Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (11)

11.

Кристин стоеше на вратата на оранжерията. Сърцето й биеше толкова бързо в гърдите й, че тя за пръв път се запита доколко е разумно онова, което се канеше да направи. Прелъстяването на мъж, с когото не бе разменила и една-едничка дума през последните шест години, лесно можеше да се възприеме като чиста лудост. Даже Ники я бе попитала дали е сигурна, че знае какво прави.

След инцидента с убождането тя и Грей се бяха постарали да стоят далеч един от друг. Неведнъж си бе повтаряла, че вече е забравила онзи жаден поглед, който бе прочела в очите му, но в момента, в който се бе завърнала у дома преди седмица, погледите им се бяха срещнали и дългите шест години раздяла като че ли бяха изчезнали в небитието. Тогава й се стори, че отново вижда същата жажда и копнеж в очите му. И сега трябваше да се увери, че не се е заблудила. Трябваше да знае дали той копнее за нея така, както тя отчаяно жадува за него. Така и не успяваше точно да дефинира тази своя жажда. Не отричаше сексуалното привличане, но съзнаваше, че има и още нещо. Нещо, неразделно свързано със самотата.

Кристин влезе по-навътре в оранжерията и си запробива път сред лехите с рубиненочервени тропически растения, мина край азалиите, отрупани с розови цветове, заобиколи жълтите и лилави ириси, огледа ширналото се пред очите й зелено море от растения, чиито имена не знаеше. Имаше и разсадени рози, които трябваше да се вкоренят, преди да бъдат изнесени навън. Въздухът бе пропит от всевъзможни аромати. Тежката, задавяща миризма на наторена пръст, острият мирис на препарати — инсектициди, пестициди, торове. Над тях обаче се извисяваше силният и опияняващ сладък аромат на гардении, жасмин и орлови нокти.

Тя продължи напред край торбите с торф, тор и торфен мъх и най-накрая забеляза Грей да се грижи за някакви растения, които очевидно се нуждаеха от МГЛ^[1]. А той беше изключително добър в това отношение. Нима навремето не бе обсипал едно малко момиченце с грижи и любов? Тя се загледа в големите му ръце, които внимателно режеха и подкастряха. Помисли си, че всяко негово докосване прилича на милувка, и даже бе готова да се закълне, че долавя тихия му, изпълнен с любов към растенията шепот. При всяко негово движение мускулите на гърба му заиграваха под тънката памучна тениска. Тя прилепваше към тялото му и поемаше потта подобно на банданата, завързана през челото му. Кристин премести поглед към тънката му талия, а после и към мускулестите крака, обути в дънки. Пристъпи напред.

— Здрасти.

Грей рязко се обърна. В първия момент си помисли, че халюцинира, че съзнанието му кой знае как бе успяло да извика пред очите му образа на единствения човек, когото не можеше да прогони от мислите си вече цяла седмица. Добре де, шест проклети години! През живота му бяха минали много момичета като Мили Ренато, но никоя от тях не бе стигнала по-далеч от физическото му задоволяване за момента, никоя не бе успяла поне за миг да притъпи болката, причинена му от самотата, която неизменно съпътстваше дните му. Никоя не бе съумяла да задоволи необяснимия копнеж в душата му. Никоя не бе го накарала да се почувства като завършено човешко същество. Не бе притъпила силното му чувство на вина. Беше изпитвал, и нека Господ му прости, но продължаваше да изпитва почти животински копнеж по тази жена. Как можеше да продължава да мърси и позори доверието, което навремето бе изпитвала към него?

— Какво правиш тук? — грубо я попита той.

— Дойдох да те видя.

— Е, вече ме видя — заяви той, сведе поглед и насочи цялото си внимание към растението, с което се занимаваше.

Нито грубият тон, нито демонстрираното от него пренебрежение разколебаха Кристин. Тя изгуби цели пет минути, размотавайки се из оранжерията — оглеждаше и докосваше растенията, взимаше и разглеждаше инструментите му, а после отново ги оставяше по местата им и през цялото време не спираше да го наблюдава крадешком. Беше повече от сигурна, че и той я поглежда от време на време. А това беше добър знак.

— Тук е горещо — най-накрая отбеляза Кристин и подръпна настрани от кожата си бялата копринена блузка, с която беше облечена.

Грей забеляза, че коприната сякаш залепна за гърдите й и се наруга заради чувствата, които тази гледка предизвика в душата му. Отговори й с раздразнение, ядосан най-вече на самия себе си.

— В парниците обикновено е горещо.

— Да, предполагам, че е така — съгласи се тя. — Какво му е на това растение?

Той отново насочи вниманието си — доколкото му бе възможно — към един розов храст с пожълтели листа.

— Листни въшки — отвърна.

— Аха. Сигурно същото се е случило и с лилавата роза. И тя ли имаше въшки?

Грей рязко вдигна глава и я погледна. Никой никога не го бе питал за лилавата роза, откакто той безмилостно я бе изтръгнал от почвата преди шест години. Сякаш не той, а розата бе виновна за заминаването на Кристин. Този розов храст винаги му бе напомнял за онази лилава роза, която промени целия му живот. Спомни си как бе отрязал розата, как я бе подал на Кристин… припомни си приглушения вик, с който тя изпусна цветето, убодения й пръст, който поднесе към устните си, порочните страсти, пламнали в душата му, страха, който бе съзрял в очите й. Но най-ясно си спомни аромата на розата. Силното, сладостно ухание обсеби сетивата му и сякаш изпълни целия парник. Сладко, но и порочно — като греха.

— Да, имаше въшки.

— Жалко — отвърна Кристин. — Тя ми беше любимата.

Грей внезапно се умори от играта, която тя… те… играеха.

— Какво правиш тук? — Не й остави време да отговори и додаде: — Мислех, че се страхуваш от мен. — В гласа му се прокраднаха похотливи и сластолюбиви нотки. — Напълно основателно при това. Аз обичам да си похапвам малки момиченца като теб.

Това бяха почти същите думи, които й бе казал преди години, след като му бе доверила, че Клеърборн я е инструктирал да стои далеч от хора като него. Тогава се бе разсмяла. Сега го погледна и заяви:

— Аз не съм малко момиченце. И то от доста време насам.

Нещо в гласа й, нежен и чувствен, както и в прямата и искрена забележка, го подтикнаха да я огледа по-внимателно. Очите му обходиха мастиленочерната й коса, разпиляна свободно по раменете й, спряха се на пълната й гръд, тънката талия и примамливите извивки на бедрата, скрити под правата пола. Бялото й облекло — бяла блуза, бяла пола, бели сандали — й придаваха вид на непорочна девица. И може би наистина беше такава, но в едно бе безусловно права — вече не беше малко момиче. Този факт обаче не променяше нищо — за него тя си оставаше забранен плод. По ред причини. Всичките напълно смислени и основателни.

Грей смяташе, че Кристин се бои от него, и тя изобщо не бе изненадана от това. Отдавна бе стигнала сама до това заключение. Поведението й в онзи ден — бе избягала, за да не се върне изобщо — не би могло да има друго логическо обяснение. Крайно време обаче беше да се постарае и да разсее заблудата му.

— Никога не съм се страхувала от теб, Грей — рече Кристин. — Уплаших се единствено от чувствата, които пробуди в сърцето ми.

Грей. Остана очарован от начина, по който произнесе името му — шепнеше като че ли останала без дъх. Винаги го бе произнасяла по този начин. Даже когато беше дете. Говореше така, сякаш те двамата си имаха своя, несподелена с никой друг тайна. Години наред бе смятал, че никога повече няма да чуе името си от устата й. Изобщо не бе допускал, че тя може да се върне и да му каже, че не се бои от него. Подобна възможност не му бе хрумвала нито за миг, защото бе напълно обсебен от мисълта, че в онзи ден я бе изплашил с държанието си.

Кристин забеляза объркването му и пристъпи към него.

— Кълна се, че не се уплаших от теб. А от мен самата… и от начина, по който ме накара да се почувствам. Никога преди не бях изпитвала подобни чувства. Това ме уплаши. Зная, че бях на шестнадесет години, но по онова време бях невероятно наивна.

Грей протегна едната си ръка напред с обърната нагоре длан:

— Стига! Стига! — извика той, макар че не беше сигурен какво се опитва да възпре — дали нея самата, или потока от думи, който можеше да го накара да погледне по друг начин на изминалите години. Но ако се бе надявал да спре приближаването й към него — или пък думите й — остана горчиво разочарован.

— За известно време — продължи Кристин — се опитвах да игнорирам това чувство, да го омаловажа и принизя значението му, но нито за миг не можах да го пропъдя напълно. Затова признах съществуването му и реших, че трябва да го изпитам отново. Опитах се с няколко момчета от гимназията — наистина положих усилия — но така и не се получи. Постарах се да убедя сама себе си, че причината е у тях, защото те бяха просто момчета — млади и неопитни. Наложих си да вярвам, че когато отида в колежа, отново ще изпитам чувствата, които ти събуди в душата ми, защото дотогава момчетата ще са станали мъже. — Тя направи още една крачка към него. — Но знаеш ли какво стана? Продължавах да не изпитвам нищо и затова си казах, че съм си внушила онова, което бях почувствала с теб, че тогава съм била твърде млада и впечатлителна и че сега, когато вече бях зряла и опитна, не бих изпитала нищо подобно, ако ме докоснеш отново. И тогава — продължи тя и скъси още повече разстоянието помежду им — се върнах у дома и ти ме погледна… — Тя се усмихна като че ли изненадана от случилото се. — Трябваше само да ме погледнеш и да събудиш отново същото онова чувство в душата ми.

Грей, естествено, изпита огромно облекчение. Години наред се бе измъчвал от чувство на вина, а тя изведнъж бе заличила всичките му угризения. И въпреки това прегрешението си оставаше факт — прегрешението на непозволената страст. Чувствата, които изпитваха един към друг, бяха недопустими и грешни. И ако Кристин не си даваше сметка за това, то Грей го съзнаваше напълно и точно заради това бе длъжен да я предпази. Дори и от самата нея.

— Махай се оттук — промълви той. Първоначалното му намерение бе да произнесе думите грубо и студено, но от устата му се изтръгна само дрезгав шепот.

Кристин пристъпи още по-близо. Думите, които изрече, бяха по-дръзки отвсякога.

— Не и докато не ми кажеш дали и аз те карам да се чувстваш по същия начин. — Пауза. — Така ли е, Грей?

Грей нямаше никакво намерение да й казва какви чувства разпалва в сърцето му. Пък и не беше сигурен, че е в състояние да намери думите, с които да опише онова, което изпитва към нея. Съзнаваше обаче, че ако продължи да се взира в перленосивите й очи, ще изгуби всякакъв контрол върху онова, което би се опитал да каже, и затова затвори очи.

В момента, в които почувства пръстите й върху лицето си, разбра, че е загубил битката, че е обречен да се удави в тъмните дълбини на страстта. Пръстите й се плъзнаха надолу по бузата му. Опипваха, опиваха се от допира на наболата му брада. Той затаи дъх. А когато палецът й леко докосна долната му устна, той умолително проплака:

— Върви си…

Накъсанато му дишане, настоятелната му молба казаха на Кристин всичко, което искаше да знае, и тя почувства онова извисяващо чувство, което спохожда всички жени, осъзнали напълно силата на своята женственост и чувственост.

— Не, няма да си ида — отвърна тя и вдигна и другата си ръка към лицето му. Обхвана го с длани, очарована от начина, по който наболата му брада драска нежната й кожа. Остана запленена от влажната кожа на лицето му, от жаркия пламък на устните му. Имаше чувството, че се намират в лоното на някаква тропическа, дори праисторическа гора. Само те двамата. Един мъж и една жена. Един нов Адам. И една нова Ева.

Кристин бе застанала толкова близо до него, че Грей чувстваше топлината на тялото й, долавяше силните удари на сърцето й. Той отвори очи. Нейните бяха оловносиви, по-тъмни отвсякога, замъглени от желание. И тогава тя се повдигна на пръсти и се наведе по-близо и по-близо, и по-близо…

Грей знаеше какво ще последва, но въпреки това попита като последен глупак:

— Какво правиш?

— Целувам те — прошепна тя и леко докосна устните му със своите.

Сякаш нежно розово листенце погали устните му. Беше си представял как я целува, мечтал бе за това — десетки, стотици, хиляди пъти. В непрогледния мрак на самотните си нощи, под ярките слънчеви лъчи на отрудените си делници, в прегръдките на други жени. И въпреки това не можеше да си позволи да се отдаде на едно толкова опасно изкушение. Събра цялата си воля и отблъсна целувката й.

— Върви си! — повтори той, свали ръцете й от лицето си и отстъпи назад.

— Защо?

— Защото това, което вършим, е грешно.

— Защо?

Грей се изсмя — горчиво.

— Колко причини искаш да ти изброя?

— Три — отвърна тя и веднага се изсмя на абсурдния си отговор.

Той дори не се усмихна.

— Значи искаш три причини — започна. Беше абсолютно сериозен. — Ще ги получиш. Първо. Ние сме… като членовете на едно семейство.

— Но в действителност не сме. Не сме роднини. Във вените ни тече различна кръв. Каква е втората причина?

— Ние сме приятели. Или поне бяхме.

— Приятели. А, да. Е, не си ли чувал, че понякога приятелството прераства в нещо по-сериозно? Така че остава да чуем само последната причина.

— Баща ти ще ме убие.

Усмивката на Кристин стана по-широка.

— Вероятно.

— По дяволите, Кристин, аз съм градинарят в тази къща!

— И какво?

— Такова! Веднага се махай оттук, по дяволите!

— Добре — съгласи се тя. — Но само ако ми кажеш в очите, че не ме желаеш.

Не я желае? Пресвети боже, от толкова време я желаеше, че вече не си спомняше кога именно се бе зародило това желание. Дори и в момента изпитваше почти физическа болка при мисълта, че може да я има. Такава силна болка, че рязко се отдръпна от нея и изръмжа:

— Махай се!

Произнесе последните думи с такава сдържана ярост, толкова твърдо и неотстъпчиво, че Кристин за миг си помисли, че може би наистина сериозно я пъди. Че годините са изличили чувствата, които може и да бе изпитвал към нея навремето. Че вероятно е видяла в думите и държанието му само онова, което е искала да види. Една мисъл, зародила се внезапно в съзнанието й, й причини неописуема болка.

— В живота ти има друга жена, нали?

Грей остана толкова изненадан и потресен от въпроса й, че рязко се извърна към нея и я погледна. Очите й се отвориха широко, руменината се изцеди от лицето й.

Кристин разтълкува мълчанието му посвоему.

— О, господи, в живота ти има друга. — Тя се разсмя — от смущение, но и за да не се разплаче. — Каква съм глупачка… Естествено, че си имаш приятелка…

Когато тя се обърна, решена да поеме обратния път по каменната пътека към вратата на парника, Грей реагира, воден единствено от инстинктите си. Сграбчи я за ръката и я завъртя към себе си. По-късно щеше да стовари вината за последвалите събития върху опустошените й от болка очи, върху бързината, с която се бе превърнала от прелъстителка в отчаяното дете, което бе познавал преди толкова много години. Придърпа я към себе си и изръмжа:

— Няма друга жена!

Кристин силно се притисна към него. Телата им сякаш бяха създадени едно за друго. Винаги бе знаела, че близостта му ще я накара да се задъха от страст… така, както винаги бе знаела, че може да свре глава под брадичката му, че раменете му са здрави и силни, а коремът — стегнат и твърд. Сгушена в него се почувства като в надеждно и непревземаемо укритие. Отпусна се, остави се на думите му да я успокоят. Но той все още не бе казал, че я желае.

— Моля те, искай ме — прошепна тя. — Никой никога не ме е желал истински.

Кристин мълвеше думите, зашеметена от допира на мъжкото тяло — през тънкия плат на тениската усещаше широкия му гръден кош, изпъкналите ребра, малките мъжки гърди. Тениската миришеше на пот — тежък, мускусен мирис, който за нейна голяма изненада я развълнува дълбоко. Кристин въздъхна, после простена и положи глава на гърдите му.

— Нито родителите ми. Нито дори циганката, която смятах за своя майка — продължи Кристин. Повече от всичко на света искаше да накара мъжа до себе си да я пожелае. Продължи да се гуши на гърдите му, целуваше го леко… отново… и отново… докато тениската изведнъж се вдигна нагоре и бузата й докосна голата му кожа. Беше топъл… даже горещ. Малки ручейчета солена пот се стичаха по косъмчетата на гърдите му. Тя потърка буза и почувства потта му върху себе си.

Думите й, особено онези за измислената й майка — циганката, оставиха огнена следа в мислите му — също като следата, която ласките й прогаряха по тялото му. В момента, в който тялото й се докосна до неговото, от устата му се изтръгна сподавен стон. Започна да стене, когато устните й се плъзнаха по тънката му тениска. Но когато постави буза върху голите му гърди, той я сграбчи за косата и привлече устата й към неговата. В този момент не бе в състояние да разсъждава. Не бе способен да мисли за последствията. След това щеше да разполага с достатъчно време да се разкайва за глупостта си.

Целуна я силно — сякаш се опитваше да я накаже зарази всичките години, в които бе копнял да я целува, но се бе задоволявал само с мимолетните си връзки с други жени. Тя посрещна целувката му с не по-малък копнеж и страст. След малко целувките им станаха по-нежни, по-омайни, по-истински. И двамата имаха усещането, че в телата и душите им пламти неугасим огън.

— Кажи ми, че ме желаеш — отново прошепна Кристин, допряла устни до неговите.

Грей лекичко се отдръпна и потърси очите й. Молбата й му се стори странна, защото възбуденото му тяло ясно показваше колко много я желае.

— Кажи го с думи — настоя Кристин.

Отново се бе превърнала в дете — дете, научило се да живее без внимание и любов. Дете, което живееше в измисления свят на фантазиите си. Дете, което бе дошло при него и му бе поверило мечтите, страховете и чувствата си. Той хвана лицето й с длани и, допрял палци до ъгълчетата на устните й, прошепна:

— Желая те. Имам чувството, че през целия си живот съм искал само теб.

Кристин затвори очи, за да се наслади на чутото, извърна глава и докосна дланта му с устни. Целуна я. С много нежност. С благоговение. После целуна и другата. Бавно и уверено свали ръцете си и започна да разкопчава най-горното копче на копринената си блуза. После се премести на второто, на третото… Смело хвана ръцете му и ги насочи надолу към гърдите си.

— Господи! — унесено промълви той.

— Люби ме — примоли се Кристин.

Молбата й си беше истинска лудост, но за момента Грей бе готов на всичко.

През следващите няколко минути Грей попадна във водовъртеж от възприятия и страсти. Фината дантела на бельото й, смачкана от нетърпеливата му ръка. Кожа, по-гладка и от коприна. Съвършено оформени гърди с тъмни като монети зърна. Черна като абанос коса, в която може да вплете пръсти и да зарови лице. Жарки, подути устни, които ненаситно търсят неговите. Твърди зърна, отдали се на ласките на устните му. Стонове. Въздишки.

Тя извика името му и ръцете й рязко измъкнаха тениската през главата му. Устните й обходиха голите му гърди, езикът й вкуси от солената му пот, а после се плъзна в устата му. Грей се опитваше да разкопчее полата й. Беше толкова възбуден и твърд, че си мислеше, че всеки момент ще експлодира. Къде… къде можеше да я люби в тази оранжерия?

Кристин почувства торба с торф зад гърба си. Беше твърда. Също като Грей. Всичко у него беше твърдо — гърдите, стомахът, загрубелите му ръце, опустошителните устни… и въпреки това тя се чувстваше прекрасно. Той пъхна ръка в дантелените й гащички. От устните й се изтръгна тихичък стон, последван от гърлено стенание. Докато докосваше онези толкова интимни части от тялото й, които като че ли му принадлежаха напълно — бяха негови и само негови — тя започна да го моли да сложи край на това сладостно мъчение. Най-накрая Грей свали гащичките й и изхлузи собствените си дънки. И тогава Кристин най-после видя най-мъжествената част от тялото му. Той се надвеси над нея, разположи се между краката й, а след това се поколеба. Потта му капеше върху нея. Тялото й пулсираше, искаше го, желаеше го, разкъсваше се от копнеж по него.

— Грей…

С последните останки на здрав разум той прошепна:

— Нямам нищо, с което да те предпазя.

— Аз съм се погрижила — прошепна тя.

Освободен и от това бреме, той се потопи дълбоко в нея. Искаше му се само с един мощен тласък да заличи всичките онези години на неутолим копнеж и страст. Но получи много повече. Това, което се случваше с тях, беше магия. Неповторима и неописуема. Магия, която никой от двамата не би могъл да обясни с думи. Грей знаеше, че и тя изпитва същото, защото очите й се напълниха със сълзи. Край на несподелените желания, копнежи и страсти. И двамата съзнаваха, че в този миг животът им, непълен и непълноценен допреди малко, бе станал необяснимо цялостен и завършен. След толкова много време най-после си принадлежаха.

Когато всичко свърши, Грей си помисли, че веднага ще го връхлети чувство на вина. Но това никога не стана. Как изобщо е могъл да си помисли, че нещо толкова естествено и красиво може да е грешно и неправилно?

 

 

Кристин се събуди изведнъж. За част от секундата си помисли, че тази сутрин е като всички останали — слънцето светеше ярко в прозореца, птичките пееха сладкогласните си песни. В следващия миг обаче ужасната реалност се стовари отново в живота й. Спомни си за дъщеря си, припомни си розовите копринени гащички и стомахът й се сви, сърцето й се изпълни със страх.

Опита се да се пребори с този кошмар, но не беше сигурна колко още би могла да издържи. Къщата бе пълна с хора, но тя се чувстваше съвсем сама и неописуемо самотна. Като се изключи миналата нощ…

Кристин насочи очи към фотьойла край леглото й. Беше празен. В гърдите й се надигна разочарование, но тя бе твърдо решена да се бори смело с всички отрицателни емоции. Съсредоточи цялото си внимание върху две неща, които вече знаеше със сигурност: първото бе, че споменът за онзи следобед в оранжерията все още го вълнуваше, а второто бе свързано с паниката, която бе забелязала в очите му, когато се опита да го докосне. Защо се паникьосва, щом не изпитва нищо към нея?

Нетърпелива да разбере дали не са научили нещо ново за дъщеря й, нетърпелива да види Грей, Кристин се изкъпа, облече се, излезе от спалнята и пое надолу по стълбите. Само след миг беше на първия етаж. Видя Грей във всекидневната и се закова на мястото си. Той разговаряше с агент Карели — ако съдеше по приведените глави и съсредоточените им лица, разговорът очевидно бе много важен и сериозен.

— Вие сте абсолютно прав — заяви Тери Карели. — Наистина има несъответствие между бележката за откупа и подтекста, вложен в изпращането на детското бельо.

Сякаш почувствал присъствието й, Грей вдигна поглед към нея и Кристин понечи да се усмихне. Усмивката й угасна в мига, в който видя празния поглед на Грей. Наистина ли бе повярвала, че ще може да заличи миналото? Да, беше глупачка да вярва в това.

Натъжена, Кристин пристъпи в стаята, готова да се изправи пред новия ден.

Тери Карели проследи погледа на Грей, забеляза Кристин и поздрави:

— Добро утро. Разбрах, че сте успяла да поспите малко.

— Малко — отвърна тя. — Научихте ли нещо…

— Не — със съжаление отвърна Тери. — Подложихме на анализ пакета и съдържанието му. Както и предполагахме, по бельото имаше човешка урина. Успяхме дори да идентифицираме няколко отпечатъка с помощта на високотехнологичен процес на идентифициране, но не стигнахме до нищо, което да ни е от помощ — намерените отпечатъци бяха вашите и на дъщеря ви. Мислех, че може да има и отпечатък от бавачката, но не намерихме такъв.

— Тя много рядко се докосва до бельото на Манди. Аз приготвям дрехите й сутрин и я водя на училище. Сенди я прибира у дома, но й помага с вечерната баня само в случаите, в които ми се налага да закъснея. А това се случва много рядко.

— Разбирам. Между другото, по бельото не бе открита семенна течност.

Самото споменаване на семенна течност изтри всякакви други мисли от съзнанието на Кристин и я потопи в море от паника. Тя не чу почти нищо от следващите думи на Карели. Спомена нещо за някаква теория, която искал да обсъди с нея снощи, а после заговори за Грей, който бил стигнал сам до същото заключение.

— Искам да ви предупредя, че не мога да гарантирам нищо — продължи да говори Тери. — Но не смятам, че изпращането на бельото е толкова заплашителен знак, колкото го възприехме в началото.

Кристин се помъчи да събере мислите си и да се вслуша в думите на агента.

— Нека да ви го обясня по-просто — продължи той. — Повечето похитители предприемат дадена стъпка, тласкани от два основни мотива: някои искат парите, другите искат самото дете. Похитителят, който иска пари, изпраща бележка с исканията си за откуп; похитителят, който иска детето, не изпраща нищо. Този тип — в почти всички случаи е мъж — не би се съгласил да върне детето, срещу каквато и да е сума. Обикновено намираме децата със следи от сексуално малтретиране… ако изобщо успеем да ги открием.

— Но вие не смятате…

— Бележката с искане на откуп дойде веднага след отвличането — отвърна Тери. — Мисля, че човекът, отвлякъл дъщеря ви, иска пари. Изпращането на бельото цели само да ви сплаши. Просто още един начин да играе по нервите ви. Още от самото начало на разследването ви посочих, че вероятно става дума за човек, който изпитва дълбока вътрешна потребност да контролира живота си.

Кристин си позволи малко оптимизъм, макар че не беше толкова глупава, че да смята, че всички деца, отвлечени заради пари, се връщат живи и здрави при родителите си.

— Какво можем да очакваме оттук нататък?

Тери Карели въздъхна.

— Въпреки целия ни опит не бихме могли да твърдим нищо със сигурност. Но ако аз бях на мястото на похитителя, щях съвсем скоро да предприема решаващата стъпка. Най-общо казано, колкото по-дълго държи детето при себе си, толкова по-голям става рискът да бъде забелязан от някого.

Грей почти не слушаше разговора на Кристин с агента. Беше твърде зает да наблюдава Ники, която беше влязла в стаята, понесла някакъв поднос. Преструвайки се, че събира посудата — най-вече чашки за кафе, останали от предишната вечер — тя се приближаваше все по-близо и по-близо. Грей беше готов да си помисли, че Ники се опитва да подслуша разговора им. Отхвърли тази възможност още в момента, в който му хрумна. Ники трябваше само да попита Кристин за какво са разговаряли и тя щеше да й каже абсолютно всичко.

— Но единственото, което можем да направим в момента, е да продължим да чакаме — заключи Кристин, предугадила думите на агента, преди още да ги е произнесъл.

— За съжаление, да. — Погледна към Хем Кланси, който му правеше някакви знаци, и додаде: — Извинете ме.

Кристин и Грей останаха сами, но Грей мигновено се обърна и понечи да се отдалечи.

— Грей? — повика го Кристин и инстинктивно посегна към него. Хвана го за ръкава на ризата, той се обърна към нея и я погледна с непроницаемите си очи. Нищо ли нямаше да й каже? Една дума поне? Ами ако просто решеше да издърпа ръкава си от ръката й? Какво щеше да прави тогава? Какво би могла да направи?

Така и не разбра какво щеше да стане — може би беше пощадена от съдбата — защото се появи някакъв служител от „Лоуел ентъпрайзис“, който след многословни извинения обясни, че имал нужда от подписа й.

Тя поведе сивокосия служител към библиотеката. Грей ги изпрати с поглед. През изминалата нощ дълго бе наблюдавал спящата Кристин. Колкото и да бе странно, никой от двамата не каза нито дума след споделения спомен за миналото. Искаше му се да я попита толкова много неща, трябваше да й зададе безброй въпроси — как бе забременяла при положение, че се бе погрижила това да не стане; как е могла да го измами и предаде, щом толкова много го е обичала. Но така и не можа да намери думите, за да зададе тези въпроси — особено пък последния. А може би просто не бе посмял да ги изрече. Беше се почувствал напълно погълнат от спомена, от онова забравено, но прекрасно усещане за завършеност и цялост. И все още не можеше да се отърси от него. За пръв път от десет години насам си бе спомнил — наистина го бе направил — какво означава да се чувстваш завършено и пълноценно човешко същество. Не си бе давал сметка колко непълен е животът му. Колко незавършен. Празен. Осъзнаването на тази истина го изпълни със страх, защото тя отново даваше на Кристин власт над него, власт, на която не можеше да си позволи да се подчини. И въпреки това…

А може би просто преувеличаваше. Може би правеше от мухата слон. Вероятно всичко се дължеше единствено на спомена за тяхното единение — един прекрасен, възвишен и непорочен спомен. Тогава бе погледнал към ръката й и си бе казал, че трябва само да се протегне, за да докаже, че подобно чувство за завършеност е невъзможно в настоящето, но в края на краищата не се бе осмелил да я докосне. И в момента изпитваше силен гняв към самия себе си, загдето не го бе сторил и не бе приключил с тази история веднъж завинаги.