Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (5)

5.

Във влажната нощ внезапно изникнаха светлини на фарове, които бавно се насочиха по алеята към „Роузмийд“.

— Може би Тери се връща — отбеляза Хем Кланси.

Новодошлият обаче не беше агент Карели.

Клеърборн Лоуел огледа всекидневната и спря погледа си върху Грей. Грей усети присвиване под лъжичката, връхлетя го лавина от спомени. Спомни си как го държаха здраво, а после го пребиха толкова много, че едва не умря. Тогава успя да измъкне джобното си ножче, но те веднага го изтръгнаха от ръката му, а в следващия миг почувства пареща болка, когато острието разряза плътта му. Казаха му да се махне от града и да не се връща никога повече. Но той остана да чака Кристин. С натежало сърце очакваше завръщането й, докато накрая осъзна, че тя няма да дойде.

— Виж ти, виж ти — провлачено изрече Клеърборн. — Прословутият черен гологан.

— Клеърборн… — умолително се обади Кристин. — Не тук. Не сега.

— Грешиш, скъпа сестрице. Тук и сега — отвърна Клеърборн без нито за миг да отклони поглед от лицето на Грей. — Мисля, че господин Бенън и аз трябва да си поговорим. Като мъже.

— Клеърборн, това не е твоя работа.

— Отново грешиш, скъпа сестрице. Направи го моя работа в момента, в който преспа с този бял боклук.

В стаята се възцари абсолютно мълчание. Грей забеляза, че Кристин пребледня като платно. И кой знае защо му се прииска да я защити.

— Брат ти има право. Той и аз трябва да си поговорим. По мъжки. Но смятам, че трябва да го направим насаме.

Без да каже нито дума, Клеърборн излезе от стаята и тръгна към библиотеката. Грей го последва. Също без да промълви и дума.

От обкованите с ламперия стени на библиотеката критично го наблюдаваха портретите на мъжете от семейство Лоуел — приблизително от десет поколения насам, включително и самият Мерит Лоуел. С малки изключения всичките си приличаха — здраво телосложение, неподвластно на времето, неправилни черти, които обаче се сливаха в едно красиво цяло, светлокафява коса, която при всички тях бе започнала да окапва твърде рано. Тъмните им очи притежаваха една обща особеност — способността да пронизват по-силно и от кама.

На пръв поглед Клеърборн, който вече бе успял да се настани зад широкото бюро, очевидно приличаше на предците си. При повторния поглед обаче ставаше ясно, че здравата и масивна фигура бе започнала да запада преждевременно, красотата му изглеждаше малко неестествена, а тъмните очи бяха мрачни и помътнели, сякаш бяха видели твърде много неща през краткия му живот. В първия момент Грей си помисли, че родът Лоуел може би е започнал да се изражда, но после реши, че Клеърборн просто не се е възползвал както трябва от онова, което му е било генетично заложено.

Грей неведнъж се бе питал как ще реагира, ако отново види Клеърборн, но не бе очаквал, че ще го връхлетят толкова силни чувства, някои от които напълно противоречиви. Естествено, изпитваше гняв — толкова силен гняв, който го провокираше, пораждаше у него нужда да пребие този човек до смърт. Но, колкото и да бе странно, Грей чувстваше и жал. Клеърборн изобщо не можеше да се сравнява с властния си и енергичен баща, а на него му се бе налагало да живее с това прозрение през всеки един ден от живота си. И макар наистина да му се искаше да пребие Клеърборн до смърт, съжалението го принуждаваше да си наложи сдържаност и хладнокръвие, които Клеърборн очевидно никога не бе притежавал.

Клеърборн изгледа Грей, който се отпусна в кожения фотьойл за посетители, демонстрирайки безцеремонното си пренебрежение. Погледът му сякаш казваше, че твърде небрежният външен вид на Грей — захабени дънки и износени обувки за тенис — напълно съответства на очакванията му, но той самият го намира за проява на неописуемо лош вкус.

Най-накрая Клеърборн заговори.

— Аз наистина смятам, че трябва да напуснеш града. Качвай се в колата си и се махай.

Грей се разсмя. Невесело.

— Някой някога да ти е казвал, че говориш като развалена грамофонна плоча?

Клеърборн отговори сякаш изобщо не бе чул думите му.

— Мисля, че ще мога да те убедя да ме послушаш.

С тези думи той отвори едно чекмедже на бюрото, извади чекова книжка и започна да пише с арогантно и надменно самочувствие — също както би постъпил и баща му. Грей не каза нищо. Просто наблюдаваше и чакаше, като се питаше каква ли ще е цената на бащинските му права. Само след миг тишината в стаята бе нарушена от острия звук, съпроводил откъсването на чека. После, с достойна за съжаление демонстрация на отдавна несъществуваща власт, Клеърборн плъзна чека по повърхността на бюрото. Грей изобщо не направи опит да го вземе. Само прикова тъмните си очи върху тези на Клеърборн.

— Както казах — повтори Клеърборн и се облегна назад, — мисля, че това ще промени решението ти. Бързо и убедително.

Грей се наведе напред.

— Предлагам ти да ме слушаш много внимателно, защото ще го кажа само веднъж. — Последва драматична пауза. — Нито ти, нито „Лоуел ентъпрайзис“ като цяло имате достатъчно пари, за да ме накарате да напусна града. — Замълча отново, а после додаде: — Не всеки може да бъде купен, Клеърборн.

В гласа на Клеърборн се прокраднаха заплашителни нотки.

— Кристин изобщо не трябваше отново да те допуска в живота си. Чукането с човек от простолюдието е едно… мога да разбера дори и бременността — тези неща се случват постоянно — но да те накара да се върнеш след всичките тези години, си е чисто безумие.

Грей побесня при споменаването на думата простолюдие.

— Онова, което се опитваш да ми кажеш, е, че Кристин не трябваше отново да ме допуска в твоя живот. Какво става, Клеърборн? Май не знаеш как ще обясниш присъствието ми пред префърцунените си приятелчета?

— Не ме притесняват моите приятели. Безпокоя се за милата, сладката Аманда. Как ще си държи главата изправена, когато всичките й приятелчета открият, че чистата й аристократична кръв е била омърсена!

Думите му успяха да проникнат отвъд защитната преграда, която Грей бе успял да издигне около себе си, и той за пръв път се запита какво ще почувства това дете, когато научи истината. Вече обмисляше какво би станало, ако дъщеря му се засрами от него, когато осъзна какво цели Клеърборн.

— Престани с тези глупости. Никога не си се безпокоил за когото и да било. Винаги си мислил единствено за себе си.

— Предполагам, че и ти не си мислил за себе си, когато пропълзя между краката на сестра ми?

В устата на този мъж подобни думи бяха равносилни на богохулство. Как се осмеляваше да говори толкова вулгарно за онова, което бяха преживели с Кристин! Отново изпита желание да я защити, да я предпази някак си от грозните и пошли слова.

— Не намесвай сестра си.

— Напусни града — повтори Клеърборн.

— Накарай ме. — Грей съзнаваше, че предизвикателното му отношение е ужасно незряло и наивно, но не можеше да отрече факта, че се почувства по-добре.

— Не мисля, че ще се наложи. Смятам, че сам ще вземеш вярното решение. — Съвсем съзнателно проследи с поглед белега на Грей, а на лицето му се изписа гордост от добре свършената работа. — Преди години успях да те накарам да го направиш.

Грей се излегна още по-небрежно и се разсмя. Мъжът срещу него вече бе опитал да го подкупи, а сега се опитваше да го сплаши.

— Аз обаче си спомням нещо друго. Спомням си, че беше такъв долен страхливец, че трябваше да извикаш половин дузина приятелчета, за да ти помагат.

Думите му очевидно уцелиха болното място на Клеърборн. Той присви очи.

— Както вече казах, ти беше бял боклук тогава, бял боклук си оставаш и сега. Баща ти едва свързваше двата края, а майка ти дори не пожела да остане заедно с вас.

Грей не желаеше да се принизява до нивото на този човек.

— А ти винаги си бил неудачник — заяви той. — Не харесвах баща ти, но той поне притежаваше нещо, заради което го уважавах. — По изражението, изписало се на лицето на Клеърборн, Грей разбра, че правилно го е преценил. Клеърборн винаги бе страдал от факта, че е принуден да стои в сянката на баща си. Това беше неговата слабост, ахилесовата му пета. — Какво ли разочарование си се оказал за него…

Клеърборн позеленя от гняв.

— Махай се от града докато все още можеш!

Грей бавно се изправи, направи няколко крачки до бюрото, подпря длани на идеално излъсканата му повърхност и се наведе напред. Сега, когато се намираше толкова близо до Клеърборн, Грей подуши характерната миризма на сперма. В душата му се надигна вълна на отвращение. Племенницата на този мъж бе отвлечена, а той бе излязъл, за да се чука.

— Никога повече не си позволявай да ме заплашваш — бавно изрече Грей. — Никога вече не ме докосвай, защото ако го направиш, може да забравя, че съм много по-свестен човек от теб. Истината е, че само си търся извинение, за да откъсна спаружените ти топки и да ги натъпча в гърлото ти. И няма да повикам половината град да те държи, докато го правя.

— Махай се! — изръмжа Клеърборн.

Грей се изправи.

— Преди всичко това да приключи, целият град ще научи, че детето е мое. Всъщност мисля, че ще се свържа с адвокат, за да се информирам за правата си на баща.

— Никой адвокат в Натчез няма да те вземе за клиент.

— За мой късмет адвокати има и извън Натчез. — Грей тръгна към вратата, но се спря, обърна се и додаде: — Ти си прав, детето ще трябва да се справи със страшно много нови неща, но щом може да преглътне факта, че във вените й тече кръвта на семейство Лоуел, значи ще може да приеме и истината, че е моя дъщеря.

— Ти, кучи син такъв! — кресна Клеърборн.

Грей отвори със замах вратата на библиотеката и просташките и вулгарни викове на Клеърборн отекнаха по коридора. Грей едва не се блъсна в един мъж, който тъкмо бе влязъл в къщата и вървеше към всекидневната.

— Изв… — Грей понечи да се извини, но рязко замълча в момента, в който осъзна кой е мъжът. Двамата се измериха с погледи. Трудно беше — не, невъзможно дори — да се разбере какво се крие зад безстрастното и спокойно изражение на новодошлия. Грей, от друга страна, имаше усещането, че всеки може да чете в душата му като в отворена книга, а думите, изписани в тази книга, яростно крещяха, че Кристин го бе направила на по-голям глупак, отколкото си бе представял някога.

Внезапно стените на „Роузмийд“ и миналото започнаха да го притискат и измъчват. Изхвърча през входната врата, убеден, че ще се задуши, ако не се махне веднага — от тази къща, от лъжите и измамите на Кристин.

 

 

Всички твърдяха, че те двамата са изключително красива двойка, и Кристин предполагаше, че това е истина. Истината бе, че Пейтън би направил щастлива всяка жена. Беше загорял и силен, притежаваше онова характерно за Калифорния излъчване на здраве и младост, макар че посещаваше този щат само през ваканциите си. Тялото му бе стройно и мускулесто, а светлосините му очи на моменти ставаха неестествено прозрачни, призрачни дори. Освен физическите си качества, той притежаваше енергичност, жизненост и такт, които го превръщаха в съвършения съпруг даже и без значителното богатство, натрупано от поколенията банкери в рода му.

Да, всяка жена би сметнала Пейтън за красавец, но за Кристин той означаваше много повече. Тя го възприемаше като свой спасител, защото той бе именно такъв, макар, за неин срам, да бе направил това несъзнателно и без дори да подозира какво върши в действителност. За неин още по-голям срам — който, разбира се, символизираше целия й брак, нали? — мислите й бяха постоянно заети не от този спасител, не от мъжа, който бе дошъл в „Роузмийд“ и бе настоял да разговаря с нея по същия начин, по който един друг мъж бе сторил това по-рано същата вечер, а от онзи, който току-що бе напуснал къщата. Тя чудесно знаеше какви мисли измъчват Грей в момента. Беше ги прочела в тъмните му очи. Обвинението, което бе съзряла там, беше твърде сериозно. Всъщност беше ужасно долно. В най-добрия случай Грей вярваше, че тя, почувствала необходимостта от съпруг, просто се бе обърнала към Пейтън и бе потърсила при него закрила и опора. В най-лошия случай бе убеден, че бе излизала с Пейтън с напълно сериозни намерения, срещала се бе с приемливия ухажор, докато в същото време се бе забавлявала със социално неприемливия наемен работник. Да, това последното се връзваше по-добре с теорията му за простолюдието.

Не, не можеш да излезеш с него!

Кристин сякаш чу изпълнените с агония умолителни думи на Грей, произнесени преди толкова години. Спомни си топлото, задушаващо я чувство, изпълнило гърдите й в момента, в който осъзна, че той ревнува. Бяха се любили неведнъж и със страст, която той не би могъл да симулира, дори и да бе опитал, но през цялото време бе крил истинските си чувства от нея. Може би дори и от себе си. Но само с една непредпазлива и толкова скъпа за нея молба й бе разкрил сърцето си. Въпреки това обаче те — тя — трябваше да бъде практична и разумна.

Не съм излизала с никого, откакто ние… През цялото лято не съм се срещала с никой друг. Майка започва да се пита защо.

В действителност майка й не се бе ограничила само с въпроси. Тя бе настоявала, само както Елизабет Адел Лоуел можеше това, че Кристин трябва да приеме една от многото покани, отправени към нея от изключително подходящия за тяхното семейство син на Ръдърфорд и Мими Джаксън. Почти цяла година Пейтън неуспешно се бе опитвал да привлече вниманието й по всеки възможен начин, но, макар да не отричаше, че той е много приятен, Кристин осъзнаваше, че изобщо не я вълнува. Поне не и по начина, по който Грей я привличаше, но пък тя, дори и на толкова млада възраст, вече бе започнала да проумява, че едва ли има втори мъж като Грей.

Срещата ни с него ще бъде идеално прикритие за нас, бе отвърнала тя, като внимаваше да не каже нищо излишно, защото винаги бе знаела, че същността на проблема се крие във факта, че от социална гледна точка Грей бе възможно най-неприемливия кандидат за ръката й. По онова време и тя самата не знаеше докъде ще доведе връзката им, но по някакъв наивен и невинен начин вярваше, че любовта им ще победи. Но докато това стане, тя трябваше да бъде прагматична и разумна. Затова каза:

— Това е само едно парти. Освен нас ще има още много хора.

— Но аз няма да съм там.

— Не — отвърна тя и прокара ръка по лицето му. Наболата му брада одраска кожата й, усещането беше невероятно чувствено и прекрасно. — Кажи ми, че мога да отида.

— Нямаш нужда от одобрението ми.

— Кажи ми, че мога да отида, защото в противен случай няма да го направя.

Очите и гласът на Грей омекнаха, но в думите му се прокрадна непозната преди неотстъпчивост:

— Иди. Но не му позволявай да те докосва. Ти принадлежиш на мен!

Този въпрос изобщо не подлежеше на обсъждане нито тогава, нито по-късно същата вечер, когато Грей се промъкна в спалнята й. Тогава за пръв и последен път се любиха там. Той едва не раздра дрехите й — нямаше ги нежните ласки и продължителната любовна игра — после я прикова под себе си и проникна в тялото й само с едно рязко и почти животинско движение. Устните му се впиха в нейните, които се подуха и започнаха да я болят, пръстите му се вплетоха болезнено в разпиляната й коса, а тялото му изля семето си дълбоко в утробата й. А после, останал без дъх, той просто я притисна към себе си. Толкова силно, че едва не спря дишането й. Тя се надяваше, че ще й каже, че я обича — нещо, което не бе правил никога преди, но той не го стори и тя трябваше да се задоволи с мисълта, че тялото му й бе казало онова, което устните му не пожелаха.

— Аз те предадох.

Гласът на Пейтън изненада Кристин, която, заобиколена от призраците на миналото, бе забравила, че не е сама. Ако присъствието му я изненада, то думите му направо я смаяха.

— И по кой начин ти си ме предал?

Пейтън, който се бе настанил в един от тапицираните фотьойли, облегна глава назад. Изглеждаше уморен, но не и раздърпан и изпомачкан. Но пък Пейтън никога не изглеждаше по този начин. Той винаги беше безупречно съвършен — сутрин, обед, вечер, та дори и през нощите, в които телата им се разделяха и той се отдръпваше в далечния край на леглото им. Дори и сега, въпреки изчезването на Аманда, въпреки факта, че не той беше неин баща, Пейтън бе облечен безукорно и изглеждаше така, сякаш всеки момент му предстоеше военна проверка.

— Не биваше да бягам оттук по този начин.

Кристин знаеше, че в основата на доброто възпитание лежи способността да се прикриват истинските чувства — това беше кредото, което Пейтън бе следвал през целия си живот — но в този случай подобно поведение бе просто прекалено.

— Избяга, защото току-що ти бях казала, че детето, което смяташе за свое, всъщност е от друг мъж. Бих казала, че аз съм тази, която те е предала, не мислиш ли?

Пейтън се наведе напред и здраво стисна двете си ръце. Кристин сведе поглед към преплетените му пръсти. Винаги заемаше тази поза в случаите на напрежение и нервно безпокойство. А когато бремето на живота се окажеше прекалено тежко и самообладанието му започнеше да се пропуква, той започваше да къса всичко, което му попадне — списания, вестници, салфетки. Късаше ги на тънки ленти, а после всяка една от тях завързваше на възел точно по средата.

— Точно за това става дума. Прекарах целия ден, като премислях всичко случило се, и вече не съм толкова сигурен, че е важно кой кого е предал. — Той се наведе още по-напред. — Просто ме изслушай, преди да кажеш каквото и да било.

Последната му молба й се стори твърде зловеща и заплашителна. Имаше чувството, че изобщо няма да й хареса онова, което щеше да чуе. А може би я тревожеше прекаленото му вълнение — Пейтън беше неспокоен и нетърпелив като хлапе на Коледа.

— Добре, Аманда не е мое дете. Поне не биологически. Но тя е моя във всяко едно отношение, което е важно и има значение за нас. Аз й бях баща. А тя ми беше дъщеря. Аз бях до тебе, когато тя се роди. Аз пръв я взех в прегръдките си. Аз я научих да кара колело. Аз слагах лепенки по ожулените й колене. Сигурен съм, че разбираш, че не мога просто ей така да спра да я обичам.

— Естествено, че го разбирам — кимна уморено Кристин. — Нито пък Аманда би могла да престане да те обича. Никога!

— Не, не! — възкликна Пейтън и светлосините му очи се озариха от странна светлина. — Ти не разбираш! Чуй ме. Кой знае, че не съм истинския баща на Аманда? — Той побърза да отговори сам на този въпрос. — Брат ти, най-добрата ти приятелка, Естер, агентите от ФБР и няколко местни полицаи. Всички те биха могли да запазят това в тайна. Не е нужно Аманда да научава. Можем да продължим да живеем като семейство. След като си я върнем, тя ще се нуждае от сигурност. Ще има нужда от майка и баща. Ще има нужда от нас, Кристин. И може би от терапия. И тримата можем да се подложим на терапия. Това имах предвид, когато ти казах, че не е важно кой кого е предал. Аз също те предадох, Кристин. Очевидно не бях добър съпруг. Но мога да се науча как да стана такъв. Кълна се, че мога.

Кристин не можеше да повярва на ушите си. Фактът, че той не успяваше да проумее, че разводът им и бащинството на Аманда бяха два съвършено различни проблема, я тревожеше. Както и подлото му предложение да запазят в тайна истината за Грей и Аманда, защото то бе огледален образ на собствената й измама. Колко ясно се виждаха заблудите и лошите преценки на околните, които на свой ред още по-ясно подчертаваха и дефинираха собствената й колосална грешка.

— Ами Грей? — попита тя.

— Какво за него?

— Той знае, че Аманда е негова дъщеря.

— Да, знае. Но съм сигурен, че можем да разчитаме, че и той ще прояви нужния здрав разум.

Здрав разум? На Кристин й се искаше да обясни на Пейтън, че биха могли да разчитат на Грей за много неща, но не и по отношение на здравия му разум. Не и в този случай.

— Ако откаже да се вслуша в предложенията ни, бихме могли да му предложим пари — добави Пейтън.

— Не всеки може да бъде купен.

— Глупости! Всеки си има своята цена. Някои просто струват повече от останалите. Повярвай, ми, с човек като него винаги ще можем да се споразумеем.

Кристин отново си помисли, че не е чула добре. Ако Пейтън изобщо познаваше Грей, щеше да е проумял, че Грей не може да бъде купен. Но не в това беше въпросът и Кристин се опита да намери най-точните думи, за да изрази мислите си.

— Пейтън, нашият развод е почти финализиран.

— Зная, но ти можеш да прекратиш процедурата. Просто кажи на адвоката си, че сме се събрали отново. Подобни неща са се случвали и преди; ще продължат да се случват и за в бъдеще.

Кристин се почувства абсолютно безпомощна и безсилна. Защо Пейтън отказваше да проумее очевидното? Защо искаше да я накара да му го каже направо и да го нарани още повече?

— Аз искам развод.

— Не — категорично отвърна той. В гласа му се долавяше снизхождение. — Ти просто искаш нещата между нас да се променят и това ще стане. Обещавам.

В очите му отново заблестя онази светлина. Вълнението му премина в някаква фанатична разпаленост. Той очевидно отказваше да се вслуша в думите й.

Безсилието й се примеси с раздразнение.

— Не, Пейтън, аз искам развод.

— Но аз не искам. Никога не съм искал да се развеждаме.

— Искрено съжалявам за това, но то по никакъв начин не променя факта, че аз искам развод. Случилото се с Аманда, или съобщението ми, че не си истинският й баща няма нищо общо с това. — Гласът й омекна. — Аз държа на теб, но не като съпруг. Уважавам те като добър приятел.

Пейтън като че ли не можеше, или пък не искаше да разбере. Той просто я гледаше така, сякаш току-що й бе поникнала още една глава. Най-накрая тръсна глава.

— Мили боже, Кристин, съзнаваш ли какво ти предлагам…

Да, помисли си Кристин, той й предлагаше емоционално подаяние. Предложението му да я приеме обратно, да отгледа чуждото дете като свое беше свръх щедро и почтено, но то я караше да се чувства неудобно, защото беше абсолютно неуместно. И неестествено. При дадените обстоятелства той трябваше единствено да я презира.

Когато тя не отговори, Пейтън продължи с накъсан от вълнение глас:

— Искаш него, нали?

Кристин предпочете да не отговаря на въпроса и само рече тихо:

— Мисля, че Аманда, както всяко друго дете, има право да узнае кой е истинският й баща.

Кристин бе избягнала въпроса, а Пейтън предпочете да не обърне внимание на отговора.

— Искаш го обратно в живота си — разнесе се дрезгавият му, неприятен смях. — Винаги си го искала. През всичките тези години в леглото ни неизменно присъстваше и той. — Пейтън скочи от стола, приближи се до Кристин и сложи ръка на рамото й. — Зная, че го обичаш. Винаги си го обичала — сега като се връщам назад в мислите си, разбирам, че е така — но за мен това няма значение. Бих предпочел да обичаше мен, но щом не можеш, аз мога да го преживея. Искам единствено ти, аз и Аманда да бъдем семейство. — Той я погледна умолително. — Ако само се постараеш малко, може дори да се влюбиш в мен.

Чувството на неудобство, което Кристин бе изпитала преди малко, сега се засили. Предложението му да си затвори очите през измамата й и да отгледа чуждото дете като свое беше едно, но великодушното му разрешение да продължи да обича друг мъж, докато е все още омъжена за него, бе нещо съвършено различно. Това предложение беше повече от неуместно. Беше неприлично.

Кристин отново се постара да подбере внимателно думите си, за да го накара да проумее, че никога не би могла да го заобича.

— Ти заслужаваш нещо по-добро от второстепенното място в живота ми.

За част от секундата — по-късно тя се запита дали наистина е видяла нещо — Кристин съзря гняв в очите му. Ръката му, положена върху рамото й, се сгърчи конвулсивно и я стисна силно, причинявайки й болка. В следващия миг обаче Пейтън я пусна.

— А ти заслужаваш нещо по-добро от онова, което този мъж може да ти предложи.

Без да каже нито дума повече, Пейтън се отдалечи от нея и излезе от стаята. Кристин го последва до фоайето и го проследи с поглед нагоре по спираловидното стълбище. През главата й препускаха безброй мисли, но най-важната измежду тях бе свързана с прозрението на Пейтън, който правилно бе назовал причината за проваления им брак. Тя никога не бе преставала да обича Грей и никога нямаше да престане. Само че тя не беше глупачка. Грей нямаше никакво намерение да й предложи съвместно бъдеще. По-рано вечерта се бе запитала защо бе признала факта, че Грей е баща на Аманда. Сега вече знаеше. Искаше да се опита да го накара да разбере защо бе постъпила така… и може би да получи известна, макар и мъничка, прошка. Това бе всичко, на което можеше да се надява.

Мисълта за Грей я накара да насочи вниманието си към входната врата. Грей, естествено, вярваше на всички ужасни заключения, до които бе стигнал през годините.

 

 

Застланите с дебел килим стълби не помръдваха под стъпките на Пейтън — любопитен парадокс предвид факта, че целият му свят започна внезапно да се руши около него. Не можеше да повярва, че Кристин бе отказала да прекрати процедурата по развода и бе отхвърлила така категорично щедрото му предложение. Не тя беше наранената и оскърбената, а той. И въпреки това й бе обещал да прости и забрави… само и само да могат отново да бъдат семейство.

Аз държа на теб, но не като съпруг. Уважавам те като добър приятел.

Приискало му се бе да й изкрещи, че не желае приятелството й, че иска тя да го обича така страстно и всеотдайно, както той обича нея, но щом тя е неспособна на това, той е готов да се примири с онова, което може да му даде. Приискало му се бе да й се развика, да й каже колко го бе влудявало високомерието й в ония години, да й признае, че всеки неин отказ да излезе с него го караше да я желае все повече и повече. Дали тя изобщо подозираше как бе лежал буден нощем и се бе преструвал, че я държи в обятията си, целува я и я люби? Може ли изобщо да си представи с какво щастие го бе дарила, когато най-сетне му позволи онова, за което бе копнял години наред? Или в какво опиянение изпадна, когато му каза, че очаква детето му? Имаше ли някаква представа колко щастлив беше той в деня, в който тя стана негова съпруга? Или пък колко покрусен и тъжен бе, когато проумя, че никога няма да бъде негова, освен по име?

Не. Тя не знаеше тези неща, защото той не бе в състояние да й ги каже. Както не бе в състояние да крещи, да вика и да буйства. Контрол. Човек бе длъжен да контролира чувствата си. Това изискваше цивилизованото поведение. Освен това той винаги се бе боял да не изгуби контрол над живота си, защото в подобни случаи се чувстваше самотен, незначителен, безпомощен като уловен в капан. Липсата на самоконтрол лишаваше човек от силата и властта му, оголваше душата му за лешоядите, които кръжат около него и които нападат всеки, който позволи да прояви и най-малката слабост.

О, Кристин, помисли си той и въздухът сякаш заседна в гърдите му, всичко, което съм правил, беше заради теб. А сега ти ми се отплащаш, като искаш да върнеш в живота си стария си любовник. За част от секундата любов и омраза се сляха и той се оказа неспособен да различи едното от другото — любовта с нейната непорочност и чистота; омразата с нейната тъмна и мрачна разруха.

Дишането на Пейтън се ускори.

Сърцето му започна да бие като обезумяло.

Ръцете му се разтрепериха.

Не, не, не се поддавай на чувствата! Не обичай! Не мрази! Не чувствай нищо!

Стигна на горния етаж, зави наляво и се насочи към най-близката баня. Посрещнаха го позлатените орнаменти, вградени в девственобелите стени, на ярката светлина тенът му поизбледня, русата му коса стана почти бяла. Той заключи вратата зад себе си, пристъпи напред, сграбчи няколко книжни кърпички и през следващите няколко минути ги накъса на абсолютно еднакви ленти, а после с фанатична методичност ги завърза по средата в еднакви на вид възли. След това ги хвърли в тоалетната чиния и пусна водата… с уверени и силни ръце, които вече не трепереха.