Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (1)

1.

Грей Бенън, заровил ръце в рохкавата, наторена почва, долови стъпки на приближаващ към него човек. Стъпките, отчетливи и енергични, отекваха по бетонната пътека в оранжерията. Грей се намръщи. Беше едва седем часа сутринта в петък. Повечето от гражданите на Атланта все още бяха на път към работните си места, а голямата част от тях бяха прекалено сънени или пък равнодушни, за да забележат прекрасните зелени тонове на това чудесно майско утро. Зачуди се какво ли бе довело дотук този ранен посетител.

Ясният съскащ звук подсказа на Грей, че посетителят вече бе задминал и по всяка вероятност дори се бе оплел в някое от многобройните ветрилообразни листа на миниатюрните палми. Още секунда, две, още един, два завоя и мъжът — съдейки по стъпките Грей бе почти сигурен, че посетителят му е мъж — щеше да се появи пред погледа му.

Изправи се и зачака. Приближаващите стъпки го изпълниха с необяснимо безпокойство. Безпокойство, породено от появило се изневиделица лошо предчувствие, което осезаемо висеше като дамоклев меч над главата му.

Тръсна глава и се усмихна едва-едва. Господи, ще трябва да престане с тези среднощни филми на ужасите. Гарнирани с топла пица и студена бира.

Тъкмо беше заключил, че посетителят му е мъж, когато край масата с бръшляна и папратите застана тъмнокос, мургав мъж с костюм и тъмни очила. Той продължи да си проправя път край храстите, отрупани с розови цветове, заобиколи тропическите растения, разперили огромните си листа, внимателно мина покрай една току-що доставена пратка петунии с кадифеномеки бели, розови и лилави листенца и спря точно пред Грей. Грей инстинктивно изтри ръце в джинсите си и почисти част от калта. Миризмата на тор обаче бе незаличима.

— Грей Бенън? — попита мъжът. Притежаваше властен глас и говореше с акцент, характерен за източните щати.

Грей си помисли, че безпокойството му е било напразно. И напълно безпочвено. Като се изключи фактът, че мъжът изглеждаше не на място в задушната и топла оранжерия — на челото му вече бяха избили ситни капчици пот — той по никакъв начин не изглеждаше заплашително.

— Да, аз съм Грей Бенън — отвърна Грей. — Какво мога да направя за вас?

— Господин Бенън, аз съм агент Терънс Карели. — Говорейки, мъжът измъкна картата си и му я показа с обигран жест, който подсказваше, че стотици пъти се е представял по този начин.

Агент? Какъв агент? С надеждата, че ще намери отговор на този въпрос Грей погледна към предложения му документ за самоличност. Прочете думите „Федерално бюро за разследване“ и недоумението му нарасна. ФБР? Какво би могло да иска ФБР от него?

— За какво става дума… — Грей отново погледна името на мъжа — агент Карели?

Терънс Карели прибра картата в джоба си и свали слънчевите си очила, вероятно опитвайки се да допринесе за известна непринуденост в отношенията им. В очите му обаче прозираше чувство на вина, което само подсили фаталистичното предчувствие, споходило Грей преди малко. Предчувствие, което се оказа напълно оправдано.

— Съжалявам, че трябваше да дойда дотук, за да ви съобщя лоши новини.

Грей се напрегна, подготвил се да чуе неизвестните лоши новини, макар да нямаше и най-бегла представа за какво би могло да става въпрос. Водеше простичък живот, изпълнен с упорита работа и епизодични развлечения. Цялото му съществуване бе съсредоточено около малката компания за оранжерийни растения и озеленяване, която бе създал преди десет години. Нямаше дори семейство, което да го прави уязвим и застрашен по някакъв начин.

— Вашата дъщеря е била отвлечена.

Грей чу съобщението, осъзна го и въздъхна от облекчение.

— Вижте, сигурно е станала някаква грешка. Аз нямам дъщеря.

На лицето на агента се появи изражение, което убедително подсказа на Грей, че следващите му думи никак няма да му се понравят. Така и стана, разбира се.

— Познавате ли Кристин Адел Лоуел Джаксън?

Името Джаксън не означаваше нищо; името Лоуел означаваше всичко за него. Дори и след всичките тези години Кристин Лоуел събуждаше спомени, които той през цялото това време настойчиво се бе опитвал да заличи. Тогава бе съзнавал, че си играе с огъня — един беден градинар не може току-така да се занася с високопоставената щерка на богатия си работодател — но от момента, в който го бе прелъстила, той се бе оказал загубен навеки. Подобно на грешник в Райската градина. Бяха прекарали едно жарко лято като любовници. Разменяли си бяха пламенни целувки, а телата им, обхванати в огъня на страстта, се бяха опитвали да кажат онова, което нито един от двамата не искаше, или пък не можеше, да изрече. Но въпреки цялото това мълчание Грей чудесно бе осъзнавал топлото чувство, изпълнило сърцето му. И наивно бе вярвал, че същото това чувство кълни и в сърцето на Кристин. Онова, което истински го бе озадачило, изплашило дори, бе бързината, с която тази пламенна любов бе изместена от ледено безразличие и нежелание за прошка.

— Да, познавам я — кимна Грей.

Агентът очевидно се чувстваше твърде неловко. Създаваше впечатлението, че в момента би предпочел да е всякъде другаде, но не и тук, да се занимава с всичко друго, но не и с мисията, с която се бе нагърбил.

— Упълномощен съм да ви уведомя, че наистина имате дъщеря. На девет години е, казва се Аманда и беше отвлечена вчера след обяд.

Грей го изгледа така, сякаш току-що произнесените думи бяха на някакъв чужд език, език, който той изобщо не разбира.

Терънс Карели си позволи кратка пауза, преди да продължи.

— Госпожа Джаксън искаше да знаете това, но изрично ме помоли да ви предам, че сте в правото си да постъпите както намерите за добре.

— И какво означава това? — Грей се питаше дали гласът му издава обхваналото го тотално объркване и недоумение. Да, точно така се чувстваше — объркан и вцепенен. Вероятно щяха да го връхлетят и други чувства, и то съвсем скоро може би, но в момента изпитваше благословено емоционално вцепенение.

— Според мен това означава, че ако предпочетете да не се обвързвате и намесвате, тя ще ви разбере. Ако обаче пожелаете да се върнете в Натчез, тя ме помоли да ви предам, че сте добре дошъл в „Роузмийд“.

При по-различни обстоятелства Грей сигурно щеше да се разсмее. Добре дошъл в „Роузмийд“? Той? Преди десет години го бяха прогонили от града с предупреждението да не се връща никога повече. Предупреждението бе дошло след жесток побой, който, според всички очаквания, трябваше да доведе до смъртта му. Но той оживя. Останаха му обаче белези — и физически, и душевни. Нито едните, нито другите можаха да зараснат напълно.

— Всъщност, сър — додаде агентът, — частният самолет на семейството ни очаква на летището. Ако желаете, можете да ме придружите по обратния път.

— Кажете на семейството да си вземе частния самолет и да си го навре отзад! — изръмжа Грей. — А на госпожа Джаксън можете да кажете… — Замълча за миг, а после продължи: — Всъщност по-добре ще е да не й казвате нищо.

Терънс Карели кимна.

— Да, сър.

— Защо е решила да ми каже това точно сега? — чу се да пита Грей.

— Ще трябва да попитате нея. — Тишина, последвана от едно: — Съжалявам. Зная, че това е ужасен начин да научите, че сте баща.

Изпълненият със съчувствие глас на непознатия му действаше странно успокояващо и Грей на момента реши, че агент Карели е не само добър федерален агент, но и свестен и почтен човек. После видя, че Карели слага отново слънчевите си очила и тръгва обратно по пътеката, по която бе дошъл само преди няколко минути.

— Детето ще бъде ли добре? — извика след него Грей. Даваше си ясна сметка, че бе казал детето, а не моето дете, но все още не можеше да осмисли факта, че това момиченце е негово.

Агент Карели се обърна. Грей веднага забеляза мрачното му изражение, долови заплахата, стаена в думите му.

— Не бих могъл да зная това.

Грей оцени честния отговор. Нужна бе смелост, за да се съобщи горчивата истина, а Грей се възхищаваше на хората с кураж. И въпреки това, мрачните думи на агента, както и всичко останало, което бе чул до този момент, сякаш изобщо не можаха да проникнат до съзнанието му. Той просто стоеше като закован на мястото си, неспособен да се помръдне дори, и остана така докато агентът не се изгуби от погледа му. Отдалечаващите се стъпки, все още отчетливи и ясни, навяваха някакво чувство на необратимост. Скоро затихнаха напълно и около него отново се възцари мирна, благословена тишина.

Тишината му се струваше толкова естествена, че Грей започна да вярва, че просто си е въобразил сцената, случила се преди малко. Краката му обаче внезапно омекнаха и се разтрепериха. Трябваше да приседне на ниската тухлена стена на съседната градинка с водни растения. Седеше край басейнчето, в което ленивите декоративни рибки се плъзгаха между тръстиките, тревите и водните лилии, разперили големите си бели цветове. Наблизо ромолеше фонтан, някаква птичка с бели крилца, кацнала върху отрупания с тъмночервени цветове розов храст, извиваше сладкогласни трели. Грей обаче не виждаше рибките, не чуваше песента на птичката и ромоленето на фонтана. Беше изцяло погълнат от себе си, разтревожен от неспособността си да почувства каквото и да било. Току-що му бяха казали, че има дъщеря, а той не изпитваше нищо. Реалността просто не достигаше до съзнанието му.

Сигурна ли си, че си взела предпазни мерки и няма да забременееш?

Да. Сред въздишките на страст и удоволствие Грей бе доловил отговора на Кристин. Макар че изобщо няма да ми пука, ако забременея. Искам да имам дете от теб.

Не, не! Грей бе възразил енергично, но и сега си спомняше колко сладка и примамлива му се бе сторила тогава подобна възможност. Едно бебе щеше да ги превърне в семейство, нещо, което той не си спомняше да е имал някога. Щеше да сложи венчална халка на пръста на Кристин, щяха да си купят някъде малка къщичка, скътана под надвиснали лози, а той щеше да помага да къпят, преобличат и хранят тяхното дете. Щеше дори да става нощем, когато плаче, и да го люлее докато заспи отново. Но дори и в онзи миг, колкото и привлекателен да му изглеждаше този блян, Грей бе съзнавал, че Кристин никога няма да носи венчална халка на пръста си, няма да живеят в обвита с лози къщичка, няма да имат дете.

Но ето че дете все пак е имало.

Без пръстен.

Без къщичка.

Само дете.

На девет години е и се казва Аманда.

— Аманда… — прошепна Грей, опитвайки се да привикне с името. Не беше лесно и той го повтори отново с надеждата, че по този начин може би ще успее да придаде смисъл и измерения на нещо, което все още бе твърде далечно, безформено и призрачно като сянка. И успя.

Неочаквано изпита силна болка — сякаш някакъв невидим юмрук се стовари в слънчевия му сплит, удари го веднъж, дваж, три пъти и шокът, в който бе изпаднал, се разпиля подобно на строшено огледало. Невидимият юмрук като че ли спря дишането му, изпразни дробовете му от кислород и го замени с пронизваща болка.

Той имаше дъщеря.

„Мили боже, имам дъщеря!“, повтори мисълта Грей и зарови мръсните си пръсти в косата си. Истинска дъщеря. Как ли изглежда? Дали прилича на него? Какво мислят, чувстват и правят деветгодишните момиченца? И как щеше да се отрази на живота му фактът, че има свое дете? Именно сега, след всичките тези години на спокойно, уединено съществуване?

Какви чувства изпитва към това дете, което навремето би посрещнал с разтворени обятия? Никакви. Грей все още не изпитваше нищо. А не трябваше ли да чувства нещо? Не трябваше ли да изпитва бащинска привързаност? Сигурно, но тези чувства щяха да се породят с течение на времето.

Време.

Но и то можеше да му бъде отказано, защото агент Карели ясно бе дал да се разбере, че не би могъл да гарантира безопасността на детето. До този момент Грей бе стоял далеч от детето, но твърде възможно бе да се окаже, че и бъдещето няма да е по-различно. Възможността никога да не опознае това дете бе повече от реална. И за това трябваше да благодари единствено на майката на момиченцето. Ярост и страх — той си спомни всички ужасни истории, свързани с отвличания, за които бе слушал и чел — се бореха в душата му, но в края на краищата яростта взе превес. Проклета да е Кристин!

Проклета да е, загдето го накара да повярва, че наистина го обича!

Проклета да е, загдето го накара да вярва, че тя е по-различна от другите членове на семейството й!

И макар че може би вече бе късно за много важни неща, Грей все още имаше време за едно. Да се изправи лице в лице с Кристин. И да потърси някои отговори. Щеше да разбере защо е държала това дете далеч от него дори и ако трябва да се пребори с всички в Натчез и да премине през самия ад!

 

 

Кристин, притиснала до гърдите си изтъркано плюшено зайче, се взираше през прозореца на елегантната всекидневна на „Роузмийд“. Пред очите й се простираше огромна смарагдовозелена морава. Всяко стръкче тревичка се отглеждаше с изключителна грижа, всеки розов храст — а те бяха много — се радваше на ежедневно внимание. Кристин обаче не поглеждаше нито моравата, нито розите. Погледът й не се отделяше от заобиколената от високи брястове алея, която започваше от бялата дървена порта, почти скрита от погледа й. Тя познаваше всеки завой на алеята, която минаваше край малка магнолиева горичка, заобикаляше розовите градини и вековния дъб, разпрострял клони съвсем близо до къщата, и завършваше в полукръг пред величествения вход на сградата.

Да, тя познаваше всяка извивка и завой на тази алея. Не само защото години наред бе живяла в „Роузмийд“ и пътят към този дом бе отпечатан в сърцето й, но и защото от предишната вечер почти не бе отделяла поглед от нея. Не бе прекъсвала нито за миг изнурителното си бдение — краката й бяха изтръпнали от умора — през дългата и тъмна нощ, надявайки се, молейки се, да зърне ярките фарове на приближаваща се кола, която да предизвести завръщането на изчезналата й дъщеря. Сега, в ранния следобед на този ден, сторил й се безкраен, тя продължаваше да се взира и да се надява. Макар да се смяташе за силна жена, Кристин не можеше да се насили, не можеше да си помисли дори да използва думата отвлечена, макар всички около нея да я произнасяха с шокиращо постоянство. Не, тя предпочиташе думата изчезнала, защото й позволяваше да се престори, че Аманда просто се е изгубила и някой добър човек в края на краищата ще я намери и ще я върне в дома й. Но и това не помагаше особено и Кристин не можеше да се пребори с кошмарните въпроси и видения, които разкъсваха сърцето й.

Дали Аманда беше гладна? Жадна? Уплашена ли беше? Дали разбираше какво се е случило с нея? Била ли е малтретирана?

Последният въпрос я накара да се облее в студена пот. Тя затвори очи и с все сила притисна зайчето към гърдите си. Изпитваше потребност да почувства нечия топлинка, нечия подкрепа. Наложи си да поеме дълбоко дъх, защото ясно съзнаваше, че трябва да запази присъствие на духа. Заради Аманда, ако не заради самата себе си.

Къщата бе пълна с хора, много от които напълно непознати. Те се лутаха от стая в стая, но разговорите им почти не достигаха до ушите й. Всички говореха с приглушени гласове като на погребение.

Нима Аманда бе мъртва?

Колко странно! Можеше да използва думата мъртва, но не и отвлечена. Кристин отчаяно искаше човекът, взел Манди, да се обади — така, както бе обещал в бележката, която бяха получили. Готова бе да го умолява — подготвена бе да захвърли гордостта си — да върне дъщеря й невредима. Но дори и в това си състояние бе проявила достатъчно кураж и не бе поискала от агентите на ФБР да я залъгват с нищо незначещи уверения и обещания.

Не, помисли си Кристин, Манди не беше мъртва. Тя щеше да разбере, ако детето й, рожбата й, е намерила смъртта си. От момента на раждането на Манди между двете съществуваше специална връзка — подобна привързаност бе изпитвала само към още един човек през целия си тридесет и две годишен живот, а го бе пожертвала по толкова жесток и безчувствен начин. Единствената й утеха бе, че бе наранила себе си много по-силно, отколкото някога би могла да нарани него.

Беше положила огромни усилия да не разпитва прекалено много агент Карели за начина, по който бе протекла срещата му с Грей. И въпреки това бе останала с убеждението, че, като се изключи фактът за напълно обяснимото изумление на Грей, Карели като че ли не желаеше да се впуска в подробности. Беше стигнала до заключението, че той се опитва да пощади чувствата й, което можеше да означава едно-единствено нещо: Грей е бил много ядосан — убеждение, потвърдено и от факта, че не бе използвал самолета, за да се върне в Натчез. А и по нищо не личеше, че въобще има някакво намерение да дойде при тях.

— Ето, изпий това — каза някой до нея.

Кристин отвори очи и видя приятелката си Ники да й подава чаша, пълна с някаква димяща течност.

— Трябва да поддържаш силите си. — Ники, която имаше искрящи зелени очи, овално лице и руса, подстригана на бретон коса, се усмихна. — Ако върна тази супа обратно, Естер ще ни нашляпа и двете.

Кристин така и не успя да отвърне на усмивката, но взе чашата. Ники имаше право. Трябваше да поддържа силите си. А и не можеше да противоречи на Естер Хоукинс, която от своите петдесет и четири години бе прекарала тридесет и пет като готвачка в „Роузмийд“. Имаше един доста дълъг период, през който Кристин си бе внушавала, че Естер е нейна майка. Още по-дълъг бе периодът, през който си бе мечтала това да е истина. А преди това си бе фантазирала, че майка й е циганка, която я бе продала на семейство Лоуел — фантазия, подкрепена от нейните буйна черна коса и дръзки сиви очи, каквито не притежаваше нито един друг член от семейството й.

— Пий — нареди Ники.

Кристин поднесе чашата до устните си и отпи. Почувства приятния вкус на домашно приготвената доматена супа. И въпреки всичко — от колко време не бе слагала нищо в устата си? — Кристин трябваше да признае, че супата й хареса. Толкова й хареса, че моментално бе връхлетяна от силно чувство на вина. Тя погледна приятелката си.

— Ами ако Манди е гладна? — промълви тя. — Ами ако е уплашена и ме вика? Ако й причиняват болка? Мили боже, Ники, ами ако я наранят…

— Престани! Не можеш да си позволиш да си задаваш подобни въпроси. Те ще те убият. Не можем да мислим в перспектива, важен е само настоящият миг. Ще се справяме с нещата едно по едно. Нали?

Кристин осъзна, че местоимението ти бе заменено от ние. Това, повече от всичко останало, характеризираше приятелството й с Ники. Бяха се сприятелили през лятото, в което и двете преминаха през бурните преживявания на шестнадесетата си година. От този момент тя и Ники Джановиц бяха станали неразделни приятелки. Приятелството им бе издържало на ударите на времето, продължило бе през годините им в колежа, поддържало ги бе в годините на трудните им бракове, давало им бе сила по време на развода на Ники.

Ники обгърна с ръка раменете на Кристин и я поведе към най-близкия стол.

— Поседни малко и си почини.

Кристин се дръпна назад.

— Не, аз…

— Аз ще продължа бдението — прекъсна я Ники.

— Ще те извикам в момента, в който някой се появи на алеята.

Кристин отстъпи и бавно се отпусна в прегръдката на мекия фотьойл. Остави чашата на съседната масичка, но нито за миг не изпусна зайчето. Облегна главата си назад. Някъде зад себе си чуваше приглушените гласове на федералните агенти. Макар че хората на ФБР поддържаха връзка с местния полицейски участък, единодушно бе решено да не се шуми около изчезването на Аманда. Опитвайки се да осигурят безопасността на детето, агентите решиха да уведомят за случилото се само отбран кръг от хора. Така щяха да предотвратят бързото разпространяване на мълвата, щяха да изолират ненормалниците, които в подобни случаи изпълзяваха от укритията си, щяха да сведат до минимум телефонните обаждания. Телефонът се подслушваше, а Кристин бе предупредена да отговаря на всяко позвъняване. До този момент бе провела само няколко, и то все маловажни разговори. Все още успяваше да потиска нетърпението си, но и тя самата нямаше представа още колко би могла да издържи.

Насочвайки съзнателно мислите си в друга посока, Кристин спря поглед върху приятелката си, която, вярна на думата си, продължаваше да стои пред прозореца.

— Разочарована ли си от мен? — Измамата й относно бащинството на Аманда се разпростираше не само върху Грей и съпруга й, но и върху всички останали членове на обкръжението й.

Ники я погледна.

— Не — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг. — Разочарована съм единствено от себе си. Трябваше да се сетя. Всички признаци бяха налице. А аз просто не можах да ги свържа в едно цяло.

— Никой не подозираше нещо подобно.

— Аз не съм кой да е. Знаех, че с Грей ви свързват истински чувства и трябва да си призная, че прибързаният ти брак с Пейтън ми се стори странен навремето. Още тогава трябваше да се сетя какво става.

Кристин не искаше да й припомнят за чувствата, които тя и Грей бяха изпитвали през онова лято. Не че ги беше забравила или пък щеше да се освободи някога от тях. Не, спомняше си ги всеки път, когато Пейтън я целуваше, всеки път, когато я любеше, всеки път, когато се преструваше, че отвръща на ласките му.

— Що се отнася до теб и Пейтън — продължи Ники, — винаги съм знаела, че имате проблеми, но вероятно съм смятала, че проблемите са неразделна част от семейния живот. Та нали и моят собствен брак беше всичко друго, но не и щастлив.

— Както вече ти казах, никой не знаеше — повтори Кристин.

Питаше се какво ли биха казали починалите й родители относно неочакваното й признание. Сигурно щяха да се почувстват засрамени, унижени, опозорени. Общественото мнение, стремежът им да запазят мястото си, отредено им в обществото — това бяха единствените цели, които родителите й винаги бяха преследвали. Тя така и не бе успяла да се сближи с нито един от тях и години наред се бе обръщала към тях по име. С баща си бе успяла да постигне някакво разбирателство и примирие, но Кристин изобщо не се заблуждаваше по този въпрос. Прагматизмът бе единствената причина, подтикнала баща й да се опита да установи примирие помежду им. Когато здравето му започна да се влошава, той бе принуден да разчита на дъщеря си, особено по отношение на бизнеса. Тя винаги е била основен акционер и в качеството си на такава участваше в борда на директорите на „Лоуел ентъпрайзис“, но с течение на времето започна да поема все повече и повече отговорности, свързани с ръководството на компанията. След смъртта на баща си установи, че е била определена от него за президент на компанията, а за брат й, Клеърборн, бе отреден постът на вицепрезидент.

Кристин не можеше да не забележи цялата ирония на създалото се положение. Клеърборн отчаяно искаше това президентство, докато самата тя никога не се бе стремила към него. А когато чу съобщението й, че Грей е истинският баща на Аманда, брат й изпадна в неподправен ужас. Изведнъж се бе оказало, че синята кръв на семейство Лоуел е била омърсена с кръвта на простолюдието.

— Знаеш ли нещо за Сенди? — попита Ники и прекъсна размишленията й.

Сенди Килиън беше бавачката на Аманда. Тя винаги я взимаше от училище и оставаше при нея до завръщането на Кристин от „Лоуел ентъпрайзис“. Всъщност Сенди гледаше Аманда от времето, когато Кристин работеше в магазина за антики, който притежаваха двете с Ники и който в момента се ръководеше единствено от приятелката й. Предишния ден Сенди бе закъсняла с няколко минути и сега се обвиняваше за случилото се с Аманда. Беше толкова разстроена, че се бе наложило да й дадат успокоително.

— Не, но лекарят каза, че трябва да мине известно време, преди да отмине въздействието на успокоителните. — Кристин въздъхна. — Зная, че искат отново да разговарят с нея, но не смятам, че тя знае нещо повече от онова, което вече ни каза.

Последва мълчание, а след това Ники тихичко попита:

— И все още нямаш никакви вести от Пейтън?

Кристин поклати отрицателно глава. Пейтън Джаксън бе сломен от признанието й, че не е баща на детето, което бе отгледал като негово. Всеки друг мъж на негово място би избухнал от гняв и би напуснал дома с крясъци. Но не и Пейтън. Той просто бе излязъл от къщата, без да промълви нито дума. А Кристин се бе почувствала още по-виновна. Истината бе, че Пейтън беше добър съпруг и отличен баща. Единствената му грешка бе, че не е Грей.

— Ще се върне — въздъхна Кристин. — Пейтън винаги постъпва благородно. — Неодобрителните нотки, които се долавяха в гласа й, по никакъв начин не можеха да променят мнението й, че тя самата не притежава благородството на Пейтън.

— Не бъди толкова строга със себе си — посъветва я Ники. — Всички допускаме грешки.

— Само че някои грешим повече от останалите.

— Защо реши да кажеш истината именно сега! — стрелна я Ники. — Защо просто не остави нещата такива, каквито са били години наред?

— Странно, според агент Карели Грей му задал същия въпрос.

— И какво смяташ да кажеш на Грей, когато се появи тук?

— Ако изобщо се появи.

— Искаш ли да дойде?

Кристин скочи от стола.

— Искам единствено този кошмар да свърши. Мили боже, защо никой не се обажда?

Тя чудесно си даваше сметка, че нямаше и най-малка представа как да отговори на въпроса на Ники. Нито пък знаеше защо бе решила да каже истината. Опитала се бе да убеди себе си, че решението й е продиктувано от трагичните обстоятелства, но как тогава да си обясни факта, че потребността от това признание бе възникнала далеч преди сполетялото ги нещастие.

 

 

Час по-късно желанието на Кристин се изпълни. Телефонът наистина иззвъня. Оказа се някаква жена, която искаше да знае дали някой от семейството има възможност да събира средства за благотворителния фонд за подпомагане на сърдечноболните. Кристин учтиво отказа и отново зае мястото си пред прозореца. Броеше листата по дърветата, облаците, покрили ясното допреди малко небе, и се питаше къде ли е дъщеря й.

Сенди Килиън се обади малко преди четири часа и съобщи, че е тръгнала към тях.

Десет минути по-късно телефонът отново иззвъня.

Този път Кристин не бързаше да изпита поредното разочарование и го остави да звъни, докато всички присъстващи в стаята приковаха погледи върху нея. Тя бавно прекоси килима, изчака сигнала на един от агентите и вдигна слушалката.

— Ало?

Заслуша се в гласа на мъжа, който ясно и сбито й изясни въпроса, по който се обажда. След всяка негова дума Кристин стискаше слушалката все по-силно, докато накрая кокалчетата на пръстите й побеляха. Най-накрая, без да изрече и дума, тя затвори. Всички я погледнаха в очакване, но тя не проговори.

Агент Карели, който бе проследил разговора, поясни вместо нея:

— Някакъв човек предложи да почисти килимите. — В гласа му се долавяше съчувствие.

Един от агентите изруга.

А Кристин просто се върна при прозореца и зайчето, което бе оставила на един от столовете. Протегна разтрепераната си ръка към играчката и в този момент входният звънец иззвъня. Сенди, помисли си Кристин. Няколко мига по-късно чу Ники да вика името й.

Кристин се обърна.

Видя го веднага. Стоеше на вратата — силен и висок, напълно спокоен и овладян. Грей Бенън винаги бе пренебрегвал материалните блага, малки и големи, но винаги бе съумявал да контролира и владее чувствата си с постоянство, за което тя можеше само да му завижда. Преди години бе изпитвала подобни чувства, изпитваше ги и в момента. През годините Кристин неведнъж се бе питала как ли се е променил с възрастта. Сега, застанал в сянката до вратата, той й се сторят по-стар и може би малко по-плешив, но в общност изглеждаше така, както си го спомняше. Този факт като че ли й донесе някакво успокоение.

И тогава той пристъпи напред.

Белегът на бузата му привлече погледа й като магнит. Той образуваше почти права линия, която започваше от левия ъгъл на устата му, проследяваше контура на челюстта му и изчезваше в косата точно под ухото му. Предполагала бе, че Грей ще има белег. Но също така се бе надявала, че той ще избледнее с времето.

Започна да й се гади. Как е възможно едно човешко същество да прояви такава жестокост към друго? Трябваше да събере всичките останали й сили, за да потисне желанието си да прекоси стаята, да се приближи до него, да докосне с пръсти грозния белег с напразната надежда, че така може би ще успее да заличи белега и всичко останало, довело до появата му върху лицето му.

Толкова съжалявам, прошепна някакъв глас дълбоко в душата й. За белега и за толкова още други неща.

Тя вдигна поглед към очите му, надявайки се по този начин да изрази онова, което думите не биха могли. Но така и не успя. Вместо това се сблъска с ледения му поглед и сърцето й замръзна. Беше подготвена за гнева му. Никога не бе успяла да си прости за грешките — страхливото малодушие, довело до ужасната лъжа. Защо тогава да очаква той да й прости? Но никога не бе очаквала да се сблъска с омразата му.

Кристин изведнъж се запита как е могла да бъде толкова наивна.