Ани Виванти
Аз съм виновна (35)

35

Вила „Мимоза“ блестеше в трептящото от горещина пладне.

Астрид излезе на терасата, хвърли поглед към отсрещната страна на реката, където бялата лодка трептеше на слънцето. Облегна белите си ръце на оградата и разходи поглед наоколо. Беше пусто. Само едно черно момиченце подскачаше към реката…

То изчезна и безкрайна самота зацарува наоколо.

Някъде далече движението на натоварените лодки продължаваше и оттам долиташе слабият шум на греблата…

Астрид стана, за да влезе отново вкъщи, когато видя, че бялата лодка се отдели от брега и бавно се отправи да пресече реката.

Като направи сянка с ръка над очите си, тя с любопитство загледа разкошната лодка; бяло мостче, покрито с килими и многоцветни възглавници; някакво кресло настрана…

Кой идваше да я търси в този час? Може би някое посещение от Кайро? О, може би лодката на полковник Джеймс, който й води обратно Норман, отсъстващ толкова дни? Но не; Норман беше все още в Горен Египет, където беше отишъл да придружи дук Бъклей в неговата нова експедиция към бента на Маквар.

Неочаквано Астрид потръпна. Един неспокоен глас от къщата я извика.

— Госпожо!… Боже мой!… Госпожо!

— Мис О’Нейли, какво има?

Мис О’Нейли бе развълнувана, бледа.

— Там… там върху верандата… змия…

Астрид се усмихна:

— Пак! — И сетне със задъхване: — Къде е Дарлинг?

Без да чака отговор, премина бързо тъмния коридор и излезе на верандата.

Слънчев пек и горещ полъх я посрещнаха.

Сгушена в плетено кресло, Дарлинг се беше навела любопитно напред и гледаше към земята, където близо до нея имаше един зеленикав блестящ кръг.

Неподвижна на прага, Астрид не се осмеляваше да направи и крачка напред, не смееше да диша. Някакъв инстинкт я караше да избърза към детето си, а разумът я приковаваше на място.

Момиченцето наведе усмихнатото си личице към влечугото.

— Какво правиш? Спиш ли?… Подвижи се малко! — То протегна босото си краче към навитото в кръг влечуго.

Задъхана от ужас, Астрид избърза… но преди нея — и точно когато змията проточи езика си и започна да съска — някой от градината се притече с голяма бързина, за да смаже с крак злосторната глава.

Дарлинг скочи на крака с вик.

— Защо… защо! — И хвърли светещ поглед към натрапника.

Висок, слаб, облечен в бяла европейска дреха, непознатият стоеше неподвижен и я гледаше. И момичето задържа един миг устремен поглед към него; сетне, като видя в краката си змията, която още се гърчеше в агония, избухна в плач и изтича в къщата, за да се приюти при мис О’Нейли.

Астрид, още замаяна от уплаха, търсеше думи, търсеше израз, за да изкаже на непознатия горещата си благодарност. Той се беше обърнал и с крак изхвърляше вече умрялата змия.

„Кой ли беше? — питаше се Астрид. — Коя ли е тази фигура, така позната?…“ Името не й идваше на устните… сетне, изведнъж, със силно раздвижване на кръвта, тя си спомни; и остана като прикована, и го гледаше…

Той се обърна и отправи към нея дълбок, властен поглед.

— Астрид!… (Ах, този пламенен и сериозен глас!…) Не ме ли познавате вече?

Наистина изглеждаше, че не го познава вече, че не си го спомня вече. Това аскетично лице, удължено от страдания, одухотворено от мъченичество, й се струваше странно, непознато.

— Астрид!… От толкова години очаквам и мечтая за този момент. А вие… не намирате ли нито една дума, с която да ме поздравите?

Искаше й се да отговори, но вълнението беше стиснало гърлото й, беше залепило устните й.

Тя видя как бледността се разля по това деликатно тъмно лице. Промълви:

— Благодаря ви… с цялата си душа…

С едно движение само той я спря.

— Говорете ми за себе си. Кажете ми… щастлива ли сте?

— Да… — прошепна тя с наведена глава.

За миг настана мълчание.

— Аз все още съм такъв, какъвто ме познавате, Астрид. Сърцето ми не се е променило.

Тя хвърли към него отчаян поглед, а в съзнанието й се въртяха съмнения, безпокойства. Какво искаше този човек от нея? Защо е дошъл? Този чужденец, за когото някога толкова много изстрада, защо се връща в живота й?

Той направи крачка напред.

— Сещахте ли се понякога за мене?

— Да… да… мислила съм… — затрепери изплашена, смутена. — Но трябва да разберете… че между нас всичко е свършено.

— О, не! — извика той буйно. — Не разбирам. Не искам да разбера!

Неочаквана вълна на уплаха я обхвана; лицето й пламна. Ако беше вярно онова, което казваше Норман? Че всички араби бяха подли, измамни, опасни? Идваше може би да я заплашва? Да внесе в живота й неприятности и терзания?

Сякаш четеше в очите й тези мисли, лицето на ориенталеца се промени, пребледня още повече.

— Не се страхувайте от мене. — В гласа му трептеше нотка на благородна тъга, която я смекчи. — И простете ми, че съм се осмелил да се надявам, че не съм ви напълно чужд.

Сетне с кратка въздишка се наклони към нея:

— Но възможно ли е, възможно ли е да ви сънувам в онова затворническо място, да ви зова и търся, както зажаднелият търси извора в пустинята… докато аз ви благославях, чувствах във вас светлината и смисъла на моето съществуване… възможно ли е да съм бил вече заличен от вашето съзнание? Възможно ли е днес да съм само странник, минувач, натрапник във вашата къща? — И той протегна ръка към нея с отчаяние. — Но тогава, тогава защо винаги чувствах вашето дихание близо до себе си? Защо в дълбочината на душата си чувах винаги глас, който ми казваше: „Тя ще се върне в твоя живот!“. Защо?

И падна върху креслото, като покри лицето си.

Астрид остана да го наблюдава — изненадана, объркана. Миналото нахлу в съзнанието й като развълнуван прилив; като видение, като бълнуване. Тя ли беше, Астрид, която един ден се беше отдала на този човек? Която беше мечтала да живее с него в пустинята, завинаги?

Каква пропаст между жената оттогава и тази днес! Безумната девица, обхваната от състрадание, която в момент на екзалтация му се беше хвърлила в ръцете, не съществуваше вече.

Сега между нея и това бурно минало се издигаше ясно синята арка на нейните светли дни. Между нея и този трагичен образ, който стоеше пред нея, се изпречваше разцъфналата бариера на нейното щастие.

— Саад Насър — каза тя с глух глас, — миналото е мъртво. Забравете го. Ние не трябва да се виждаме никога вече.

Арабинът скочи на крака, очите му блестяха.

— Но тогава това, което се случи, е било за вас само едно приключение…

„Приключение!…“ Остра дума, която я удари като пестник.

Приключение — тази трагедия, която беше белязала с ужас и срам душата й? Която направи от нея лъжкиня и изменница? Която я беше карала да бърза към гроба с още нероденото си дете? Приключение!

Всички страдания на миналото се върнаха, заудряха по сърцето й.

— Жесток! Вие сте жесток!

— Простете ми… — И неговият глас прозвуча като плач. — Моето нещастие, моето отчаяние ме карат да говоря така. Помислете, Астрид! Бях повярвал, че някаква неразривна, вечна връзка ни свързва, една свещена човешка връзка: вашето дете! Да! Да! — Говореше й с болка, с очи, устремени към очите й. Горещото му дихание я пареше. — Независимо от писмото ви, в сърцето ми трептеше надеждата, също и в момента на моето освобождение… винаги съм вярвал, че вашето дете е и мое! Астрид! Не зная… не зная… но и днес още вярвам!

— Не! — Гласът на Астрид прозвуча като вик. — Не е така! Вие сънувате!

Той отстъпи назад. Изразът на лицето му я изплаши, събуди в нея състрадание.

— Вие трябва да забравите, Саад Насър, да забравите… мене и нея. Но забравете ни без горчивина, без омраза!

И с плач в гласа, като протегна ръце, простена:

— О, благословете я… благословете и нея, моята дъщеря!

Тя се обърна и с трепереща ръка отвори вратата:

— Дарлинг!

Почти веднага върху тъмния фон на вътрешността се появи детската фигурка — подобна на малка богиня, ефирна, светлоока — ангелско видение със златни коси.

Спряно в полета си към майката, детето остана в своята характерна поза на готова за излитане птица и хвърли към непознатия лазурното учудване на погледа си.

Саад Насър пристъпи крачка напред; сетне се поколеба. Вълнение преминаваше по лицето му и подчертаваше странната му красота; черните му зеници се потопяваха в светлите очи на момичето.

Астрид, обзета от някакво безпокойство, което самата тя не можеше да определи, се обърна и притегли с ръка детето си:

— Дарлинг!

Но тя продължаваше да наблюдава лицето на арабина.

С несигурно, почти страхливо движение той протегна ръце към нея; и изведнъж, сякаш несъзнателно привлечена, малката напусна прегръдката на майка си и с бързи крачки се отправи към него. В тези тъмни ръце, които той й протягаше, тя доверчиво постави своите чисто бели малки ръчички.

Саад не се помръдна, нито проговори, като се страхуваше да не я изплаши, да не прекъсне докосването.

Наведен над нея, той я гледаше: съзерцаваше нежното лице с кожа на тубероза; възхищаваше се от златистите коси и от небесните очи.

Така и двамата се гледаха дълго.

Астрид усети в дълбочината на сърцето си да потрепва някакво смътно безпокойство: струваше й се, че с този привличащ поглед арабинът притегляше към себе си душата на момиченцето.

— Оставете я… Оставете я… — промълви тя.

Веднага той отпусна пръстите си и освободи ръчичките. Сетне се оттегли назад. И като обърна към Астрид лицето си, което изглеждаше по-странно и по-познато едновременно, прошепна само:

— Все пак…

Астрид пребледня, с бързи стъпки се приближи и като обгърна с ръце дъщеря си, я притисна близо до себе си.

Мъжът съзерцаваше тези толкова красиви фигури и самото му сърце затрептя; изпълни го безкрайна тъга. О, да би могъл да ги отвлече и двете!… Да заведе в своя трагичен, безрадостен живот тези две същества на светлината.

Още веднъж погледът му се устреми към личицето на ангелчето и върху устните му се върна същото:

— Все пак!…

 

 

Слънцето бързаше към Сахара, като подпалваше небето в розов здрач и обгърна верандата и градината. И от всички далечни минарета се чу зовът за молитва. От цялата египетска земя се отправи към небето свещеният зов:

— Велик е Аллах. Няма друг Аллах, освен него.

Феллахите коленичиха между дюните. Върху бялата лодка целият екипаж опря чела до земята.

И Астрид видя пред себе си мъжа да се поколебава и да се обръща към запад. Цялата светлина на залеза падна върху това бледо лице.

Така той остана неподвижен като статуя, с отпуснати до тялото ръце, докато зовът за молитва престана. Сетне се обърна отново към нея с по-затворено и по-спокойно спокойно лице.

— Астрид, ако някой ден твоето щастие се разруши, ако радостта ти отлети като прашинка, която вятърът отнася, ако някога, о, Астрид, се натъжиш и останеш самотна и отчаяна… спомни си за мене.

Астрид затвори очи и по-силно притисна детето към себе си.

— Клетвата, която един ден ти дадох близо до оазиса Ел Кара, под покрива на свободните звезди, ти повтарям и днес: заради чистия дар на любов и милост, който един ден ти ми отдаде, заради безкрайната болка, която изстрадах и страдам още, заклевам се… — И той повдигна тържествено дясната си ръка: — Заклевам се да посветя на Аллаха духа си, на Египет — кръвта си, а на тебе — сърцето си.

Поклони се, като поднесе ръката си към челото и устните си.

Сетне, без никаква дума повече, без никакъв поглед, обърна се и я напусна.

Тя го видя да се отдалечава, да преминава през градината и да слиза към Нил.

След малко бялата лодка заплува по лъчистата вода… зацепи реката…

Така завършваше драмата на миналото. Така върху неясната вина падна воалът на забравата.

Но понякога през самотните си и безсънни нощи, наведена над заспалото си дете, бяло и нежно като лилия и русо като житен клас, Астрид чувствуваше в съзнанието, в ума си, в кръвта си дори да се поражда тайнственото, неразбраното:

— Все пак…