Сандра Канфийлд
Нощно пътуване (16)

16.

При вида на ножчето, с което бе издълбан големият белег на лицето му, Грей отстъпи крачка назад.

— От момента, в който се върна този град, постоянно се опитваш да ме нараниш. — Кристин чу яростните нотки в гласа си и се запита дали наистина тези невъздържани и необуздани звуци се отронваха от собствената й уста.

— Не искам да те нараня.

— Напротив, искаш. Е, вече имаш възможност да го направиш. Накарай ме да си платя за подлостта и безчестието си. Накарай ме да си платя загдето тогава не тръгнах с теб. И за това, че толкова години държах дъщеря ти далеч от теб.

Грей долавяше силния гняв, превърнал сивите й очи в късчета твърда и студена стомана, разширил изящните й ноздри. Но под силната й ярост се спотайваше болка и разочарование. И в този момент той проумя, че болката и гневът вървяха ръка за ръка.

— Не желая да те нараня. Не искам да плащаш за каквото и да било. И не искам да ти отнема Аманда.

— А какво искаш тогава?

— Да оставиш ножа, за да можем да поговорим.

— Не, вече е твърде късно за разговори. Просто си вземи своя фунт месо и ни остави с Аманда на мира. — Тя постави острието на ножчето над лявата си гърда. — Защо не го издълбаеш от сърцето ми? Има смисъл, нали? Аз разбих твоето сърце, така че ти сега можеш да вземеш моето. — Тя се усмихна невесело. — Единственият проблем е, че не съм сигурна дали ще има какво да вземеш. Защото заедно с твоето, аз разбих и собственото си сърце. Останало ми е съвсем малко — колкото да обичам Аманда.

Вече му бе казала колко бе страдала през годините, уверила го бе, че никога не бе обичала мъжа, за когото се бе омъжила. Добре, но той също бе страдал! И именно поради това нейните страдания би трябвало да го накарат да се почувства отмъстен. И до скоро сигурно би се почувствал именно така. Но сега…

— Недей!

— А защо не си отрежеш от крака ми? — попита тя и допря ножчето до прасеца на крака си. — Та нали тогава не дойдох при теб!

Грей наблюдаваше като хипнотизиран как острието проби копринения чорап, а от зиналата дупка веднага се спусна дълга дебела бримка.

— Остави ножа.

— Ами очите ми? — продължи да пита тя и допря острието към ъгълчето на едното си око, което бе замъглено от сълзи. — Навремето трябваше да съумея да видя ясно кое е най-важното в живота ми!

— За бога! Остави този нож!

— Зная — внезапно промълви тя и една самотна сълза се търкулна по бузата й. — Око за око, зъб за зъб, белег за белег. — Приближи ножа към челюстта си — на същото място, от което започваше белегът на Грей. — Така ще изравним резултата, нали? Това ще бъде твоя фунт месо, нали, Грей?

— Недей… — Той видя как острието пробива кожата, видя капката кръв, появила се веднага. Дъхът му секна, той се спусна напред и я сграбчи за китката. — Мили боже, да не си се побъркала?

— Не! — изкрещя Кристин и още по-здраво стисна ножа.

Грей заби пръсти в ръката й и сигурно й причини силна болка, но тя не пускаше оръжието. Едновременно с това той я бутна върху леглото, последва я и се стовари с цялата си тежест отгоре й. Кристин започна да се гърчи и извива, бореше се яростно — като че ли животът й зависеше от стремежа й да удържи ножа, да се пребори с този мъж, който се опитваше да й го отнеме.

— Остави ме на мира! Остави ни на мира! — крещеше тя.

Едновременно с това размахваше ръка и като обезумяла замахваше с ножа само на сантиметри от лицето на Грей. Той извърна глава, за да се предпази от стоманеното острие. Свободната й ръка не спираше — удряше го по лицето, по гърдите, забиваше нокти в ръката, с която той се опитваше да й отнеме ножа. Най-накрая, притиснал ръката й с коляно, Грей успя да изтръгне ножа от Кристин и го захвърли чак в другия край на стаята. Тя извика и продължи да се бори, сякаш не можеше да се спре.

— Престани! — изсъска той.

Тя обаче продължи да се извива под него, размахваше ръце, блъскаше го с юмруци в гърдите, а той лежеше с цялата си тежест отгоре й и я приковаваше към леглото. Кристин усещаше парещия му дъх ту върху едната, ту върху другата си буза. Едната й обувка се бе изхлузила, тънката й пола се бе повдигнала нагоре. Грей бе пъхнал коляно между краката й… и тя изведнъж почувства силната му възбуда.

Така рязко се укроти и утихна, че Грей остана изненадан от реакцията й. Улови се, че диша запъхтяно и едва успява да си поеме дъх. Погледна надолу към нея — зачервено лице, разрошена коса. Две копчета на късото й сако бяха разкопчани и откриваха извивката на едната й гърда. Чувстваше полата й, запретната нагоре, коляното му лежеше между краката й. Коприната на чорапите й бе толкова мека, а той самият бе толкова твърд…

Твърд?

Това, разбира се, бе някаква шега на природата, демонстрация на факта, че мъжкото тяло реагира на всяко дразнение. Сигурно всяка друга жена, прикована по този начин под тялото му, би предизвикала у него същата реакция. И въпреки това, когато тя простена и се размърда под него, той забрави, че на тази земя съществуват и други жени. И че някога са съществували.

Простена невъздържано и впи устни в нейните, заби зъби в устните й, в езика й. Целуваха се като противници… като любовници. Тя беше опияняващо сладка — Господи, толкова сладка! — и той не можеше да й се насити. Пъхна ръка под врата й, повдигна главата й нагоре и впи устни в пламналата й кожа. Целуваше, хапеше, смучеше… знаеше, че ще й остави синини, но бе неспособен да се възпре… мислеше си, че постъпва така, защото по някакъв дълбоко примитивен начин се опитва да я бележи като своя. В същото време свободната му ръка опипваше копчетата на сакото й, дърпаше ги, натискаше ги… докато най-накрая успя да ги разкопчае.

Устните на Кристин я боляха от яростните му целувки, тя съзнаваше, че устата му оставя белези по шията й, но това изобщо не я притесняваше. Ръката му разкопча копчетата на сакото й и се пъхна, за да докосне — не нежно! — гърдите й. Опита се да свали сакото й, но не успя. Понечи да разкопчае сутиена й, но пак не успя… Затова се задоволи да ги целува през тънката дантела. Дъхът му проникваше през рехавата тъкан, изгаряше кожата й, възпламеняваше душата й, караше я да желае онова, за което бе копняла всяка нощ от толкова много години насам.

Започна нова битка — този път никой не бързаше… никой не се опитваше да покори другия, а да го съблазни. Жадните им целувки станаха по-страстни, по-дълги, по-дълбоки. Яростните докосвания отстъпиха пред нежните ласки и милувки. Кристин пъхна ръка под ризата му, погали голата му кожа. Неговата ръка намери пътя си под полата й, нежните му докосвания изтръгнаха задавен стон от разтворените й устни. Нейната ръка смело се спусна надолу към издутите му дънки и той простена задавено. Грей свали едната й останала обувка и се опита да събуе чорапогащите й, но не можа да се справи без помощта й. В края на краищата страстта надделя и тя така и не успя да свали полата и сакото си, а неговата риза и дънките останаха съблечени само наполовина.

С всяко докосване Кристин си представяше, че това е ново начало за тях. Не лесно, защото твърде много неща се бяха случили между тях, но все пак начало, върху което можеха да изградят любовта си. Времето вече щеше да се превърне в неин приятел, щеше бавно, но сигурно, да го върне в живота й, щеше да им помогне да се справят с всичко, което им готви бъдещето. Не беше възможно — а това бе най-сладкото прозрение в живота й — той да я мрази и желае едновременно. Може и да не й беше простил все още, но не я мразеше.

С всяко докосване Грей се чувстваше все по-силно привлечен към тази жена. Всяка ласка бе по-сладка от предишната. Както всъщност винаги е било между тях. Всеки един от тях притежаваше частица от другия. У нея се криеше другата му половина. Той изпитваше потребност да я притежава, да я изпълни със същността си, защото само по този начин можеше да се почувства удовлетворен, само притежавайки я, можеше да се почувства притежаван.

Притежаван?

Думата внезапно го изпълни със страх. Как можеше да си позволи да бъде притежаван от човек, който веднъж вече го бе измамил, превърнал го бе в глупак? Не би могъл да понесе още една измяна от нейна страна. Едва бе оцелял първия път. Но ето че тя лежеше под него, сладка и мамеща, очите й преливаха от желание, тялото й му даваше обещания, които сърцето й вероятно не възнамеряваше да изпълни. Тя дори протягаше ръце към него и бавно, бавно го придърпваше надолу.

— Не мога да го направя — дрезгаво промълви Грей, отдръпна се от нея и стана от леглото.

Оправи дънките си, но изобщо не си направи труда да ги закопчее. Приближи се към прозореца, но въобще не се опита да погледне навън. Искаше единствено да се успокои и охлади страстите си. В сърцето му се бе промъкнал вледеняващ страх и той не спираше да се чуди как бе допуснал да се стигне дотук. През годините бе избягвал да мисли за онзи първи миг, в който се бяха докоснали. Откакто се бе върнал, бе избягвал всякакъв физически контакт с нея. Сега вече разбираше защо. Беше пристрастен към нея. Едно докосване, едно обещание за духовно единение и удовлетвореност и той беше загубен… обречен да копнее за още и още…

Преди години удовлетворението идваше мигновено. Този следобед то бе по-прикрито, но и далеч по-прекрасно. С всяко докосване на устните си, с всяка ласка на чувствителните си пръсти, с всяко потъркване на бедрата си о неговите тя му бе давала да разбере колко самотен е бил през всичките тези години, колко празен и безплоден е бил животът му. А това прозрение го изпълни със страх.

Кристин бе толкова слисана от реакцията му, че в продължение на няколко безкрайни дълги мига не каза и не направи нищо. Просто лежеше там, заслушана в накъсаното дишане на Грей, в неравномерните удари на собственото си сърце. Внезапно осъзна, че е почти гола — факт, който предвид обстоятелствата й се стори ужасно неприличен и срамен. Без да промълви и дума, повикала на помощ всичкото си останало й достойнство, Кристин оправи сакото си, закопча го и бързо придърпа полата си надолу. Огледа се наоколо за чорапогащите си — откри го в долния край на леглото. Бързо го навлече и напъха крака в обувките си. Опита се да пооправи косата си, макар да съзнаваше, че това е едно напълно безсмислено усилие. Не направи никакъв опит да се справи с обидата и болката, които заплашваха да я смажат. Вместо това грабна чантата си и тръгна към вратата. Там се поколеба за момент, надявайки се, молейки се, Грей да каже нещо, но той не го направи и тя мълчаливо напусна стаята.

 

 

Седнал в сребристото си беемве, Пейтън наблюдаваше Кристин, която излезе от мотелската стая и веднага се качи в колата си. Дори и от разстоянието, на което се намираше, той веднага разбра как бе прекарала времето си в тази стая. Прозрението беше свързано с раздърпаната й и омотана коса. Никога не й го бе казвал — всъщност имаше твърде много неща, които така и не бе споделил с нея — но той винаги бе обичал разрошените й и непокорни къдрици, разпилени около лицето й след секс. Този хаос в свръхконтролирания им живот му се струваше необяснимо възбуждащ. Този път обаче същият този хаос предизвика силна болка в душата му. Мили боже, какво толкова притежаваше онзи мъж, с какво я привличаше така неудържимо? Той беше никой, кръгла нула, но трябваше единствено да й махне с пръст и тя хукваше при него. Него обсипваше с целувките си, на него предлагаше тялото си.

Пейтън се опита да се пребори с образите, които се лутаха в главата му, но те се оказаха по-силни. Представи си жена си и онзи неудачник върху разнебитеното легло в долнопробната мотелска стая. И двамата бяха голи. Устните й бяха подути от грубите му целувки, а той галеше и целуваше гладките й гърди. Видя го как заравя пръсти в косата й, насила тласка главата й надолу, принуждава я да поеме с устни пламналия му от възбуда член и да го люби по начин, по какъвто никога не бе любила съпруга си. А после си представи как Кристин разтваря крака заради него… все по-широко и по-широко…

Сърцето на Пейтън се изпълни с омраза. Не, не, той не я мразеше! Той я обичаше. Нима тя не забелязваше, че животът му се разпада? Не виждаше ли, че съпругът й започва да губи почва под краката си? Не, не, не трябваше да губи контрол над живота си! Отвори куфарчето си, извади лист хартия, откъсна десетина абсолютно еднакви ленти и с педантично усърдие ги завърза на възел точно през средата. След това ги напъха в пепелника на колата, запали двигателя и потегли.

Образите бяха изчезнали от съзнанието му.

Дишането му отново бе станало равномерно и плавно.

 

 

Кристин седеше, заслушана в приглушените разговори на хората, които постепенно изпълваха малкия салон на училището Свети Матиас в сряда сутринта. Само преди няколко минути бе проверила Аманда, която с помощта на Сенди в момента обличаше сценичния си костюм. Сенди я бе гримирала внимателно, превръщайки Аманда от красиво дете в образ, съответстващ на хорските представи за зла и порочна вещица, но, поне според Кристин, красивото дете се забелязваше и под страховития грим. Кристин бе доволна, че предишния ден бе протекъл съвсем нормално — никакви шепнещи гласове на безименни хора. Не беше трудно да се престори, че инцидентът изобщо не се е случвал. Още по-лесно й бе да го обясни като продукт на въображението на едно твърде впечатлително или пък силно травматизирано дете. Дори и Аманда като че ли бе изтласкала случилото се от съзнанието си и бе съсредоточила цялото си внимание върху пиесата. Генералната репетиция във вторник бе минала без никакви проблеми, а Сенди с удоволствие й бе помогнала да облече, а след това и да съблече костюма си. Всички бяха много доволни от факта, че записът на господин Доукинс е толкова добър, че се чуваше във всички ъгли на голямото помещение.

Огледалото с позлатена рамка, което висеше на едната стена на сцената, изглеждаше страхотно. Ники го бе изпратила от антикварния магазин още за генералната репетиция. Поради огромните му размери и значителното тегло — почти четиридесет и пет килограма — Ники бе изпратила и двама от работниците в магазина, за да го монтират. Госпожица Инграм, младата учителка, която отговаряше за пиесата, бе изнамерила оригинално решение, позволяващо използването на огледалото както в къщичката на Снежанка, така и в замъка на вещицата, без да се налага то да бъде местено насам-натам.

— Видя ли го?

Кристин погледна към Ники.

— Кого?

Ники се ухили.

— Грей. Нали се сещаш, онзи, за когото непрекъснато се оглеждаш.

Кристин понечи да възрази, но се отказа. Тя наистина се оглеждаше за него. Беше споменала пред Ники, че Аманда е поканила баща си, разказала й бе за инцидента в училище, но дори и на най-добрата си приятелка не бе могла да довери случилото се в мотелската стая. Беше положила доста усилия да прикрие синините по шията си — с малко грим и подходяща прическа бе постигнала целта си — а блузата с дълги ръкави скриваше натъртванията по китката на ръката й. Онова, което обаче очевидно не можеше да скрие, бе желанието й отново да види Грей. Както и физическия копнеж по него. Раздразнена от кратката им близост, тя бе прекарала и двете изминали нощи, измъчвана от сладострастни сънища. На сутринта обаче идваше жестокото прозрение, че всичко е било само сън. Като се изключи Аманда, Кристин бе съвсем сама. А дори и Ники бе успяла да си намери някого. Агент Карели бе оставил специално писмо за нея, а Ники бе побързала да му отговори. Освен това вече бяха разговаряли няколко пъти по телефона.

— Ето го Пейтън — обади се Ники. — Ти знаеше ли, че възнамерява да дойде?

— Да — отвърна Кристин. — Аманда го покани.

— Той знае ли за инцидента?

— Да. Обади се в понеделник вечерта, за да поговори с Аманда, и тя му разказа всичко. Аз се опитах да омаловажа станалото, като изтъкнах, че дори не сме сигурни за подробностите.

Кристин огледа Пейтън, който бавно се придвижваше към тях от задния край на салона. Изглеждаше уморен, челото му бе прорязано от дълбоки бръчки.

— Здрасти — поздрави той. — Боях се, че може да закъснея.

— Всъщност даже си подранил. — Кристин се надяваше, че той няма да седне до нея. Хранеше налудничавата надежда, че може би Грей ще пожелае да стори това. Но още докато си мислеше за това, Пейтън се настани на свободното място, поздрави Ники, облегна се назад и кръстоса крака.

— Как е Аманда? — попита.

— Добре е. Вълнува се заради пиесата.

— Някакви други инциденти?

— Никакви. А и се съмнявам, че ще има такива.

— Искам да ме информираш, ако нещо се случи.

— Да, Пейтън.

Няколко родители се спряха при тях, за да ги поздравят. Сред тях беше и адвокатът, който уреждаше развода им. Кристин се опасяваше, че Пейтън може отново да се впусне в молбите си да прекратят процедурата по развода, но за нейно огромно облекчение той не каза нищо по въпроса. Минутите минаваха и тя постепенно осъзна, че той не е просто уморен. Очевидно бе сериозно разтревожен от нещо и така силно стискаше преплетените пръсти на ръцете си, че кокалчетата му побеляха от напрежението.

— Какво има?

— Нищо.

— Какво е станало, Пейтън?

— Току-що ми съобщиха някои лоши новини. Всъщност може и да се окажат лоши.

Нещо в гласа му я накара да застане нащрек. Убедена бе, че се е случило нещо сериозно.

— Какви?

Пейтън сниши гласа си, за да е сигурен, че единствено Кристин може да го чуе.

— Джим може би е злоупотребил с пари на компанията. Може би — повтори той.

Ако Пейтън й бе казал, че на моравата пред Белия дом са кацнали извънземни, Кристин едва ли щеше да се изненада толкова. Джим Лайт работеше за Пейтън почти от мига, в който Джаксън инвестмънтс бе отворила врати. Двамата мъже бяха като братя.

— Не говориш сериозно! — прошепна в отговор тя.

— Рокси е открила някои неща, които просто нямат смисъл.

Кристин знаеше, че секретарката на Пейтън не е глупачка. Ако тя подозираше нещо, то вероятно имаше сериозни основания за това.

— Но защо? — попита Кристин, а веднага след това си отговори сама. — Маргарет.

Маргарет Лайт, майката на Джим, вече няколко години страдаше от Алцхаймер. Болестта бе прогресирала твърде бързо, в резултат на което една жена, твърде млада, за да попадне под здравния чадър на Медикеър, трябваше да бъде поставена под постоянните грижи на квалифициран медицински персонал. Кристин знаеше, че финансовото бреме, свързано с тези плащания, бе непосилно.

— Все още не зная нищо със сигурност — рече Пейтън.

Кристин тъкмо се канеше да отговори, когато Ники я сръга с лакът. Тя вдигна поглед към приятелката си и Ники кимна по посока на задната врата. Кристин проследи погледа й и видя Грей, който тъкмо влизаше в салона. В същия този момент Нанси Инграм, която на ръст бе колкото някои от по-едрите си ученици, излезе на сцената. С няколко добре подбрани думи тя поздрави всички присъстващи, а после се прибра зад кулисите. Кристин се облегна назад, за да наблюдава представлението. Обеща си, че в антракта ще поговори с Грей.

Грей, стиснал в ръка една-единствена роза, се отпусна на едно място на последния ред само миг преди да обявят началото на пиесата. В следващата секунда действието започна и на Грей не му остана време да размишлява върху това какво би направил, ако се сблъска с Кристин. Което неминуемо щеше да стане. Не можеше да прогони от съзнанието си спомена за случилото се в понеделник следобед. Прекарал бе безброй часове, опитвайки се да намери отговора на един-единствен въпрос: как бе възможно все още да желае жената, която му бе изменила? В края на краищата трябваше да приеме неоспоримата истина, че въпреки всичко той продължаваше да я желае. А това го плашеше до смърт. Защото тази истина водеше до един друг въпрос. Как щеше да се справи с копнежа по тази жена?

Грей изтласка тези мисли от съзнанието си и се съсредоточи върху пиесата. Появи се Снежанка. Както и седемте джуджета. От вещицата все още ни следа. Грей отклони поглед от сцената. Забеляза Сенди Килиън, застанала пред страничната врата несъмнено в очакване на появата на Аманда. Пейтън дали беше тук? Глупав въпрос! Естествено, че е тук и вероятно по покана на Аманда. И вероятно в този момент седеше редом с Кристин.

В същия този миг Аманда излезе на сцената и Грей се наведе напред, за да я вижда по-добре. По дяволите, как му се искаше да бе седнал по-близо до сцената! Черният й костюм, който изглеждаше точно както му го бе описала, и кривата тояга, която носеше, мигновено привлякоха вниманието на публиката. Скоро обаче стана ясно, че личността и излъчването на Аманда бяха повече от достатъчни, за да я превърнат в център на представлението. Сърцето му се изпълни с гордост, по устните му заигра едва забележима усмивка.

Подобна усмивка се появи и на устните на Кристин. Аманда играеше добре и изглеждаше превъзходно. Сенди бе успяла да събере цялата коса на Аманда под островърхата шапка, в резултат на което детето изглеждаше по-голямо от деветте си години. От нея щеше да излезе великолепна жена. Кристин се надяваше, че Аманда ще си намери някой мъж като Грей и че ще има достатъчно разум да го задържи при себе си. Грей. Къде ли бе седнал? За какво мислеше? Дали изобщо се сещаше за случилото се в понеделник следобед? Защото тя самата не можеше да мисли за нищо друго.

— Огледалце, огледалце от стената — започна Аманда, — коя е най-красива на света?

Аманда почука по огледалото и в залата прозвуча предварително записаният отговор на огледалцето, според който Снежанка била най-красивата на света. Аманда изпадна в ярост и обеща да отрови съперницата си. Внезапно в залата избухнаха аплодисменти, бележещи края на първо действие.

Хората около Кристин започнаха да разговарят, някои се изправиха. Тя също стана.

— Извини ме — обърна се към Пейтън тя, когато мина край него и излезе от реда.

Не беше видяла къде седна Грей, но, тъй като го познаваше чудесно, предположи, че ще е някъде в задния край на салона. В момента, в който си го помисли, го забеляза на най-последния ред. Седеше съвсем сам. Винаги сам. Сигурно я бе видял да се приближава, защото се изправи. Облечен беше със старателно изгладен панталон в цвят каки и черна риза с дълги ръкави. На краката си носеше мокасини и изглеждаше достатъчно добре, за да разпали мечтите й. И да изпълни душата й с копнеж и желание — факт, който Кристин изобщо не се опитваше да скрие от себе си.

Докато Кристин вървеше към него, Грей наблюдаваше едва забележимото полюшване на бедрата й под тънката червена пола. Тя му напомни за една друга пола, под която бе пъхнал ръката си. Бързо огледа лицето й, опитвайки се да открие белег от острието на ножа. С голямо облекчение установи, че няма такъв. От друга страна, не можеше да не забележи, че Кристин е облечена с блуза с дълъг ръкав, а косата й, дълга и буйна, бе преметната напред. Запита се какви ли белези й бе оставил по китката на ръката и шията. За ръката не бе имал избор, но за шията… Отново го връхлетя споменът за опияняващия вкус на кожата й.

— Здрасти — плахо поздрави Кристин.

— Здрасти — също толкова несигурно отвърна той.

— Радвам се, че дойде. Аманда ще бъде доволна.

— Ами нали й обещах, че ще дойда.

Кристин се усмихна и кимна по посока на розата.

— Хубав подарък.

Грей трябваше да погледне към ръката си, за да осъзнае за какво става дума.

— А, това ли? Не бях сигурен доколко ще е подходящ за Аманда.

— Цветето винаги е подходящ подарък за една дама. — Тя замълча само за миг и додаде: — Червената роза е красива, но лилавите са прекрасни.

Сърцата и на двамата подскочиха в гърдите им, из главите им запрепускаха безброй мисли. Кристин си припомни колко много я бе желал навремето, прииска й се отново да види същия копнеж в очите му, но те бяха спокойни и безизразни. Дали изобщо си спомняше целувките й, ласките й, онзи миг, в който ставаха едно цяло? Онова единение, удовлетворението, завършеността, към която се стремеше повече от всичко на света? Що се отнася до Грей, той изобщо не бе предполагал, че ще му е толкова трудно да бъде отново близо до нея, че с такава безпощадна яснота ще си припомни всички подробности от понеделник следобед — целувките, стоновете, невероятно гладката й и мека кожа, начина, по който тялото й се извиваше под неговото, мига, в който телата им почти се бяха слели. Отново закопня за тази близост.

Най-накрая Кристин заговори.

— Виж, извинявай за понеделник. Не трябваше да размахвам онзи нож. Но се вбесих, когато разбрах за адвоката.

— Съзнавам, че трябваше да ти кажа за него, но искам да знаеш, че няма от какво да се притесняваш. Няма да ти отнема Аманда. Никога не съм имал такова намерение. Моля те да ми повярваш. — Забелязал все още несигурния й поглед, той додаде: — Знаеш, че можеш да вярваш на всичко, което ти казвам.

Кристин се усмихна.

— Зная. Предполагам, че просто съм се надявала, че можем сами да разрешим проблемите си. Но ти си свободен да предприемеш онова, което сметнеш за необходимо.

Грей побърза да смени темата.

— Аз ли съм предубеден, или Аманда е най-добрата актриса на сцената?

Кристин се усмихна.

— Съмнявам се, че точно аз мога да дам обективен отговор на този въпрос.

Грей леко се усмихна в отговор и Кристин сякаш остана без дъх.

— Е — наруши тя проточилото се мълчание, — май трябва да се връщам на мястото си. Второто действие ще започне всеки момент. — Кристин се обърна и тръгна напред по пътеката.

— Почакай! — Тя се извърна към него и Грей й подаде розата с думите: — Искаш ли да й я дадеш от мое име?

— Тя е твоя дъщеря. Ти й я дай.

Грей изпрати Кристин с поглед. Мислеше си, че общуването с нея ще се окаже по-трудно, отколкото си го бе представял. Той наистина беше като пристрастен към нея. Грей все още я наблюдаваше, когато Кристин зае мястото си и съпругът й, който съвсем скоро щеше да стане бивш, се засуети около нея.

Пейтън обгърна с ръка раменете на Кристин и се наведе към нея. Гласът му беше спокоен и равен.

— Ти ли го покани?

— Не. Аманда.

— Аманда? Защо?

— Той е неин баща.

— Неин биологически баща. Нищо повече. — Наведе се още по-близо и дъхът му развя няколко косъмчета от косата й. — Спиш ли с него?

Въпросът му стъписа Кристин и тя се запита дали не я е видял да излиза от мотелската стая. Това обаче означаваше, че я е следил, а подобно поведение просто не бе присъщо за Пейтън.

— Не, не спя с него — отвърна тя. — Но дори и да го правех, това теб изобщо не те засяга.

— Ти си моя съпруга. — Пръстите му се забиха в рамото й и й причиниха силна болка. — И винаги ще бъдеш такава.

Веднага след тези думи отдръпна ръката си и се загледа към сцената, където тъкмо започваше второто действие. Лицето му беше спокойно, поведението — безупречно. Това спокойствие и самообладанието му, и то непосредствено след думите, които бе изрекъл току-що, я изплашиха сериозно.

Пиесата продължаваше. Кристин се опита да се съсредоточи, но установи, че мислите й непрекъснато се лутат насам-натам — към липсващото оборудване, към Джим Лайт, към инцидента в училище, към мъжа, седнал до нея, към онзи другия, седнал на последния ред в залата. Трябваше да намери начин да накара Грей да я пожелае отново. Но най-важното беше да намери начин да го накара да й повярва отново.

— Огледалце, огледалце на стената, коя е най-красивата на света? — Кристин чу гласа на Аманда и вдигна поглед точно навреме, за да я види как почуква по огледалото с кривата сопа.

Някой в залата изпищя, но на Кристин й бе нужен цял миг, за да осъзнае какво става. Огледалото се бе откачило от стената и падаше напред. В следващия миг Аманда лежеше на пода, притисната под огромната му тежест.