Ани Виванти
Аз съм виновна (7)

7

Към залез „Хелуан“ навлезе в Александрийското пристанище. Свиренето на безброй параходни сирени поздрави пристигането му.

Заедно с полицейските агенти на борда скочи и поручик Джон Ланц, годеникът на Елзи, хубав младеж с открита усмивка, със загоряло от слънцето лице. Поздрави по военному своя капитан Норман Грей; целуна ръка на лейди Тейлър; докосна с британска резервираност страната на годеницата си и се поклони на Астрид.

Като размениха последните новини от Лондон и Кайро, те отидоха да се облегнат на парапета, където вече всички пътници се тълпяха, за да наблюдават навлизането на парахода в пристанището.

Една лека моторна лодка, докарала на борда няколко египтяни, явно от висок произход, дойде да вземе Саад Насър. Застанал на края на стълбата, той прие с арабски поздрав — с ръка на челото, на устните и на сърцето почитанията на сънародниците си, сетне леко и пъргаво слезе в люлеещата се лодка.

Тя се отдалечи… изчезна.

* * *

Беше девет часът вечерта, когато лейди Тейлър и момичетата, придружени от капитан Грей и поручик Ланц, влязоха в преддверието на хотел „Чипхърд“, където група английски офицери ги чакаше, за да ги поздрави с добре дошли.

Хотелът беше убежище на хора от всички страни на света; можеше да бъде „Риц“, „Морис“, „Савоя“ или „Сесил“. Само абисинските прислужници, черни великани с бели чалми на главите, подчертаваха ориенталския характер на хотела.

В грамадния осмоъгълен салон, отделен от преддверието с леки розови завеси, оркестърът вече свиреше танцова музика.

Дамите бяха заведени да видят апартаментите си: обширни и тихи стаи, които гледаха към безшумния парк на хотела. След като се преоблякоха, те слязоха и се срещнаха с кавалерите си Ланц и Грей в ресторанта.

Въпреки че беше късно, ориенталският салон се къпеше в светлина, в голи рамене и военни униформи. В средата един водоскок танцуваше под лъчите на прожектори, а зад параван от палми оркестърът модулираше от класически танци към джазови. Черните прислужници преминаваха мълчаливо от маса на маса, като сервираха в сребърни съдове.

Шумът от разговорите на различни езици близо до вратата стихна при влизането на новите гости: лейди Тейлър гордо и достойно пристъпваше с офицерите от двете си страни; а момичетата, млади и жизнерадостни в къси прозрачни рокли, малко притеснени и смутени като играчки, които влизат в градина с изкуствени цветя.

На масата поручик Джон Ланц докладва на началството си последните новини. Никакви безпокойства, нито стачки. Няколко малки инцидента, няколко противопоставяния на недостойните срещу британските окупационни войски и няколко случая на открито непокорство, потушени с енергични и бързи мерки.

— От тогава насетне — заключи младежът — съвършено спокойствие.

— Няма нищо по-спокойно от заредена бомба — каза капитан Грей. Сетне добави, като кимна към черния прислужник: — За тия осъдени негри е необходима силна ръка.

— Признавам — въздъхна лейди Тейлър, — че се чувствам малко нервна при мисълта, че ще трябва да живея в тази атмосфера на омраза и вражда.

— Никаква опасност, скъпа лейди Мери — увери я Джон с хубавата си момчешка усмивка.

А Грей добави:

— Ако все пак недостойните се надигнат, техният страх е по-силен от омразата им. Няма основание да се боите. Те се страхуват от нас.

Астрид вдигна хубавото си лице към него:

— Каква причина имат да се страхуват, ако се отнасяме добре с тях?

— Това е поради тяхното малодушие и подла природа — отговори капитанът. — Те са червеи, моя скъпа госпожице.

— Не! Ние ги тъпчем, затова са червеи.

Елзи, която не обичаше политически спорове, вдигна чашата си и се чукна с годеника си.

— Стига, стига! За наше здраве, да живее Египет!… Какви са проектите ни за утре? Искам да ме предупредите.

Тогава съставиха програмата за следващия ден. Преди всичко: задължителното посещение при губернатора; сетне в англиканската черква, за да се определи с пастора денят на бракосъчетанието. След това разходка със Сирдар и семейството му в Гизех; закуска в хотел „Мена Хауз“ с британските благородници в Кайро; и сетне, всички заедно — тържествено влизане в пустинята, посещение на пирамидите, обща снимка в нозете на сфинкса. Най-сетне отиване под сянката на Гезире Палас за чай и връщане в „Чипхърд“ за официалния банкет на английската колония в чест на годениците.

— Отлично! — възкликна Елзи, като плесна с ръце. — Примамваща програма! Какво ще кажеш ти, Астрид?

Астрид не каза нищо. Мислеше за веселата англосаксонска група, с която ще пристъпи свещения праг на „Градината на Аллаха“; смехове, закачки, викове, снимки… Ще бъде нещо като излет на панаир в Ньой или приятна разходка из Лунапарк.

— Отлично! — повтори Елзи. — Колко ще се веселим!

Излязоха от ресторанта и преминаха големия коридор, за да отидат в салона.

Като преминаваха вестибюла, Астрид остана няколко крачки назад и хвърли поглед към входната врата. Сетне настигна другите.

Грамадната танцова зала беше препълнена. Върху ориенталските дивани покрай стената седяха групи европейци, най-елегантни жени и офицери и тук-там някой арабин — с тъмна кожа, с тъмни очи и с чалма на глава.

Бяха отведени от главния келнер до една маса в дъното на залата. Един абисински прислужник им сервира турско кафе в съвършено малки металически чашки.

Елзи, поруменяла и въодушевена, се смееше с годеника си; а лейди Тейлър разхождаше погледа си из залата, като често възкликваше:

— Я погледнете това момиче, облечено в жълто! Не е ли груб начинът, по който танцува? Но моля ви, забележете тази дама… — като снишаваше глас: — Почти е гола!… Какво ще си помислят за нас, европейците, тези черни прислужници?

— Тайна! — каза усмихнат Джон. — Да си кажем истината, мисля, че хранят дива омраза към нас и нашите обичаи. Тези, които заключват и забулват жените си, трябва да намират за срамно, че позволяваме на нашите да минават полуголи от ръце в ръце, пристиснати през кръста в танца. Сигурно нашата толерантност ги изпълва с отвращение и презрение.

— Може ли да знаем, госпожице О’Рейли, накъде летят вашите мисли? — попита капитан Грей. — Наблюдавам ви от известно време. Нито веднъж не вдигнахте поглед от дъното на кафената си чашка.

Астрид се стресна. Наистина мислите й бяха далеч; далеч от този шумен салон, далеч от тази чувствена и дразнеща музика, далеч от жените, които танцуваха полуголи с полуопиянени мъже; далеч от този офицер, който навеждаше към нея русата си глава на господар. Като минаваше през вестибюла, тя беше видяла изправен до входната врата като бронзова статуя стария арабин Ибрахим, прислужника на Саад Насър. Хора влизаха и излизаха, минаваха пред него, като го тласкаха и хулеха; гости и камериери, всички бързаха — от портиера по залите, през преддверието, всички разгорещени и заети. Само той не мърдаше. Прислужникът на Саад Насър чакаше. Очакваше знак от нея: „Да“ или „Не“. Ще стои там прав, неподвижен един час, два, може би цялата нощ… докато я види да мине пак, докато получи от нея знак на приемане или отказ.

Сетне ще си отиде със своите леки и бързи стъпки, с походката на привидение, за да предаде на господаря си посланието.

Да… или… не?… Астрид леко потръпна. Не! Не! Хиляди пъти не! Беше казала не, затова беше невъзможно вече да…

— Госпожице Астрид! Чувате ли този прекрасен танц? Ще танцуваме ли?

— Не. — И Астрид, като вдигна унесен поглед към Норман Грей, кимна с глава. Ето, ще кимне с глава така след малко, като минава през преддверието към асансьора… Да, ще остане малко назад от останалите и ще направи знак с глава: „Не!“. Ще напусне тази стъклена врата, ще излезе на блесналата под лунната светлина тераса, долу през градината и ще си отиде… за да занесе съобщението на господаря си, който очаква с колата, с конете, които летят като вятър…

„Не!“

Така приключението ще свърши. Никога вече няма да чуе този сладък и хубав глас, никога вече няма да види отново тези блестящи и замислени очи. Романтичната случка, разцъфнала между небето и морето, ще завърши така: „Не!“.

— Стана късно — каза лейди Тейлър, като стана.

— О, не! Рано е още! — запротестира Елзи, лъчезарна и усмихната, притисната до ръката на Джон Ланц. — Едва единадесет е!

— Достатъчно. Пътували сме. И утре ще имаме уморителен ден.

Всички заедно излязоха от залата и преминаха преддверието, за да отидат към асансьора.

Астрид остана малко назад от другите и до вратата на асансьора се спря. Обърна се и погледна към вратата, където старият арабин очакваше, прав и неподвижен като бронзова статуя.

И му кимна с глава:

— Да!