Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (23)

23.

— Той е мъртъв — рече Тери.

Кристин се огледа невярващо, сетивата й бяха притъпени и безчувствени. Сълзите щяха да дойдат по-късно, но в момента не изпитваше нищо. Искаше да му каже толкова много неща, да сподели с него мъката и съжаленията си. Беше го наранила жестоко, отнесла се бе толкова несправедливо към него, че цял един живот не би й стигнал, за да му се извини. В края на краищата той бе платил най-високата цена за едно дете, което всъщност никога не е било наистина негово, и само този факт бе достатъчен, за да я накара да тачи паметта му до края на дните си.

— Хайде, ела — подкани я Ники. — Аманда има нужда от теб.

Кристин вдигна поглед и се вгледа в тъжните очи на приятелката си. Дори не бе разбрала, че и Ники е тук. Беше видяла Тери да тича през ливадата, последван от няколко униформени полицаи… и тогава Сенди бе натиснала спусъка. Същите тези полицаи в момента отвеждаха Сенди, окована в белезници. Тя не бе промълвила нито дума. Просто се бе скрила под маската на презрително високомерие и хладен самоконтрол.

Кристин хвърли един последен поглед на неподвижното и безжизнено тяло, пронизано право в сърцето, и се извърна. Очите й се напълниха със сълзи — не на съжаление, а на благодарност. И мигновено изпита вина.

Защото истината беше съвсем проста — тя изпитваше неописуема благодарност задето не Грей, а Пейтън лежеше прострелян на земята. През идните години, а може би дори до края на живота си, тя щеше да си спомня как Грей се спусна към дъщеря им, твърдо решен да даде живота си, но да я спаси. И тогава изневиделица се появи Пейтън, който тичаше така, както сигурно не бе тичал през целия си живот. И Пейтън спаси Грей.

Кристин закуцука напред. Когато наближи Аманда, която седеше между краката на Грей, притиснала гръбче към гърдите му, той вдигна поглед. Очите им се срещнаха. Тя се отпусна на тревата до него. Измина много време, преди някой от тях да проговори.

Грей изпитваше много и твърде противоречиви чувства. Най-силна бе изненадата му от факта, че все още е жив. Той сякаш се бе простил с живота си, приел бе факта, че ще умре. А когато това не стана, тялото му бе обхванато от неописуема слабост. Оказа се неспособен да се задържи на краката си. Изумлението бе последвано от болезнено осъзнаване на факта, че е жив, от изостряне на всичките му сетива. Слънцето изведнъж започна да грее толкова силно, че го заслепяваше, птичките пееха толкова гръмогласно, че заглушаваха всички останали шумове. Беше сигурен, че никога вече няма да възприема живота си като даденост. А после го връхлетя любовта към тази жена и детето й — толкова силна, че завладя душата му без остатък и превърна миналото в купчина непотребна пепел.

Грей погледна към Кристин.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— Какво се е случило с лицето ти?

— Ще говорим за това по-късно — отвърна Грей. Замълча за миг и додаде: — Той мъртъв ли е…

— Да.

— Съжалявам — изрече Грей. Зачуди се какви ли чувства бушуват в гърдите на Кристин. Може би сега, след смъртта му, тя ще установи, че изпитва към него по-нежни чувства от онези, които е изпитвала, когато беше жив. В края на краищата Пейтън беше неин съпруг.

Кристин съзря въпроса, появил се в очите му.

— И аз съжалявам. Най-вече защото изпитвам единствено облекчение… че куршумът не уби теб.

Грей се наведе напред, леко я целуна по устните и продължи нататък към ухото й. Когато стигна до него спря и прошепна:

— Обичам те!

 

 

По-късно същия следобед съобщиха на Аманда за смъртта на Пейтън. Казаха й също така, че няма нищо срамно, ако заплаче. Тя не заплака. Нито пък показа някакви емоции, свързани с участието на Пейтън и Сенди в отвличането й. Каза само, че се радва, че премеждията й свършиха.

Грей изглеждаше като човек, участвал в трудна битка. Долната му устна беше подута, едното му око — насинено. Ребрата го боляха така, сякаш го бяха разпъвали на диба^[1]. Кристин, която побесня от ярост, когато узна, че Клеърборн е отговорен за нанесения над Грей побой — макар и по неговия подличък и страхлив начин — настоя Грей да се консултира с лекар. Той обаче възрази и й обясни, че знае един лек, който ще го излекува много по-бързо и далеч по-успешно от който и да било лекар.

Веднага щом заведе Кристин и Манди в къщата и се увери, че са добре, Грей се зае да издири този лек. Предположи, че той сигурно си е у дома. Не беше трудно да намери адреса му. Къщата, сгушена в долната част на града, не беше особено голяма, а цветните лехи плачеха за плевене.

От вътрешността на кухнята долетя порой от псувни, после вратата рязко се отвори.

— Какво, по дяволите… — Брадясалото лице на Клеърборн пребеля, когато видя Грей да стои на прага на къщата му.

През ума на Грей минаха две предположения: първото бе, че Клеърборн очевидно от доста време се наливаше с алкохол, а второто — че с всичките проблеми, които напоследък му се струпаха на главата, той вероятно бе напълно забравил за двамата типове, които бе наел, за да пообработят Грей с юмруците си.

— Аз не съм виновен — заяви Клеърборн.

Грей мина край него и влезе в къщата.

— Крадец, страхливец, а сега и лъжец. Нямаш ли капка срам?

— Аз не съм виновен — повтори Клеърборн.

— Това, което твърдиш, е много интересно, защото двамата тъпанари, които ми причиниха това, като че ли смятат, че ти си им платил, за да ме пребият.

— Виж, имам си достатъчно проблеми…

— Тук вече си прав. Затънал си до шия в проблеми. Спомняш ли си какво ти обещах да направя, ако някога отново си позволиш да ме заплашваш? — Клеърборн преглътна шумно и Грей се усмихна. — А, значи помниш. Е, обещанието си е обещание. Тук съм, за да отскубна топките ти и да ти ги затъкна в гърлото.

Клеърборн отстъпи назад, но не беше достатъчно бърз и не можа да избегне силния десен прав, който се стовари право върху носа му.

Когато Грей си тръгна няколко минути по-късно, Клеърборн лежеше проснат на пода. Носът му кървеше, лявото му око започваше да се подува и затваря, устата му бе пълна с горчилка. Що се отнася до топките му — е, те все още си висяха между краката му, но съвсем спокойно можеха да са затъкнати и в гърлото му… Едва ли щеше да го боли повече.

 

 

Кристин беше сигурна, че без помощта на Естер едва ли щеше да се справи пред последвалите няколко дни. Майчински загрижена и предана на Кристин, тя се премести при тях в къщата и се зае с многобройните задължения, които не търпяха отлагане. При дадените обстоятелства погребението на Пейтън мина без много шум. Съдбата често си прави странни шеги и той бе погребан точно в деня, в който бе обявено окончателното решение за развода им. Кристин се бе постарала да изпита някакви чувства, докато стоеше край безжизненото му тяло и се взираше в златисторусата коса, прекрасния тен и безупречно елегантния му костюм, но не можа. В главата й постоянно се въртеше една и съща мисъл: и в смъртта Пейтън изглеждаше точно така, както бе изглеждал и приживе — съвършен. Тя щеше да му прости заради онова, което бе сторил на Аманда. Знаеше това. Преди години тя самата допусна грешка и заплати за нея с десет години от живота си. Той също бе сгрешил и трябваше да плати с живота си. Сега можеше да е сигурна, че дълговете и на двамата са изплатени.

Приличието обаче изискваше да ограничи срещите си с Грей, който най-после бе започнал да се възстановява от побоя. Той обаче остана в града и във всеки един момент бе готов да я подкрепи и да й се притече на помощ. Кристин непрекъснато мислеше за признанието му, че я обича. Винаги го бе знаела, но когато го чу изречено с думи, осъзна, че дългото чакане си е струвало… както и чакането да нарече Аманда негова дъщеря. А самото дете не бе проляло нито една сълза, отказало бе да присъства на погребението и нито веднъж не бе споменало имената на Пейтън и Сенди. Сякаш и двамата бяха престанали да съществуват за нея. Аманда прекарваше по-голямата част от времето си с Биди.

 

 

В сряда сутринта Естер се върна в „Роузмийд“. В сряда след обяд се обади Тери и попита дали двамата с Ники биха могли да наминат вечерта, за да я информират за всичко, което бяха научили по случая. Кристин изгаряше от нетърпение да получи отговори на многобройните си въпроси. Обади се на Грей и го помоли да дойде.

Няколко минути преди седем часа входният звънец иззвъня и Кристин едва успя да се сдържи да не хукне към вратата. Погледна се в огледалото и оправи косата си като глупава ученичка. Дълбоко си пое дъх, отвори вратата и се вгледа в две очи, които, също като нейните, преливаха от копнеж.

Грей погледна жената пред себе си. Много пъти през последните няколко дни се бе питал какво ли бъдеще ги очаква. А тя ужасно му бе липсвала… Господи, колко му бе липсвала!

— Здрасти — тихичко поздрави тя.

— Здрасти — отвърна той почти шепнешком.

— Заповядай. — Тя отстъпи назад, за да го пропусне да влезе.

Той влезе във всекидневната. Не сваляше поглед от нея.

— Лицето изглежда по-добре — отбеляза Кристин.

— Ще оживея — съгласи се Грей.

Изведнъж от гърлото му се изтръгна измъчен стон, той протегна ръка и я прегърна. Придърпа я към себе си и притисна устни към нейните. Започна да я целува жадно и ненаситно — като мъж, болен от любов. А тя му отвръщаше със същата ненаситност, със същата любов.

— О, Грей — промълви тя. — Толкова ли липсваше.

Грей. Харесваше му как произнася името му.

— И ти ми липсваше.

Кристин се усмихна, но усмивката й бързо помръкна.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те — прошепна той, лекичко я целуна по устните, но после, неспособен да се въздържи, завладя устните й в страстна и продължителна целувка. После неохотно се отдръпна и попита: — Как е Манди?

— Безпокоя се за нея. Почти не говори. Отговаря само ако я попиташ нещо. Не желае да разговаря за Пейтън и Сенди. Зная, че страда, но имам чувството, че не съм в състояние да достигна до нея.

Грей си представи какви чувства бушуват в душата й. Та нали именно хората, които бе обичала, я бяха предали. Единият бе умрял пред очите й, а другата бе отведена, окована с белезници. Подобно преживяване би потресло даже и възрастен човек. А тя бе само едно малко момиченце. И въпреки това Грей си даваше сметка, че това дете е изключително силно и издръжливо.

— Тя ще се оправи. Сигурен съм.

В този момент входният звънец отново иззвъня.

— Ще отида набързо да поздравя Манди — обяви Грей и тръгна да излиза от стаята.

— Грей?

Той се обърна.

— Обичам те!

Думите й го обгърнаха като сладостен облак.

— Зная.

Той прекоси къщата, за да стигне до стаята на дъщеря си — неговата дъщеря. Завари я да рисува, седнала на пода.

— Здрасти, красавице — поздрави Грей и клекна до нея.

Аманда вдигна очи. Всеки път, когато я видеше, Грей оставаше изумен от поразителната й прилика с младата Кристин, която помнеше.

— Здрасти — отвърна Аманда.

— Какво правиш?

— Рисувам — отвърна тя, но не пожела да каже нищо повече.

— И какво рисуваш?

— Разни неща.

— Това е хубаво. — Той помълча малко, а след това я попита: — Искаш ли утре заедно да наторим доматите?

— Добре.

Грей изчака малко с надеждата, че тя ще каже още нещо, но когато това не стана, той заговори отново:

— Трябва да отида в другата стая, за да поговоря с господин Карели и леля ти Ники.

Нищо. Той се изправи. На вратата се обърна и погледна към Аманда. Тя продължаваше да седи, приведена над рисунката си. Грей въздъхна и тръгна към всекидневната.

— Здрасти — поздрави го Ники, когато той влезе в стаята. — Как е тя?

— Все така — отвърна Грей и седна до Кристин на дивана.

— Току-що казвах на Кристин, че вече разполагаме с всички отговори — заяви Тери. — Сенди се оказа забележително отзивчива. Макар че, изглежда, е пълно хахо. Според надзирателите е луда на тема чистота. По цял ден лази из килията и забърсва пода с мокра носна кърпичка. Срещу нея бяха повдигнати три обвинения — отвличане, убийство и опит за убийство.

— Защо? — попита Кристин. — Това е единственият отговор, който държа да получа.

— Заради парите — отвърна Тери. — Но нещата не са толкова прости. За да разбереш подбудите на Сенди Килиън, трябва да знаеш нещичко за детството й.

И той се зае да им разкаже всичко, което беше научил.

— Когато започнала работа в „Роузмийд“, тя се сблъскала с върховната власт на Мерит Лоуел върху хората, осъзнала, че той държи живота си под пълен контрол, и стигнала до заключението, че тоталният контрол и големите пари са две взаимно покриващи се величини.

Кристин не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да кажеш, че от деня, в който започна работа при нас, тя е изчаквала удобен момент, за да отвлече Аманда?

— Може да е така, а може и да не е — рече колебливо Тери. — Тя е искала да направи голям удар, независимо по какъв начин. И не е бързала заникъде. Възможността да наблюдава Мерит… е, за нея това е било своего рода школа, начин да се поучи от най-добрия.

— А той наистина беше такъв — призна Грей. Думите му не бяха комплимент. — Смятам, че едва след смъртта му е започнала да проучва възможностите за нейния голям удар. Преди около година тя и Пейтън станали любовници и тя направила първия си пробив, когато Пейтън й признал, че има нужда от пари, за да възстанови средствата, откраднати от компанията. Тя искала пари; той се нуждаел от тях. Решението било взето в деня, в който заварила Ърни Шоу да беснее в дома ти и да те заплашва. Сигурно го е възприела като дар божи. Без да иска, попаднала на човека, който щял да свърши мръсната работа и да опере пешкира, ако нещо в плана им се обърка. Ърни Шоу бил достатъчно ядосан, за да се съгласи да участва.

Планът бил съвсем прост. Сенди нарочно закъсняла през онзи ден, за да осигури на Ърни Шоу време и възможност да прибере Аманда. Когато излязла от „Роузмийд“ на път за училището, Сенди пуснала бележката с искането за откупа в пощенската кутия. Според предварителната им уговорка Ърни Шоу трябвало да заведе Аманда в някаква къща под наем извън града. Поради някаква известна само на него причина Ърни Шоу обаче завел Аманда в собствения си дом и я затворил на тавана. Позволил й още да използва и тоалетната, което се оказало най-голямата му грешка.

— Значи когато през онази нощ Пейтън влезе в къщата на Шоу, той е знаел, че Манди е там? — попита Грей.

— Да — кимна Тери. — Сигурно се е разкъсвал на две. Част от него е искала да я намерим, но другата му половина сигурно се е страхувала от онова, което тя може да е чула и видяла. Вероятно е изпитал огромно облекчение, когато е успял да изхвърли завързаните на възел ивици хартия в тоалетната преди някой от нас да ги е видял. Но облекчението му се изпарило в момента, в който разбрал, че Аманда свободно е посещавала тоалетната. От този момент нататък двамата със Сенди се оказали върху барутен погреб.

— Попитах Манди дали е чула нещо — отбеляза Грей. — Тя обаче ми обясни, че бръмченето на вентилатора й пречело да чуе каквото и да било. Попитах я и дали не е видяла нещо необичайно и тя, естествено, отговори, че не е. Защото онова, което е видяла, й се сторило съвършено обичайно — безброй пъти през живота си е виждала Пейтън да го върши, и тя очевидно е решила, че така постъпват всички хора, когато са изнервени.

— Убеден съм, че е станало именно така — намеси се Тери. — Както съм убеден, че Сенди е решила, че предупреждението, отправено към Аманда, е единственото решение на проблема им. Искрено вярвам, че не е искала да я нарани, че я е обичала. Още докато обмисляли отвличането, тя дала ясно да се разбере, че Аманда не трябва да бъде наранявана по никакъв начин. А и без тази уговорка Пейтън в никакъв случай не би се съгласил да участва.

— Когато стояхме там на ливадата — обади се Кристин, — Сенди заяви, че се опитала да предпази Аманда, защото нея самата никой не я е закрилял и защитавал през детството й.

— В края на краищата — отбеляза Тери — тя е решила, че е длъжна да закриля Аманда.

— Но не е ли поела огромен риск, когато е влязла в училищната тоалетна, за да сплаши Аманда? — попита Ники.

— Всъщност, не — отговори Тери. — Ако някой я беше видял в училището, щеше веднага да разпознае в нейно лице гувернантката на Аманда и щеше да заключи, че е там по напълно законна и основателна работа.

— Спомням си, че тогава директорката спомена, че е попитала всички учители дали не са видели някой непознат из сградата — отбеляза Кристин.

— И те, разбира се, отговорили отрицателно — допълни Тери.

— Ами инцидентът с огледалото? — попита Грей.

— Тя твърди, че няма пръст в случилото се, и аз й вярвам. Убеден съм, че падането на огледалото си беше чиста злополука, но Сенди сигурно е останала изключително доволна, когато си е дала сметка, че инцидентът също може да се тълкува като заплаха.

Някъде по това време, може би непосредствено след инцидента с огледалото — той просто не е бил сигурен дали Сенди не е отговорна и за него — Пейтън започнал да се плаши от нея и предприел нощните си бдения. Можем да сме сигурни, че страховете му се увеличили след дръзкото й среднощно нахлуване в новата ви къща. Пейтън бил по-спокоен денем — след преместването ви Сенди прекарвала все по-малко време с Аманда, а и вие сте си стояли предимно у дома. Когато научила за пристигането ми в града, Сенди осъзнала, че става нещо. Подозренията й се засили още повече, когато разбрала за психолога. Не можела да е сигурна за какво точно става дума, но чувствала, че кръгът се затваря около нея. Според мен именно в този момент започнала да губи контрол върху действията си. Разказа ми за ужасните главоболия и кошмарните си сънища… манията й за чистотата придобила налудничави измерения.

Кристин стана и се приближи до камината. Докосна една порцеланова фигурка от осемнадесети век, замислена върху нейната изящна крехкост. И хората бяха също толкова крехки и уязвими, но едновременно с това проявяваха изумителна издръжливост… защото как иначе да си обясни дълголетието на тази фигурка, или пък на Сенди? Дали и собствената й дъщеря щеше да се окаже също толкова издръжлива и несломима?

— Зная, че това ще ви се стори налудничаво — обади се тя, — но една част от мен изпитва огромно съжаление към нея.

— Би било честно от наша страна да не забравяме нито за миг за ужасите, с които се е сблъскала през живота си — съгласи се Тери, — но пък, от друга страна, тя не е единственият човек на този свят, който е бил малтретиран като дете. В края на краищата всеки сам си избира път в живота.

— Не съм сигурна, че мога да се съглася с това. Някои от нас си позволяват да избират заради другите. Когато се омъжих за Пейтън, аз го принудих да заживее без любов, избрах му път и съдба, които той не заслужаваше. Ще ми се да можех да чуя сега, че той и Сенди са се обичали диво, до полуда, че най-накрая и той е намерил човека, готов да отговори с любов на нежните му чувства — нещо, което аз никога не сторих.

— Ще ми се да можех да ти го кажа, Кристин — обади се Тери. — Струва ми се обаче, че Сенди наистина го обичаше. Ако това е някаква утеха за теб…

— А Пейтън? — попита Кристин.

— Може би е получавал от нея онова, което най-силно е желал.

— Няма да е честно от моя страна, ако не изтъкна, че той беше добър човек — призна Кристин. — Че заслужаваше повече от онова, което можех да му дам. Той винаги беше толкова…

— Благороден — довърши Ники и се усмихна. — Дори и смъртта му беше благородна. Освен това мисля — не, зная го със сигурност! — че той би предпочел да сложи край на живота си, отколкото да продължи да живее без теб и Аманда. Категорично би предпочел смъртта пред позорните съдебни дела, в които неминуемо щеше да бъде въвлечен. Колкото и жестоко да звучи едно такова твърдение, аз смятам, че това развитие на нещата бе най-доброто за Пейтън.

— Да, така е — кимна Кристин и погледна към Тери. — Как бих могла да ти се отблагодаря някога?

— Ти току-що го направи — Тери се изправи. — Време е двамата с Ники да си вървим.

Последваха нови благодарности, четиримата си стиснаха ръцете и изразиха надеждата си, че скоро ще се видят отново. Най-накрая Грей и Кристин останаха сами във всекидневната. И тя направи онова, което между тях винаги бе ставало толкова естествено — отпусна се в прегръдките на Грей.

— Не ме оставяй сама тази нощ — нещастно проплака тя.

 

 

Тери и Ники се настаниха в колата и потънаха в мълчание. Тери беше сигурен, че Ники подозираше онова, което трябваше да й каже по някое време тази вечер. И двамата полагаха усилия да избягват тази тема, и двамата отчаяно, се опитваха да говорят за всичко друго, но не и за това. Дори и сега, докато мислеше по въпроса, Тери не можеше да си представи какво точно ще си кажат, до какво решение ще стигнат. Знаеше само, че вече бе започнал да чувства изпълващата го празнота — самота и празнота, каквито той никога не бе допускал, че ще изпита някога. Истината беше, че чувствата, които изпитваше към тази жена, бяха пълна изненада за него и той не желаеше, а и не смееше да ги анализира в дълбочина.

— Струва ми се, че те се справят доста добре — наруши мълчанието Ники. — Особено като се има предвид какво преживяха.

— Да — съгласи се Тери. Доволен бе, че можаха още малко да отложат болезнения разговор.

— Аманда ще се оправи — продължи Ники. — Децата са много издръжливи.

— Несъмнено.

— Ти постъпи правилно като не каза на Кристин за Пейтън и Сенди. Тя и бездруго изпитва силно чувство на вина.

— Грей също не бива да научава.

Тери отдавна бе проумял, че сексуалните предпочитания на партньорите бяха различни като хората, които ги практикуваха. И твърде често излизаха извън рамките на нормалното, естественото и приемливото. Но играта, която Пейтън и Сенди бяха играли заедно, бе просто тъжна. Той бе настоявал Сенди да се преструва на Кристин, наричал я бе дори с това име, а това беше много тъжно.

— Тъжно — промълви Ники.

Тери се усмихна.

— И аз си мислех същото.

Отново настъпи мълчание. После Тери я погледна и рече:

— И двамата цяла вечер отбягваме един и същи въпрос.

— Да. И така, кога заминаваш?

— Утре сутринта. — Веднага почувства разочарованието й. По дяволите, той също беше разочарован! — Виж, ти от самото начало знаеше, че съм агент от ФБР и непрекъснато пътувам из страната. И двамата знаехме, че този момент все някога ще настъпи.

— Да, така е. Всичко е наред.

— Не, не е — изръмжа той. Акцентът му стана още по-отчетлив. — Ще ми липсваш ужасно!

— Това означава ли, че ще мога да те видя отново?

— Истината ли искаш?

Ники сви рамене. Знаеше какво ще последва, но държеше да го чуе.

— Да, истината.

— Когато пътувах насам, мислех… надявах се, че, ако преспя с теб, ще мога да те забравя. Че ще излезем заедно няколко пъти… докато започнеш да ми поставяш условия, които не бих могъл да изпълня.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Така смятах, когато идвах насам, но сега… сега вече не съм толкова сигурен. Не, това не е вярно. Зная със сигурност, че съм уплашен до смърт. И не зная какво да мисля…

Но той съзнаваше, че това също не е цялата истина. Все по-често и по-често се улавяше да мисли за русокоси деца — дечица, които да поглези, да ги погали по косичките, да ги притисне към себе си. Често мислеше и за любовта на Кристин и Грей — представяше си сплетените им пръсти, начина, по който се гледаха, пълното и неподправено щастие, изписано по лицата им. И вече не беше толкова сигурен, че иска да продължи да живее без такова щастие.

След няколко секунди той спря колата на алеята пред къщата й. Угаси двигателя. Обгърна ги пълен мрак. И тишина. Никой от двамата не помръдна. Тери се изви така, че да може да я вижда, но съзнателно удържа ръцете си далеч от нея. Ако само я докоснеше, мигом щеше да изгуби способността си да разсъждава рационално.

— Искам да знаеш, че никога не съм бил така щастлив както през тези няколко дни.

Ники се поколеба, преди да отговори. Опитваше се да намери най-точните и искрени думи. Можеше да се окаже, че това е най-важният разговор в живота й и, изправена пред възможността да изгуби този мъж, Ники изведнъж осъзна с кристална яснота какво иска и очаква от бъдещето.

— Заблуждавам ли се като мисля, че ти изпитваш нещо към мен? Между нас двамата има нещо повече от сексуално привличане, нали?

— Да, и точно затова ме плашиш до смърт — отвърна той, а в главата му отново проблеснаха образите на русокосите деца, някакъв дълбоко заровен глас започва да му нашепва, че и той, като всички хора, иска да обича и да бъде обичан, че може би дори вече е влюбен в Ники, че животът е кратък, а смъртта — цяла вечност.

Тя продължи внимателно да подбира думите си.

— Аз изпитвам силно привличане към теб. Дълбоко. Страстно. Много по-силно, отколкото очаквах. Но всичко между нас се случи прекалено бързо и според мен това е част от проблема. Не бихме ли могли да забавим малко топката, да помислим и да видим докъде ще ни доведе това? Ще ми отпуснеш ли достатъчно време, за да спечеля доверието ти? Веднъж ми каза, че една жена трябва да е много специална, за да стане съпруга на федерален агент. Аз съм доста специална, а и освен това вече имам един провален брак зад гърба си. Не бих искала да съсипя още един.

Тери не можа да сдържи усмивката си.

— Мисля, че мога да ти отпусна малко време.

Ники също се усмихна.

— Е, в такъв случай мисля, че можем да оползотворим останалото ни време по два начина. Първо, можем да останем в колата и да се гледаме, и второ — да влезем в къщата и да се любим до зазоряване.

— Хмм, доста труден избор — промърмори той. — Но все пак ми се струва, че избирам второто предложение.

Само след няколко минути пътят към спалнята бе осеян с разхвърляните им дрехи, а Ники се зае да му покаже на дело колко специална би могла да бъде в действителност.

 

 

Грей се събуди внезапно.

Ослуша се, опитвайки се определи какво го бе разбудило. Чу тиктакането на часовника, който прилежно отмерваше времето. После долови тихото и равномерно дишане на жената, сгушена в прегръдките му. От време на време нещо в къщата проскърцваше, но нищо повече. Не, чакай малко! Чуваше се и друг звук. Тих, но все пак доловим. Плач? Да, тихи ридания. И той знаеше откъде идват.

Грей се опита да стане от леглото, без да разбуди Кристин, но това се оказа невъзможно.

— Какво има? — уморено попита тя.

Грей протегна ръка към дрехите си.

— Манди. Струва ми се, че плаче.

Кристин запали лампата и зърна голото тяло на Грей само миг преди той да навлече ризата и панталона си. Излезе от стаята още преди Кристин да е успяла да вдигне от пода нощницата и робата си.

В коридора цареше непрогледен мрак, но Грей веднага тръгна към слабата светлина на нощната лампа в спалнята на Аманда. Завари Биди да кръстосва неспокойно край леглото. Дори и Хамлет, хамстерът, трескаво се въртеше в къщичката си. Грей завари детето свито на кълбо по средата на леглото. Плачеше насън. Той предпазливо седна на леглото и тихичко прошепна името й. Никакъв отговор. Отново я повика. И тя пак не отговори. Само продължи да ридае.

Най-накрая Грей внимателно я разтърси. Тя веднага се събуди, в просълзените очи проблесна ужас.

— Аз съм Грей, миличка. А ти сънуваш лош сън.

Дишането на Аманда, уплашено и неравномерно, отекваше в смълчаната стая, а сърцето на Грей се късаше като я гледаше. Кичури коса бяха залепнали по мокрото й от сълзите лице. Гърдичките й, скрити под дълга нощница, се повдигаха често — от страх. Той протегна ръка с намерението да махне косата от лицето й, но, подчинявайки се на внезапен импулс, я хвана нежно за раменната и я придърпа в прегръдките си. С едната си ръка подпря гръбчето й, с другата я погали по главата. Тя се притисна към него, приемайки безрезервно утехата и закрилата му. Сграбчи ризата му с едната си ръчичка и постави бузка на голите му гърди. Той почувства меката й кожа. И топлината й. Бяха баща и дъщеря.

Сълзите й обаче не спряха, а се усилиха. Грей се опита да я утеши, но след това реши, че детето има право да си поплаче. И той просто продължи да я държи и да си представя всички онези неща, заради които дъщеря му така отчаяно ридаеше — заради смъртта на мъжа, когото бе обичала почти десет години, заради неговото предателство, заради измяната на жената, към която бе дълбоко привързана. Грей отново си помисли, че този товар е твърде тежък за едно дете на нейната възраст. В един момент осъзна, че Аманда отчаяно се е вкопчила в ризата му… сякаш се боеше, че той може да изчезне, да замине далеч или да умре като Пейтън.

— Няма да ходя никъде, Манди — прошепна той и нежно я залюля.

Кристин ги наблюдаваше, застанала в долния край на леглото. Беше щастлива, че Грей е тук, за да подкрепи Аманда. Изпитваше облекчение от факта, че дъщеря й най-после щеше да изплаче мъката си. Време беше да се пречисти, да погребе миналото и да продължи напред. Това се отнасяше и за нея самата. Трябва да престане да се самообвинява заради Пейтън — заради това, че не го бе обичала, че ласките му не я бяха вълнували. Защото тя никога не му бе принадлежала. Винаги бе принадлежала единствено на Грей. Крайно време е да спре да плаща за отдавна поправени грешки. Кристин седна от другата страна на леглото и погледна Грей.

След време Аманда най-после заспа и Грей внимателно я сложи да легне по средата на леглото. Тя тихичко въздъхна. Биди също се бе умълчала. Както и Хамлет. Грей легна до дъщеря си, не се сдържа и внимателно я прегърна — уж за да я успокои с близостта си, макар да не беше съвсем сигурен дали не се опитва да успокои самия себе си. А когато Кристин положи ръка върху неговата, той бе завладян от безименно чувство — от всепоглъщаща удовлетвореност, породена от факта, че тримата са заедно, свързани навеки. Усещането беше прекрасно — почти мистично. Истинска магия. И Грей се надяваше, че ще го изпита още поне милион пъти.