги оглеждаше, един юмрук с размерите на свински бут се стовари върху челюстта му и пред очите на Грей се изсипа нов звезден водопад. Той се олюля назад и се блъсна в пикапа си. Пикап? Очевидно го бяха замъкнали на безлюдния паркинг.

— Господин Лоуел иска да напуснеш града — обяви Буба. — Тихо и кротко.

Значи затова била цялата тази шумотевица, помисли си Грей. Страхливецът си оставаше страхливец. Клеърборн сигурно бе наел тия двамата още преди няколко дни, защото Грей от доста време виждаше червения пикап да го следва по петите. Зачуди се дали Клеърборн продължава да се тревожи толкова заради него. Точно в този момент вероятно се притесняваше много повече за собствения си задник.

— Да — потвърди другият тъпак.

Грей си помисли, че няма време да се разправя с тия двамата. Манди нямаше време. Ще трябва да им се опъне… даже и ако това означава, че ще го смелят от бой.

— Хайде — подкани ги Грей и вдигна юмруци.

Тъпакът се усмихна, пристъпи напред и удари Грей по носа. От лявата му ноздра бликна кръв. Усмивката на тъпака стана по-широка. Грей избърса нос с опакото на ръката си и подкани Буба да се включи във веселбата. Буба тръгна към него. По-близо. По-близо. Нека дойде по-близо. Юмрукът на тъпака уцели брадичката на Грей. Нов порой от звезди. В същото време Грей заби коляно в слабините му. Тъпата усмивка изчезна, на лицето му се изписа изненада. Последва протяжен вой на болка — сякаш виеше ранено псе.

Грей се възползва от тази възможност, бръкна в джоба си и измъкна оттам джобното си ножче. Отвори острието. Буба се усмихна — това като че ли му хареса. Усмихна се и отново вдигна тежкия си юмрук. Този път се целеше в корема на Грей. Грей замахна с ножа и поряза ръката му. Кръвта бликна като ален поток. Но юмрукът все пак се заби в корема му и Грей се свлече на колене, разкъсван от пронизваща болка. За миг остана без дъх. Тръсна глава. И се опита да си припомни кой е и защо бърза толкова. Грей. Това беше името му. Нали? Да, така се казва… но защо бърза толкова? Манди, помисли си той. Да, Манди. Грей видя, че мъжът пристъпва към него. Несъмнено възнамеряваше да му нанесе един последен съкрушителен удар. Грей изчака и когато Буба застана точно до него, заби ножа в бедрото му. Буба изкрещя от болка, рухна на земята и започна да се търкаля по паркинга.

Грей се изправи на крака и задъхано проговори:

— Кажете на Клеърборн Лоуел… Няма значение, сам ще му го кажа.

Остави двамата мъже да се гърчат от болка. Бързо се качи в пикапа, запали двигателя, рязко превключи скоростите, излезе на заден и се понесе по пътя. Караше като луд към конюшнята на Армстронг и се надяваше, молеше се, да не пристигне твърде късно.

 

 

Кристин се вторачи в жената пред себе си — хем я познаваше добре, хем сякаш я виждаше за пръв път. Беше все същата висока и стройна жена с кехлибареноруса коса, която излъчваше увереност и самоконтрол. При дадените обстоятелства обаче Кристин би предпочела да се сблъска с блеснал поглед, креслив глас и нервни и неовладени движения. Вместо това видя пред себе си две безжизнени очи, чу спокоен глас, забеляза жестовете — сигурни и премерени. Неестественото самообладание на жената я тревожеше и плашеше.

— Пусни ги, Сенди — обади се Пейтън.

Сенди се усмихна невярващо.

— Кажи ми нещо, Пейтън. Наистина ли искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора? Да бъдеш малтретиран и изнасилван? Защото това те очаква, ако попаднеш зад решетките. Всъщност ти не би могъл да оцелееш там и един-единствен ден.

— Никога не сме възнамерявали да нараним Аманда или когото и да било друг — настоя Пейтън.

Този път Сенди се изсмя на глас и зловещият звук накара кожата на Кристин да настръхне.

— Да, това изобщо нямаше да се наложи, ако ти не бе прецакал всичко.

— Не съм прецакал нищо. Ърни Шоу обърка всичко. Ако я беше завел там, където трябваше, Аманда никога нямаше да види накъсаните ивици хартия. — Пейтън се извърна към Кристин. Светлосините му очи, станали почти безцветни от напрежението, я умоляваха да му повярва. — Бяхме го запланували толкова добре. Всичко щеше да протече съвсем гладко и никой нямаше да бъде наранен. Трябваше само да я вземе, да получим парите и да я върнем. Кълна се в бога, никога не бих се замесил в това, ако само можех да предположа, че ще свърши по този начин.

Ако Сенди изглеждаше неестествено спокойна, то Пейтън беше невероятно нервен и неспокоен. Състоянието му изпълни Кристин с лоши предчувствия. През всичките години на брака им той нито веднъж не бе си позволявал да изгуби самообладанието си до такава степен. И това я плашеше не по-малко от дългата цев на пистолета, насочена към нея и Аманда.

— Защо? — попита Кристин. — Защо изобщо е трябвало да участваш в това престъпление?

— Имах нужда от пари.

— Пари? Та ти имаш пари. Повече, отколкото би могъл да изхарчиш някога.

Сенди се изсмя.

— Имаше. Имаше пари. Но напоследък бе твърде зает да краде от собствената си компания и да стоварва вината върху бедничкия Джим Лайт.

— Млъкни! — изръмжа Пейтън — реакция абсолютно нетипична за него. Бяха живели заедно толкова години, но Кристин нито веднъж не го бе чувала да повишава глас. Дори и в случаите, когато имаше пълното основание да го направи.

— Не ме предизвиквай, Пейтън — спокойно го предупреди Сенди.

Кристин продължи да говори — надяваше се да печели време до пристигането на Грей и Тери.

— Нищо не разбирам, Пейтън. Защо е трябвало да злоупотребяваш със средства на компанията?

— Защото някои от инвестициите ми се провалиха и аз останах на сухо. Имах нужда от над половин милион, за да покрия загубите. В началото си помислих, че няма да ми е трудно да върна парите, и започнах да взимам процент от парите, които инвестирах от името на клиентите си. Влагах всичко в ценни книжа, за които знаех, че крият известни рискове, но носят и добри печалби. Издържах така шест месеца. Почти бях успял да си върна половиния милион, когато само за една нощ цената на акциите падна катастрофално. Изгубих не само собствените си пари, но и тези на клиентите си. Дългът ми бе нараснал от половин на един милион. И това е всичко, което исках, Кристин. Един милион долара. Нито цент повече.

Кристин си помисли, че неговото налудничаво чувство за чест достига чудовищни размери. Той като че ли възприемаше като израз на почтеност факта, че е отвлякъл предполагаемата си дъщеря само за да получи точната сума, от която се е нуждаел.

— Рокси започна да проявява подозрителност към специалната сметка, която бях открил, и затова се наложи да прехвърля вината на Джим.

На лицето на Кристин се изписа недоверие, в сърцето й се настани хлад.

— Оставил си най-добрия си приятел да поеме отговорността за твоите злоупотреби?

— Нямах избор. — Забелязал отвращението в погледа на Кристин, той забързано додаде: — Направих го заради теб и Аманда. Не можех да те повлека надолу заедно със себе си. Щеше да се наложи да напуснеш града, ако се стигнеше дотам, че да ме обвинят в злоупотреби и присвояване. Сега вече сигурно ти е ясно, че не можех да допусна това.

Единственото ясно нещо за Кристин бе прозрението, че никога не бе познавала този човек. И въпреки това трябваше да зададе още един въпрос.

— Но аз си мислех, че ти разполагаш с милиони, Пейтън. Винаги си създавал такова впечатление у хората.

— Семейството ми има милиони. Един ден ще ги наследя, но парите ми трябваха сега.

— Защо не помоли за заем?

Сенди се усмихна.

— „Татко, би ли могъл да ми заемеш един милион долара? Малкото ти момченце направи някои несполучливи инвестиции, а след това открадна от компанията и клиентите, за да покрие загубите.“

— Ще млъкнеш ли най-после! — изрева Пейтън, а после се извърна встрани, вдиша дълбоко, за да се успокои, и отново погледна Сенди — този път умолително. — Пусни ги да си вървят, а ние с теб ще измислим какво да правим оттук нататък.

— Можем да направим едно-единствено нещо. — Сенди погледна към Аманда, която стоеше редом с майка си. — Съжалявам, Аманда. Аз наистина те обичам. И те предупредих да не разказваш за отвличането, но ти не ме послуша, нали? — Сенди се усмихна. — Исках да те предпазя. А Господ ми е свидетел, че никой никога не е правил подобен жест заради мен.

— Ти си лоша — обади се Аманда и предизвикателно вирна брадичка. Сивите й очи потъмняха от обхваналия я гняв.

— Да, така е, но не всяко малко момиченце може да се похвали с твоя начин на живот. — Тя посочи с пистолета към конете. — Вие двете, качете се на седлата.

— Какво ще правиш? — попита Пейтън.

— Е, не мога да ги убия по средата на ливадата, нали?

Убийство!

Кристин се бе досетила за намеренията на Сенди, но спокойният и делови глас, с който тя ги обяви на всеослушание, накара Кристин да настръхне от ужас. Тя инстинктивно избута детето зад себе си.

— Никой няма да убива когото и да било — заяви Пейтън.

— Той има право — прозвуча нечий гневен, но много познат глас.

Кристин вдигна очи и видя Грей, който тъкмо излизаше от гората. Посрещна появата му със смесени чувства. Не искаше животът му да бъде изложен на опасност, но — нека Господ й прости за слабостта! — тя отчаяно се нуждаеше от силата и подкрепата му. И ако тя и Аманда трябваше да умрат, Кристин би искала той да бъде до тях.

— Леле, леле… цялата тайфа се събра — възкликна Сенди. — Всъщност това само ще ускори нещата. Няма да ми се налага да се занимавам с теб по-късно.

Грей мина край Пейтън сякаш той изобщо не съществуваше. Не обърна никакво внимание на Сенди и на пистолета, който тя държеше в протегнатата си ръка. Вместо това насочи цялото си внимание към Кристин и докосна с ръка мръсната й буза.

— Добре ли си? — попита я нежно.

— Сега вече да — прошепна в отговор тя и, забелязала насиненото му и подуто лице, попита: — А ти?

— Дълга история. Ще ти я разкажа по-късно.

Думата по-късно увисна във въздуха като обещание. Грей клекна пред Аманда и се усмихна.

— Ще се постарая да се измъкнем от всичко това. Но ти трябва да си много смела, нали?

Аманда кимна, пристъпи към него и отчаяно се вкопчи в ризата му. Грей почувства страха й. Беше толкова осезаем… носеше се като черен облак в яркия летен ден. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да се отдръпне от нея. Изправи се, обърна се и започна да мести поглед от Пейтън към Сенди и обратно към Пейтън. Край на цивилизованите разговори. Сега те двамата бяха само двама мъжкари, които се съревноваваха за една жена и детето й, а въздухът между тях бе наелектризиран от неподправената омраза, която изпитваха един към друг.

— Ти, кучи син! — изръмжа Грей. — Как можа да отвлечеш собствената си дъщеря…

Пейтън се усмихна студено.

— Тя не е моя дъщеря.

— Тук си дяволски прав. Тя е моя дъщеря — но по онова време ти няма как да си го знаел.

— Така ли мислиш? — Студената усмивка бе заменена от ледено презрение. — От мига, в който се роди, започнах да подозирам, че не е моя дъщеря. — Той погледна към Кристин. — Но въпреки това бях склонен да приема, че може би се заблуждавам. Ти обаче затвърждаваше подозренията ми ден след ден години наред.

— Как? — попита Кристин. — Толкова се стараех…

— Най-вече с прекаленото си старание — отвърна Пейтън. — Всяко чувство, което уж изпитваше към мен, бе престорено. Преструваше се всеки път, когато се любехме. — Той се изсмя грубо. — Не смяташе, че зная, нали? Не си допускала, че зная колко често плачеше, преди да заспиш, че нощем се измъкваше от леглото, отиваше в детската и прегръщаше твоето бебе. И понякога оставаше там до зазоряване. Но аз знаех всичко, по дяволите! И не бе нужно да съм ракетен конструктор, за да проумея защо го правиш. Бях чувал клюките за любовната ти връзка с твоя градинар, знаех, че Клеърборн го е прогонил с бой от града. Така че всичко пасваше чудесно. Не ми бяха нужни някакви особени доказателства — стигаше ми само да видя как трепериш над нея. Тя беше неговото дете. Всеки път, когато я погледнеше, ти виждаше него, спомняше си го, пожелаваше го. Но през всичките години, през които бяхме женени, ти нито веднъж не пожела мен. Само се примиряваше с присъствието ми и стоически понасяше ласките ми.

Враждебността на Пейтън изведнъж се стопи, студената усмивка бе заменена от топлота и нежност.

— Преструвах се, че е мое дете… точно както се преструвах, че ти ме обичаш. Ти ме научи да се преструвам, Кристин, и имаше моменти, в които не бях в състояние да отделя действителността от преструвките си. Част от мен започна да вярва, че Аманда е мое дете. Заобичах я. А и как бих могъл да не я обичам? Изгубих сърцето си в мига, в който обви малките си ръчички около врата ми, когато за пръв път ме нарече тати. — Той се усмихна тъжно и погледна Кристин. — Аз все още я обичам. Все още обичам и теб — толкова силно те обичам понякога, че започвам да те мразя заради неспособността ти да отвърнеш на чувствата ми. И ако беше възможно, веднага бих ви върнал и двете при себе си — теб като моя съпруга, Аманда — като моя дъщеря.

— Целият този разговор е много трогателен — намеси се Сенди, — но не води доникъде. — Тя отново посочи към конете. — Качвайте се на седлата.

Грей възпря Кристин и Аманда.

— Не, не го правете. — Тъмните очи на Грей предизвикателно се впиха в хладните спокойни светлокафяви очи на жената пред него. — Щом искаш да ни убиеш, ще трябва да го направиш тук и да рискуваш да бъдеш чута или видяна от някого. Из тази гора се разхождат и яздят доста хора. Освен това не смятам, че ще ти стигне смелостта, за да убиеш едно дете, за което толкова дълго си се грижила като за собствена дъщеря.

Сенди се усмихна. Спокойно.

— Никой не знае, че съм тук. А и не срещнах никого из гората. Истината е, че мога да ви убия и да изчезна оттук веднага — дълго преди някой да ви открие. Никой никога няма да узнае, че съм била тук. А и доста хора вече чуха, че някой напоследък заплашва Аманда. Всички ще решат, че този някой просто е изпълнил заплахите си. Що се отнася до Аманда… да, аз наистина много я обичам. И я чувствам като своя дъщеря. Но не допускайте чувствата ми да ви заблудят. Защото ще я убия. Ще съжалявам за нея, но ще я убия. Просто защото така трябва.

Аманда се бе отдалечила от Грей, след като чу нареждането на Сенди да яхне коня си. Грей погледна към нея, после премести очи към Сенди и реши да рискува:

— Направи го тогава.

— Господин Бенън…

— Направи го!

Следващите няколко секунди продължиха цяла вечност. Грей видя как очите на Сенди станаха леденостудени… видя я да вдига пистолета, да го насочва към главата на детето и да натиска спусъка. Беше сгрешил в преценката си за тая жена. Тя не само че беше способна да отнеме живота на детето, но и щеше да го направи.

Грей усети, че краката му се движат, а умът му препуска като обезумял. Той щеше да умре. Знаеше това със сигурност. Връхлетя го порой от чувства — завладя го някакво безименно чувство и той си помисли, че това ще е последното нещо, което ще изпита в живота си. Ако само можеше да го нарече с име… Любов. Той обичаше Кристин. Беше я обичал винаги. И винаги щеше да я обича. Също като Пейтън я бе обичал толкова силно, че на моменти се бе изпълвал с омраза към нея. Що се отнася до детето… саможертвата му щеше да й каже всичко, което й бе нужно да знае за баща си.

Чу зад себе си писъка на Кристин, Пейтън изкрещя, а след това проехтя зловещият звук на изстрела.