Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (17)

17.

Кристин скочи от мястото си, разбута хората, които седяха на същия ред, изкачи стълбите и се озова на сцената. Усещаше, че краката й се движат, но имаше чувството, че изобщо не се придвижва напред. В същото време всички останали като че ли преминаваха край нея с главоломна скорост. Пейтън изтича на сцената, като следваше Сенди по петите. Няколко души се появиха иззад кулисите — господин Доукинс бе един от тях — и също се спуснаха напред. С периферното си зрение Кристин видя Сенди, която първа стигна до Аманда и веднага се опита да повдигне огромното огледало и да освободи падналото дете от тежестта му.

Когато Кристин успя да си пробие път сред насъбралата се тълпа — „Направете й път!“, провикна се някой — тя завари Сенди да седи на колене, стиснала малката ръчичка на Аманда, и да й повтаря с тих и успокоителен глас:

— Всичко ще се оправи, миличка. Всичко ще се оправи.

Пейтън коленичи редом със Сенди. Заговори утешително на Аманда, потупа ръката й, погали бузката й, наплескана с размазан грим. Кристин също се отпусна на колене край детето си. Когато видя майка си, Аманда се размърда и дори се опита да седне.

— Не, скъпа, не мърдай — предупреди я Кристин.

— Рамото ме боли, мамо — проплака Аманда. В очите й блестяха сълзи.

Кристин отново се почувства безпомощна — точно както през дните и нощите на отвличането.

— Зная, но трябва да лежиш неподвижно.

— Майка ти е права, миличка — обади се Сенди и се опита да се усмихне. Протегна ръка и отметна косата, паднала върху челото на Аманда.

Островърхата шапка се бе смъкнала от главата на детето и лежеше наблизо, редом с чепатата тояжка, а роклята й очевидно се бе закачила на нещо — по всяка вероятност на някой винт на гърба на огледалото — и се бе разпрала около талията.

— Извинете. Извинете ме, моля. — Кристин чу познат мъжки глас, вдигна поглед нагоре и видя познато лице — лицето на бащата на Снежанка, лицето на лекар.

От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение.

— Боб!

— Слава богу! — възкликна Пейтън.

— Извинявайте, че се забавих, но бях седнал най-отзад — рече докторът и зае мястото на Кристин край Аманда.

Кристин отстъпи назад. Следващите няколко минути бяха изпълнени с въпроси, възклицания и стонове. Лекарят попита Аманда къде я боли и я обвини на шега, че притежава магьоснически способности, станали причина за падането на огледалото. Госпожица Инграм насъбра останалите деца в другия край на сцената и ги накара да запазят тишина. Родителите им разговаряха помежду си с приглушени гласове. Пейтън стоеше отстрани и разговаряше със Сенди. Беше пребледнял като платно. Когато Грей се качи по стълбите и стигна до сцената, Кристин изпита облекчение само от факта, че той е близо край нея.

Грей се приближи. Все още стискаше розата в ръка.

— Как е тя?

— Не зная. Боб я преглежда в момента. Той е лекар.

Грей погледна към Аманда, която лежеше на твърдия под. Вътрешно кипеше от гняв, защото не можеше просто да се приближи към нея и да я утеши с бащинска ласка. Беше казал на Клеърборн, че ще се постарае всички в Натчез да научат, че е баща на Аманда, но впоследствие установи, че не може да го направи. Това трябваше да стане бавно и постепенно. Заради Аманда и Кристин.

Грей отпъди неприятните мисли и се обърна към Кристин.

— Ще отида да разгледам огледалото.

Приближи се до него, с видими усилия го обърна, захлупи го на пода и клекна до него. Разгледа внимателно устройството за закачване и това му отне няколко минути. Първо от едната страна. А после и от другата. Устройството изглеждаше непокътнато. След това Грей се приближи до стената, на която бе висяло огледалото. Съсредоточено огледа дупката, а после претърси сцената, опитвайки се да открие гвоздея, на който бе окачено огледалото. Когато го намери, той се върна до стената, пъхна пирона в дупката, вгледа се внимателно и се върна при Кристин.

— Случайно ли е станало? — прошепна тя.

— Невъзможно е да се каже. Окачващото устройство е непокътнато.

— Това не ме изненадва. Аз лично го монтирах. Телената жица бе усукана поне десетина пъти. Обикновено сме изключително предпазливи, когато боравим с такива големи предмети.

Грей се намръщи.

— Вие?

— Ники и аз — отвърна Кристин. — Доставихме огледалото от магазина за антики, който притежаваме. — Тя не му даде възможност за коментар и продължи: — Но пък от друга страна, ако някой е пипал огледалото след нас, той би се постарал намесата му да не е така очебийна, нали? Би ли могъл да кажеш дали пиронът не е бил съзнателно разхлабен?

— Не. Като се има предвид колко е тежко това огледало, всеки би предположил, че не е било окачено правилно. И предположението може да се окаже абсолютно вярно.

— Ами ако не става дума за случаен инцидент? — стресна се Кристин. — Как се връзва това предположение с теорията ти, че някой е искал да предупреди Аманда да не говори за отвличането?

Грей въздъхна.

— Не зная. Наистина не зная.

Лекарят се изправи, огледа се за Кристин и те бяха принудени да преустановят разговора си. Тя се отдели от Грей и се приближи до лекаря. Пейтън се спусна напред, застана до нея и я изпревари с въпроса си:

— Как е тя?

— Мисля, че дъщеря ви е изключителна късметлийка. Искам да й направя няколко рентгенови снимки, за да изключа всяка вероятност за вътрешни наранявания, но съм почти сигурен, че в крайна сметка ще се отърве само с едно натъртено рамо.

— Слава богу! — изпъшка Пейтън.

— Аз ще я откарам до болницата — обади се Кристин.

— Чудесно — отвърна Боб Кълън. — Ще се срещнем там.

— Искаш ли да докарам колата ти до входа? — попита Сенди.

— Моля те. Ключовете са в чантата ми, а тя е на мястото, на което бях седнала.

Сенди се отдалечи и Пейтън се обърна към Кристин.

— Ще взема моята кола и ще се срещнем в болницата. — Обърна се, погледна многозначително Грей и тръгна надолу по стълбите. След него като че ли остана нещо като неизречена заплаха. Поне Грей го изтълкува по този начин.

— Можеш ли да ми помогнеш да отнеса Аманда до колата? — попита го Кристин.

— Разбира се. — Подаде й розата и коленичи до Аманда. — Какво стана, Малка вещице? Да не би да падна от метлата си?

Аманда се усмихна.

— Да, сър.

— Ами в такъв случай май ще трябва да те занесем да те пооправят малко. — Той пъхна едната си ръка под коленете, а другата под вратлето й. — Сега може да те заболи малко.

Аманда простена, когато Грей я вдигна на ръце и се изправи заедно с нея. Хората, струпали се на сцената, мигновено им направиха път. Кристин вървеше напред, Грей я следваше с Аманда на ръце. Грей се стараеше да пази лявото рамо на детето, но въпреки това Аманда простена още няколко пъти. И всеки път стоновете й се забиваха като нож в сърцето му.

— Да не мислиш, че не зная защо го направи? — подразни я той. Забелязал интереса, прокраднал се в погледа й, Грей добави: — Това е доста хитър начин да се спасиш от училището. Когато бях дете, бях цар в това отношение — знаех всички възможни начини да избягам от клас, но дори и аз не се бях сетил да изпълня този номер.

— Ти си бягал от час?

— Можеш да си напълно сигурна в това.

— И не си ли навличаше неприятности?

— Не можех да се отърва от тях.

Тримата излязоха от сградата и Кристин се обади.

— Ето я и колата.

Сенди я бе спряла до бордюра със запален двигател. Кристин избърза напред, отвори вратата и, без да пуска розата, се настани отзад. Грей внимателно постави детето в скута на майка му.

— Ще ми се обадиш ли, като се приберете в „Роузмийд“? — попита Грей и побърза да обясни. — За да ме уведомиш как е тя.

— Можеш да дойдеш с нас.

— Трябва непременно да свърша нещо.

— Добре.

— Значи ще се обадиш?

Кристин се усмихна.

— Ще се обадя.

Грей изпрати колата й с поглед, качи се в собствения си пикап и подкара към кантората на адвоката си.

 

 

Грей си даде сметка с какво нетърпение бе очаквал обаждането на Кристин едва когато стана ясно, че тя няма да позвъни. През целия следобед и ранната вечер той бе измислял извинение след извинение за мълчанието на Кристин — може би трябваше да отдели повече време за детето, може би се бе наложило да се върне в офиса си, сигурно е трябвало да се погрижи за вечерята, за банята на Аманда, за някои други неотложни телефонни разговори. Когато стана почти десет вечерта, той трябваше да се примири с факта, че тя няма да се обади. Това прозрение разпали много и противоречиви чувства в душата му — от тревожна загриженост до гняв. А може би все още се гневеше от факта, че Пейтън бе тръгнал за болницата и с това бе дал ясно да се разбере, че не възнамерява да се отказва без борба от бащинските си права. Грей взе телефонния указател, потърси и намери телефонния номер на дома „Роузмийд“. За негова изненада отговори Кристин. Още на първото позвъняване.

— Защо не ми се обади? — Грей веднага заговори по същество.

— Бях заета.

Гласът й звучеше много странно, в думите й се прокрадваше болка и тъга. Но защо?

— Сигурен съм, че е така, но ти обеща да се обадиш.

— Да. — Сякаш й беше трудно да произнесе дори и този едносричен отговор.

Какво ставаше?

— Какво има?

— Нищо — рязко отвърна тя. — Аманда е добре. Няма вътрешни наранявания. Лекарят й позволи да се прибере у дома. Изписа й болкоуспокояващи и обездвижи рамото й с превръзка. Предложи Аманда да остане няколко дни вкъщи, за да си почине. Каза, че ще се оправи след десетина дни. Най-много две седмици. В момента спи.

На Грей му се стори, че Кристин внимателно е подготвила и отрепетирала този отговор.

— Какво има? — повтори той.

— Вече ти казах. Нищо.

— Не ти вярвам.

Кристин се изсмя.

— Не ми казваш нищо ново.

Грей бе обхванат от засилващо се чувство на безсилие. Преди да успее да отговори, Кристин възбудено продължи.

— Как можа да го направиш, Грей? Зная, че ти казах, че ще разговарям с теб и с адвоката ти, но как можа да предпочетеш да отидеш при адвоката, вместо да дойдеш с мен да заведем заедно дъщеря ни до болницата? Защо просто не ми каза, че имаш уговорена среща и че тя е по-важна за теб?

Грей остана изумен. Не само от факта, че е научила за посещението му при адвоката, но и силното разочарование, което се прокрадваше в гласа й.

— Не съм имал уговорена среща.

— Но аз видях пикапа ти там!

— Сигурно е така. Трябваше да отида да разговарям с него.

— И този разговор бе по-важен от здравето на дъщеря ти?

— В конкретния случай, да! — Той замълча за миг и додаде: — Трябваше да му кажа, че вече не се нуждая от услугите му. Че ти и аз сами ще решим проблемите помежду си.

От другата страна настъпи мълчание, после Кристин избухна в сълзи и неразбираемо промълви нещо, което Грей разбра като:

— Съжалявам.

Грей лежеше по гръб на леглото и притискаше с пръсти клепачите си, за да спре сълзите, които опариха очите му. Спомни си сълзите на младата Кристин, предизвикани от решението на родителите й да не спазят обещанието си да присъстват на мача по софтбол. Спомни си как сълзите й капеха по ръката му, а той бе утешил детето по единствено възможния начин — с присъствието си. Копнееше да я утеши и в този момент. По същия начин.

А Кристин се сви на един фотьойл и продължи да плаче. Изпитваше облекчение и бе дълбоко трогната от жеста му. А може би плачеше, защото той не беше до нея да я утеши. Готова бе почти на всичко, за да почувства отново успокоителната сила на прегръдките му.

— Не плачи — прошепна Грей. В гласа му напираше отчаяние. Когато тя не престана, той се обърна, на една страна, въздъхна и изрече умолително: — Моля те…

Кристин долови отчаянието в гласа му, изхлипа няколко пъти и след секунда-две престана да плаче. Най-накрая рече:

— Съжалявам. Ужасно съжалявам за всичко.

Грей имаше чувството, че извинението включва не само последното недоразумение, а се разпростира и върху период от десет години.

— Нека да започнем този разговор отначало, искаш ли? — Не изчака отговора й и продължи: — Звън, звън.

На устните на Кристин заигра лека усмивка.

— Ало?

— Здравей. Обаждам се да проверя как е Аманда.

— Добре е. В момента спи. — Кристин погледна към спящата си дъщеря. — А твоята роза лежи до нея на леглото.

Стана му приятно.

— Вероятно вече е повехнала.

— Малко, но все още е много красива. И ухае прекрасно.

Преди да си даде сметка какво става, Грей почувства около себе си сладкия, изпълнен с греховни помисли аромат на лилава роза. Мамещото ухание събуди други образи… на Кристин. Представи си я седнала някъде… но къде? В нейната спалня? Не, в стаята на Аманда. Сигурно щеше да прекара нощта при Аманда. Сигурно седеше сгушена в някой стол, пъхнала под себе си босите си крака. Наблизо има кутийка с хартиени кърпички, а очите й, тези прекрасни сребристи очи, покорили го изцяло навремето, сега бяха зачервени от изплаканите сълзи. Непокорната й коса пада свободно по раменете й. Не можеше да си представи с какво е облечена. Виждал я бе в скъпи и елегантни дрехи. Както и в по-обикновени. Истината бе, че тя винаги го бе обърквала и изненадвала. И той като че ли никога не бе знаел какво да очаква от нея.

Реши да повдигне един от въпросите, с които го бе изненадала новата Кристин.

— Не знаех, че двете с Ники притежавате магазин за антики.

— Имаме го вече няколко години. — Тя замълча за момент. — Обичам да купувам и да продавам антики.

— Мислех, че обичаш да управляваш „Лоуел ентъпрайзис“.

— Това си е изцяло твое предположение. Повярвал си в него, защото така ти е било по-лесно.

Дълбоко под повърхността на това изявление се спотайваше неизречен въпрос.

— Да — отвърна Грей. — Така е.

— Всъщност с всеки изминал ден корпоративният свят ми харесва все по-малко и нямам търпение да се измъкна от примката му.

— Смяташ да се откажеш от поста си?

— Да. Веднага щом намеря подходящ заместник.

— Ами Клеърборн?

— Не става — веднага отвърна тя и побърза да смени темата. — Благодаря ти, че си се отказал от услугите на адвоката.

— Не сметнах за нужно да го ангажирам повече. Когато се обърнах към него, исках всичко друго, но не и да те нараня и обидя. — Грей се замисли, а после призна: — Всъщност не зная. Може би в началото съм имал такива намерения, но, както ти казах и преди, нито за миг не ми е хрумвало да ти я отнема. Но дори и да исках, не бих могъл да го сторя. Ти си много добра майка.

Очите на Кристин отново се напълниха със сълзи.

— От сърце ти благодаря за тези думи.

— Пак ли плачеш?

— Просто не съм свикнала да чувам от теб приятни неща за себе си.

Думите й го пронизаха като с нож, защото в тях имаше много истина. Откакто се бе върнал, неведнъж я бе наранявал с думи.

— Извинявай.

— Не, ти не носиш никаква вина за случилото се между нас. Цялото ужасно бреме лежи на моите рамене.

Кристин изведнъж осъзна, че откакто се бе върнал, Грей нито веднъж не я бе попитал защо не бе спазила обещанието си и не бе тръгнала заедно с него. На негово място тя веднага би задала този въпрос.

Грей почувства, че навлизат в опасна територия, и побърза да сложи край на разговора.

— Не искам да те задържам повече. Исках само да разбера как е Аманда.

— До края на седмицата няма да ходи на училище. Можеш да дойдеш и да я видиш по всяко време.

— Благодаря. Ще се възползвам от поканата.

 

 

Грей лежеше гол под чистите чаршафи, заслушан в шумовете на нощта. В далечината се чуваше грохотът на преминаващите коли, вратата на съседната стая се отвори и вътре влязоха мъж и жена, някой от наемателите пусна автомата за лед. Душът в банята капеше, климатикът тихичко бръмчеше. А в главата му отекваха пропитите с болка думи на Кристин, които късаха сърцето му.

Как можа да предпочетеш да отидеш при адвоката, вместо да дойдеш с мен да заведем заедно дъщеря ни в болницата?

Не съм свикнала да чувам от теб приятни неща за себе си.

Затвори очи, за да се отърси от агонията, причинена му от спомена за тези думи, но главата му веднага се изпълни с други образи. Видя сребристите й очи, пълни със сълзите, които той бе предизвикал. Представи си ги отново — този път засмени, предизвикателни, дръзки. Грей въздъхна и се потопи в други спомени. Спомни си пламналата й кожа, устата й — жадна за целувките му. Спомни си нетърпеливите й ръце, които се плъзгаха по голото му тяло. Представи си тялото й, което потръпваше от ласките му, извиваше се страстно под неговото.

Отново и отново си я представяше, виждаше в нея момичето, което бе познавал преди десет години. Част от сегашната Кристин бе загадка за него, но тя твърде много приличаше на жената, която бе познавал. И обичал.

 

 

Кристин, все още сгушена на фотьойла, се вслушваше в шумовете, изпълнили стаята — шумоленето на хамстера, приглушеното тиктакане на часовника, дишането и епизодичните стонове на Аманда.

— Мамо? — обади се слабото й, сънено гласче.

Кристин погледна дъщеря си.

— Да, скъпа — изправи се тя и пристъпи до леглото, но детето вече бе заспало.

Кристин се усмихна, а после — тъй като се чувстваше ужасно самотна — се пъхна в леглото при дъщеря си. Малкото телце се притисна към нея. Кристин остана да лежи, заслушана в равномерното дишане на детето си. Изпитваше огромна радост и щастие да държи Аманда в прегръдките си, но и тя самата копнееше някой да я прегърне и притисне до себе си. Не някой. Грей.

Лежеше, изпълнена с болка и копнеж, и изобщо не подозираше, че едно сребристо беемве се спотайва в сенките на „Роузмийд“.

 

 

Сенди сънуваше. Мъжът от съня й ту се показваше, ту се криеше в сенките. Мъжът, нейният втори баща, се промъкваше все по-близо. Търсеше я. Тя усети страстта му — силна и неутолима, и дишането й се учести. Той не трябваше да я намери. И тя започна да тича — през тъмна гора от гъсти дървета и бодливи храсти. Тръните се забиваха в босите й крака, разраниха ги до кръв, но тя продължи да бяга. Мина край някаква колиба. Край изоставен кладенец. Видя замък на хълма. Ако успееше да стигне до замъка, щеше да е в безопасност — защитена и закриляна.

Бързо хукна нагоре по хълма. Краката й потъваха в пръстта. Камъните, по които стъпваше, режеха плътта й, между пръстите й се насъбра кал. Щеше да успее! Почука на вратата на замъка, но никой не й отвори. Сенди блъсна тежката дървена врата и влезе. Затвори вратата след себе си и пусна резето. Тишина. Беше в безопасност. Дишането й започна да се нормализира.

Огледа се и видя на стената голямо огледало с позлатена рамка. Привлечена от някаква необяснима сила, тя тръгна към него. Огледалото изведнъж се отдели от стената, полетя напред и затисна крехкото й тяло.

Сенди изведнъж рязко се изправи и седна в леглото, цялата плувнала в пот. При инцидента с огледалото очевидно се бе идентифицирала с Аманда. Защото Аманда бе тази, която бе притисната под тежкото огледало. Сладката Аманда. И защо не се грижеха по-добре за нея? Нима майките не трябваше да бдят над дъщерите си? Сенди искаше да я предпази и защити, наистина го искаше, но никой никога не бе успявал да предпази децата.

Тя стана от леглото и взе два аспирина заради ужасното си главоболие.

 

 

В събота Аманда вече се чувстваше много по-добре. И тъй като непрекъснато се оплакваше загдето трябва да пази стаята, майка й й позволи да отиде, придружена от Сенди, на рождения ден на една нейна съученичка. Кристин се отби в „Лоуел ентъпрайзис“ с намерението да подпише само няколко чека, но едва бе влязла в кабинета си, когато й се обадиха по телефона, за да я информират, че отново е изчезнало тяхно оборудване. Този път от склада на един завод в Савана.

И като в зловещо deja vu^[1] веднага след това се обади Сенди. Този път не ставаше дума за странни гласове, нашепващи заплахи на Аманда. Вместо това едно от момченцата, поканено на рождения ден, бе нарекло Аманда лъжкиня, след като бе изслушало една от измислените й историйки. И макар че Аманда бе запазила самообладание, очевидно бе силно разстроена. Толкова разстроена, че Сенди бе решила да я върне обратно у дома. Веднага щом влязла в колата, Аманда заявила, че никой не й вярва за гласа, който твърдеше, че бе чула. В края на разговора Сенди уточни, че се обажда от „Роузмийд“, а Аманда в момента е в стаята си с Естер.

На Кристин й се доплака заради детето й, но само каза на Сенди, че веднага ще се прибере у дома. След това се обади на Грей и го помоли да се срещнат в „Роузмийд“.

Когато той пристигна, Аманда вече бе избягала в градината, а Кристин разговаряше по телефона с доктор Алисън. Грей намери Естер в кухнята и тя му разказа за случилото се. След това икономката заяви:

— А оная доктор Алисън бръщолеви врели-некипели. И Кристин плаща цяло състояние, за да я слуша.

— Това предполагам означава, че вярваш в инцидента със загадъчния глас?

— Ще ти кажа същото, което казах и на Кристин. Това дете винаги е можело да направи разлика между действителността и фантазиите си. Тя е изобретателна, има богато въображение, но никога преди не е смесвала измислицата с реалността. Иди и поговори с нея, а след това се върни и, ако можеш, ми кажи, че греша.

Грей реши да направи именно това.