Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (12)

12.

Ники се промъкна в спалнята на Кристин и — за кой ли път от сутринта, а вече бе късна вечер — се приближи до телефона. Вдигна слушалката, избра номера, който вече знаеше наизуст, и зачака.

Звън…

Макар да бе доловила само някои откъслечни думи, бе чула достатъчно от разговора на агент Карели с Грей, за да заключи, че хората от ФБР приемат, че отвличането най-вероятно е било направено заради пари. При нормални обстоятелства би останала много доволна от подобно заключение. Господ й беше свидетел, че не искаше Манди да попадне в лапите на някой откачалник, но случилото се я поставяше в положение да… Какво?

Звън…

Да заподозре самоличността на похитителя? Господи, не можеше да повярва, че бе формулирала подобен въпрос. И въпреки това от самото начало на връзката й с Джейкъб се бе отнасяла с подозрения към нездравия му интерес към „Роузмийд“. Наистина ли беше в състояние да им причини зло?

Звън…

Любопитството му, свързано с „Роузмийд“, би могло и да не означава нищо, естествено. Беше й казал, че напуска града, че възнамерява да си потърси ново поле за изява. Може би вече бе заминал. Всъщност колкото повече разсъждаваше върху това, толкова по-склонна бе да повярва в това.

Звън…

В края на краищата с какви доказателства разполагаше за участието му в отвличането? Никакви. Абсолютно никакви. Ако не отговори и на следващото позвъняване, тя ще приеме, че е пълна идиотка, и ще забрави за Джейкъб Парди. И няма да се обажда повече.

Звън…

Ето! Аз съм идиотка, призна си тя и затвори телефона. Никой не би могъл да каже къде се намира Джейкъб в момента. Ники се почувства значително по-добре. Почувства се… свободна. Тя прекоси стаята и се насочи към вратата. Радваше се, че той бе излязъл от живота й. Никой никога нямаше да разбере за връзката й с него, помисли си Ники, отвори вратата и се блъсна право в…

Тери Карели протегна ръка, хвана я за раменете, за да й попречи да падне, и едновременно с това каза:

— Извинявай.

— О, боже, стресна ме!

— Извинявай — повтори той. Сърцето му биеше учестено и не беше съвсем сигурен, че единствената причина за това е неочакваният сблъсък в коридора. Може би сърцебиенето му имаше нещо общо с близостта на жената пред него. И с тези големи очи, които го гледаха толкова открито и искрено.

— Аз… ами… качих се, за да се обадя по телефона — поясни Ники и веднага съжали за думите си. Той изобщо не я бе попитал какво прави тук. Дали обяснението й прозвуча странно? Подозрително? А и не беше ли странно, че ръцете му продължаваха да я държат за раменете? Не че тя имаше нещо против. Всъщност те я караха да се чувства добре. Както и тези тъмни, изпълнени с разбиране очи, които се взираха в нейните.

Тери сякаш внезапно се осъзна, пусна я и на свой ред обясни:

— Аз пък тръгнах да се поразходя малко. Имам чувството, че ще полудея от това бездействие.

Ники си отдъхна с облекчение. Той очевидно не намираше за странно обяснението, което бе дала на факта, че излиза от спалнята на Кристин.

— Да — отбеляза тя. — Всички сме малко изперкали.

— Да — съгласи се Карели и тръгна надолу по стълбите. Ники тръгна редом с него. — Никой не може да си намери място от притеснения.

И това е самата истина, помисли си Тери. Над цялата къща тегнеше облак на безпокойство. Госпожа Джаксън, съпругът й, че дори и Ники непрекъснато сновяха нагоре-надолу по стълбите. Само Грей Бенън бе останал сравнително спокоен.

— Не мисля, че можем да издържим още дълго така — рече Ники. — Вече не зная какво да мисля. Не че бих си го признала пред Кристин. Искам да кажа… пред нея се преструвам на смела, но е много трудно. — Тя го погледна. — Знаеш ли, много ме е страх.

Признанието на Ники го развълнува. Беше оголила душата си пред него, признала му бе колко е уязвима. В последно време хората като че ли бяха започнали да вярват, че са непобедими. И че биха проявили слабост, ако признаят страховете и притесненията си.

— Зная — кимна Тери и веднага продължи, защото смяташе, че разговорът може да й помогне: — Близка ли си с детето?

Ники се усмихна.

— О, да. Аз съм й кръстница. Бях до майка й, когато тя се роди.

— Разкажи ми за нея.

— Тя е… специална. Много е умна, забавна, чувствителна, но може да бъде и безжалостно откровена и пряма. При Манди няма скрито-покрито. Освен това е способна на дълбоки и искрени чувства. Тя непременно ще е една от онези личности, които ще променят света.

Забелязал внезапните пламъчета, затанцували в очите на Ники, Тери отбеляза:

— Говориш като нейна майка, а не като кръстница.

— Тя е всичко, за което може да мечтае една майка. И аз много я обичам.

— Обичаш децата, нали?

Ники отговори без никакво колебание:

— Да, обичам ги. — Остана изненадана от следващия си въпрос. — Мислиш ли, че днешният свят е твърде ужасно място за едно дете?

— Мисля, че светът винаги е бил ужасен. От праисторически времена, та до ден-днешен непрекъснато е имало войни, болести, глад, наводнения и винаги ще ги има, но през всичките тези векове са се раждали деца и много от тях са дали своя неоценим принос за развитието на цивилизацията. Слава богу, че родителите на Платон, Микеланджело, Шекспир, Александър Бел, Мадам Кюри и…

Тери спря, когато забеляза, че Ники вече не е до него. Обърна се назад и я видя да стои няколко стъпала по-горе. Наблюдаваше го с усмивка.

— Извинявай — промърмори, леко смутен.

— Не се извинявай. Разпалеността ти прилича. — Наистина беше така. Лицето му беше преобразено — светнало и одухотворено. — И ти обичаш децата, нали?

— Да, обичам ги. Бих искал да си народя цяла къща. — Той се усмихна. — Винаги съм вярвал, че един ден ще го направя. А Господ ми е свидетел, че на мама това много ще й хареса.

— В такъв случай не разбирам защо все още не си го направил — заяви Ники, макар дълбоко в себе си да се радваше на това.

— Работата ми изисква жертви.

— И не познаваш нито един човек от ФБР, който има щастлив брак? — попита тя, слезе няколко стъпала по-долу и отново застана до него.

— Не бих могъл да твърдя това, но и най-здравите и задружни семейства изпитват трудности. Само една много специална жена би могла да се справи.

— А ти все още не си я намерил?

— Не — отвърна той. — Истината е, че дори извън ФБР много от браковете се провалят. Процентът на разводите е тревожно висок. Извини ме, че намесвам личния ти живот, но нито твоят брак, нито този на госпожа Джаксън са просъществували дълго.

— Прав си, но аз въпреки всичко продължавам да вярвам в институцията.

Тери сви рамене и промени темата.

— Кажи ми защо една жена, която обожава децата, няма свои собствени?

— Съпругът ми смяташе, че би било грешка да раждаме деца, които ще са принудени да живеят в това общество. Не бях съгласна с него, но пък това не беше единственият въпрос, по който не можехме да се разберем. Разногласията ни по отношение на децата обаче бяха основната причина за развода ни. — Тя се усмихна тъжно.

— Съжалявам.

По взаимно съгласие смениха темата, побъбриха още малко докато слизаха по стълбите и се разделиха неохотно. Тери се извърна крадешком и хвърли един поглед на Ники. Типично в негов стил да бъде привлечен — добре, добре! Наистина бе привлечен от нея! — от жена, която иска семейство. В същия момент Ники си мислеше колко е тъжно, че мъж като него никога няма да има съпруга и семейство. Освен това подозираше, че един такъв мъж не би простил лесно ничие прегрешение.

 

 

Един телефон в Натчез иззвъня.

След пет-шест сигнала някой отговори.

— Кога ще го направиш, за бога! — изсъска човекът, който звънеше.

Гласът от другата страна отговори спокойно:

— С тези неща не трябва да се прибързва.

— Направи го. Тази вечер! — Връзката прекъсна.

Мъжът посрещна с усмивка тази демонстрация. Нека този, който му се бе обадил, да си мисли, че контролира всичко. Това бе най-добрият начин да се справя с хората, които не можеха да контролират дори сами себе си.

 

 

Обаждането дойде в единадесет часа без три минути.

Всички вдигнаха очи.

Тери Карели погледна към Кристин, която отново стоеше пред прозореца. Чула звъненето на телефона, тя се обърна, но остана на мястото си. Тери й махна с ръка да се приближи. Кристин прекоси стаята, без да поглежда встрани, като пламенно се надяваше, че това може би е обаждането, което отново ще я събере с дъщеря й.

След като предупреди Кристин, че трябва настоятелно да поиска да разговаря с Аманда, агент Карели й даде знак да вдигне слушалката. Тя отговори на четвъртото позвъняване.

— Ало?

В първия момент не чу нищо. После до ушите й достигна дрезгав, съзнателно променен шепот.

— Гранд Вилидж. Остави парите в хижата. Ако донесеш всичко, ще върна дъщеря ти. — Пауза. — Ела сама.

Щрак.

Сигнал свободно.

Последван от вика на Кристин:

— Почакай!

След тази единствена дума всички присъстващи осъзнаха, че обаждането наистина бе от похитителя. Всички започнаха да разговарят развълнувано, докато чакаха да чуят записа. В същото време Фил Бърмингам започна стандартната процедура по проследяване на обаждането. Не че някой наистина вярваше, че това ще им даде някаква допълнителна информация. И тогава всички чуха записа. Когато свърши, агент Карели заговори:

— Какво е Гранд Вилидж!

— Навремето е било индианско селище — отвърна Грей. — Исторически паметник.

— Къде се намира? — попита агентът.

— На булевард Джеферсън Дейвис — отговори Грей. — Изборът на място е добър. Хем е в рамките на града, хем е изолирано и уединено.

— Донеси ми карта — нареди Карели на един от агентите. После отново се обърна към Грей. — Значи познаваш мястото?

— Да — отвърна той. — Познавах го отпреди десет години.

— Едва ли са направени съществени промени оттогава насам — заяви Кристин.

— Нима ще занесем парите, без да сме получили потвърждение, че детето е живо? — попита Хем Кланси.

Всички млъкнаха при този прям и грубоват въпрос.

— Разбира се, че ще ги занесем — непоколебимо заяви Пейтън. — Ако не се подчиним, можем да сме сигурни, че ще застрашим живота й. — Пауза. — Тя е жива… и ние ще си я върнем.

— Това е другият проблем — продължи агентът. — Похитителят каза единствено, че ще я върне. Кога? Как?

— Не зная кога и как — разгорещено рече Пейтън, — но той ще я върне.

— Ти като че ли непоколебимо вярваш в този или тези индивиди — отбеляза Грей.

Пейтън като че ли се смути, но само за миг. Отговори спокойно както винаги.

— В този момент нямаме голям избор. Остава ни само да вярваме в този или тези индивиди. Те държат Аманда в ръцете си и командват парада. А ние трябва да се надяваме, че притежават някаква чест.

Всички в стаята започнаха да дискутират въпроса, като се питаха каква чест можеха да очакват от хора, отвлекли едно беззащитно дете. Оживеният разговор бе прекъснат от един глас — толкова тих, че бе цяло чудо, че успяха да го чуят.

— Пейтън е прав.

Всички погледи се насочиха към Кристин. Присъстващите като че ли за момент бяха забравили за нея. Някои сякаш останаха изненадани, когато видяха, че вече е затворила телефона и е заела отново поста си пред прозореца.

— Трябва да се възползваме от тази възможност, дори и ако вероятността да измъкнем Манди жива е едно на един милион — заяви тя с нетърпящ възражение глас.

Грей най-после заговори:

— Тя е тази, която трябва да вземе решението.

Кристин насочи поглед към него. Беше я избягвал през целия ден. А и тя не можеше да забрави факта, че не бе откликнал по никакъв начин на докосването й.

— Да действаме тогава — намеси се агент Карели и додаде: — И ние си имаме свой план. Няма да им позволим да се измъкнат просто ей така. Ще обкръжим Гранд Вилидж и ако сме сигурни, че не застрашаваме живота на детето, ще извършим арести.

— Арести? — възкликна Пейтън, който очевидно бе изумен от думите на агента. — Това не е ли рисковано? Те дадоха ясно да се разбере, че държат Кристин да отиде сама. — В следващия миг изглежда си даде сметка, че думите му прозвучаха твърде безнадеждно. — Аз не по-малко от всеки друг искам Аманда да се върне. Даже повече. И за мен това е най-важното. Не бих искал да направим нещо, което може да застраши живота й.

— Господин Джаксън — прекъснато Тери. — Прекрасно разбирам тревогата ви, но както вече казах, ние ще действаме само ако сме сигурни, че не заплашваме сигурността на детето. — Пауза. — Позволете ни да си вършим работата.

Пейтън въздъхна, а след това промълви:

— Извинете ме. Вие сте прав, разбира се. Нали точно затова ви повикахме. Проблемът е в това, че много искам да си върна дъще… Аманда.

— Разбирам — прекъсна го Тери и погледна към Грей. — Можете ли да ми помогнете с картата?

Грей кимна.

— Ще имаме нужда и от парите. — Тери се обърна към Хем Кланси.

Кланси веднага се насочи към библиотеката. Междувременно Фил Бърмингам потвърди, че обаждането действително е било проведено от обществен телефон в града. Думите му не предизвикаха никаква изненада.

Парите, подредени в тъмночервен куфар, и картата на града бяха донесени едновременно. Хем Кланси остави куфара на пода до агент Карели.

Той отвори куфара и започна да вади пачките стодоларови банкноти. Всяка пачка съдържаше сто банкноти. В куфара имаше общо двеста пачки.

— Ще монтираме електронно устройство за проследяване. По този начин ще можем да проследим колата на похитителя.

Очите на Кристин светнаха.

— Това означава ли, че той ще ни отведе при Аманда?

— На теория, да — кимна Тери. — В случай че не открие устройството.

Електронното устройство с размерите на запалка „Бик“ бе скрито в една фалшива пачка. Поставиха я на дъното на куфара, а после я покриха с истинските пари.

— Ето какъв е планът — заяви Тери. — Той е съвсем простичък и ясен. Госпожо Джаксън, вие ще направите точно онова, което ви наредиха…

— Не! — извика Грей. — Не мислите сериозно да я изпратите сама да остави парите, нали?

— Разбира се, че аз ще оставя парите — веднага възрази Кристин.

Грей сякаш изобщо не я чу. Обърна се отново към агент Карели.

— Няма как да знаете към каква опасност я тласкате.

— Тук сте абсолютно прав — съгласи се Тери. — Не зная.

— Аз ще занеса парите — настоя Кристин.

Грей отново не й обърна внимание.

— Те могат да вземат парите и след това да я застрелят. Или пък първо ще я застрелят, а след това ще вземат парите.

— Те няма да ме… — започна Кристин, но Пейтън я прекъсна по средата на изречението.

— Няма да я застрелят.

— Как, по дяволите, можеш да си сигурен в това? — попита Грей, но не изчака отговора му. — Не мога да повярвам, че ще й позволиш да направи това.

— Те изрично поискаха тя да ги занесе — изтъкна Пейтън.

— Както вече ти казах, не мога да повярвам, че ще й позволиш да го направи.

Думите на Грей прозвучаха твърде обидно и Пейтън реагира по съответния начин, макар че нито за миг не повиши глас.

— Твоето мнение е без значение. Аз пък не мога да повярвам, че имаш наглостта да се върнеш тук и да започнеш да раздаваш мнения наляво и надясно.

Последните му думи сложиха край на цивилизованите отношения, които бяха съумели да поддържат до този момент.

Очите на Грей потъмняха, гласът му стана студен и неотстъпчив.

— Нагъл или не, аз никога не бих позволил на съпругата си да рискува живота си.

— Тя не е твоя съпруга.

— Да, така е, но и твоя няма да бъде още дълго, нали?

— Престанете! — изхлипа Кристин.

В същия миг прозвуча и апелът на Тери:

— Господа, моля ви…

Грей и Пейтън се измериха с погледи. Погледите им изразяваха предизвикателство, в очите на Грей искряха яростни пламъчета, а тези на Пейтън бяха студени като лед.

Грей пръв наруши мълчанието.

— Аз ще отнеса парите.

— Не, няма — възрази Кристин. — Аз ще ги занеса.

— Не е моя работа да взимам подобно решение — намеси се Тери, — но бих искал да отбележа, че господин Джаксън изтъкна много важен аргумент. Похитителите ще очакват госпожа Джаксън. Появата на някой друг, особено пък ако е човек, когото не познават, може да ги ядоса. Не бих искал да объркаме всичко, и то след като постигнахме такъв напредък.

Последва мълчание, по време на което Грей и Кристин безмълвно се бореха за надмощие.

Напрежението намаля едва след разумната забележка на Тери, насочена към Грей.

— Бихте могли да ни съдействате най-резултатно, ако ми помогнете да се ориентирам по картата.

Грей най-сетне капитулира, макар и с огромно и очевидно нежелание.

Всички — агентите от ФБР, градските полицаи, служителите на шерифската служба на окръг Адамс, както и Ники, Кристин и Пейтън — се струпаха около Грей.

— Това — започна той, като прокара пръст по една линия — е булевард Джеферсън Дейвис, който излиза на Магистрала номер шейсет и едно. Тук се намира входът към селото. Непосредствено вляво има паркинг, а вдясно е сградата, която се използва като център за посетители. Ей там — Грей посочи някакъв участък вляво от паркинга — се намира една реставрирана къща, която всъщност не е нищо повече от колиба със сламен покрив.

— На какво разстояние от паркинга се намира тази колиба? — попита Хем Кланси.

— Мога само да предполагам — отвърна Грей, — но ми се струва, че е на не повече от седемдесет до деветдесет метра. Останалата част от селището — той посочи към картата — се състои от погребални могили… две или три на брой… които са свързани помежду си с пътеки. Районът малко прилича на игрище за голф. Около селцето, оттук, та чак до тук — той посочи почти целия участък зад и вляво от селото, — е гора.

— Какво е това? — попита Тери и посочи малка синя линия, която прорязваше лявата страна на картата. Гората почти изцяло следваше извивките й.

— Това е потокът Света Катерина.

— Поток? — уточни Тери.

— Да, но това е само едно име — уточни Грей. — В него почти няма вода. Преди десет години коритото му беше пълно с трева, храсталаци, ниски увивни растения.

— И все още е така — обади се градският полицай — кокалест, слаб като скелет мъж на име Боунс. — Понякога след проливен дъжд в коритото се насъбира малко вода, но нищо повече.

— А гората свършва тук? — попита Хем Кланси и посочи един участък от картата.

— Да — потвърди Боунс. — Това тук е пряк път, нещо като задна врата към Гранд Вилидж. Мястото е обрасло с трева, но оттук минава път. — Той посочи една линия на картата, която минаваше успоредно на потока. — Потокът тече вдясно от пътя, но там, където го пресича, има големи бетонни дренажни тръби. Вдясно от селото се намира жилищен квартал.

— Жилищен квартал? — попита Хем Кланси.

— Да. Всъщност цялата дясна страна на селището е обградена с къщи. Не смятам, че някой ще може да мине оттам незабелязано.

— А прекият път? По него минават ли коли? — попита Тери.

— О, да — кимна Боунс. — Постоянно разгонвам хлапетата, които паркират колите си, за да се целуват на спокойствие. Това там е любимото място за срещи на местните влюбени.

— В такъв случай това значи са единствените два пътя към селото? — уточни Тери.

— Не зная със сигурност — замисли се Боунс. — Гранд Вилидж се управлява и поддържа от службата за поддържане на националните паркове. И макар че постоянно разгонвам хлапетиите от околностите му, технически селото не е под наша юрисдикция. — Замълча за момент, а след това додаде: — Що се отнася до това дали има други пътища, по които да се влезе и излезе в селото, трябва да сте наясно, че то се простира на площ от повече от четиристотин декара.

— Уха! — възкликна Тери. — Не си давах сметка, че говорим за толкова обширна площ.

— Да уведомим ли управата на парка? — попита Фил Бърмингам. — Сигурен съм, че ще могат да ни дадат най-подробна информация за пътищата.

— Не! — категорично заяви Тери. — Няма нужда да въвличаме нови хора. Поне не и за момента. Нека първо отидем да поогледаме сами. Искам най-напред да разгледам прекия път. — Обърна се към Хем Кланси и Фил Бърмингам. — Вие двамата тръгвайте с едната кола. Аз и Боунс ще вземем другата.

— И аз идвам — обади се Грей.

— Не смятам, че… — възпротиви се Тери.

— Идвам с вас — настоя Грей.

— В такъв случай и аз ще дойда — обяви Пейтън.

Тери се замисли за момент, а после обяви решението си, макар че за всички бе ясно, че го прави неохотно.

— Добре. Но няма да ни се пречкате. Говоря напълно сериозно. Не желая да нося отговорност и за вас двамата. Господин Джаксън, качете се при Фил. Господин Бенън, идвате с мен и Боунс. — Тери се обърна към полицая от шерифската служба. — Ти оставаш тук. След като получат парите, похитителите може да се обадят, за да съобщят нещо за местонахождението на детето. Искам да се свържеш с нас веднага щом разбереш нещо.

— Ясно — отсече полицаят.

Тери погледна към Кристин.

— Готова ли сте?

Кристин кимна.

— Добре — отсече агент Карели. — Както вече ви казах, вашата задача е ясна. Трябва да отидете до Гранд Вилидж, да минете през парадния вход, да занесете куфара до колибата и да си тръгнете. И никакви геройски изпълнения! Оставяте куфара и веднага се връщате тук, в „Роузмийд“. — Пауза. — Разбрахте ли?

— Да — откликна Кристин.

— Колко минути ще са й нужни, за да стигне до селото? — попита Тери.

— Петнадесет, двадесет минути — отговори Грей.

Тери погледна часовника си.

— Моят часовник показва единадесет и двадесет и две минути. Да предположим, че пътят е двадесет минути — това прави единадесет и четиридесет и две. Осигурете ни още десетина минути, за да поогледаме — значи единадесет и петдесет и две. — Той погледна към Кристин. — Трябва да оставите куфара точно преди полунощ. Разбрахте ли?

Кристин свери часовника си.

— Разбрах.

— Да го направим тогава. — Тери взе куфара и поведе останалите към вратата.

Когато излязоха отвън, агент Карели изпрати Кристин до колата й, остави куфара на предната седалка, а после й даде някои последни указания. Кристин вече бе отворила вратата на колата, когато нещо — беше готова да се закълне, че чу някой да вика името й — се уви около нея като фини сребристи паяжини, които бавно я накараха да се обърне.

Грей стоеше далеч от нея и я наблюдаваше над покрива на една от колите. Приличаше на сянка в тъмнината. Тя почти не виждаше лицето му и не можа да разчете изражението на очите му. В продължение на няколко секунди двамата просто се гледаха. Внезапно Грей се обърна, наведе глава и влезе в колата.