Ани Виванти
Аз съм виновна (31)

31

Кайро. Десети октомври.

Във вилата на Саад Насър свещите останаха запалени през цялата нощ. Младият народен водач приемаше верните си другари, временно избягали от надзора на британската власт. Надеждите им бяха пропаднали. Голямото движение, което толкова дълго време беше подготвяно, потъна нещастно в безполезното престъпление: убийството на Сирдар — заместника на британския губернатор — извършено от двама студенти предната вечер на площада пред Гизех.

Това беше провал, разрушение на всичките им сънища и мечти.

Двамата млади фанатици, несъзнателни врагове на същата кауза, която мислеха, че спасяват, подбудени вероятно от провокаторски агенти на техните противници, бяха извършили фаталното престъпление, което отнемаше всички съществуващи симпатии към каузата и излагаше свободата и живота на заклетите другари.

Фактически извършеното деяние отвори врата за по-жестоки мерки от страна на англичаните. И всички, които бяха заподозрени, че имат известно разположение към националното движение, бяха заловени в скоро време.

Саад Насър и другарите му очакваха развоя на събитията с източното спокойствие на нацията си, напълно съзнаващи безполезността на бягството. Дори да можеха да избегнат за няколко дни британското насилие, те бяха добре известни и нямаше да се спасят от ареста. Приготвяха се стоически да посрещнат променливата съдба.

— Inshallah!… Както Бог иска!…

Ще бъдат разстреляни или отведени в някой далечен концентрационен лагер за дълги, дълги години…

Невъзмутими и равнодушни бяха тъмните лица, събрани в големия мавритански салон; скромни и умерени думите. Бяха взети решения, дадени заповеди, утвърдени планове. Дори много години или завинаги да траеше тяхното затворничество, те оставяха след себе си най-младите потомци, за да възобновят революцията, да развеят знамето на свободния Египет от оазиса на Сивех до Червено море.

Призори, горди и мълчаливи, те се разделиха.

Слънцето беше вече високо, когато по алеята се чуха бързите стъпки на английските войници.

Саад Насър, изправен върху мраморната стълба, ги очакваше.

Но преди тях по една тайна пътечка до него достигна черното момче в синя туника.

— Поща за тебе, Саад Насър ефенди. Аллах да те пази от зло!

— Благодаря ти, Сафти. Нека Аллах направи леки дните ти!

Едно от писмата носеше печата на Великобритания. Писмото гласеше:

„Саад Насър!

Имам дъщеря. Тя е руса като житните класове.

Сбогом!“