Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (2)

2.

— Защо не ми каза за нея?

С всяка измината миля въпросът се оформяше все по-отчетливо в главата на Грей, докато накрая се чу да го задава на глас. Сърдито. Част от гнева му сигурно се дължеше на усещането, че се е върнал назад в миналото. Тя почти не се бе променила. Черната коса, която падаше на вълни върху раменете й, заедно със сребристите очи, които смяташе, че е забравил, му напомниха за разказите й за циганското й потекло, с което така се гордееше навремето. Черната коса винаги бе загатвала за някаква необуздана и дива страст, а светлите й очи сякаш притежаваха неестествената способност да проникват дълбоко в душите на хората. Най-вече в неговата. На всичкото отгоре бе готов да се закълне, че за част от секундата бе усетил аромата на роза, който за него бе неотменно свързан с Кристин. Но ароматът, както и самото му пътуване, принадлежаха на миналото. Тя може и да изглеждаше същата, но всъщност не беше.

В отговор на въпроса му Кристин само каза:

— Може би ще можем да поговорим по-спокойно в библиотеката.

Тя се доближи до Грей, мина покрай него, подаде на Ники, която Грей разпозна, някаква плюшена играчка и застана на вратата, очаквайки, подобно на всички членове на семейство Лоуел, останалите да изпълнят желанията й. Високомерието й го вбеси, въпреки че предложението й го накара да осъзнае, че стаята е пълна с народ. Няколко служители на закона — местни ченгета и федерални агенти — включително и агент Карели, се взираха в него. Кристин имаше право. Онова, което имаше да й каже, трябваше да бъде изречено насаме.

Грей последва Кристин по мраморния под, който блестеше ярко, осветен от кристалния полилей над главите им. Стъпките им отекваха като в мавзолей. Въпреки това успя да забележи, че Кристин е придобила елегантна увереност и самообладание, каквито не притежаваше преди десет години. Какво се бе случило с прекрасното шумно и непокорно дете, което бе познавал навремето? Момичето, което бе в състояние да се препъне в собствените си крака, което винаги бе готово да избухне в смях? Какво се бе случило с дръзката млада жена, която живееше без задръжки и скрупули?

Влязоха в библиотеката, претъпкана с фамилни портрети, пропита с миризмата на лакирано дърво, скъпа кожа и изискани маниери. Кристин затвори вратата след тях. Без да изрече и дума, се приближи до прозореца и застана там с гръб към Грей.

Грей изчака известно време. Накрая търпението му се изчерпа и той повтори въпроса си:

— Е? Защо не ми каза за нея?

Кристин се обърна и Грей забеляза посоката на погледа й. Добре, помисли си той. Нека да се взира в белега и да си спомня грозното минало. И отвратителната роля, която бе изиграла.

Кристин бавно вдигна очи към неговите.

— Мислех, че така ще е най-добре за всички.

Простичкият отговор изненада Грей и той се изсмя.

— Ти си мислила, че така ще е най-добре за всички? Ами да! Като истинска Лоуел изобщо не си си направила труда да разбереш какво мислят останалите по въпроса.

Кристин не каза нищо. Но Грей се бе настроил за битка и нямаше да допусне тя да му бъде отказана.

— Нека да изясним това. Опитваш се да ми кажеш, че изобщо не те е интересувало какво би могло да е мнението на бащата на това дете? — Не й остави никакво време да отговори и додаде: — Бях достатъчно добър, за да те чукам, но се оказах недостатъчно добър, за да бъда баща на детето ти. За това ли всъщност става дума, госпожо Джаксън?

Бузите на Кристин пламнаха като че някой с все сила я бе зашлевил през лицето. Но отново не каза нищо.

Грей напълно съзнателно бе използвал вулгарния израз с едничката цел да я шокира. В момента, в който произнесе думата обаче, му се прииска да не го беше правил. Повече от ясно бе, че думите му я нараниха, но заедно с това омърсиха всеки спомен, който пазеше от онова лято, спомени, които, предвид обстоятелствата, предпочиташе да държи скрити дълбоко в паметта си. Противоречивите му чувства го объркаха още повече и той продължи с обидите.

— Чукане с простолюдието. Предполагам, че това е изразът, който ти и приятелите ти използвате.

— Какво? — успя да попита Кристин. Това бе последното нещо на света, което бе очаквала да чуе от Грей.

— Чукане с простолюдието. Нали разбираш… привилегировани дами и господа изпитват удоволствие да го правят с някой, който е доста под тях в социалната йерархия.

— Къде чу всичко това?

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ти и приятелите ти никога не сте обсъждали този въпрос?

Не, не би могла да го каже. Навремето някои от младите момичета от нейния социален кръг, по-скоро познати, отколкото приятелки, бяха заинтригувани от Грей и бяха споделяли, че сигурно ще е много забавно да го направят с широкоплещестия и строен градинар. Доверяваха й, че неговото постоянно мълчание и загадъчно високомерие само подсилват неговата привлекателност. Но, разбира се, най-големият афродизиак се криеше във факта, че той е градинар, което автоматично го превръщаше в забранен плод. Кристин изпита непоносима болка, когато осъзна, че в неговите очи тя не е по-добра от всичките онези празноглави жени.

— Не, не съм си и помислял, че ще започнеш да отричаш. И какво правеше тогава? Споделяше с приятелките си всички пикантни подробности?

— Недей…

— За всяко наше чукане ли им разказваше? Казваше ли им до каква степен успяваше да ме възбудиш? Научиха ли какво чувстваше, докато разтваряше изящните си, аристократични крака, за да проникна в теб?

— Недей…

— Обзалагам се, че добре сте се посмали, когато си им разказала с каква лекота успя да ме убедиш, че държиш на мен.

— Недей…

— Какво недей! Да не задавам въпроси, на които не желаеш да отговаряш? Да не ти напомням, че ме подведе, че ме излъга… защото никога не си имала намерение да тръгнеш с мен? Е, само че по едно случайно стечение на обстоятелствата, госпожо Джаксън, аз заслужавам да получа отговор на всичките тези въпроси. Не смяташ ли, че един мъж, комуто е било отказано да отгледа дъщеря си, си е извоювал правото да получи някои отговори?

— Недей…

— Не смяташ ли, че когато нечия дъщеря е отгледана от друг мъж, истинският баща има право да получи някои отговори?

Кристин полагаше неимоверни усилия да запази спокойствие. Никога преди не бе чувала Грей да й говори с такава жестокост, а предположенията, които хвърляше в лицето й, бяха толкова обидни, толкова оскърбителни, че тя просто стоеше пред него и го гледаше недоумяващо.

Ако Кристин се бореше да запази спокойствие, Грей напълно изгуби способността да се контролира. Той се спусна към нея и застана от другата страна на бюрото, което вече бе единствената вещ помежду им, и изкрещя:

— Искам отговори, по дяволите!

Стоеше толкова близо до нея, че Кристин виждаше присвитите му очи, раменете му, приведени напред, сякаш всеки момент щеше да се хвърли отгоре й. Никога преди не го бе чувала да крещи. Нима това беше същият глас, който й бе говорил толкова гальовно и чувствено?

Беше й изключително трудно, но тя все пак успя да проговори със спокоен и овладян глас.

— Да, наистина заслужаваш някои отговори. Но не и преди да си в състояние да ги чуеш. И само за сведение, искам да те информирам, че Пейтън беше добър баща на Аманда.

Грей рязко издиша и въздухът излетя със свистене от устата му. После каза:

— Само за сведение държа да знаеш, че и аз щях да бъда добър баща.

Помежду им се възцари мълчание. Против себе си Грей се замисли за отдавнашния си блян — венчалната халка на пръста на Кристин, обвитата с лозници къщичка, приспивната песен, която пее на бебето, заспало в прегръдките му. Да, той щеше да бъде добър баща.

Мислите на Кристин бяха сходни на неговите. Представи си какво би било, ако Грей стоеше до нея при раждането на Аманда, ако той бе този, който да поставя детето на гърдата й и да го наблюдава как суче, да сменя пелени и да го люлее, когато плаче. Помисли си за първите стъпки и първите думички на дъщеря си, представи си дома им… някъде далеч от „Роузмийд“.

Най-накрая Кристин попита:

— Защо се върна, Грей?

Той не искаше тя да използва името му, не и с този тих, умолителен глас, с който навремето го бе подтиквала да я люби, и затова отговори грубо и рязко:

— Имаш нещо, което ми принадлежи.

— Детето или своя фунт месо от тялото ми^[1]? — Преди да успее да й отговори, тя продължи: — Даваш ли си сметка, че откакто си тук, не попита нито веднъж за Аманда? Не ме попита дали не сме научили нещо повече за нея?

Грей не бе осъзнал този факт, а и не беше сигурен какво точно означава неспособността му да попита за детето. Предпочете да не се опитва да търси обяснения, дори и заради самия себе си.

Но Кристин не възнамеряваше да му позволи да се измъкне толкова лесно.

— Питам те отново. Заради детето ли се върна, или заради своя фунт месо от тялото ми?

Грей обмисли въпроса в продължение на няколко секунди и рече през присвити устни:

— Заради двете.

Кристин въздъхна със съжаление.

— Ти наистина ме мразиш, нали?

Този път Грей изобщо не се поколеба.

— Да, наистина те мразя.

Неговата откровеност я нарани дълбоко и той не можа да не го забележи. Стана му чудно, че Кристин изобщо се поинтересува какви чувства изпитва към нея.

Тя предизвикателно вирна брадичка, сякаш с този жест се опитваше да се издигне над лошото му мнение за нея, и рече:

— Ако ми позволиш да направя едно предложение…

Някой почука на вратата.

Кристин замълча и погледна по посока на звука.

— Влезте.

Агент Карели надникна в стаята.

— Извинете ме. Сенди Килиън пристигна. Помислих се, че може би вие двамата бихте искали да присъствате на разговора ни с нея.

— Благодаря — кимна Кристин. — Веднага ще дойдем.

Когато вратата се затвори, Грей попита:

— Коя е Сенди Килиън?

— Бавачката на Аманда. Тя взима Аманда от училище и стои при нея докато се прибера вечер. Сенди първа разбра, че Аманда е… — замълча, преди да добави: — … изчезнала.

Странен избор на думи, помисли си Грей, но предпочете да си замълчи. В момента се питаше дали работата на Кристин не се състои в допустимата в тези среди благотворителност в полза на обществото. Защото за майка й думата работа бе означавала именно това.

— Искам да чуеш предложението, което се канех да направя — продължи Кристин. — Мисля, че ще е разумно за момента да оставим разногласията си настрана. Нищо не е по-важно от усилията да си върна детето обратно.

— Нашето дете — поправи я Грей. — Аманда е нашето дете.

Кристин изобщо не си направи труда да му каже, че едва ли би могла да забрави този факт именно сега, при условие че не бе могла да го изличи от съзнанието си цели девет години.

 

 

Сенди Килиън може и да се бе отърсила от въздействието на успокоителните, но не и от чувството си на вина, което неведнъж изплуваше на повърхността, докато тя разказваше събитията от предишния следобед.

Разказът й всъщност беше съвсем простичък. Аманда, която посещаваше частно училище, обикновено излизала от сградата в три без десет след обяд. Пътят от „Роузмийд“ до училището отнемаше по-малко от десет минути и затова Сенди винаги тръгвала в два и четиридесет. Но не и в следобеда на отвличането. В този ден просто изгубила представа за времето и излязла от „Роузмийд“ в три без десет. Не смятала, че десетминутното й закъснение ще предизвика някакъв проблем. Неведнъж бе предупреждавала Аманда какво трябва да направи в случай, че тя закъснее — според инструкциите й малкото момиченце трябвало да я изчака вътре в сградата. Сенди паркирала колата и се запътила към училището без изобщо да предположи, че нещо може да не е на ред. По пътя обаче срещнала Хедър Трайд, съученичка и приятелка на Аманда, която й казала, че Аманда вече си е тръгнала… с някакъв мъж с униформа и значка.

В този момент от разказа си Сенди отново избухна в сълзи. Зарови лице в кърпичката, която Кристин й подаде, и промълви:

— Не трябваше да закъснявам.

— А защо закъсняхте?

Грей зададе въпроса по-скоро от любопитство, а не защото би искал да обвинява когото и да било. Всички погледи се насочиха към него. Скръстил ръце пред гърдите си, той стоеше в периферията на групичката от хора, сбрани във всекидневната — групичка, състояща се от Сенди Килиън, Кристин, петима офицери — един от местното полицейско управление, един от шерифската служба и трима федерални агенти. Един от тях беше Терънс Карели, другият, по-възрастен мъж на име Фил Бърмингам, имаше огромен мустак и постоянно го оправяше с ръка, а третият, Хем Кланси, бе значително по-млад мъж с телосложение на футболист. Всички бяха приели присъствието на Грей за напълно естествено, което означаваше, че всички са били запознати с въпроса за бащинството на Аманда. Ники дискретно бе изчезнала в кухнята.

Сенди, висока и стройна жена, с коса с цвят на карамел, го погледна право в очите. Ако можеше да се съди по тъмните кръгове около очите й, тя наистина преживяваше много трудно отвличането на Аманда.

— Просто изгубих представа за времето — поясни Сенди. — Работех върху костюма на Манди за училищната пиеска. Нейният клас подготвя Снежанка. Представлението ще е другата седмица, а Манди играе ролята на вещицата. Направих шапката, но не я харесах. Периферията беше прекалено голяма и увиснала. Разших я и започнах отначало. Опитвах се да я свърша навреме, за да може тя да я пробва след училище. — Сълзите отново потекоха по лицето й. — Трябваше да следя часовника по-внимателно, но не го направих. Бързах и… толкова съжалявам.

Кристин обгърна раменете й с ръка.

— Никой не те обвинява.

Фил Бърмингам се обади:

— Разговарях с Хедър Трайд. Тя продължава да твърди, че мъжът е бил облечен с униформа, но не може да ми каже цвета. От думите й излиза, че е била по-силно впечатлена от значката му.

— Разбира се — намеси се агент Карели, — и униформата, и значката са били фалшиви. Но за повечето деца униформата е израз на авторитет и власт.

— Не мога да повярвам, че Аманда би тръгнала с някого само защото е с униформа и носи значка — възрази Кристин. — Непрекъснато й повтарям, че никога не трябва да тръгва с непознати.

— В такъв случай очевидно трябва да приемем, че е вероятно тя да е познавала този човек — включи се Грей.

Агент Карели се обади отново:

— Всичко е възможно, но — той погледна към Кристин — от опит знаем, че децата, колкото и да са обучени в някои елементарни мерки за безопасност, понякога забравят предупрежденията и напътствията на възрастните. Ами ако той й е казал, че вие сте била ранена при катастрофа например, и й е обещал да я заведе при вас? Не смятате ли, че при тези обстоятелства би тръгнала с него?

Кристин почувства, че й се гади само при мисълта, че може, макар и неволно, да е станала причина за трагедията с дъщеря й. Неспособна да понесе тази жестока мисъл, тя се изправи и се приближи до прозореца. За агент Карели този отговор бе повече от достатъчен. Обгърнала тялото си с ръце, Кристин изпита силен копнеж по две силни мъжки ръце, които да я прегърнат, да обуздаят емоциите и страховете й, които все по-трудно контролираше. Фактът, че навремето бе познавала две такива силни мъжки ръце, само допълнително подсили копнежа й.

Като се извини предварително, че обсъждат неща, които вече са били коментирани преди, Хем Кланси уточни още веднъж, че в момента, в който осъзнала, че Аманда си е тръгнала с някакъв униформен мъж, Сенди Килиън се обадила по клетъчния си телефон на Кристин, а тя, на свой ред, позвънила в полицията с надеждата, че там може би знаят нещо за униформен служител, отвел Аманда от училище. В полицията не знаели нищо и веднага разбрали, че положението е много сериозно. Инструктирали Кристин да се върне в „Роузмийд“. Тя тръгнала веднага и се прибрала вкъщи някъде между три и тридесет и три и четиридесет и пет. Бележката с искането за откупа, пъхната в пощенски плик без печат и клеймо, била намерена по-късно от икономката сред пощата, пристигнала през деня.

Кристин потрепери. До момента, в който бяха намерили бележката, тя бе хранила надеждата, че случилото се през този ден вероятно си има своето логично обяснение. Надявала се бе, че всеки момент някой ще доведе Аманда и всички заедно ще се посмеят на страховитите изводи и заключения, до които бяха достигнали. Бележката обаче бе изтръгнала и тази надежда от душата й.

— Как е попаднало писмото в пощенската кутия? — попита Грей.

Отговори му агент Хем Кланси.

— Пощальонът разнася пощата между два и два и половина. По някое време след това някой е пуснал плика в кутията. Тя е закачена на външната страна на портата. Всеки би могъл да се приближи и да пъхне плика.

— Някакви отпечатъци? — продължи да пита Грей.

— Никакви. Само тези на икономката — отвърна агент Карели. — Първото изследване бе направено тук, в полицейския участък. След това изпратихме плика в Куантико с надеждата, че с по-модерното оборудване и методи на ФБР може би ще открием нещо, но напразно. Никакви отпечатъци.

— Какво пише в бележката? — поиска да узнае Грей.

— Обичайното за подобни случаи съобщение — отвърна Карели. — С печатни букви, изрязани набързо от някакво списание, е оформено искане за незабавно изплащане на два милиона долара в немаркирани банкноти. Казваше се още, че те, той, тя — за когото и да става дума — ще се обадят допълнително.

— Но още не са го направили — заключи Грей.

— Не, не са — кимна Карели. — Аз обаче съм сигурен, че това забавяне е част от играта. Като принудят близките да чакат, докато нервите им изтънеят и се скъсат от напрежение, се надяват да ги принудят да се съгласят с всичките им искания.

— Моите нерви вече са пред скъсване — заяви Кристин.

— Зная. — Гласът на Карели преливаше от съчувствие.

Фил Бърмингам се намеси:

— Госпожо Джаксън, вчера обсъждахме възможността баща ви, Лоуел Джаксън, да си е създал врагове в бизнеса.

— Отново ще повторя онова, което ви казах и вчера — отвърна Кристин. — Баща ми наистина има врагове в бизнеса и това е напълно естествено. Всъщност той беше човек, който като че ли притежаваше специален талант в това отношение, но, ако искаме да сме максимално честни към него, трябва да признаем, че никой не би могъл да постигне това, което постигна той, без да си създаде врагове. От друга страна обаче, не мога да повярвам, че някой би стигнал толкова далеч в желанието си да му отмъсти.

— От документите на компанията е видно, че през последните пет години „Лоуел ентъпрайзис“ е купила и продала няколко други компании — отбеляза агент Карели.

— Ние продаваме, купуваме и сливаме компании винаги когато това стане наложително. Нашата компания има филиали почти във всички южни щати и се занимаваме предимно с преработка на памук. Освен това притежаваме и холдингови компании за производство на дървен материал.

Агент Карели продължи да разпитва:

— Всичките тези покупки и продажби не се ли отразяват неблагоприятно върху живота на работниците?

Кристин въздъхна.

— С риск да си помислите, че баща ми е бил студен и безчувствен работодател, трябва да ви кажа, че той не смяташе, че е отговорен за промените в живота на работниците си. Единствената му грижа бе да поддържа високопродуктивен и печеливш бизнес. — Тя замълча, а после додаде: — След като работих заедно с баща си през последните три години от живота му, мога спокойно да заявя, че способността му да си затваря очите пред проблемите на хората съвсем определено бе преимущество в негова полза.

Докато я слушаше, Грей изведнъж осъзна, че Мерит вече не е между живите. И тогава всичко като че ли си дойде на мястото. Каква роля играеше Кристин в компанията сега? Мерит Лоуел беше войнствена и непримирима личност, което означаваше, че с готовност и безсърдечие приемаше факта, че нещастията и жертвите са неизбежни на бойното поле на бизнеса. Единственото, което бе от значение за него, бе да се спечели битката. И войната. Дали дъщеря му бе продължила по същия път?

— Значи Меркантайл Тек и Хуугланд тимбър са били последните сделки, осъществени от баща ви? — попита агент Бърмингам.

— Да — отвърна Кристин. — Всъщност аз ги осъществих от негово име. Преди осемнадесет месеца продадохме Меркантайл Тек и купихме Хуугланд тимбър за малка сума, която в действителност далеч надвишаваше реалната й цена. От пет години компанията работеше на загуба. Ако Хал Хуугланд не беше приятеля на баща ми, ние никога не бихме купили компанията му. — Кристин замълча за миг и додаде: — Но нека предположим най-лошото. Да предположим, че някой от засегнатите при двете сделки е останал недоволен. Защо е трябвало да чака осемнадесет месеца, преди да отвлече Аманда, за да си отмъсти?

Никой не се опита да оспори логиката на въпроса й.

— Между другото — обади се отново Хем Кланси, — проверих за полицейско досие на Ърни Шоу. Оказа се, че няма такова. Днес сутринта отидох да поговоря с него, но той не си беше вкъщи. Домът му беше заключен и изглеждаше напълно безлюден.

— Чакайте малко — прекъсна го Грей. — Кой е Ърни Шоу?

Кристин погледна към Грей.

— Собственик е на Дийп саут петролеум продъктс. Те доставяха горива — дизел, бензин и масла — за машините ни. Наскоро прекратих договора ни с компанията му. Оказа се, че напоследък започнахме да плащаме два пъти по-високи сметки за горива, но работниците ни непрекъснато се оплакваха, че горивата свършват прекалено бързо. Смятам, че той просто не е пълнил резервоарите до горе. По всяка вероятност ни е доставял по-малки количества от заявените, начислявал ни е цялата цена, а останалата част от горивата е продавал другаде.

Агент Бърмингам отново поглади мустака си.

— И макар че, както сама ми казахте, брат ви отговаря за целия ви машинен парк, вие лично сте открила нарушенията и завишените сметки.

— Точно така — потвърди Кристин.

Стомахът на Грей се сви на топка само при споменаването на Клеърборн Лоуел. Между тях двамата имаше неразчистени сметки, които Грей възнамеряваше да оправи, преди да си тръгне оттук.

— Може ли да се върнем към този Ърни Шоу? Смятате го за заподозрян само защото е бил уволнен?

— Защото е заплашвал госпожа Джаксън — отвърна Хем Кланси.

Грей въпросително повдигна вежда.

— Заплашвал я е?

Кристин побърза да обясни.

— Един ден се върнах по-рано от работа, защото имах главоболие. Качих се горе и легнах. Чух входния звънец, после чух някой да говори на висок глас и да се качва нагоре по стълбите. Станах и възпрях Ърни Шоу на площадката. Той се кълнеше, че е бил несправедливо уволнен, твърдеше, че доставките му напълно съответстват на заявените и платени от нас количества, заплашваше, че няма да позволи това да ти се размине току-така. Но аз вече бях престанала да го слушам внимателно, защото точно в този момент Аманда се прибра от училище.

— Влязохме в къщата и го заварихме да крещи — намеси се Сенди. — Аманда се изплаши. Тя не понася около нея да се говори на висок глас. Аз набързо я отведох в кухнята и й дадох бисквити с мляко.

— Тя видя ли го? — попита Карели. — А той забеляза ли я?

— Тя го видя в гръб, но не смятам, че той изобщо е забелязал пристигането ни.

Грей си отбеляза факта, че детето, наречено Аманда, не понася спорове и кавги. Това беше първото късче по-лична информация, което научаваше за нея. Първата информация, която я правеше по-реална, помагаше му да оформи, макар и бегъл образ за дъщерята, която не познаваше.

— Значи този Ърни Шоу може и да се окаже реално заподозрян? — попита Грей.

— Не и според госпожа Джаксън — отвърна агент Карели.

Грей погледна към Кристин.

— Не разбирам. Та този човек е отправял заплахи към теб.

Кристин въздъхна.

— За да разбереш, трябва да познаваш Ърни Шоу. Той е твърде елементарен човек.

— Ще бъдете изненадана да научите колко малко интелигентни доктори на науките арестуваме по обвинения в отвличане — подхвърли агент Карели.

— Бил е достатъчно умен, за да започне да краде от теб — изтъкна Грей.

— Но не и достатъчно умен, за да се измъкне безнаказано.

— И все още не се сещате за човек, който би могъл да има зъб на съпруга ви? Някой делови партньор например? — попита Фил Бърмингам.

— Не — отвърна Кристин. — Но както ви казах и вчера, аз почти не познавам бизнеса на Пейтън.

— Един последен въпрос — вметна Хем Кланси. — Разбрах, че напоследък в компанията ви са зачестили кражбите на оборудване.

— Това е нещо обичайно. За съжаление кражбите на търговско оборудване са неразделна част от нашия бизнес. Не мога да повярвам, че имат нещо общо с отвличането на Аманда.

И този въпрос бе отхвърлен като маловажен. Беше решено обаче, че Терънс Карели трябва още веднъж да провери Ърни Шоу, и той веднага напусна имението, за да изпълни тази задача.

 

 

Наближаваше шест часът. За огромно неудоволствие на Кристин облаците навън станаха по-гъсти, а вътре в къщата притъмня. Сенди Килиън си тръгна неохотно, и то едва след като й обещаха, че ще я уведомят незабавно, ако хората, отвлекли Аманда, осъществят някакъв контакт. Пейтън Джаксън не се прибра. Не се знаеше нищо и за Клеърборн Лоуел. Представителите на закона тихичко обсъждаха нещо, сбрани в единия край на стаята, а Кристин продължаваше да се взира през прозореца.

— Никога не съм вярвал, че Мерит Лоуел е смъртен и може да умре.

В сумрака, обгърнал стаята, Кристин можеше да различи единствено хлътналите бузи и скулите на лицето на Грей. Не долови сарказъм в гласа му, а само искрено удивление от факта, че баща й се бе споминал.

— Ракът е в състояние да напомни на всеки един от нас, че е смъртен.

— Кога почина?

— Преди около шест месеца.

— А Адел не е пожелала да си направи труда да поеме бизнеса? — Грей изобщо не би се изненадал, ако Кристин отговори утвърдително на този въпрос. Защото майка й никога не бе проявявала и най-малък интерес към бизнеса.

— Тя почина преди четири години от масивен инсулт. Скоро след това научихме, че Мерит е болен от рак. Независимо дали го харесваш или не, не може да му се отрече храбростта, с която се бореше с коварното заболяване.

— И така империята попадна в твоите ръце — отбеляза Грей.

— По погрешка.

— Значи крушата наистина не пада по-далеч от дървото?

— Това прозвуча като обвинение.

Наистина ли? Грей се запита дали наистина е искал да прозвучи по този начин, но рече:

— Не е задължително. Просто съм любопитен.

Кристин се усмихна.

— Имам усещането, че както и да ти отговоря, ти ще продължиш да вярваш в онова, което искаш.

Сведените й от тревоги рамене изведнъж докоснаха нещо дълбоко в душата му и за негова голяма изненада му се прииска по някакъв начин да изтрие болката, която й бе причинил с въпросите си. Всеки път, когато я нараняваше, имаше чувството, че наранява и самия себе си.

— Може би си права. Вероятно е точно така. Но каквато и да е истината, сега не е времето да се занимаваме с нея. Освен това аз се интересувам единствено от детето.

Грей съзнаваше, че след тези думи трябва да си тръгне, но не го направи. Просто не можа. Не и когато тя бе толкова близо до него, че рамената им почти се докосваха.

Продължи да говори:

— Права си и за още нещо. Аз наистина нито веднъж не те попитах за Аманда. Но ти самата си разполагала с години, за да приемеш факта, че имаш дъщеря. А аз зная това едва от няколко часа. За теб тя съществува реално, но не и за мен. Дори не зная как изглежда.

— Искаш ли да видиш нейна снимка?

— Да.

Кристин се отдръпна от прозореца, прекоси стаята и се приближи до пианото, върху което бяха подредени снимки в елегантни рамки. Избра една и се върна при Грей. Застана до него и се наведе, за да запали една от лампите. Светлината освети лицето й. Грей съзря умората и страха, изписани на лицето й. Видя и още нещо. Видя миналото.

За част от секундата го връхлетяха хиляди спомени — спомени, които се бе опитвал да потиска години наред. Спомни си мига, в който за пръв път бе осъзнал, че непохватното момиченце с ъгловати и несъразмерни черти се е превърнало в красива млада жена. Виждаше косата й, докосната от лъчите на слънцето, разпиляна по раменете й. Виждаше блестящите й сиви очи, които оставяха всеки мъж без дъх, но той с радост благославяше мига, в който ги е срещнал. Тогава си мислеше, че някой ден някой мъж напълно ще изгуби разсъдъка си и ще потъне в дълбините на тези прекрасни очи. Тогава все още не знаеше, че той ще е този мъж. А след това кристалноясно си я представи да стои пред него в оранжерията — същата окъпана от слънцето коса, същите сиви очи, преливащи от желание, същият примамлив и съблазняващ глас. От този спомен се бе боял винаги като от чума, защото в онзи ден бе научил една истина, която щеше да го преследва до края на живота му.

— Това е последната й снимка — промълви Кристин. — Правена е преди няколко месеца.

Грей взе снимката и в момента, в който я погледна, всички останали мисли, всички спомени се изпариха от главата му. В душата му се надигна буря от чувства, макар че самият той не беше напълно сигурен какво точно изпитва. Не можеше да се отърси от усещането за нереалност. Той беше баща това дете, а в същото време то не изглеждаше като част от него. Може би защото изобщо не приличаше на него. Беше като една позната страница. И може би, за да се опита да я направи по-реална и близка, той прокара пръсти по образа на това момиченце — погали черната й като гарваново крило коса, докосна устните й, разтегнати в усмивка, по детински сладка и дяволита едновременно, спря се на очите, които подобно на едни други сиви очи сякаш гледаха право в душата му.

— Прилича на теб. — Изумен и развълнуван, Грей не знаеше какво повече да каже.

— Да — кимна Кристин, като се питаше дали той някога ще узнае как се люшкаше от крайност в крайност в молитвите си по време на бременността си. От една страна, се надяваше, че детето няма да прилича на него, но в същото време отчаяно желаеше това. В първата молитва се оглеждаше инстинктът й за самосъхранение, във втората — сърцето й. Част от нея бе готова да рискува всичко, но да й остане нещо, което винаги да й напомня за онова, което бе изгубила.

Не, реши тя, Грей изобщо не се интересуваше от страданията й и затова само повтори още веднъж:

— Да, тя прилича на мен.