Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (18)

18.

Аманда беше клекнала край лехите с домати, но когато се приближи, Грей забеляза, че тя разсеяно рови около коренчетата с едната си ръка. Наведените й раменца говореха за униние и отчаяние, но когато вдигна глава и го погледна, Грей видя предизвикателните и непокорни искрици, които проблясваха в очите й. Добре, помисли си той, и седна на земята до нея. Никой от двамата не проговори. Просто седяха и се приличаха на слънце. Край стеблото на един домат пропълзя хамелеон и веднага смени цвета си — от землистокафяв се превърна в зелен.

Най-накрая Аманда проговори.

— Тези домати са вълшебни. Подари ми ги една приказна принцеса като отплата загдето спасих живота й. Стеблата им достигат до тридесет метра на височина и раждат златни домати. Ако си пожелая нещо пред някое от тези растения — каквото и да е! — желанието ми ще се сбъдне.

— Наистина ли? — тихичко попита Грей.

Аманда го погледна отново. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не — отвърна детето. — Това беше просто една глупава историйка. Измислена. Аз си ги измислям, защото ми е забавно. Понякога ги записвам, а друг път ги разказвам. И не познавам никаква принцеса.

— Зная, миличка — промълви Грей и този път дори не се изненада от изпълненото с обич обръщение. — Но гласът беше истински, нали?

— Да. Само че никой не ми вярва.

— Аз ти вярвам. — Тя го изгледа подозрително и Грей побърза да добави: — Спомняш ли си деня, в който те намерих на тавана, а ти не ми повярва, че съм приятел на майка ти? Спомняш ли си, че тогава ти казах, че никога не бих те излъгал? Е, и сега не те лъжа. Вярвам ти.

Грей си даваше сметка, че дълбоката му убеденост в искреността на Аманда бе най-малкото странна. Той все още не познаваше това дете и въпреки това интуитивно чувстваше, че тя не би излъгала. Наистина си измисляше разни истории, но никога не би излъгала за нещо толкова важно.

Аманда го погледна и изрече с гласче, което разби сърцето му:

— Страх ме е.

Искаше му се да й каже, че е сигурен, че всичко ще бъде наред, но съзнаваше, че не може да й обещае нищо такова, и затова само каза:

— И аз се страхувам, Манди, и ти обещавам, че ще направя всичко възможно, за да не позволя да ти се случи нещо лошо.

— Татко… Пейтън също каза, че и той няма да позволи да ми се случи нещо лошо.

— В такъв случай си голяма късметлийка — имаш двама татковци, които да се грижат за теб, нали? — Замълча за миг и додаде: — Може ли да ти задам няколко въпроса във връзка с отвличането?

Тя кимна.

— Мъжът, който те отвлече… докато беше при него, чувала ли си го да разговаря с някого? С някого в къщата или пък по телефона?

Аманда отрицателно поклати глава.

— На тавана не се чуваше нищо. Вентилаторът бръмчеше много силно.

— Разкажи ми за мъжа, който те отвлече. Какъв беше той?

— Беше добър. — Дори и тя осъзна иронията на онова, което беше казала току-що, защото поясни: — Наистина. Носеше ми храна. Но аз отказах да я ям — бързо додаде Аманда, сякаш за нея това беше въпрос на чест.

Грей се усмихна, изпълнен с разбиране.

— Зная.

— Непрекъснато ме питаше дали имам нужда от нещо. Искаше да знае дали искам нещо. И аз му казах, че искам да се прибера у дома.

Усмивката на Грей стана по-широка.

— Той съжаляваше, че ме е отвлякъл.

Последните й думи привлякоха вниманието на Грей.

— Защо смяташ така?

— Той ми го каза.

Заинтригуван, Грей продължи да я разпитва.

— Какво точно ти каза? — Когато детето се поколеба, той настоя: — Опитай се да си спомниш.

— Той каза… той каза, че искрено съжалява, че… че… че съжалява, че се е забъркал в тази каша.

— Добре. И какво още?

— Беше уплашен.

— Така ли? Защо смяташ така?

— Беше много нервен.

— Само още един въпрос. Освен на тавана и в тоалетната, влизала ли си в някоя от другите стаи в къщата?

Тя поклати глава.

— Забеляза ли нещо странно?

— Какво например?

— Не зная, Манди — сви безпомощно рамене Грей и прокара пръсти през косата си. — Наистина не зная.

Тя се замисли за момент, а после каза:

— Не, не мисля.

Грей бе толкова погълнат от разговора, че изобщо не бе забелязал приближаването на Кристин. Всъщност преди още да е осъзнал какво става, тя се отпусна до него на земята. Облечена беше с тесни дънки и блуза с дълги ръкави. Косата й отново бе придърпана напред и падаше край лицето й. И прическата, и блузата означаваха едно-единствено нещо — синините, които й бе причинил, все още не бяха изчезнали.

— Здравейте — поздрави ги Кристин, а после насочи цялото си внимание към дъщеря си. — Добре ли си, съкровище?

Детето само сви раменца.

— Знаеш ли, готова съм да се обзаложа, че Уинчестър много се е затъжил за теб. Не си ходила да го видиш вече няколко дни.

Споменаването на понито веднага повдигна духа на Аманда и тя реши да го навести.

Грей усещаше парфюма на Кристин — нежно ухание на цветя, което му напомняше за аромата на лилавата роза. Кристин на свой ред бе силно привлечена от силните ръце на Грей, от гърдите му. Искаше да се сгуши в прегръдките му, да склони глава на гърдите му. Искаше й се някой да й каже, че просто е заспала и е сънувала лош сън, но сега вече всичко е наред.

Тя погледна към Грей.

— Знаеш ли какво мразя най-много във всичко това? Ситуацията, в която съм доведена до състояние да се надявам, че дъщеря ни има емоционални проблеми.

— Вярваш ли?

— Не зная — въздъхна тя измъчено. — Истината е, че май отчаяно ми се иска да повярвам, че доктор Алисън има право.

Грей разбираше тревогите й и никак не му се искаше да й сервира още неприятности, но трябваше да го направи. Заради детето.

— Зная, че е така, но трябва да ти кажа, че според мен доктор Алисън е на погрешен път. Смятам, че Манди казва истината.

Кристин затвори очи, тръсна глава и отметна косата си назад. Синините се показаха и Грей се вторачи в тях, неспособен да отмести поглед встрани.

Кристин заговори отново с натежал от безсилие глас.

— Струва ми се, че и аз винаги съм го знаела, но предпочетох да се вкопча в думите на доктор Алисън. Разбираш ли? — Преди Грей да успее да отговори, тя продължи и този път безсилието бе заменено от отчаяние. — Просто не мога да приема истината. Още не съм успяла да надживея последния кошмар. — Замълча за миг и додаде: — Доктор Алисън смята, че промяна в обстановката може да се отрази благоприятно върху Аманда, затова реших да осъществя плановете си и да се изнеса от „Роузмийд“.

— Да се изнесеш от „Роузмийд“!

— Да — кимна тя. — Върнах се тук само заради Мерит, защото умираше. След като се разделихме с Пейтън, останах тук — тогава това ми се струваше единствената логична стъпка, — но си купих една къща тук, в Натчез. Беше стара и се нуждаеше от основен ремонт. За щастие вече е почти готова. Остават само някои дребни неща, които могат да бъдат направени и след преместването ни.

— Не мога да си представя, че би могла да живееш извън „Роузмийд“.

— Защо? Знаеш, че никога не съм обичала тази къща. Истината е, че я мразя. Аха! — възкликна Кристин, осенена от внезапно прозрение. — За теб е по-удобно да вярваш, че предпочитам да живея в тази изискана къща, че с годините съм се променила и съм се превърнала в сноб.

— Какво ще стане с „Роузмийд“!

— Не зная. Искам да я завещая на историческото дружество, но Клеърборн не ми позволява. — Тя се изсмя невесело. — Той мрази тази къща не по-малко от мен, но в момента отношенията ни са такива, че би ми се противопоставил даже и ако откриех начин да ликвидирам глада в световен мащаб.

— Ами Естер?

— За момента ще остане тук, но зная, че вече е готова да се пенсионира.

Грей се усмихна едва-едва. Кристин също се засмя.

— Не мога да си представя Естер другаде.

— Нито пък аз. — Усмивката на Кристин бавно помръкна. — Кажи ми, че съществува възможност доктор Алисън да е права. Кажи ми, че преместването ни може би ще сложи край на всичките тези неприятности.

Грей изобщо не вярваше, че това е възможно, но установил, че не може да й отнеме тази последна надежда, промълви разсъдливо:

— Може би. — Искаше му се да разтвори ръце, да я прегърне и да я притисне към себе си. Заради нея. А и заради самия себе си. Дали й минаваше през ума, че и той се нуждае от утеха?

— Зная, че може би ставам прекалено нахална и, ако е така, те моля да ми го кажеш направо, но се питах дали не би могъл да ни помогнеш с преместването. — Преди Грей да успее да отговори, тя продължи: — Пейтън си предложи услугите, но аз не искам да се навърта около нас.

Грей също не искаше това. Нито пък вярваше, че тя наистина има нужда от помощ за преместването. Винаги можеше да наеме хора, които да свършат цялата работа. Не, по всичко личеше, че тя просто иска Грей да е близо до тях. А какво изпитваше той? Какъв щеше да бъде отговорът му?

— Разбира се — отвърна. И изпита огромно задоволство от безразсъдството си.

 

 

Тери се взираше през прозореца на мотелската си стая. В един момент му се наложи да се съсредоточи, за да си спомни къде точно се намира. Пейзажите от различните места, които бе посещавал, бяха започнали да се сливат в представите му, да му се струват абсолютно еднакви, неразличими. Таос, Ню Йорк, Мексико. Да, намираше се в Мексико. Работеше по един случай, свързан с транспортиране на крадени стоки — в случая пушки — от един щат за друг. Само че му бе трудно да се съсредоточи върху работата си. И това му се случваше за пръв път. Обикновено бе изцяло погълнат от онова, което върши. Но сега мислите за Ники нито за миг не излизаха от главата му.

Освен това мислеше и за Аманда. Ники му се бе обадила само преди няколко минути и му бе разказала всичко, случило се с детето след заминаването му. По негова молба Ники му даде телефонния номер на Грей.

Тери се приближи до телефона и проведе разговора с Грей. Каза му да се държи, увери го, че проверява нещо, което не би искал да обсъждат по телефона, и обеща да поддържа връзка с него.

Грей затвори телефона. Изпитваше облекчение и бе дълбоко трогнат от готовността на агента да продължи с разследването.

 

 

Новата къща на Кристин, боядисана в слонова кост и украсена с бледи синьо-зелени орнаменти, лежеше сгушена под един дъб, клоните на който се разпростираха като зелен балдахин над нея. Беше по-малка от съседните къщи — само на един етаж — и излъчваше семпла елегантност и стил. По никакъв начин не можеше да се сравнява с грандиозната къща на баща й — факт, който изобщо не изненада Грей. Онова, което наистина го изненада, бе лекотата, с която призна пред себе си, че иска единствено да бъде близо до Кристин.

И така, Грей носеше кашони от стая в стая, изпразваше кутии, нареждаше и пренареждаше новите мебели — Кристин не бе пожелала да вземе нищо от „Роузмийд“. Превози домашните любимци от „Роузмийд“ до новата къща и дори помогна на Кристин да преместят Уинчестър в една конюшня, разположена в покрайнините на града. Повече от очевидно бе, че Кристин държи да скъса всички връзки с къщата, която никога не е била неин истински дом. По молба на Манди Грей превърна една от цветните лехи в зеленчукова градина, в която щяха да насадят доматите й — задача, която двамата щяха да изпълнят през този уикенд. Вечер Грей беше твърде изтощен и нямаше сили да размишлява — не можеше обаче да не се замисля върху факта, че често се случваше да вдигне поглед и да установи, че Кристин го наблюдава внимателно. Всеки път му се струваше, че съзира желание в очите й, знаеше, че неговите излъчват същата спотаена страст и копнеж.

Съботата дойде и, както бе уговорено, Грей отиде в „Роузмийд“, изкопа стръковете домати, а след това пое към новата къща. И тогава забеляза червения пикап. Просто погледна в огледалото за обратно виждане и го съзря. Известно време пикапът го следваше неотлъчно и Грей тъкмо щеше да заключи, че го следят, когато червената кола внезапно зави в някаква странична уличка. Той поклати глава. Манди очевидно не беше единствената с развинтено въображение в това семейство.

Когато зави по алеята, Грей забеляза, че няколкото работници се занимават с последните довършителни работи по къщата. Пикапът още не беше спрял, когато Аманда изхвърча от къщата. Рамото й все още беше превързано, а след нея подскачаше огромен черен лабрадор с тъмни и тъжни очи.

— Виждаш ли новото ми куче? — извика тя.

Очичките и личицето й грееха от щастие. Беше изключително красива и като всеки родител Грей се зачуди как е могъл да създаде нещо толкова изящно и съвършено.

— Разбира се, че го виждам — отвърна Грей, коленичи на земята и погали главата на огромния звяр.

Кучето трескаво завъртя опашка и одобрително залая с пълно гърло.

— Шшт! — укроти го Манди и добави: — Мама ми каза, че трябва да пазим тишина. Тя смята, че съседите не биха искали по цял ден да слушат кучешки лай, а пък ние не бихме желали да злоупотребяваме с търпението им. Каквото и да означава това.

Грей се усмихна.

— Мисля, че съседите ще проявят разбиране. — Кучето не спираше да замахва с големите си лапи и да се опитва да го близне с грубия си език. — Как се казва?

— Биди.

— Харесва ми.

— Тя е на три години.

— Аха — отбеляза Грей. — Мислех, че искаш малко кученце.

— Така е, но когато отидохме в кучкарника, един чичко ми каза, че никой не желае да си вземе по-старо куче. Всички искат малки кученца. Това означава, че по-старите кучета биват — тя сниши глас — приспивани навеки.

— Разбирам. Е, постъпила си много благородно — заяви Грей и си помисли, че това дете има добро сърце. Много добро. После се изправи. — Готова ли си да засадим доматите?

— Да, сър. А Биди иска да ни помогне.

— Страхотно. Още един чифт лапи ще ни бъде от полза.

Аманда се разсмя.

Оказа се, че Биди предпочита да се търкаля в рохката пръст и не проявява особен интерес към засаждането. Обичаше още да се припича на слънце. Тя сякаш разбираше, че Аманда е нейната спасителка и нито за миг не се отделяше от нея. Аманда се движеше между лехите, непохватно утъпкваше пръстта около растенията с едната си ръка, а кучето я следваше навсякъде. Грей бе трогнат от привързаността на животното.

— … този белег?

Грей вдигна поглед към детето.

— Какво?

— Как се сдоби с този белег?

Не му позволявайте да стане! Дръжте го здраво! Този кучи син ще запомни за цял живот кога е вадил нож срещу мен!

Грей почувства болка, но дори и тогава не бе сигурен, че това е физическата болка, причинена от порязването. Може би болката беше душевна — три дълги дни бе очаквал жената, която обича, да се върне при него и постепенно бе осъзнавал, че тя няма да дойде. Беше й се доверил, а тя го бе предала.

— Грей?

— Извинявай — рече той. — Ами сдобих се с белега след един бой.

— Не е хубаво да се биеш.

Тя произнесе последните думи с такава убеденост, че той се усмихна.

— Права си. Не е хубаво.

Продължиха да работят в мълчание. Грей се почувства изключително спокоен. Никога не бе обичал да говори заради самото говорене и детето му очевидно приличаше на него в това отношение. Все още не я познаваше достатъчно добре, за да разбере кои други негови черти е наследила, но знаеше, че разполагат с достатъчно време, за да се опознаят.

Аманда утъпка пръстта около последното растение. Облегна се назад и заговори отново. Беше искрено озадачена и това пролича в гласа й.

— Не разбирам. Щом си моят татко, защо не си се оженил за мама? Бащите на всичките ми приятелки са женени за майките им.

Въпросът беше абсолютно логичен и съвсем простичък, но Грей нямаше отговор за него.

— Ще трябва да попиташ майка си?

Сякаш чула, че я споменават, Кристин отвори задната врата на къщата и се запъти към тях. Косата й бе вързана на конска опашка, на врата й се виждаха избледнелите синини, които вече има зеленикавожълт оттенък и, както винаги, го привличаха неудържимо. Лицето й блестеше от пот. По дънките й имаше прах и боя. Би трябвало да изглежда ужасно. Само че му се струваше прекрасна.

— Търсят те по телефона, Аманда. Пейтън иска да знае дали би искала да пояздите заедно следващата събота.

Очите на Аманда заблестяха.

— Може ли?

— Ако желаеш — отвърна майка й и додаде: — Побързай. Той чака на телефона.

Детето тръгна към къщата. Кучето го следваше по петите.

Грей и Кристин останаха сами.

— Благодаря ти, че помогна на Аманда с градината — рече тя.

Той не вдигна поглед и продължи да прибира инструментите си.

— За мен беше удоволствие. Няма да е лошо да опънеш маркуча и да полееш тези растения.

— Ще го направя. — Пауза. — Нямаш нищо против, че Аманда ще отиде да язди с Пейтън, нали?

Имаше. Беше дяволски против. Но каза само:

— Споразумяхме се, че той трябва да остане част от живота й.

— Исках само да се уверя. — Още една пауза. — Виж, чудех се дали няма да се съгласиш да дойдеш на вечеря утре.

Грей бързо вдигна поглед.

— Нищо специално — добави тя. — Това е просто начин да ти изкажа благодарността си задето ни помогна с преместването.

— Напълно достатъчно е да ми благодариш с думи.

— Каня те само да споделиш вечерята ни, Грей. Нищо повече.

Това нищо повече остана недефинирано, но в същото време беше неясен намек за нещо интимно, дълбоко лично. Но може би всичко се дължеше на начина, по който Кристин го гледаше — сякаш бе превъзбудена и неспокойна. Или пък на начина, по който се чувстваше самият той — превъзбуден и неспокоен. В края на краищата отговорът му зависеше от едно-единствено нещо — желанието му да приеме поканата.

— Да, ще дойда с удоволствие.

 

 

Писъкът прокънтя изведнъж, прониза тишината на спокойната късна нощ, проникна в сънищата на Кристин и я разбуди напълно само за част от секундата. Тя мигновено разбра, че детето й е в опасност. Изхвърча от спалнята и едва когато се блъсна в стената на коридора, осъзна, че не е запалила лампите. Продължи напред, без да спира, като се ориентираше по яростния лай на кучето и слабата светлина от нощната лампа в стаята на Аманда. Влезе вътре и запали осветлението. Аманда седеше в леглото с разширени от ужас очи и се взираше в задния прозорец на спалнята си. Кучето, което не спираше да лае, гледаше в същата посока.

— На прозореца има някой — прошепна Аманда.

Сърцето на Кристин сякаш се качи в гърлото й и тя като че ли замръзна на мястото си за миг. В следващия момент се овладя и тихичко се обърна към Аманда.

— Стани от леглото, Аманда, и ела с мен. — После заговори на кучето. — Продължавай да лаеш, Биди. Браво! Добро момиче!

Аманда изпълзя от леглото. Кристин обгърна с ръка слабичките й раменца и двете заедно тръгнаха към кухнята. Без да светва лампата, Кристин вдигна телефонната слушалка и набра централата.

Когато отсреща отговориха, Кристин каза:

— Моля, свържете ме с… — Тя даде името на мотела на Грей.

— Госпожо, този номер е вписан в указателя.

— Сигурна съм, че е така, но нямам време да го търся. Спешно е.

— Съжалявам, госпожо…

— По дяволите! Свържете ме с мотела!

Само след няколко секунди телефонът вече звънеше. Отговори сънлив администратор. Кристин поиска да я свържат със стаята на Грей Бенън. Стори й се, че мина цяла вечност преди той да се обади.

— Ало? — прозвуча сънливият му глас.

— Грей?

Разпознал мигновено гласа, той попита:

— Какво става?

— Някой наднича през прозореца на Аманда.

— Веднага идвам — отвърна Грей и веднага затвори телефона.

Кристин успя да проведе още един разговор — с полицията — преди краката й да откажат да я държат. Тя се облегна на кухненската стена. Очите й се напълниха със сълзи. Притисна Аманда към себе си и зашепна:

— Всичко ще се оправи. Татко ти ще дойде всеки момент.

 

 

Къщата беше тъмна.

Стомахът на Грей се сви от лошо предчувствие. Изключи двигателя на пикапа и угаси фаровете. Беше стигнал от мотела до къщата за рекордно кратко време. През целия път сърцето му блъскаше като обезумяло в гърдите му, в главата му се въртяха страховити мисли. Може би щеше да завари къщата разбита, Кристин — в безсъзнание, а Манди — отново отвлечена. Имаше и по-лош сценарий — възможно бе да намери безжизнените им тела сред локва от кръв. Остана без дъх само като си помисли за това. Отвори широко вратата на пикапа, втурна се към къщата и натисна звънеца. Никой не дойде да му отвори, страховете му се засилиха, лошите предчувствия преминаха в паника. Той започна да блъска с юмруци по вратата. Отвътре долетя яростният лай на кучето.

— Аз съм! — изкрещя той. — Пуснете ме да вляза!

Грей чу, че някой тихичко говори на кучето, а след това изщрака ключалката на вратата. Вратата се отвори и Грей още не бе успял да влезе в къщата, когато Аманда го прегърна през кръста, а Кристин обви ръце около врата му. Той вдигна детето с едната си ръка, а с другата прегърна Кристин през кръста. Тя бе уплашена до смърт. Усещаше страха й във всяко схванато мускулче на тялото й и се чудеше дали и тя усеща неговите страхове. Грей се облегна на стената на антрето и остана така безкрайно дълго, опитвайки се да нормализира дишането си и да прогони страховете си.

Само след няколко минути пристигнаха двама полицаи и Кристин ги въведе в стаята на Аманда. Грей занесе Аманда на ръце дотам и я сложи да седне на края на леглото. Едва когато я пусна, осъзна колко силно се бе притискало детето към него през цялото време. Тя обясни, че се бе събудила от ръмженето на Биди. Кучето гледало към прозореца и когато проследила погледа й, Аманда видяла, че там стои човек.

Грей, който до този момент седеше на колене пред детето, се изправи и заедно с полицаите се приближи до прозореца. Ключалката беше непокътната.

Единият от полицаите се обърна към Кристин.

— Ще излезем да огледаме отвън.

Грей тръгна след тях. Беше стигнал до входната врата, когато Кристин извика след него.

— Грей? — Той се обърна. — Внимавай!