Ани Виванти
Аз съм виновна (28)

28

Краят на отпуска от шест месеца, даден на Норман Грей, наближаваше и той се приготвяше за завръщането си в Египет.

Склонен от молбите на своите родители, за които присъствието на Астрид беше внесло нов полъх и обнови живота им, Норман, макар и без желание, се съгласи с мисълта да отпътува без нея.

И така, тя щеше да остане във Фолкланд, докато щастливото събитие се изпълни в стария дом, където толкова много поколения Грей бяха отворили през мъглите на Шотландия своите небесни и блестящи очи.

— Бъди хиляди пъти благословена! — извика Норман трогнат, когато я целуваше за сбогом. — Ти, която ще дадеш на моите стари родители и това голямо утешение.

През една ранна юнска утрин Астрид го придружи до гарата. В сладкия въздух летяха първите летни аромати.

Влакът вече потрепваше, готов да потегли.

Последна прегръдка… Последно ръкуване… Началникът на гарата даде сигнал и вратите се затвориха. Тогава Норман скочи във влака и се прилепи до прозореца.

Астрид, застанала на перона, издигна към него милото си лице с усмивка на устни и със сълзи на очи.

Норман протегна ръката си към нея.

— Смелост, любима! Времето скоро ще мине! Мисли за новата радост, която ще блесне в живота ни…

— Да! Да! — промълви Астрид.

— Мисли, че когато се качиш на същия този влак, за да дойдеш при мене, в ръцете си ще носиш нашето създание…

— Да… — каза разнежена Астрид. — О, да!

— Нашето малко създание, което ще бъде… русо като житните класове! — И Норман се засмя със своя нежен и добър смях. — Спомняш ли си песента, в която се казваше така?… Пееше я на борда на „Хелуан“ онзи арабин, онзи черен Аполон, който късаше нервите ми.

Астрид се смути; очите й се разшириха. Тези думи, казани между другото, тези думи, подхвърлени с усмивка, я развълнуваха така силно, сякаш някой стисна сърцето й.

— Небето да те пази! — промълви Норман, като забеляза с безпокойство бледността й.

Едно дълго изсвирване процепи въздуха.

— Норман!…

— Сбогом!… Астрид, сбогом!

Но влакът вече се раздвижи бавно.

— Астрид, съкровище мое!… — Норман протегна ръка.

Тя поиска да я улови, но не можа. Поиска да тича, да го следва още един миг; липсваха й сили. Искаше да извика: „Сбогом!“, но гласът й се спря на гърлото.

Остана неподвижна, като със замъглени от сълзи очи проследяваше отдалечаващия се влак.

Норман! Норман! Норман! Ах, да можеше да го спре! Да можеше да го извика отново! Да можеше да се хвърли в краката му и да му каже цялата истина.

Но как, как можа досега да го мами, да премълчава! Да скланя главата си на гърдите му, да спи до него, да гледа верните му светли очи… и при всяко вдишване, при всяко издишване, при всеки поглед, при всяка дума да лъже, да лъже, да лъже!

Ах, но не повече! Не! По-добре би било да умре. Няма вече да го мами, да го безчести, няма да живее повече до него в подобна убийствена лъжа.

Но тогава?!… Как можа тя тогава да остане толкова време тук, далече, да държи заключена в себе си страшната тайна, която неочаквано пламна в сърцето й?

И веднага като изстрел една мисъл я стрелна, едно съмнение я обхвана.

„Руса като житните класове…“

Но ще бъде ли наистина руса като житен клас нейната рожба?

Ако ли пък — страшна мисъл — ако ли пък… нейното дете има лице с цвета на слонова кост, черни, много черни очи?

Едно свиване в сърцето й прошепна, че така ще бъде. Да! Синът, който тя носеше, беше от Саад Насър, от арабина, който я има преди Норман, който в тези месеци на щастие, на отдалеченост беше почти изчезнал от съзнанието й.

Как никога досега не й е минала тази мисъл през съзнанието? Как никога досега не се е пораждало в нея това съмнение, това събуждащо трепет съмнение, което в този момент я обхващаше с такава застрашителна сигурност?

Да! Тя го чувствуваше. Детето беше от Саад Насър!