Ани Виванти
Аз съм виновна (12)

12

В хотел „Чипхърд“ беше даден нов официален банкет, за да се съобщи на британската колония за годежа на Астрид с капитан Грей. Женитбата беше определена за първите дни на януари.

Лейди Тейлър, която още не беше се успокоила от вълненията по сватбата на своята дъщеря, бе наново хвърлена във вихъра на вълнения и занимания около сватбата на племенницата си.

И се подновиха тичанията по нотариуси, посещенията, поканите, приемите… и писмата, и телеграмите, и подаръците…

Самата Астрид се оставяше да я водят насам-натам като автомат, като се усмихваше, говореше, благодареше, объркана и смутена.

Годеница на Норман Грей?… Влюбена в Норман Грей? Питаше сърцето си: а сърцето мълчеше. Питаше и леля си: тя уверяваше, че любовта трябва да се породи в сърцето на едно момиче след брака, не преди, така е по-добре; и прибавяше, че тези женитби ще я направят неврастеничка, и ненавиждаше часа, в който щеше да се върне в дома си в Лондон, където всъщност няма да може да живее повече сама и изоставена…

При подобни думи избухваше в плач, но скоро трябваше да прикрива сълзите си, защото идваше или пратеник с цветя, или слуга с телеграма, или пък помощникът на портиера й съобщаваше за посетители, или чиновник от някоя търговска фирма с пакети и сметка за плащане.

Вечер в зимната градина, докато оркестърът свиреше „Красивата Кети“ или „Чай за двама“, двойките минаваха, притиснати с такъв чувствен вид, че отнемаха веселостта на модерния танц. Астрид вдигаше към спокойното лице на Норман Грей своето, прилично на лицето на неспокоен ангел.

— Кажи ми, Норман… Обичам ли те? Вярваш ли, че те обичам? Правя ли добре, като се омъжвам за тебе?

— Отлично постъпваш!… Това е великолепен уанстеп. Ела да танцуваме!

Често вечер излизаха в компанията на други офицери и английски дами, към които се присъединяваха някои студенти и студентки, скоро пристигнали от Скандинавия. Веселата група отиваше на театър или в кафене; понякога, придружавани от доверен преводач, драгоманин, посещаваха и заведения, където тяхното влизане внасяше малко притеснение, като поставяше сякаш под сурдинка странната и увлекателна музика и спираше сладострастните извивки при характерните ориенталски танци.

Тъмните музиканти, седнали в една линия върху подиума в дъното на залата, спираха за малко проплакването на флейтите, удрянето на тъпаните и монотонната и унасяща песен, с които придружаваха страстните движения на танцьорките.

Една вечер драгоманинът Мохамед заведе групата в залата на кафене „Арабия“. Влязоха в замъгления от пушек салон, заеха места около две маси в дъното на залата. Поръчаха уиски и шампанско, а за мюсюлманина Мохамед, строг въздържател, наредиха да се донесат цигари и кафе.

Една нубийка, на петнадесет или шестнадесет години, загърната в леки бели воали, обшити със златни монети, стоеше права пред сцената. Като издигна с нежната си ръка кама към лицето си, тя раздвижи цялото си крехко телце чрез ту вълнообразни, ту спазматични извивки.

Около масите мъже с тъмни лица под розови чалми следяха с пламенен поглед гъвкавите и омайващи движения на танцьорката.

Норвежците, за да не оскърбят арабското чувство, престанаха да наблюдават; но английските офицери изказваха на висок глас своите презрителни и подигравателни коментари. Седналите на близките маси араби повдигнаха рамене, като се престориха, че нищо не са разбрали.

— Отвратителна гледка — забеляза Норман Грей.

— Така се мислеше и за нашите танци — подхвърли един студент от Упсала. — И може би с повече право.

Докато спореха за ориенталския танц, противопоставен на „чарлстона“ и „лазурната рапсодия“, Астрид разсеяно гледаше наоколо; и неочаквано погледът й се спря.

На една маса почти в средата на залата група местни мъже не гледаха към сцената. Наведени напред, с внимателни погледи, слушаха думите на един свой другар, младеж с бледо лице, с огнен и кадифен поглед…

Саад!

Той говореше с тих глас, без вълнение; но другарите му го слушаха с пламенност, превърната в дълбоко внимание.

Драгоманинът Мохамед беше седнал на една маса встрани от своите клиенти, малко скрит от тях, но готов да се притече при всяко повикване. С глава, живописна в белия тюрбан, отметната назад до стената, той пушеше, като съзерцаваше през дима вълнообразните движения на нежната фигурка, която се извиваше като змия в ориенталския танц и от време на време хвърляше замислен поглед към масата на европейците.

Веднага забеляза неспокойствието на Астрид, видя я да потръпва и соколовите му очи проследиха погледа й и се спряха върху Саад Насър.

Досетлив, със силна интуиция, нещо повече — запознат с интригите и капризите на западните посетители и посетителки, Мохамед, като гледаше Астрид, погали тъмното си лице и прикри зад ръката си лукава усмивка.

Момичето, което почувствува, че го наблюдават, повдигна глава и срещна този хитър и светещ поглед.

Драгоманинът стана и бавно, с ленив и безразличен вид, смени мястото си, като се облегна на стената зад нейния стол.

Като се възползува от момента, в който Норман Грей се обърна, за да говори със съседа си, драгоманинът се наведе малко напред и докато с протегнатата към сцената ръка изглеждаше, че дава обяснения на Астрид върху танца, прошепна бързо на своя смесен англо-арабски език:

— Онзи, когото гледаш… е Саад Насър ефенди… Аллах да го закриля!… Велик господар, велик освободител на Египет! Искаш ли да се запознаеш?

Астрид почувствува, че пламва.

Мохамед продължи, като се наведе още повече, но все още сочейки с тъмната си ръка към сцената.

— Ти обичаш Египет? Зная. Ти не си англичанка. Не обичаш англичаните.

Сетне, тъй като Грей се обърна, драгоманинът се върна бавно на мястото си и отново се изтегна на креслото си, като опря глава до стената.

— Какви глупости ти разказваше оня? — запита Грей усмихнат.

Но Астрид не отговори и Грей продължи да гледа младата нубийка, цяла обзета в този момент от сладостно и конвулсивно трептене. От главата до краката беше само трепет; това невероятно нежно тяло не приличаше вече нито на жена, нито на момиче; беше само трептящ чувствен инструмент за пожелания.

— Отвратителна гледка — повтори Норман Грей, когато, придружена от последно копнеещо провикване на флейтите и пулсиране на тамбурите, танцьорката се оттегляше с поклони и изчезна. Сетне, като се огледа наоколо си, Норман постави върху масата своята чаша.

— Погледни — каза на Астрид — онзи арабин долу… който е обърнал гръб на музиката… Струва ми се, че го познавам. Не е ли онзи, който беше на борда с нас?

— Какъв великолепен младеж! — възкликна една норвежка, която следваше рисуване. — Адонай в туш и сепия!… „Нощна поема“ в гваш и японско мастило!

Всички от масата погледнаха към Саад и той, сякаш нервите му доловиха тези погледи, се обърна.

С високо вдигната глава изгледа масата на чужденците.

— Да. Той е — каза Норман Грей. — Това е националният агитатор, който беше на борда на „Хелуан“. Опасен тип — добави, като сви вежди. — Тия дни трябва да го поставим в невъзможност да вреди.

Астрид скочи на крака.

— Уморена съм — каза, — да си вървим!

И за момент остана права, загърната в бяло наметало, единствена изправена фигура в залата. Много от зрителите се обърнаха да я гледат.

Ала Норман Грей стана и внимателно повдигна голямата й яка от бяла лисица. Станаха също и другите офицери и студенти, които след сбогуването наново заеха местата си.

Капитан Грей спря да даде късо нареждане на драгоманина, който щеше да остане; и в този момент Астрид отново обърна поглед към Саад.

Той също беше станал между другарите си и отговори със светещи очи на погледа на момичето. Астрид почувствува, че потреперва, че изчезва… но не свали от него устремения си дълбок и изразителен поглед.

И с този поглед годеницата на Норман Грей му каза сбогом.

Сбогом на лудата и сладка авантюра, започнала под лунната светлина сред морето… сбогом на краткото щастие през нощта върху пустинния пясък… сбогом на блестящия сън на страст и поезия.

На Саад Насър… сбогом.

На другия ден вечерта в „Чипхърд“, когато заедно с лейди Тейлър Астрид излезе от салона, тя видя в дъното на вестибюла стария Ибрахим.

Неподвижен, със скръстени ръце и с очи, устремени в нея, той чакаше.

Ала Астрид обърна глава и се качи в асансьора, без да му направи никакъв знак.

Беше вече обещана за съпруга на Норман Грей. Великолепните приказки от хиляда и една нощ не ще я привличат вече. Тази книга беше затворена.

На следващия ден и в деня след него пак, и всяка вечер в ъгъла на вестибюла, облегнат на стъклената врата, между сноването на прислужниците, на туземците и на гостите, старият Ибрахим чакаше. Изправен, неподвижен, като излята бронзова статуя, той очакваше един знак, един поглед…

Напразно.