Ани Виванти
Аз съм виновна (32)

32

Нарекоха я Дарлинг.

„Дарлинг!“ — нежното име, което на английски значи „миличка“, се чуваше от сутрин до вечер из старата къща Фолкланд и разцъфваше в усмивка на устните на бавачките.

— Дарлинг! — беше любовният зов на Норман, когато Астрид пристигна при него и му подаде русото създание с небесносини очи.

„Дарлинг!… Дарлинг!“ — чуваше се навсякъде около русата главичка, която сияеща преминаваше от ръце на ръце, следвана от нежното безпокойство на майката. Сладкото име прозвуча по слънчевия път до Ел Васта, където Норман беше приготвил тяхното гнездо на радост и на щастие — вила „Мимоза“. Научиха го тъмнокожите египтянки, които минаваха нататък; и здравите лодкари, които прекарваха товари през реката; и малките черни дечица, които полуголи тичаха по пясъка. Всички научиха и обикнаха това име.

„Дарлинг!… Дарлинг!“ — приличаше на трепетния звън на сребърна камбанка.

И самата Дарлинг обичаше това име. Винаги говореше за себе си в трето лице:

— Дарлинг иска това… Дарлинг иска онова… — като протягаше ръчички към цветята, към някоя пеперудка, към белите воали от облаци, към луната.

И от всичките неща, които Дарлинг пожелаваше, нямаше нито едно, което майка й да не беше готова да открадне, да откъсне, да сграбчи, нито едно нещо на небето и на земята, което тя да не беше готова да придобие, за да поднесе на детето.

Така в душата на Астрид избухна майчинството — дива стихия, за да потисне всяка друга страст, всяко друго желание.

Тя почувствува, че русото дете, дар на Божествената милост, я беше пречистило и обновило.

За нея Дарлинг беше облекчение и спасение. Дарлинг беше Божията прошка.