Ани Виванти
Аз съм виновна (8)

8

Електрическият часовник на стената в стаята на Астрид биеше полунощ.

Астрид трепна, зачака, заслуша. Когато беше сигурна, че в другите стаи оттатък банята лелята и братовчедката спяха, облече се; сетне с разтуптяно сърце слезе по широката стълба и бързо премина вестибюла. От салона още долиташе трепетният ритъм на музиката.

Зад своята маса дежурният портиер — високият дипломат, чиято мисия се състои в това едновременно да бъде всезнаещ и всевиждащ, и сляп, и глух, и ням — повдигна глава от книжата си, като погледна малката фигурка, наметната с черно, с воал, спуснат над очите, която с бързи стъпки се устреми към изхода.

— Хм! — проследи я внимателният му поглед. — Номер 161, 162, 163, пристигнали тази вечер.

Извика малкия прислужник, облечен в розово и златно, и му прошепна нещо на ухото.

Той излезе на терасата. Върна се след няколко мига, за да докладва.

И портиерът, свикнал на странностите на пътничките отвъд морето, реши само да забележи връщането на момичето; и продължи работата си.

Върху терасата имаше група мъже, които заобиколиха Астрид.

— Водач?… Преводач?… Придружител?…

Като отказа с глава, момичето изтича към грамадната градина. Под последните дървета стоеше висок и величествен арабин; протегна й ръце.

Момичето потръпна.

Бъдещето, Романът, Поезията… Ориентът я посрещаше!

Седнала до него в бързата кола — наистина конете летяха като вятър — притеснена, тя не поглеждаше класическия профил. Струваше й се, че не го познава вече. Под чалмата, която обгръщаше челото му, като му придаваше библейски и тържествен вид, лицето му изглеждаше по-младо, по-тъмно и по-нежно. В този костюм, облечен навярно за да символизира пред младото момиче достойнството на рода си, той й се струваше странен и далечен, отделен от нея и нейния живот с непреодолимите препятствия на вековни традиции и схващания. Тя се питаше какво място в живота й на модерно момиче трябва да заема този странник, този син на друга раса, на друга култура…

Двуколката изведнъж зави наляво; пред тях се изпречи грамаден дъгообразен мост, под който течеше пълноводна река.

Саад Насър повдигна ръка и каза:

— Нил!

Това беше първата дума, която той произнесе. И самата тя стоеше мълчалива и погълната встрани от него. Нил!… Трепетно вълнение премина през тялото й; чувство на слабост, радостно упоение. Струваше й се, че сънува, че лети из нереалното. Поемата на стария немски поет изпъкна в паметта й:

„Ако Бог иска…“

Наистина Бог я обичаше! Бог, който я изпраща така да пътува из широкия свят!

Обърна лице към седналия до нея младеж; но той не я гледаше; беше заел позата си на статуя, с гордо повдигнат профил, с очи, устремени пред себе си. Изглеждаше като част от тази фантастична лунна нощ, от този тайнствен африкански пейзаж, който го заобикаляше.

Едва преминали моста, и конете се устремиха с голяма бързина по един път, ограден с акации от двете страни, между чиито клони надзъртаха звездите.

Достигнаха до мястото, където пътят завиваше, като следваше надясно сребърната ивица на широкия канал, Саад отново протегна ръка и посочи далече на север:

— Хубаво виж този път. И не го забравяй! Нарича се Баар ел Ама. Не забравяй това име: Баар ел Ама.

Замълча за миг, сетне каза:

— Този път води към моя дом. За да се стигне дотам, трябва да се върви по пътя с акациите, докато се стигне каналът Зомор. Следва се пътят край канала, докато се стигне до един шадуф: виж там далече високия стълб, който служи за изваждане на вода. Сетне се минава през едно село, наречено Ел Абид… ще запомниш ли това име? Ел Абид. Остави селото вдясно от себе си и следвай пътя, успореден на канала, докато стигнеш до банановата алея. Сетне ще влезеш в палмова гора. И когато преминеш гората, ще видиш пред себе си една врата, градина… къща, моята къща.

Дълбоко мълчание. Обърна се и я улови за ръка.

— И моята къща е твоя къща — каза бавно и тържествено.

Астрид се усмихна. Но той не забеляза и продължи със сериозен тон:

— Когато се умориш от твоя фалшив и шумен живот, когато духът ти зажаднее за мир и за истина, за тишина, спокойствие и самота, спомни си, че съществува един път, който се нарича Баар ел Ама, и едно село, което се нарича Ел Абид, и една къща… тази на Саад Насър.

— Ще си спомня — каза тя.

— Зад този праг винаги ще те очаква моето желание. Било утре или след много години; било в часа на разцвета ти или в този близо до смъртта ти, спомни си, че къщата на Саад Насър е твоя къща и че под покрива любовта ще ти каже: Добре дошла в твоя дом, о, бяла страннице. Добре дошла в твоята градина, о, уморено цвете!…

Младото момиче се развълнува. Наистина никой досега не й е говорил така! Нито нейните флиртове в Ричмънд, нито нейните кандидати в Лондон, никой; от никого никога не беше слушала толкова нежни и мили изрази… Астрид повтори, за да не забрави:

„Добре дошла в твоя дом, о, бяла страннице. Добре дошла в твоята градина, о, уморено цвете!“

Двуколката летеше под арката от листа; летеше към пустинята.

Изведнъж Астрид потрепери; едно странно видение спря дишането й. Там, пред нея, се издигаха ясно изрязани върху небесната шир три грамадни триъгълника…

Пирамидите!… Пирамидите при Гизех. Каменните гробници на фараоните! Астрид събра молитвено ръце…

Двуколката летеше. Зави надясно и се отправи към малката горичка, скорошно постижение: цветуща растителност върху неплодородна почва.

Хотел „Мена Хауз“ в средата на тази градина беше потънал вече в мрак и мълчание.

Колата спря, Саад скочи на земята и подаде ръка на младото момиче. Тя слезе.

Саад даде нареждане на кочияша и конете тръгнаха с голяма бързина. В това време Астрид обгърна с поглед околността: пирамидите се извисяваха пред нея — грамадни, близки…

И Саад я настигна и поведе навътре, като отваряше пред нея магическата врата на мечтата. Тя го последва! При всяка стъпка краката й затъваха в пясъка.

Египтянинът нито се обръщаше, нито говореше. Дълбоката му интуиция искаше мистичната душа на пустинята сама да проговори на душата на младото момиче.

Високата фигура на Саад винаги вървеше пред нея; бялото му наметало се развяваше под светлината на луната. Премина бавно пред голямата пирамида, след това зави наляво и се отправи към една пясъчна дюна, пясъчна крепост, която сякаш отделяше света на живите от безкрайната гробница на пустинята.

Покатери се диагонално по пътеката и като достигна върха, спря се. Застана неподвижен: статуя върху звездния фон на небето.

Задъхана, трептяща, Астрид го настигна и застана до него, без да проговори, обхваната от дълбоко вълнение.

Пустинята беше пред нея — безкрайна и блестяща. В краката й и навсякъде около нея се виждаше светлата бледнина на пясъка; а над главата й и там ниско до кръгозора всичко беше обсипано със звезди, с нови звезди, невиждани никога звезди, звезди, които изглеждаха като част от пясъка, издигнат нагоре и останал там в златен блясък върху кадифето на нощта.

Без да каже дума, Саад протегна ръка и показа долу една бледа фигура, едно тайнствено видение.

Сфинксът!… Вечното чудо, безсмъртното постижение! Върху това тяло на жена и звяр луната изливаше като влюбена дъжд от опали и перли.

Никакъв звук наоколо. Тайнственият оркестър на тишината изпълняваше своята симфония на мълчанието.

Дишането на младото момиче спираше. С каква дума, с какъв вик на изненада би посмяла да наруши това мълчание наоколо? Струваше й се, че до устните и до душата й се докосва някаква въздушна ръка и я кара да пази тишина.

И ето, в съзнанието й изпъкна един спомен, един образ, вълнуващ, свещен, вечен. Тук, където стъпват краката й, където разхожда погледа си живото момиче, през една далечна нощ е минала Майката със своето Дете. Тук Божествената си беше починала и като вдигнала към Сфинкса очите си на девица, може би се е усмихнала, може би е потреперила, като е поставила между тези грамадни крака заспалото си Дете.

Тук, тук, крехък и малък още, е спал Спасителят на света…

Младото момиче се почувствува като пред олтар. И мълчеше, мълчеше и слушаше гласа на Египет… гласа на пустинята… гласа на Бога.

* * *

Една лека въздишка на горещия вятър долетя нежно от далечината на Сахара… подухна… премина… потъна. Сетне мистичният оркестър на тишината поде своята симфония на мълчанието.

* * *

Конете на двуколката се понесоха като вихър към града.

Пред прага на хотел „Чипхърд“ Саад Насър, изправен и сериозен, потопи дълбок поглед в очите на Астрид. После се поклони.

— Аллах да те пази! — каза той с тих глас.

— Сбогом! — промълви тя развълнувана. Струваше й се, че сърцето й беше отлетяло. Беше отишло да го пита кога, къде, как ще се видят отново.

Но нощният пазач държеше отворена вратата на хотела…

И Астрид влезе…